Ерик-Еманюел Шмит
Синът на Ной (4)

Започна втора учебна година. Ние с Руди си ставахме все по-близки. Тъй като бяхме различни във всичко — възраст, ръст, грижи и поведение, всяко от различията ни не само не ни разделяше, ами ни показваше колко се обичаме. Помагах му да изяснява обърканите си мисли, а той ме пазеше от сбивания със своята осанка и най-вече с репутацията си на лош ученик. „Нищо не може да се изстиска от него — повтаряха учителите. — По-дебела глава не сме срещали.“ Пълната невъзприемчивост на Руди по отношение на ученето, ни се струваше възхитителна. От нас учителите все успяваха „да изстискат нещо“, което показваше нашата слаба природа, проядена, подозрително отворена към компромиси. А от Руди не получаваха нищо. Като съвършен, чист, непоклатим и тотален двойкаджия, той им опълчваше пълна съпротива. Превръщаше се в герой от онази, другата война, между ученици и учители. А наказанията толкова често се стоварваха върху него, че чорлавата му дивашка глава придобиваше и нов ореол — венеца на мъченик.

Един следобед, когато беше в домашен арест, докато му подавах през прозореца парче откраднат хляб, го запитах защо дори и наказан, си остава кротък, непоклатим и отказва да учи. Той се разкопча:

— В семейството ми сме седмина — двама родители и пет деца. Всички са интелектуалци, с изключение на мен. Баща адвокат, майка прочута концертираща пианистка, свиреща с най-добрите оркестри, сестрите и братята ми — дипломирани още на двайсет. Големи мозъци… всичките ги арестуваха! Отведоха ги с камион! Не вярваха, че може да им се случи и не се скриха. Толкова умни и уважавани хора. Онова, което спаси мен е, че не бях нито на училище, нито вкъщи. Мотаех се по улиците. Спасих се, защото се разхождах… Тъй че ученето…

— Мислиш, че е грешка, дето си уча уроците, така ли?

— Не, за теб не, Жозеф. Ти имаш възможности и все още животът е пред теб.

— Руди, ти нямаш и шестнайсет…

— Да, прекалено е късно…

Нямаше нужда да ми казва нищо повече, за да разбера, че изпитва ярост към техните. Дори да бяха изчезнали, дори и да не ни отговаряха, родителите ни играеха непрекъсната роля в живота ни в „Жълтата вила“. Аз се сърдех на моите! Сърдех им се, че съм евреин, че са ме създали евреин, че са ни изложили на опасност. Двама калпазани! Баща ми ли? Неудачник. Майка ми ли? Жертва. Жертва на това, че се е омъжила за баща ми, жертва за това, че не бе преценила дълбоката си слабост, че беше само нежна, предана жена. Презирах майка си, но й прощавах, защото не можех да не я обичам. За сметка на това ме изпълваше солидна омраза срещу баща ми. Беше ме принудил да стана негов син, а не се бе показал способен да ми осигури прилична съдба. Защо не бях син на отец Понс?

Един ноемврийски следобед през 1943 година с Руди се бяхме покатерили на един клон на стария дъб, който се извисяваше над ширналото се поле и се опитвахме да намерим в кората му бърлогите, където зимуват катеричките. Краката ни докосваха високия зид, който ограждаше парка, и ако поискахме, можехме да избягаме, да скочим на пътеката, която се виеше покрай оградата и да избягаме. Но къде да отидем? Нищо не можеше да се сравнява със сигурността на „Жълтата вила“. Ограничавахме приключенията си до двора. Докато Руди се катереше още нагоре, аз стоях на най-долното разклонение, и оттам ми се стори, че видях баща си.

Един трактор слизаше по пътя. Щеше да мине близо до нас. Караше го мъж. Макар и без брада и облечен като селянин, той приличаше на баща ми достатъчно много, за да го разпозная. Всъщност го познах.

Останах като парализиран. Не исках тази среща. „Само да не ме види!“ Задържах дъха си. Тракторът изхърка под дървото и продължи пътя си към долината. „Уф, не ме видя!“ А беше само на десетина метра и можех да го извикам или да го настигна.

