Ерик-Еманюел Шмит
Синът на Ной (5)

В нашия район следващите дни се оказаха по-опасни и смъртоносни, отколкото цялата война. По време на окупацията врагът беше на показ, следователно и на прицел, а по време на Освобождението оттук-оттам се чуваха изстрели — неконтролирани и неконтролируеми, тъй че цареше хаос. След като си прибра децата в „Жълтата вила“, отец Понс ни забрани да излизаме от парка. Само че ние с Руди не можехме да се въздържим да се катерим по нашия дъб, чиито клони стърчаха извън парка. Пролуките в короната гледаха към съвсем голата ширнала се равнина, чак до далечните ферми. Оттам можехме, ако не да присъстваме на битките, то поне да наблюдаваме пяната от тях. Така видях преминаването в открита кола на онзи германски офицер, който бе избрал да не ни издава под душовете — по риза, окървавен, с подпухнало лице и обръсната глава, притиснат от въоръжени освободители, които го влачеха към кой знае какво отмъщение…

Изхранването все така бе проблем. За да залъжем глада, с Руди търсехме една тъмнозелена трева, по-месеста от другите, с която си пълнехме ръцете, преди да натъпчем стиската в уста. Беше горчива и гадна, но ни даваше усещането за пълна уста.

Постепенно редът се възстанови. А той не ни носеше добри новини. Мадмоазел Марсел, аптекарката, бе изтезавана ужасяващо, преди да я депортират на Изток. Каква ли щеше да се върне? Щеше ли да се върне изобщо? Защото подозренията, които имахме по време на войната, се потвърждаваха — нацистите бяха избивали своите пленници в концлагерите. Милиони човешки същества бяха изтребени, убити с куршум, задушени с газ, изгорени или погребани живи.

Отново започнах да се напикавам в леглото. Страхът стана ретроспективен: ужасявах се от съдбата, която бях избегнал. Срамът ми също стана ретроспективен: мислех за баща си, когото бях мярнал и на когото не бях пожелал да се обадя. Но дали наистина беше той? Дали беше още жив? Ами майка ми? Заобичах ги с обич, удвоена от угризенията.

В ясните нощи се измъквах от спалнята и гледах небето. Когато видех „звездата на Жозеф и на мама“, звездите отново започваха да пеят на идиш. Погледът ми бързо се замъгляваше, не ми стигаше въздух, ръцете ми бяха като приковани на кръст върху моравата и в крайна сметка започвах да лапам собствените си сълзи и сополи.

Отец Понс вече нямаше време да ми дава уроци по иврит. Месеци наред той тичаше от сутрин до вечер по следите на родителите ни, като се блъскаше с шифрованите регистри, изготвени от мрежата на Съпротивата, и носеше от Брюксел списъци на починалите в депортация.

За някои съобщението дойде бързо — бяха единствените оцелели от цялото семейство. Извън часовете ги утешавахме, занимавахме се с тях, но дълбоко в себе си всеки мислеше: дали няма да бъда следващият? Дали новината, която се бави, е добра? Или много лоша?

Щом фактите започнаха да заменят надеждите, Руди избра да мисли, че е изгубил цялото си семейство. „Какъвто съм си шлемазел, няма начин да е другояче.“ И наистина, седмица след седмица отец Понс се връщаше със зловещото потвърждение, че големият му брат, а после и останалите братя, след това сестрите, а след това и баща му, са били убити с газ в Аушвиц. Всеки път огромна, безмълвна болка убиваше приятеля ми: с часове лежахме на тревата, срещу пълното със слънце и лястовици небе и се държахме за ръка. Мисля, че плачеше, но не смеех да се обърна към него, да не би да се почувства унизен.

Една вечер отец Понс се върна от Брюксел с кървавочервено лице, защото бе въртял бързо педалите и веднага се втурна към Руди.

— Руди, майка ти е жива, тя ще пристигне в Брюксел в петък, с влакова композиция за оцелелите.

Цяла нощ Руди така хлипа от облекчение, та помислих, че ще умре, задушен от сълзите, преди да види майка си.

