Пол Дохърти
Душегубеца (2)

Въведение II

Лондонският Тауър, декември 1564 година

Елизабет I, кралицата на Англия, седеше начело на голяма дъбова маса в една зала над параклиса „Сейнт Джон“, намиращ се във високата централна кула на Тауър. Воалът, предпазващ напудреното лице и начервените устни на нейно величество, беше отметнат назад, а рижите й коси бяха старателно прибрани в малка, но богато украсена шапчица. След като бяха приключили с прическата на кралицата, придворните й дами я бяха предали в ръцете на личните й стражи, които пък я бяха придружили от Уайтхол до очакващата я на Темза галера. Галерата от своя страна я беше отвела в Тауър за среща с тайния й съвет.

Елизабет никак не беше доволна от това стечение на обстоятелствата. Не че пътуването беше преминало чак толкова неприятно — галерата беше облицована с кожи, а в шала, покриващ краката на нейно величество, бяха поставени множество грейки. Речният вятър обаче беше студен, пък и в момента кралицата пропускаше пищното представление, което й беше подготвил любимият й Робин Дъдли. Да, сега Елизабет трябваше да танцува с него или пък да слуша безкрайните му любовни обяснения, което определено беше за предпочитане пред досадното съвещание на съвета. Докато кралицата се увиваше по-плътно в кожената си наметка, която беше облякла над черна рокля от бродиран плат, колосаната й яка се допря до брадичката й и това я накара да потръпне.

— Ама че студ! — сопна се тя.

— Какво говорите, мадам? — обади се Уилям Сесил, който седеше вляво от кралицата, и посочи към бумтящия в камината огън. — Та в стаята едва се диша!

— Можеха да докарат повече мангали…

— Да не би да сте се простудили?

Елизабет примигна със зелените си котешки очи и извърна поглед.

— Нищо подобно! — отвърна ядно тя.

Кралицата дари първия си министър с ослепителна усмивка. Сесил също засия насреща й, но в следващия момент лицето му помръкна, защото Елизабет се наведе напред, стисна устни и злостно го дръпна за козята брадичка.

— Аз съм вашата кралица, мастър Сесил! А колкото до здравето ми — добре съм. Всъщност чувствам се направо отлично.

Сесил се насили да се усмихне.

— Разбира се, ваше величество — прошепна той. — Просто се тревожех за вас.

Елизабет отдръпна ръката си, отпусна се в грамадното, подобно на трон кресло, и се загледа в тавана.

— Мразя това място — промълви тя. — Когато добрата ми полусестра Мери нареди да ме доведат тук и да ме преведат през Трейтърс Гейт^[1], си мислех, че никога повече няма да видя белия свят.

В стаята се възцари тишина. Кралицата се престори, че се е отдала на спомените си, но всъщност тайничко заоглежда присъстващите. Уолсингам, като изключим бялата яка около врата му, беше целият облечен в неизменните си черни дрехи. Елизабет се взря в мургавото му лице, заслонените му от тежки клепачи очи, старателно фризираната му коса и прилежно подрязаните му мустаци и брада. Уолсингам спокойно можеше да мине за някой католически свещеник или пуритан. Главният шпионин на кралицата улови погледа на господарката си и й намигна. Сянката Том не се боеше от нищо.

Елизабет отмести поглед към Уилям Купър, който седеше вляво от Уолсингам. Той имаше снежнобяла коса, вдлъбнатите му очи бяха светлосини, а момчешкото му лице беше гладко избръснато. Купър беше албинос, но под необичайната му външност се криеше остър ум. Той беше една от най-добрите „хрътки“ на Уолсингам и никога не се отказваше от преследването, преди да е уловил плячката си.