С пресъхнала уста и затаен дъх изчаках возилото да стане мъничко и шумът от него да спре да се чува. Когато се убедих, че е изчезнал, се върнах към живота: издишах, примигнах и се отърсих. Руди надуши моето притеснение.

— Какво ти става?

— Мисля, че видях познат на трактора.

— Кого?

— Баща ми.

— Скъпи ми Жозеф, това не може да бъде!

Разтърсих глава, за да я освободя от тези глупави мисли.

— Разбира се, че не може да бъде…

Тъй като исках Руди да ме ожали, направих физиономия на разочаровано дете. В действителност бях очарован, че избегнах баща си. Всъщност, дали беше той? Руди сигурно беше прав. Да живеем на няколко километра един от друг, пък да не го знаем, така ли? Същата вечер вече бях уверен, че съм сънувал. И изтрих тази сцена от паметта си.

Няколко години по-късно разбрах, че този ден наистина се бях разминал с баща си. С онзи, когото отхвърлях и който исках да е далеч, да го няма или да е мъртъв… Това съзнателно презрение, тази чудовищна реакция, колкото и да я оправдавам с крехкостта и паниката, която изпитвах по онова време, остава нещото, от което ще продължа да изпитвам срам, непокътнат, горещ, парещ, до последния си дъх.

 

 

Когато се виждахме в тайната синагога, отец Понс ми предаваше новини за войната.

— Откакто германските войски тъпчат в Русия, а американците се включиха в битката, мисля, че Хитлер ще изгуби. Но на каква цена? Тук нацистите са все по-нервни, дебнат хората от съпротивата по-настървено от обикновено с яростта на отчаянието. Много се страхувам за нас, Жозеф, много ме е страх.

Той усещаше заплаха във въздуха, както кучето надушва вълк.

— Хайде, отче, всичко ще бъде наред. Да поработим.

С отец Понс, както и с Руди, се държах покровителствено. Толкова ги обичах, че за да приспя тревогите им, демонстрирах непоклатим и успокоителен оптимизъм.

— Изяснете ми разликата между евреин и християнин, отче.

— Евреите и християните вярват в един и същи Бог, онзи, който е продиктувал на Мойсей Законите. Но евреите не признават Исус за пророкувания Месия, Божия пратеник, когото очакват, те виждат в него просто още един мъдър евреин. Ставаш християнин, когато приемеш, че Исус е Божият син, че Бог е въплътен в него, че е умрял и е възкръснал.

— Т.е. за християните нещата вече са се случили, а за евреите предстоят?

— Така е, Жозеф. Християните си спомнят, а евреите още се надяват.

— Тъй че християнинът е евреин, който е престанал да чака?

— Да. А евреинът е християнин отпреди Христа.

Забавно ми беше да се вземам за „християнин отпреди Христа“. Между католическото вероучение и тайното изучаване на Тора, свещената история много повече обсебваше въображението ми от детските приказки, които заемах от библиотеката: тя беше по-осезаема, по-интимна, по-конкретна. В крайна сметка ставаше въпрос за моите предци, Мойсей, Авраам, Давид, Йоан-Кръстител или Исус! Във вените ми несъмнено течеше кръвта на някой от тях. Пък и техният живот не беше скучен, също като моят: бяха се борили, крещели, плакали, пели, всеки миг бяха рискували да изгубят себе си. Онова, което не смеех да доверя на отец Понс, беше, че го бях включил в тази история. Не успявах да си представя Пилат Понтийски, римския прокуратор, който си бе измил ръцете, с други черти освен с неговите: струваше ми се нормално отец Понс да присъства в Евангелието, съвсем близо до Исус, между евреите и бъдещите християни, безпристрастен посредник и честен човек, който не умее да избира.

Усещах, че отец Понс е объркан от всичкото това учене, на което се бе посветил заради мен. Както мнозина католици, преди той не бе познавал особено добре Стария Завет и бе очарован да го открие, както и някои от тълкуванията на равините.

— Жозеф, има дни, в които се чудя дали не е по-добре да съм евреин — ми казваше той с блестящи от вълнение очи.

— Не, отче, останете си християнин, не си давате сметка какъв късмет имате.