В петък Руди стана преди зазоряване, за да се измие, да се облече, да си лъсне обувките и да придобие един буржоазен вид, който не познавахме при него, тъй че под намазаните и пригладени коси успях да го позная само по сатирските уши. Беше превъзбуден и не спираше да бъбри, като прескачаше от мисъл на мисъл, не довършваше изреченията и минаваше към други.

Отец Понс бе заел някаква кола и реши, че ще участвам в пътуването, тъй че за първи път от три години излязох от „Жълтата вила“. Заради радостта на Руди бях сложил под сурдинка притесненията за собственото си семейство.

В Брюксел ситен дъжд, по-скоро воден прах, се въртеше между сивите фасади, замъгляваше стъклата ни с прозрачна пара и караше тротоарите да блестят. Стигнахме до една голяма богаташка къща, където настаняваха оцелелите, и Руди веднага се втурна към портиера в униформа в червено и златно.

— Къде е пианото? Трябва да заведа майка ми при него. Тя е безподобна пианистка. Виртуозка. Дава концерти.

След като ни показаха дългия, лакиран инструмент до бара, ни казаха, че оцелелите вече са пристигнали и че след като са ги изчистили от въшки и са ги дезинфекцирали, сега ги хранят в ресторанта.

Руди изтича в залата, следван от отец Понс и от мен.

Рахитични мъже и жени със сивкава, ужасно залепена за костите кожа и еднакви кръгове под еднакво празните очи, толкова изтощени, че им бе трудно да държат приборите, се свеждаха над чиниите си. Не обърнаха никакво внимание на нашето идване, защото бяха лакоми за храна и се бояха, че ще им я вземат.

Руди обходи залата с поглед.

— Няма я тук. Има ли друг ресторант, отче?

От една скамейка се чу глас:

— Руди!

Една жена се изправи и за малко не падна, докато ни правеше знак с ръка.

— Руди!

— Мамо!

Руди се втурна към жената, която го викаше и я стисна в обятията си. Не разпознах в нея майката, която ми бе описвал Руди, едра, царствена жена, казваше той, с величествен бюст, стоманеносини очи и безкрайни, гъсти и твърди черни коси, които предизвиквали възхищението на публиката вместо това, той прегръщаше една дребна, почти плешива старица с втренчен, боязлив поглед в промито сиво, чието кокалесто, широко и плоско тяло се очертаваше под вълнената рокля.

Въпреки това те си шепнеха на ухо думи на идиш, плачеха си във вратовете и аз заключих, че ако Руди не бе сбъркал, то поне е поразкрасил своите спомени.

Той искаше да я отведе.

— Ела, мамо, в хотела има пиано.

— Не, Руди, искам първо да си довърша чинията.

— Хайде, мамо, ела.

— Не съм си довършила морковите — тропна тя с крак като инатливо дете.

Руди издаде своята изненада: вече нямаше пред себе си властна майка, а момиченце, което не искаше да пусне канчето си. С едно движение отец Понс му подсказа да не й противоречи.

Безразлична към всичко друго, тя довърши супата си бавно и съзнателно и отопи бульона с парче хляб, докато порцеланът стана като измит. Около нея всички оцелели правеха същото. Недохранвани години наред, те се хранеха с брутална страст.

После Руди й помогна да се изправи, като й подаде ръка, и ни представи. Въпреки изтощението си тя има изяществото да ни се усмихне:

— Знаете ли — каза тя на отец Понс, — останах жива само, защото имах надеждата да открия Руди.

Руди изпърха с клепки и смени разговора.

— Хайде, мамо, ела на пианото.

След като прекоси салоните, сякаш издялани от целувки и премина през няколко врати, натежали от копринените завеси, той внимателно я настани на табуретката и вдигна капака на пианото.

Тя погледна рояла с вълнение, а после с недоверие. Дали все още умееше? Кракът й изпълзя към педала и тя погали клавишите с върха на пръстите. После потрепера. Беше я страх.

— Свири, мамо, свири! — прошепна Руди.

Тя погледна сина си в паника. Не смееше да му каже, че се съмнява дали ще може, че няма сили, че…

— Свири, мамо, свири. Аз също преминах през войната с мисълта, че един ден ти пак ще свириш за мен.