— Така, така — рече Елизабет, потропвайки по масата с кокалчетата на пръстите си. — Събрали сме се, значи, в потайна доба и обсъждаме делата на тайните служби…

Кралицата се усмихна на остроумието си, но лицата на тримата й събеседници останаха безизразни. Елизабет едва потисна раздразнението си. Идеята за всичко това беше на Сянката Том, но тя също беше взела случая присърце. Вярно, че кралицата беше защитена от шпиони и конспиратори, от предателски заговори и контразаговори, но магиите и магьосниците бяха съвсем друго нещо. Според слуховете дори собствената й майка се беше възползвала от силите на мрака, за да спечели мястото си в сърцето на Хенри, но после тъкмо те я бяха погубили. Самата Елизабет — по подобие на Катерина Медичи във Франция — също се беше обградила с астрономи и астролози. Разбира се, кралицата на Англия не се притесняваше от шарлатаните, пробутващи номерата си по пазарските площади. Съществуваха обаче истински вещици и вещери, които можеха да постят три дни без прекъсване и след това да призовават на своя страна могъщи сили. Последните, бидейки потенциална заплаха за кралицата и за Трона, трябваше да бъдат държани под око и с тази задача се бяха заели тайните служби.

— Душегубеца — рече Уолсингам, решавайки да не губи повече време.

Елизабет се размърда в креслото си и главният й шпионин разбра, че е привлякъл вниманието й. Дотук с шегите и закачките.

— Какво за него? — изсъска кралицата.

— Върнал се е в Англия. Знаем го със сигурност.

Елизабет въздъхна.

— Защо?

— Не ни е известно.

— Каква самоличност е приел този път?

Уолсингам се намръщи и продължи да се взира в кралицата изпод тежките си клепачи.

— Най-вероятно нечия чужда…

Кралицата стовари юмрука си върху масата.

— Ще ви помоля да се придържате към онова, което знаете, сър!

— Знаем, че е дошъл от Балтийските земи. Един капитан на кораб от Осло твърди, че го е видял да слиза в Ипсуич. И така, изпратихме в Есекс един от най-добрите си хора — Андрю Кавъндиш.

— И?

— Мъртъв е — прошепна Купър. — Убит от Душегубеца. Открили тялото му в някакъв крайпътен ров край Челмсфорд. Гърлото му било прерязано, а сърцето му — изгребано като с лъжица.

Елизабет пребледня.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Не знаем защо Душегубеца се е върнал в Англия — продължи Купър. — Може да е замислил някое злодеяние, с което да укрепи силите си, а може и да се е запътил към някое съвсем друго място и само временно да се укрива тук.

— И нямате представа къде е, така ли?

— Смятаме, че все още е в Есекс — обади се Уолсингам. — Въпрос на време е да го заловим — той посочи към своя подчинен. — Мастър Купър го преследва неуморно от години.

— Но защо му е било да идва тук? — настоя Елизабет. — Да не би враговете ни да са го привлекли на своя страна?

— Възможно е — отвърна Купър. — Но не е изключено да преследва и някаква своя нечестива цел — той видя въпросителното изражение върху лицето на кралицата и побърза да обясни. — Душегубеца е велик магьосник, ваше величество. Сключил е сделка със Сатаната, в замяна на което е бил надарен с необикновени сили.

Елизабет се облегна в креслото си и се загледа в този странен мъж, който си играеше с някаква отчупила се от дървената маса тресчица. Идеше буря и вятърът блъскаше по сводестите прозорци, разтърсвайки капаците им. Някъде наблизо грачеше гарван.

— Чакаме, мастър Купър.

— Трудно е за вярване — продължи агентът, — но Душегубеца е сключил сделка със силите на мрака. След като убие някого, той изтръгва сърцето му и го принася в жертва на тъмните си господари, за да увеличи мощта си.

— Значи мощта му не е неизчерпаема, така ли? — намеси се Сесил.

— О, не, не е.

— И за да я поддържа, той трябва да убива?

— И то непрекъснато — заяви Купър. — Колкото повече убива, толкова повече нарастват силите му!

— И какви са тези сили? — попита нетърпеливо Елизабет.

— Доколкото знаем, физическите и умствените възможности на Душегубеца стават все по-големи. Студът, гладът и жаждата не му влияят, а издръжливостта му е направо феноменална.

— Същото може да се каже и за някой добре гледан кон! — сопна се Елизабет.

Сесил се изкиска, но Купър не му обърна внимание.

— А може ли един кон да се превърне в хрътка, ваше величество?

Кралицата зяпна от изненада и дори забрави да прикрие почернелите си зъби.

— Шегувате се, нали, мастър Купър?

— Ни най-малко, ваше величество. Макар и за кратко време Душегубеца може да приема образа на своите жертви.

— Как ще го заловите тогава?