— Еврейската религия набляга на уважението, а християнската на любовта. Питам се дали уважението не е по-основополагащо от любовта? А също и по-постижимо… Мисля, че е възхитително, но нереално да обичам врага си, както проповядва Исус, и да си подавам и другата буза. Най-вече в този момент. Ти би ли подал и другата си буза на Хитлер?

— Никога!

— Нито пък аз! Вярно е, че не съм достоен за Исус. Целият ми живот няма да стигне, за да му подражавам… Само че може ли любовта да бъде задължение? Може ли човек да заповядва на сърцето си? Не мисля. Според великите равини уважението е по-висше от любовта. То е постоянен дълг. Това ми се струва възможно. Мога да уважавам онези, които не обичам или са ми безразлични. Но да ги обичам? Всъщност, има ли нужда чак толкова да ги обичам, ако ги уважавам? Любовта е трудно нещо. Човек не може нито да я предизвика, нито да я контролира, нито да я принуди да продължи дълго. Докато уважението…

Той почеса плешивия си череп.

— Чудя се дали ние, християните, не сме просто сантиментални евреи…

Тъй си вървеше животът ми, в ритъма на учението, възвишените разсъждения върху Библията, страха от нацистите, нападенията на хората от съпротивата, все по-многобройни и смели, игрите с другарите ми и разходките с Руди. Бомбардировките не щадяха Шамле, но английските летци избягваха „Жълтата вила“, може би защото беше далеч от гарата и най-вече, защото отец Понс бе взел мерки и бе издигнал знамето на Червения кръст върху гръмоотвода. Парадоксално, но обичах въздушната тревога: никога не слизах в скривалището с другарите си, а с Руди гледахме зрелището от покрива. Самолетите на „Роял Еър Форс“ летяха толкова ниско, че можехме да видим пилотите и да им отправим приятелски поздрав.

Във време на война най-лошата опасност е навикът. И най-вече привикването към опасността.

Тъй като в Шамле десетки хора се опълчваха на нацистите в пълна тайна, която с времето започнаха да подценяват, вестта за дебаркирането в Нормандия ни струваше скъпо.

Когато се разбра, че многобройните и добре въоръжени американски войски са стъпили на континента, новината ни опияни. Макар да трябваше да си мълчим, усмивката цъфтеше по лицата ни. Отец Понс пък се движеше над земята като Исус по водата, а радостта озаряваше челото му.

Тази неделя треперехме от желание да идем на литургия и нямахме търпение да споделим тази почти победа с хората от селото поне с погледи. Всички ученици се наредиха в колона на двора петнайсет минути преди уговорения час.

По пътя наконтени селяни ни смигаха. Една дама ми подаде шоколад. Друга сложи портокал в ръката ми. Трета пък пъхна в джоба ми парче сладкиш.

— Защо все на Жозеф? — издудна един съученик.

— Нормално! Той е най-хубав! — извика Руди отдалеч.

Идваше ми добре — стомахът ми непрекъснато стържеше, още повече, че израствах доста бързо.

Дебнех кога ще минем пред аптеката, защото не се съмнявах, че мадмоазел Марсел, която заедно с отец Понс бе спасила и закриляла толкова деца, направо ще сияе. А може би от щастие щеше да ми подхвърли няколко лукчета.

Обаче желязната рулетка скриваше витрината.

Групата ни пристигна на селския площад по-рано и деца и селяни внезапно спряха пред църквата.

От широко отворените врати излиташе бойна музика, свирена на органа, който хъхреше с пълна сила. Стъписан, разпознах мелодията: „Брабансон“^[1].

Тълпата се вцепени. Да се свири „Брабансон“, нашият национален химн, под носа на нацистите, това бе върховна обида. Все едно да им кажеш: „Хайде, чупката, изгубихте, вече сте на геврека дупката!“

Кой се бе осмелил?

Първите, които разбраха, прошепнаха на другите: Подяволите. Мадмоазел Марсел с ръце на клавиатурата и крака на педалите за първи път в живота си бе влязла в църква, за да покаже на нацистите, че ще изгубят войната.

