Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (11)

Екипажът

Сутринта на 8 юли както обикновено излязох на палубата, огледах такелажа и обгърнах с поглед океана. Духаше свеж вятър. Вдясно от борда нещо привлече моето внимание. От океана към небето подобно на гигантска подвита ръка се вдигаше плътен облак. Това бе тропически смерч.

Докато плавах с корабите на търговския флот, бях виждал доста такива смерчове. Колко пъти, надвесен над перилата, съм се вглеждал в тях с желание да разгадая тайната им и мечтаех да стана капитан. И ето, сега бях станал капитан и направих това, което някога си бях обещал да направя, ако видя смерч край борда на собствения си кораб — застанах на румпела и отправих яхтата право към центъра на смерча.

Докато служех на корабите, бях слушал немалко неща за смерчовете. Едни говореха, че смерчът вдига плътни маси вода към облаците и да се окажеш в неговия център е все едно да попаднеш под водопад. Други твърдяха, че вътре в смерча бушуват ураганни ветрове. Трети доказваха, че във фуниеобразната основа на смерча се образува могъщ водовъртеж, който е в състояние да завлече кораба в бездната.

Наблюдавал съм десетки смерчове от палубата на корабите и винаги съм поддържал мнението, че те са безвредни. Никога не се уморявах да доказвам, че те са само големи краткотрайни вихрушки. И сега бях решил да проверя моите предположения. Метнах Захвърлен и Останка в каютата, затворих плътно илюминаторите и люка.

Всички рифове на грота бяха взети още през нощта, когато духаха силните поривисти ветрове. „Езичник“ бавно се приближаваше към високия тъмен стълб свистящ въздух. Като закрепих румпела, изтичах на носа, за да видя смерча по-отблизо и да реша няма ли да бъде по-разумно, докато е време, да свърна встрани. Но внезапно смерчът промени направлението си и се насочи право срещу мене. Изтичах до мачтата и се притиснах здраво о нея. „Езичник“ бе погълнат от студена влажна мъгла и поривист вятър. Палубата се наклони и отгоре й се посипа градушка от водни пръски. Такелажът застена. Стана тъмно като нощ. Косите ми паднаха пред очите, влажният въздух ме задавяше, силният студен вятър ме пронизваше до костите. Яхтата се люшкаше сред обърканите вълни и загребваше с бордовете си вода.

Никакъв воден стълб не се издигаше към облаците, нямаше ураганни ветрове, които да разкъсат платната и строшат мачтите, никакъв водовъртеж не ме завлече в дълбините. Вместо това плавах в един тъмен въздушен стълб със седемдесет до 100 фута в диаметър, в който кръжеше влажен вятър със скорост от тридесет възела.

Също тъй внезапно, както влязох в смерча, излязох на свободен светъл въздух. Високият тъмен стълб от свистящ вятър бързо се отдалечи. Удаде ми се да разгадая още една тайна на морето. Отрифовах грота, вдигнах всички платна и отидох в каютата, за да запиша приключението в корабния дневник.

 

На следващата нощ поставих яхтата в дрейф, като хвърлих плаващата котва. Спях мирно в каютата си. Всички люкове бяха плътно задраени. „Езичник“ ужасно се люлееше, на мачтата нямаше нито парче платно.

Докато съм спал, бъчонката с вода, прикрепена към десния борд, се бе откъснала от мястото си. Тя падна на пода, налетя отгоре ми и се затъркаля към левия борд. Преди да успея да се вдигна, подскочи обратно и ме събори отново. Така тя ме тарани няколко пъти. Подскачаше и се търкаляше като жива и беше невъзможно да я спра. Сякаш бях направен от пух. Едва се вдигнах, за да полазя встрани, тя ме блъсваше в краката, поваляше ме под себе си и се търкулваше по-нататък. Смъкнах от койката дюшека и го тикнах между мен и бъчонката. С помощта на възглавницата, одеялото и един спасителен пояс най-после я притиснах към койката. Чудно бе, че не ми строши някоя кост, не ми разтегна някоя става, чудно бе и това, че не нанесе някоя повреда на яхтата.

Не знаех какво бе станало с котетата. Изведнъж чух жалното им мяукане — те се оплакваха, и то съвсем справедливо. При построяването на барикадата ведно с другите материали бях използувал и тях — задължение, което не бе включено в контракта им за постъпване на служба при мен. Лазейки на четири, с ожулени лакти и колена, освободих ги, а после поставих бъчонката на мястото й.