Тя се олюля, след това се съвзе, погледна клавишите като препятствие, което трябва да победи. Ръцете й свенливо се доближиха, а след това деликатно потънаха в слоновата кост.

Извиси се най-нежната и най-тъжна песен, която ми бе дадено да чуя. Отначало малко треперлива и рехава, след това по-плътна и по-сигурна, музиката се раждаше, набираше сила и се разбиваше объркана и колеблива.

Докато свиреше, майката на Руди придобиваше плът. Сега зад онази, която виждах, разпознавах жената, която ми бе описал Руди.

В края на мелодията, тя се обърна към сина си.

— Шопен — прошепна тя. — Той не е преживял онова, което изтърпяхме ние, и все пак всичко е отгатнал.

Руди я целуна по шията.

— Ще продължиш ли да учиш, Руди?

— Заклевам се.

През следващите седмици редовно виждах майката на Руди, която една стара мома от Шамле бе приела да приюти в дома си. Тя възвръщаше формите, цветовете, косите и властното си държание и Руди, който ходеше вечер да я вижда, престана да се изявява като непоправимия слабак, какъвто винаги е бил, и дори показа изненадващи математически наклонности.

 

 

В неделя „Жълтата вила“ ставаше място за среща на децата, които се бяха крили. От околностите водеха всички още непотърсени от родителите си деца от три до шестнайсет години. Те минаваха по една временна естрада, скована под навеса. Идваха много хора, кой за да открие своя син или дъщеря, кой за племенник или племенница, кой за някоя далечна роднина, за която след Холокоста се чувстваше отговорен. Записваха се и двойки, готови да осиновят дете.

Толкова се надявах, че чак се боях от тези утрини. Всеки път, когато се качвах на естрадата, след обявяването на името ми, очаквах майка ми да извика. Всеки път, когато вървях по обратния път сред учтива тишина, имах желание да се осакатя.

— Отче, аз съм виновен родителите ми да не се връщат, не мислих за тях по време на войната.

— Не говори глупости, Жозеф. Ако родителите ти не се върнат, вината ще бъде на нацистите и на Хитлер. Нито твоя, нито тяхна.

— Не искате ли да ме обявите за осиновяване?

— Прекалено рано е, Жозеф. Без документ, удостоверяващ смъртта на родителите, нямам това право.

— Във всеки случай, никой няма да ме поиска!

— Хайде, хайде, трябва да имаш надежда.

— Мразя да имам надежда. Когато се надявам, се чувствам нищожен и мръсен.

— Бъди по-смирен, и се надявай поне малко.

Тази неделя, след традиционния панаир на сирачетата, за пореден път онемял и унизен, реших да отида с Руди на чай у майка му в селото.

Слизахме надолу по пътя, когато видях две фигури, които се изкачваха нагоре.

Затичах се, без да съм вземал решение. Краката ми не докосваха земята. Можех да полетя. Движех се толкова бързо, че се боях да не би някой от краката ми да се откъсне от хълбока.

Не бях разпознал нито мъжа, нито жената, а шлифера на майка ми. Шлифер на шотландско каре в зелено и розово, с качулка. Мама! Не бях виждал никой друг да носи шлифер в зелено-розово шотландско каре с качулка.

— Жозеф!

Хвърлих се срещу родителите ми. Дъхът ми секна, не можех да кажа ни думица и ги докосвах, пипах, стисках ги до себе си, проверявах дали са те, задържах ги и не им давах да си идат. Стотици пъти повтарях едни и същи хаотични жестове. Да, усещах ги, виждах ги, живи бяха.

— Жозеф, мъничкият ми Жозеф! Мишке, видя ли колко е хубав?

— Пораснал си, синко!

Говореха глупави, незначителни дреболии, от които се разплаквах. А пък аз не успявах дума да кажа. Тригодишното страдание, откак се бяхме разделили, се стовари върху мен и ме сравни със земята. С уста, отворена в дълъг, беззвучен вик, успявах само да хлипам.

Щом се усетиха, че не отговарям на нито един от въпросите им, майка ми се обърна към Руди.

— Моят Жозефеле е много развълнуван, нали?

Руди потвърди. Това, че майка ми отново ме разбираше и отгатваше какво ми е, предизвика нов порой от сълзи.