Обхванати от еуфория и възторг, стояхме около църквата, сякаш присъствахме на някакъв блестящ и опасен цирков номер. Подяволите свиреше страхотно, много по-добре от анемичния органист по време на служба. Под пръстите й червено-златистият инструмент звучеше като езически фанфари с бляскави медни и мъжествени ударни. Звуците ни заливаха мощно, земята тътнеше, а стъклата на магазините трепереха.

Изведнъж — скърцане на гуми. Една черна кола спря пред черквата и от нея изскочиха четирима здравеняци.

Полицаите от Гестапо хванаха мадмоазел Марсел, която спря да свири, но започна да ги обижда:

— Спукана ви е работата! Край! Правете ме, каквото си искате, нещата няма да се променят! Нещастници! Парцали! Баби!

Нацистите я хвърлиха без да я жалят в колата, която потегли.

Отец Понс, по-блед от когато и да било, се прекръсти. Юмруците ми се бяха сгърчили и исках да изтичам след колата, да я настигна и да пребия тия мръсници. Улових го за ръката, която бе ледена.

— Тя никога няма да каже нищо, отче. Сигурен съм, че няма да каже.

— Знам, Жозеф, знам. Подяволите е най-смелата от нас. Но какво ли ще й сторят?

 

 

Нямахме време да получим отговор. Същата вечер в единайсет нацистите нахлуха в „Жълтата вила“.

Мадмоазел Марсел, макар и измъчвана, не бе казала нито дума. Само че нацистите, при обиск в дома й, бяха намерили негативите от снимките, които красяха фалшивите ни документи.

Бяхме разкрити. Нямаше нужда даже да си сваляме панталоните. Нацистите трябваше само да отворят паспортите ни, за да открият измамниците.

За двайсет минути всички еврейчета бяха събрани в едната спалня.

Нацистите ликуваха. А ние бяхме смазани от ужас. Бях толкова притеснен, че не можех да мисля. Дори не си давах сметка, че се подчинявам послушно.

— До стената с вдигнати ръце. Бързо!

Руди се плъзна до мен, но това не ме успокои, очите му бяха изхвръкнали от страх.

Отец Понс се хвърли в битката:

— Господа, скандализиран съм, не знаех нищо за тяхната самоличност! Не съм допускал, че тези деца може да са еврейчета. Доведоха ми ги като арийци, чисти арийци. Бях измамен, подиграли са се с мен и са злоупотребили с моята доверчивост!

Изведнъж шефът на Гестапо грубо го попита:

— Кой ви доведе тези деца?

Отец Понс се поколеба. Изтекоха десет бавни секунди.

— Не мога да ви лъжа: тези тук ми ги доведе мадмоазел Марсел, аптекарката.

— Това не ви ли учуди?

— Тя непрекъснато ми поверяваше сирачета. От петнайсет години насам. Много преди войната. Тя е добър човек. Беше свързана с група доброволци, които се занимаваха с деца с нещастно детство.

— А кой плащаше пансиона им?

Отецът стана смъртно блед.

— Всеки месец пристигаха пликове на името на децата. Можете да проверите в счетоводството.

— Откъде идваха тези пликове?

— От доброжелатели… От кого да идват? Записано е в книжата ни. Можете да проверите.

Нацистите му повярваха. Шефът им пускаше лиги само при мисълта да докопа списъците. Внезапно отец Понс атакува без да се огъне.

— Къде ги водите?

— В Малин.

— А след това?

— Не ви засяга.

— Дълго ли ще бъде пътуването?

— Със сигурност.

— Тогава нека оправя нещата им, да им напълня куфарите, да ги облека и да им дам храна за из път. Чада мои, не може да се отнасяте така с деца. Ако ми бяхте поверили вашите деца, щяхте ли да приемете да ги пусна така?

Началникът с мазните ръце се колебаеше. Отецът се втурна в тази пукнатина:

— Знам, че не им мислите злото. Хайде, ще оправя всичко и ще дойдете за тях призори.

Хванат в този шантаж на чувствата и притеснен от наивността на свещеника, началникът на Гестапо искаше да му покаже, че не е лош човек.

— Точно в седем утре сутрин те ще бъдат чистички, облечени, нахранени и строени в двора с багажа — кротко настоя отец Понс. — Не ме обиждайте. Занимавам се с тях от години: когато някой ми повери дете, може да ми има доверие.