Но не само аз страдах от капризите на океана. Веднъж заедно с котетата се греехме с наслаждение под лъчите на обедното слънце. Аз се изтегнах на кокпита, а Захвърлен и Останка лудуваха върху капака на рубката. Те играеха своите котешки игри около сандъка, който смятах да боядисам, след като изсъхне. От югозапад духаше лек непостоянен вятър, но с неочаквано силни пориви.

Един такъв порив рязко наклони яхтата, събори сандъка на палубата и смете котетата в морето. Отначало поисках да скоча след тях и да се кача обратно на яхтата по спасителното въже. Но вероятността да спася и двете или поне едното бе много малка. Хвърлих близо до тях моя гумен пояс, за да отбележа мястото, и побързах да обърна яхтата. Всеки фут, с който се отдалечавах от мястото на произшествието, можеше да се окаже фатален. Един неголям предмет на морската повърхност се губи от погледа на двадесет и пет ярда. Веднъж от кораба, на който служех, зад борда падна човек. Хвърлиха му спасителен пояс и видяхме, че той се хвана за него. Но докато корабът се обърне, нещастникът се изгуби сред гребените на вълните. Два часа го търсихме с две лодки и с мощни бинокли оглеждахме морето, но не намерихме нито човека, нито спасителния пояс.

Спомняйки си за този случай, освободих румпела, поставих руля под вятъра и прехвърлих кливера. Ролките на шкота със скриптене се плъзнаха по погона. Цялата яхта подскочи от резкия тласък. Пренесох шкотите на кливера, отслабих грота и отправих яхтата към мястото, където предполагах, че бяха паднали котетата.

Струваше ми се, че доста дълго бях плавал така. Като не забелязах нищо, реших да се върна обратно и в зигзаг да претърся целия този участък от океана.

Обърнах яхтата срещу вятъра и я поставих на десен галс. Като се изкачих върху капака на рубката, хванах с една ръка мачтата, а с другата бинокъла и започнах внимателно да оглеждам всеки дюйм от водната повърхност. В един удобен момент промених галса, за да може вълните да не ми пречат на наблюдението. Нищо! Започна да ме обзема отчаяние. Малките бедни безделници бяха останали съвсем сами в пустинния и враждебен океан. Даже и да ги забележеха от някой кораб, кой би си нарушил спокойствието заради някакви си котки?

Обхванат от жалост, продължавах търсенето сред развълнувания океан. Направих още два дълги галса, като претърсих доста широка площ, но океанът явно не искаше да отстъпи плячката си. Може би бяха изминали няколко часа. Хвърлих прощален поглед към запенените вълни и поставих яхтата на първоначалния курс. И изведнъж вляво от борда се мярна моят корнов пояс. Почувствувах увереност, че сега мога да видя котетата, стига да не бяха се удавили или отплували далече от пояса.

Когато жълтият спасителен пояс отново се показа, това бе пред самия нос на яхтата. Но край него не се виждаха никакви котета. Огледах околното пространство с бинокъла, но не видях нищо. Оглеждах гребена на всяка вълна, сепнато извъртах бинокъла при всеки по-особен плисък. Наоколо се разстилаше само равнодушният океан и от нещастните котета нямаше нито следа. Скоро разбрах защо. Когато спасителният пояс отново се показа, видях, че котетата седят на него, сграбчили се за неговата гъвкава повърхност, и хленчеха тъй, както могат да хленчат само загубили се малчугани.

Когато ги измъкнах от водата, очите им изразяваха безкрайна благодарност. След три часа, прекарани на неустойчивия пояс, съвсем измокрени и измръзнали, те безпомощно трепереха. Все пак за тях поясът се бе явил като последната сламка.

Занесох ги долу и ги завих в топли вълнени одеяла, за да изсъхнат и поспят спокойно.

Скоро след този случай на палубата на „Езичник“ кацна едра птица от рода на глупишите. Тя се прехвърли на капака на рубката и дружелюбно ме погледна, когато се приближих до нея, за да се запознаем. Отначало, като я взех в ръце, тя избълва насреща ми гъста маса от дребни полусмлени риби и ме удари с дългия си тъп клюн.

По-късно станахме добри приятели. Като открих, че е пълна с паразити, напръсках перата й с праха, предназначен за котетата. А когато в бурната нощ занесох глупиша в тихата каюта и го поставих върху сандъка с инструментите, той стана мой предан другар. Оттогава, когато и да се приближех до него на палубата, той издаваше дрезгав крясък, изразявайки радостта си, че е член на екипажа, размахваше дългите си крила и доволен, притихваше под моите ласки.