Повече от час не можах да проговоря. През този час не ги пусках, едната ми ръка бе вкопчена в ръкава на татко, а другата се гушеше в дланта на мама. През този час научих от разказа им пред отец Понс как са оцелели недалеч оттук, в една голяма ферма, където работели като аргати. А загубили толкова време, за да ме открият, защото когато се върнали в Брюксел, граф и графиня Дьо Сюли били изчезнали, а хората от Съпротивата ги пратили по лъжлива следа чак в Холандия.

Докато разказваха перипетиите си, майка ми често се обръщаше към мен, галеше ме и шепнеше:

— Мъничкият ми Жозефеле…

Колко щастлив бях да открия отново идиш, този тъй нежен език, че на него не може дори да се назове едно дете, без да се прибави ласка, умалително, някоя гальовна за ухото сричка, като бонбон, скрит в сърцето на думата… Това ми помогна да се съвзема и вече исках само да ги отведа до моето владение, до „Жълтата вила“ и нейния парк, където бях прекарал толкова весели години.

Щом завършиха историята си, те се наведоха над мен:

— Връщаме се в Брюксел. Ще отидеш ли да си вземеш нещата?

И тогава отново успях да проговоря.

— Как? Не може ли да остана тук?

Притеснено мълчание посрещна думите ми. Майка ми премигна, сякаш не бе сигурна дали е чула добре, баща ми се втренчи в тавана, като стисна зъби, а отец Понс проточи врат към мен.

— Какво каза, Жозеф?

Внезапно си дадох сметка колко ужасно бяха отекнали думите ми в ушите на моите родители. Заля ме срам! Въпреки това го казах на бис с надеждата, че втория път ще направи по-различно впечатление от първия.

— Не мога ли да остана тук?

Пълен провал! Стана още по-зле! Очите им се насълзиха и те отвърнаха лица към прозореца. Веждите на отец Понс се окръглиха.

— Даваш ли си сметка какво казваш, Жозеф?

— Казвам, че искам да остана тук.

Шамарът се стовари отгоре ми, без да съм го подозирал дори. Отец Понс ме гледаше тъжно, а ръката му пушеше. Погледнах го сепнато — никога не беше ме удрял.

— Извинете ме, отче — избъбрих.

Той поклати сурово глава, за да ми покаже, че не такава реакция бе очаквал и с очи ми посочи родителите ми. Подчиних се.

— Извинявай, тате, извинявай, мамо. Това беше само начин да кажа, че тук ми беше добре и да кажа благодаря.

Родителите ми разпериха ръце.

— Прав си, миличък. Никога няма да можем да се отблагодарим на отец Понс.

— Не! — поде и баща ми.

— Чу ли, Мишке, нашият Жозефеле е загубил акцента си. Вече няма да ни вярват, че е наш син.

— Той има право. Трябва да приключим с този злощастен идиш.

Прекъснах ги, погледнах отец Понс и уточних:

— Исках да кажа, че ще ми е трудно да ви напусна…

 

 

Като се върнахме в Брюксел, колкото и да се наслаждавах на просторната къща, която бе наел баща ми, впуснал се с енергията на реваншист в сделките, колкото и да се отдавах на ласките, нежността и напевния глас на майка ми, се чувствах сам в лодка без весла, оставена по течението. Брюксел, огромен, необятен и отворен към всички ветрове, нямаше ограда, която да ми даде спокойствие. Ядях до насита, дрехите и обувките ми бяха по мярка, трупах играчки и книги в една великолепна стая, която бе само за мен, но ми липсваха часовете, прекарани с отец Понс в разкриване на големите тайни. Новите ми съученици ми изглеждаха блудкави, учителите механични, уроците безсмислени, а домът ми скучен. Човек не открива родителите си с една прегръдка. За три години ми бяха станали чужди, може би защото те се бяха променили, може би защото и аз се бях променил. Бяха оставили дете, а намираха юноша. Жаждата за материален успех, който владееше баща ми, толкова го беше променил, че ми бе трудно да разпозная сбития хленчещ шивач от Шарбек под сегашния благоденстващ туз на внос-износа.