— С хитрост, ваше величество. Единствената сигурна следа, с която разполагаме за момента, е обърнатият кръстен знак, изобразен над сърцето му.

— Друго има ли? — попита Елизабет, подпирайки се на масата, за да си върне чувството за реалност и да се отърси от адския кошмар, който й описваха.

— Прозвището „Душегубеца“ много точно отразява същността на магьосника — каза Купър, прокарвайки пръст по яката си.

Елизабет забеляза, че и албиносът като Уолсингам е облечен в черно от глава до пети. Изключение правеше единствено бялата риза с висока яка под кожения му жакет.

— Явно Душегубеца се интересува само от определен тип жертви. Предпочита да убива мъже и жени, чиито грехове са ги направили уязвими. Щом ги покоси и изтръгне сърцата им, той не само че може да приеме образа им, но е в състояние и да подчини душите им на волята си.

— Тоест създава нещо като зли духове, така ли?

— Да, ваше величество.

— И какво могат да правят те?

— Всякакви поразии. Могат да съборят някое гърне с масло в огъня, да повредят мост, да разхлабят някой камък, за да падне върху преминаващия отдолу конник, да бутнат полуизгнило дърво върху някого… Списъкът е безкраен.

— Доста неща знаете за този вещер.

Купър се усмихна.

— Възможно ли е той да бъде нает на служба? — попита Елизабет.

— Подозираме — отвърна Уолсингам, — че има доста владетели в Европа, а и извън пределите й, които биха платили прескъпо за услугите му.

— И сред тях може да са и нашите врагове?

— Вие го казахте, ваше величество.

— А този Душегубец може ли да бъде унищожен? — попита Сесил, взирайки се гневно в Уолсингам.

— Не знаем — отвърна главният шпионин на кралицата, — но смятаме, че може. Други също го преследват с тази цел.

— Йезуитите ли?

— Да, изпратили са по петите му свещеника Майкъл Сен Клер.

— Моля? — попита Елизабет.

— Йезуитите не са новост за вас, мадам — озъби се Уолсингам, опитвайки се да наподоби усмивка, а после се намръщи. — Те са отлично организирани и добре обучени католически свещеници. Подчиняват се на главата на ордена си и на папата. Основната им задача е да проповядват срещу нашата реформирана вяра, да я отслабят и в крайна сметка, да я унищожат.

— Да, да, знам всичко за йезуитите! — рязко отвърна Елизабет. — Промъкват се в кралството ми и се крият като плъхове. Обесихме доста от тях и вероятно ще обесим още, но какво общо имат те с този Душегубец?

— Кавъндиш ни изпрати едно писмо… — заяви Уолсингам, хвърляйки един бърз поглед към подчинения си.

— Пратеникът ни се беше натъкнал на дирята на Сен Клер — продължи Купър. — Йезуитът също се придвижва под чужда самоличност и тъй като е свещеник, намира подслон при местните католически семейства. Вероятно използва положението си, за да си набавя сведения за местонахождението на плячката си. Според нас йезуитският орден в Рим го е изпратил по петите на Душегубеца със задачата да го унищожи.

— Значи ако открием Сен Клер — отбеляза Сесил, — той ще ни отведе и до Душегубеца, така ли?

— Освен това ще може да ни каже как да го унищожим — добави Купър.

— Как да го унищожим ли? — потропа по масата Елизабет. — Кой ви каза, че това създание трябва да бъде унищожено, мастър Купър? Е, ако все пак трябва — добави тя бързо, — искам първо да го видя.

— Какво предлагате да сторим? — обърна се Сесил към Уолсингам.

— Мастър Купър ще замине за Есекс утре. Ще носи пълномощно от кралицата, даващо му правото да изпълни волята й във връзка със задачата, която ще му бъде възложена.

Елизабет се съгласи.

— Купър ще тръгне по следите на Сен Клер и на Душегубеца — продължи Уолсингам — и ако има късмет, скоро ще ги намери — главният шпионин на кралицата изцъка с език, опитвайки се да прикрие собствените си съмнения. — Мастър Купър е твърдо решен да залови този магьосник.

— Така да бъде — прошепна Елизабет и посочи към албиноса. — И не забравяйте съдбата на Кавъндиш, мастър Купър! Искам да ми доведете този Душегубец или мъртъв, или окован във вериги!