Всеки ден той излиташе на лов, но накрая се отказа от борбата за съществуване, тъй като всяка сутрин започнах редом със Захвърлен и Останка да му отделям част от уловената риба.

За съжаление новият пасажер намрази котетата. Първото стълкновение стана при дележа на рибата. Вдигнаха шумна крамола, в резултат на която Захвърлен и Останка бяха здравата натупани. Чух врявата и излязох на палубата. Котетата, изгърбени, съскаха. Морската птица ги атакуваше поред, като ги удряше с крилата си и ги кълвеше с човката си.

След този случай трябваше да ги разделя.

Нарекох птицата Глупчо, защото това име най й подхождаше. Идеята за това название ми дойде, когато на шега кихнах в очите му, той падна от гика на рубката и тромаво скочи зад борда.

Така Глупчо зае своето място в екипажа редом с котетата и съпровождащите ме делфини. Водачът на делфините, един стар ветеран, покрит с белези от хиляди успешни битки срещу по-малки и по-големи противници от него, нарекох Стария пират. Той никога не се впускаше пред яхтата в търсене на плячка, както останалите, а плаваше редом, спотайваше се в сянката на бордовете и се спускаше с ужасяваща скорост върху нищо неподозиращите жертви, като ги убиваше край самия кил.

Една сутрин на борда на „Езичник“ видях нещо невероятно. Кърпех скъсания кливершкот. Като го завърших, спуснах се долу и видях до койката да стои спокойно и невъзмутимо голям сив плъх.

Той бе по-едър от котетата. Очите му, подобно на два малки черни ахата, бяха втренчени в мен, мустаците му нервно потръпваха. Дебелата му гола опашка, лежаща на пода неподвижно, като сива следа показваше къде се бе извърнал, когато го стреснах. Той мръдна с намерение да офейка и аз грабнах и запратих върху му първото нещо, което попадна в ръката ми — моя будилник. Парчетата от стъклата и частите на будилника се разлетяха из малката каюта.

Съжалих, че подплаших така бедното дяволче. „Живей и остави и другите да живеят“ — помислих аз и счетох, че плъхът трябва да бъде радушно приет в състава на екипажа редом със Захвърлен, Останка и Глупчо. Тук, в открито море, на този малък люлеещ се свят какво значение имаше кой е на борда.

Все пак, когато седнах и размислих, появяването на този плъх на борда ми се видя много чудно. Как и кога бе дошъл на борда? Как през всичките тези седмици на такова малко пространство не бяхме се срещнали с него? Не бях забелязал никаква следа от неговото присъствие. Още повече как котетата не бяха то открили. Откъде се бе снабдявал с храна и вода?

Сепнах се и просто подскочих при последната мисъл. Не беше ли прегризал дупка в бъчонките с вода? Огледах незабавно всяка от тях, като ги извръщах от всички страни, но се убедих, че са цели и невредими.

Прегледах и хранителните си запаси в сандъците под койката и намерих там изпражнения на плъха, които не бях забелязал преди. В консервните кутии и бурканите нямаше възможност да проникне. После, когато пропълзях в носовата част на трюма и претърсих под койката на десния борд, открих мястото, където той се бе спотайвал през всичките тези седмици.

В Панама бях складирал някои продукти в кошница с лимони. Сега покрих кошницата с брезент и боядисах капака. Плъхът бе прогризал кошницата и се бе добрал до сиренето, осоленото свинско месо и сливите, които се намираха вътре. Колкото до неговите източници на вода, можех само да допускам, че е близал пролятата по време на моето хранене вода или изтеклите капки от кутиите с мляко.

Скоро научих, че котетата знаеха за неговото присъствие. Когато ги занесох долу, те веднага отидоха в носовата част на трюма и търпеливо застанаха на стража пред малката дупка, в която не можеха да влязат. От времето, когато напуснах Бисерните острови, имах толкова много работа на яхтата, че не бях забелязал мрачната драма, която се разиграваше под палубата.

Безбилетният, както бях нарекъл плъха, доколкото предполагах, се бе промъкнал на борда, когато бях заседнал в Сан Жозе. Най-вероятно бе да е пропълзял от джунглата в моите хранителни припаси, поставени на брега, и заедно с тях пренесен на яхтата.