— Ще видиш, синко, ще направя богатство и след това ти само ще трябва да продължиш — ми заявяваше той с блестящи от възбуда очи.

Дали имах желание да стана като него?

Когато ми предложи да подготви моята бар-мицва, причастието ми, като ме запише в хедер, традиционното еврейско училище, аз най-спонтанно отказах.

— Не искаш да получиш бар-мицва, така ли?

— Не.

— Не искаш да се научиш да четеш Тора, да пишеш и да се молиш на иврит, така ли?

— Не.

— И защо?

— Искам да стана католик.

Отговорът не закъсня — силна, ледена, суха плесница. Втората за няколко седмици. Първо отец Понс, сега баща ми. За мен освобождението май беше най-вече освобождаване на шамарите.

Той извика майка ми за свидетел. Аз повторих и потретих, че искам да приема католическата вяра. Тя плака и крещя. А същата вечер аз избягах.

С едно колело, след като няколко пъти се обърках, изминах пътя, който водеше към Шамле и към единайсет вечерта пристигнах в „Жълтата вила“.

Дори не звъннах на портата. Заобиколих оградата, бутнах ръждясалата вратичка към полянката и отидох в изоставената църква.

Врата бе отворена, капакът надолу също.

Както бях предвидил, отец Понс беше в криптата.

Щом ме видя, разпери ръце. Хвърлих се към него и излях своето смущение.

— Заслужаваш пак да те зашлевя — рече той и нежно ме притисна към себе си.

— Ама какво ви става на всички?

Заповяда ми да седна и запали няколко свещи.

— Жозеф, ти си един от последните оцелели от един славен народ, който изтребиха. Шест милиона евреи са били убити… шест милиона! Не можеш да се криеш повече пред толкова трупове.

— Какво общо имам с тях, отче?

— Че си получил живота си от тях. Че си бил застрашен от смърт едновременно с тях.

— Е, и? Имам право да мисля по различен начин, нали?

— Разбира се. Но все пак трябва да бъдеш свидетел, че са съществували, сега, когато вече не съществуват.

— А защо аз, а не вие?

— И аз, и ти. Всеки по свой начин.

— Не искам да правя бар-мицва. Искам да вярвам в Христос, като вас.

— Виж, Жозеф, ще направиш бар-мицва, защото обичаш майка си и уважаваш баща си. А за религията, ще решаваш по-късно.

— Ама…

— Днес е най-важно да приемеш да бъдеш евреин. Това няма нищо общо с вярата. По-късно, ако продължаваш да го искаш, можеш да станеш покръстен евреин.

— Значи винаги евреин, евреин завинаги, така ли?

— Да. Винаги евреин. Направи бар-мицва, Жозеф. Иначе ще нараниш сърцата на родителите си.

Отгатвах, че е прав.

— Всъщност, отче, на мен ми харесваше да бъда евреин с вас.

Той избухна в смях.

— И на мен също ми харесваше да бъда евреин с теб, Жозеф.

Посмяхме се. След това той сложи ръце на раменете ми.

— Баща ти те обича, Жозеф. Може би недобре, или по начин, който не ти харесва, и въпреки това той те обича, както никога повече няма да обича някого и както никой друг никога няма да те обича.

— Дори и вие ли?

— Жозеф, обичам те колкото другите деца, може би малко повече. Но това не е същата обич.

По облекчението, което почувствах, разбрах, че съм дошъл, за да чуя точно тези думи.

— Освободи се от мен, Жозеф. Аз приключих задачата си. Сега вече можем да бъдем приятели.

С широк жест той ми показа криптата.

— Нищо ли не забеляза?

Въпреки полумрака видях, че свещниците са изчезнали, Тора също, както и снимката на Йерусалим… Приближих до натрупаните на лавиците книги.

— Какво!… това вече не е иврит…

— Вече не е синагога.

— Какво става тук?

— Започвам колекция.

Той погали няколко книги, чиито чуждоземски букви не познавах.

— В крайна сметка Сталин ще убие руската душа — колекционирам произведенията на поетите-дисиденти.

Отчето ни бе предало! Вероятно отгатна упрека в очите ми.

— Не, не те предавам, Жозеф. За евреите, сега ти си тук. Сега ти си Ной.