Шефът на Гестапо хвърли поглед на трийсетината еврейчета по ризи, припомни си, че няма да има камион до следващия ден, помисли, че му се спи, отпусна рамене и измърмори:

— Добре, отче, имам ви доверие.

— Можете, синко. Вървете си в мир.

Хората в черно от Гестапо напуснаха пансионата.

Щом отецът се увери, че са далеч, той се обърна към нас.

— Деца, никакви викове и паника: вземете си нещата тихо и се облечете. След това ще избягате.

През нас пробяга дълга въздишка на облекчение. Отец Понс извика надзирателите от другите спални, петима млади семинаристи, и ги затвори в една стая с нас.

— Чада мои, имам нужда от вас.

— Разчитайте на нас, отче.

— Искам от вас да излъжете.

— Ама…

— Трябва да излъжете. Утре ще кажете на Гестапо, че хора от Съпротивата с маски на лицата са нападнали „Жълтата вила“, след като те са си тръгнали. Ще твърдите, че са ви били. Всъщност, ще ви открият вързани по тези легла тук, за да докажем вашата невинност. Ще се съгласите ли да ви вържа?

— Може даже да ни ударите няколко пъти, отче.

— Благодаря, чада мои. Не съм против ударите при условие, че си ги нанесете сами.

— А с вас какво ще стане?

— Не мога да остана с вас. Утре Гестапо няма да ми повярва. Ще им трябва виновник. Тъй че ще избягам с децата. Разбира се, вие ще им кажете, че аз съм предупредил Съпротивата и че съм им съучастник.

В следващите минути наблюдавах най-невероятната гледка, която ми се е случвало да видя: младите семинаристи започнаха да се удрят прилежно, сериозно, точно, кой по носа, кой по устните, кой по очите, като всеки искаше още от другаря си, ако смяташе, че не е достатъчно насинен.

След това отец Понс ги върза здраво до краката на леглата и им напъха по един парцал в устата.

— Можете ли да дишате?

Семинаристите кимнаха. Лицата на някои бяха подпухнали, на други им кървеше носът и всички бяха насълзени.

— Благодаря, чада мои — рече отец Понс. — И за да издържите до утрото, мислете за нашия Господ-Бог Исус Христос.

След това се увери, че носим лек багаж и ни накара в пълно безмълвие да слезем по стълбището, за да излезем през задната врата.

— Къде отиваме? — прошепна Руди.

Макар вероятно да бях единственият, който имаше някакво понятие, си премълчах.

Пресякохме парка до полянката. Тук отецът ни спря.

— Деца, може и да ви изглеждам луд, но няма да ходим по-далеч!

Той ни изложи плана си и прекарахме останалата част от нощта в осъществяването му.

Половината от нас отидоха да си почиват в криптата на църквата. Останалите, сред които и аз, посветихме следващите часове да заличим истинските следи и да изфабрикуваме лъжливи. Земята, пропита от скорошния дъжд, потъваше под краката ни с жвакане и нямаше нищо по-лесно от това да оставим хубавички следи.

И тъй, групата ни прекоси парка и излезе от страничната врата. След това започнахме здраво да тъпчем почвата с крака, да чупим клонки и дори нарочно да губим разни неща, и така стигнахме до реката. Тук отчето ни отведе до един пристан.

— Така, сега ще мислят, че тук ни е чакал кораб. Сега ще се върнем, но заднишком, деца, за да изглежда, че сме били двойно повече и за да избегнем всякакви следи в обратна посока.

Връщането бе бавно и мъчително, хлъзгаво беше, а и умората се прибавяше към студа и страха. На полянката трябваше да направим най-трудното — да изтрием следите от стъпките си до изоставената църква като удряме мократа земя с клонки от дърветата.

Зората вече пукваше, когато отидохме при съучениците ни, спящи в криптата. Отец Понс грижливо затвори след нас вратата и капака, като запали само една свещ.

— Спете, деца, днес няма да има задължително събуждане.

Недалеч от мястото, където бях рухнал, се освободи пространство между купищата книги, които той издигна около себе си като тухлена стена. Като ме погледна, го попитах:

— Може ли да дойда във вашата стая, отец Понс?