Съдейки по това, което е разказвано за морето от най-стари времена, че плъховете никога не се качват на несигурен кораб, неговото присъствие тук бе за мен истински комплимент и аз бях поласкан. И така Безбилетният стана част от моя екипаж — още една уста за хранене в моето малко тихоокеанско домакинство.

Всяка нощ оставях при основата на мачтата малко храна и вода за плъха. Исках той да бъде нахранен и напоен, за да забрави своите привички и да не прегризе моите бъчонки с вода. В свободното си време изрязах няколко дъсчици, зачуках ги заедно и скалъпих нещо като птиче гнездо. Привързах го за мачтата до пода с отвор, извърнат към носа така, че нашият недоверчив пасажер да може скришом да влиза и излиза. Въпреки това той рядко се появяваше публично, но никога не пропускаше да унищожи своята дажба.

Очевидно той свикна много с новото си жилище, защото често забелязвах котетата да се въртят около сандъчето. Те имаха същия нетърпелив израз в очите, както когато им покажех пред носа някоя рибка.

Много пъти те се опитваха да влязат през малката кръгла дупка, служеща за вход на сандъчето. Тя беше достатъчно голяма за Безбилетния, но Захвърлен и Останка можеха само да надзъртат през нея. Сандъчето ги обрече на истински танталови мъки. И досега ги помня как, прилични на малки лъвчета, свирепо протягаха лапички с извадени нокти и гръмко изразяваха своята досада и гняв от осуетеното им желание.

Тъй като Захвърлен и Останка бяха вече истински моряци и привикнаха към своята дажба от прясна риба, бях изненадан, че може да ги съблазнява един обикновен гризач. Въпреки своята моряшка закалка те преследваха плъха като обикновени сухопътни котки.

 

И така, животът течеше… Едно редуване от делнични случки, които нарушаваха еднообразието на дългото плаване. И най-обикновените неща предизвикваха у мен жив интерес.

Мнозина по-късно ми задаваха въпроса, не съм ли скучаел там на тоя дървен свят, с дължина, не по-голяма от тая на обикновена кухня, и с ширина на вана. Животът никога не ме е отегчавал, безразлично къде съм бил. Още преди бях привикнал през свободното си време да работя върху себе си. Отрано се приучих да запълвам тези часове с приятни за мен занимания.

На борда на „Езичник“ винаги имах много неща за правене, дори и в най-спокойните дни. Моето главно занятие освен управлението и поддържането на яхтата, което ми отнемаше по-голямата част от времето, беше четенето. На борда разполагах с разнообразна библиотека — от детективските романи до съчиненията на Дарвин. Четях всичко: ту някоя криминална мистерия, ту повест или политическа литература, ту философски трудове и поезия. Най-много ми се нравеха късите разкази на Мопасан, „Братята по дух“ на Кери Мак Уилямс, „Размишления върху революцията в наше време“ от Харолд Лески и „Дворците на философията“ от Уил Дюрант.

Друго нещо, което отнемаше част от времето ми, бяха моите размишления. Често седях часове наред с поглед, пробягващ по водите към хоризонта, и без да бързам, премислях всичко, което ми идваше в главата.

Често мислите ми се връщаха към миналото и отново преживявах миналото. Бях най-възрастният от шестте деца на моите родители — пет братя и една сестра. Баща ми почина по време на кризата, когато едва бях навършил петнадесет години. Четири години работих, за да подпомогна майка си в издържането на семейството. Любознателното момче, което така много искаше да учи, вместо да ходи на училище, се потеше в заводите, фабриките и работилниците.

Майка ми се омъжи втори път и за щастие вторият ми баща се оказа добър човек. За мен това бе освобождение от тежката необходимост да се грижа за семейството и вече можех напълно да разполагам с това, което припечелвах. Парите обаче не ме съблазняваха — исках да уча, да стана образован човек. И аз осъществих желанието си — без пукната пара в джоба, незавършил още средното си образование, постъпих в колеж. Нямах друг изход. Кой на двадесет години, след като мъжки бе работил четири години из фабриките в южните покрайнини на Лос Анжелос, би искал да се върне в гимназията… при децата?

След доста молби и настойчивост от моя страна бях приет в колежа „Санта Барбара“. Заех пари от един щедър приятел и започнах да си пробивам път. Играех футбол. На втората година в колежа бях старшина на групата. После започна войната. Исках да летя на бомбардировъчните самолети, но от детинство имах повредено ушно тъпанче и единственото подходящо за мен бе да служа в търговския флот.

Две години морска служба. Два пъти обиколих света. Плаване от Рейкявик до нос Хорн. Една година служба в австралийската военна авиация. Женитба за синеока австралийска девойка — най-голямото събитие в моя живот. Отново в търговския флот, този път за повече от година. Така се стекоха обстоятелствата, че краят на войната ни завари разделени с Мери на хиляди мили един от друг.

И ето сега, люшкан на една несигурна дървена черупка, се нося из океана.

Част от времето си прекарвах на румпела — разбира се, това зависеше от времето. Всяка сутрин ловях риба. Занимавах се с навигация. Ако котките бяха в игриво настроение, лудувахме по палубата или пък имах дълъг разговор и шеговит боксов мач с Глупчо. Часове наред наблюдавах как Старият пират с „бандата“ си, цепейки водите, се хвърля в атака срещу летящите риби. Всеки ден четях по няколко часа.

От огромно значение за мен бе писмото, което пишех до Мери и което се канех да изпратя от остров Сеймур. Всеки ден прибавях към него по няколко реда и то растеше, тъй както растеше и желанието ми за нашата скорошна среща.

Понякога ми се струваше, че ни разделя непреодолимо разстояние. Скоро щеше да станат два месеца, откак бях напуснал Панама. Ако продължавах да се движа със същата скорост, трябваше ми цяла година, за да доплавам до Австралия. По моите първоначални пресмятания би трябвало сега да бъда поне на средата на пътя. Трябваше да бързам, за да изпреваря сезона на бурите. С всеки изминат ден надеждата ми за появяване на попътните пасати укрепваше и ми вдъхваше смелост. С всеки изминат ден се приближавах към тях, като оставях зад себе си по няколко струващи ми се тъй дълги мили.

На 15 юли по обед определих своето местоположение: бях на 1° южна ширина и на 85° западна дължина. До Галапагоските острови оставаха около триста мили. Насочих яхтата на запад. Отсега нататък всеки ден влизаше в сметката. Най-после можех да държа твърд курс на запад. Щастието започна да ми се усмихва. В запълнения ми две трети бордов дневник вписах първите оптимистически думи: „12:15 часа. Най-после курс — запад. Чувствувам дъха на югоизточните пасати!“

Студеното Хумболдово течение, отклонено в западна посока от нос Париняс в западното крайбрежие на Южна Америка, започна да ме подпомага. Вятърът задуха от юг, лицето на океана се проясни, поразителното стечение на благоприятни обстоятелства ми се струваше просто мистично.

След като цял месец бях кръжил на едно и също място въпреки нуждата да вървя право срещу вятъра, сега плаването бе напълно по моя вкус. Изминавах големи разстояния, печелех време и това беше чудесно. На триста мили пред мен, напреко на екватора, се намираше Галапагос. За пръв път от дълго време отдадох рифовете на платната, спасителното въже се бе обтегнало зад кърмата в пенливата струя и яхтата плаваше така както се описва в книгите и спортните списания.

През следващите няколко дни не се появи никакъв шквал, никакъв неприятен облак и не падна нито капка дъжд. Наоколо цареше такова необикновено спокойствие, че котетата и аз нощувахме в кокпита под открито небе. Даже ленивият стар Глупчо се присъедини към нас. Любимото му място бе на закрепения румпел и ние се движехме така плавно по тихата вода, че даже той не можеше да се търколи оттам. Каютата отстъпихме на Безбилетния да се разполага в нея, както намери за добре.

Тъй като скоро очаквах да се покаже земя, бързах да завърша дългото писмо до Мери. По това време то бе станало шестдесет и два листа, изписани от двете страни. В него се срещаха всички нежни слова, които можеха да се явят в главата на един млад човек, който се стреми към своята любима. Всеки ред от тези шестдесет и две страници красноречиво показваше моите чувства…

Възнамерявах да изпратя писмото от остров Сеймур, където имаше военна метеорологична станция. Смятах да остана там ден-два, за да постегна яхтата, да поспя една-две нощи спокойно и после да продължа пътя си.

Последните триста мили до Омагьосаните острови, както наричат още Галапагос, изминах за по-малко от четири дни. В утрото на 19 юли над водите вляво от носа на яхтата се показа тъмно петно. Това бе остров Чатам, първата земя, която срещах след толкова дни път. Първият етап от пътешествието ми бе завършен: зад себе си бях оставил 1000 мили, пред мен лежаха още 7500.