— Ела, малки ми Жозеф.

Пъхнах се при него и сложих глава на мършавото му рамо. Едва успях да усетя разнежения му поглед и заспах.

Сутринта от Гестапо нахлули в „Жълтата вила“ и попаднали на овързаните семинаристи, разкрещели се, тръгнали по лъжливите следи и ни търсили чак до реката, че и по-далеч, и нито за миг не им минало през ум, че не сме избягали.

За отец Понс вече и дума не можеше да става да се покаже навън. Беше немислимо и да останем в тайната синагога, уредена под изоставената църква. Ако останехме живи, животът ни поставяше проблем: как да говорим, да се храним, да пишкаме и да акаме. Дори сънят не беше пристан, защото спяхме на голата земя и всеки с различен ритъм.

— Нали виждаш, Жозеф — казваше отец Понс с чувство за хумор, — плаването в Ноевия ковчег надали е било много забавно.

Много скоро мрежата на Съпротивата започна да ни взема един по един, за да ни скрият другаде. Руди тръгна с първите. Вероятно защото заемаше много място. Отец Понс никога не ме посочи на другарите, които ни вземаха. Дали беше нарочно? Осмелявах се да мисля, че иска да ме задържи до себе си колкото може по-дълго.

— Може пък Съюзниците да победят по-скоро от предвиденото? Може скоро да ни освободят? — ми казваше той с намигане.

Той се възползва от тези седмици, за да усъвършенства знанията си за еврейската религия заедно с мен.

— Вашият живот не е само ваш живот, но и носител на послание. Не искам да позволя да ви унищожат, нека поработим.

Един ден, когато в криптата бяхме останали само петима, посочих на отчето тримата си заспали съученици.

— Вижте, отче, не бих искал да умра с тях.

— Защо?

— Защото макар и да съм до тях, те не са ми приятели. Какво поделям с тях? Единствено факта, че съм жертва.

— Защо ми казваш това, Жозеф?

— Защото бих предпочел да умра с вас.

Главата ми тупна на коленете му и му разкрих мислите, които ме вълнуваха.

— Предпочитам да умра с вас, защото предпочитам вас. Бих предпочел да умра с вас, защото не искам да ви оплаквам, а още по-малко вие да ме оплаквате. Бих предпочел да умра с вас, защото тогава вие ще сте бил последният човек, когото ще съм видял на този свят. Бих предпочел да умра с вас, защото без вас небето няма да ми хареса, а ще ме ужаси.

В този миг думкане и викове отекнаха на вратата на параклиса.

— Брюксел е свободен! Спечелихме! Брюксел е освободен от англичаните!

Отчето скочи на крака и ме сграбчи.

— Свободни! Чуваш ли, Жозеф? Свободни сме! Германците си отиват!

Другите деца се събудиха.

Хората от Съпротивата ни освободиха от криптата и се затичахме, заподскачахме и се смеехме по улиците на Шамле. От къщите се носеха радостни викове, пушки гърмяха към небето, от прозорците се спускаха знамена, завихряха се танци, вадеха се скрити от пет години бутилки алкохол.

Гушех се в ръцете на отчето до вечерта. Докато си говореше за събитията с всеки селянин поотделно, той ронеше сълзи от наслада. Аз ги триех с длани. Тъй като беше ден на опиянение, получих правото да бъда на девет години, да стоя като дете върху раменете на човека, който ме беше спасил, имах право да целуна розовите му солени бузи, имах право безпричинно да се смея с цяло гърло. Бях лъчезарен и чак до вечерта не се отделих от него. Дори и да тежах, той нито веднъж не се оплака.

— Войната скоро ще свърши!

— Американците се движат към Лиеж!

— Да живеят американците!

— Да живеят англичаните!

— Да живеем ние!

— Ура!

 

 

От този 4 септември 1944 г. нататък винаги смятах, че Брюксел е свободен, защото изведнъж и без заобикалки бях признал на отец Понс, че го обичам. Това ме беляза завинаги. Оттогава, всеки път, когато призная чувствата си на жена, очаквам да гърмят бомбички и да се веят знамена.