Ерик-Еманюел Шмит
Синът на Ной (3)

Така и не се сбогувахме. Дали се дължеше на объркания ход на обстоятелствата? Дали го направиха нарочно? Вероятно не искаха да изживеят такава сцена, още по-малко искаха да я изживея аз… Нишката се скъса, без да се усетя — те заминаха следобеда на другия ден и не се върнаха.

Всеки път, когато питах графа и миниатюрната графиня къде са родителите ми, отговорът бе все един и същ: „На сигурно място.“

Задоволявах се с това, защото енергията ми бе погълната от откривателството на моя нов живот, животът ми на благородник.

Когато не изследвах сам ъглите и чупките на този дом, когато не наблюдавах танца на слугините, впрегнати да придават живот на сребърните прибори, да изтупват килимите или да бухват възглавниците, прекарвах часове наред в салона с графинята, която усъвършенстваше моя френски и ми забраняваше и най-дребния израз на идиш. Аз бях много послушен, още повече, че тя ме тъпчеше със сладкиши и с валсове на пианото. И най-вече, бях убеден, че окончателното придобиване на статута на благородник изисква владеенето на този език, разбира се, мрачен и труден за произнасяне, съвсем не така цветист и закачлив като моя, но нежен, отмерен и изтънчен.

Пред външни хора трябваше да наричам графа и графинята „чичо“ и „лельо“, защото те се преструваха, че съм един от холандските им племенници.

Бях стигнал дотам да си мисля, че това е вярно, когато една сутрин полицията обгради къщата.

— Полиция! Отворете! Полиция!

Някакви мъже силно хлопаха по главната порта, сякаш звънецът не им стигаше.

— Полиция! Отворете! Полиция!

Графинята дотърча в стаята ми по копринен халат, грабна ме на ръце и ме отнесе в леглото си.

— Не се страхувай от нищо, Жозеф и отговаряй на френски като мен.

Докато полицаите се качваха по стълбите, тя започна да ми чете някаква приказка, а двамата с нея бяхме облегнати на възглавниците, сякаш нищо не се бе случило.

Щом влязоха, те ни хвърлиха по един кръвожаден поглед.

— Вие криете еврейско семейство!

— Претърсете навсякъде, където искате — им каза тя надменно, — преслушайте стените, изпотрошете куфарите, повдигнете леглата, така и така няма да откриете нищо. За сметка на това ви гарантирам, че още утре ще чуете за мен.

— Имаше сигнал, госпожо.

Без да се издава, графинята се възмути, че слушат кого ли не, предупреди, че тази работа няма да остане така, а ще стигне до двореца, тъй като тя е близка с кралица Елизабет, а след това заяви на служителите, че тази грешка ще им струва службата, можете да ми вярвате!

— А сега претърсете! Претърсете бързо!

Пред толкова увереност и възмущение началникът на полицаите почти понечи да се оттегли.

— Мога ли да ви попитам, госпожо, кое е това дете?

— Мой племенник. Син на генерал фон Гребелс. Да ви покажа ли генеалогичното ни дърво? Правите опит за самоубийство, моето момче!

След безплодно претърсване полицаите си тръгнаха недодялани и посрамени, като мърмореха извинения.

Графинята се изстреля от леглото. На ръба на нервната криза, тя започна да се смее и да плаче едновременно.

— Хвана една от тайните ми, Жозеф, един от женските ми номера.

— Какъв номер?

— Да обвиняваш, вместо да се защитаваш. Да нападаш, когато те подозират. Да хапеш, вместо да се отбраняваш.

— Това само за жени ли е?

— Не. Можеш да го използваш.

На другия ден семейство Сюли ми съобщиха, че не мога да остана повече при тях, защото при евентуално разследване лъжата им нямаше да издържи.

— Отец Понс ще дойде и ще се погрижи за теб. Това са най-добрите ръце, в които може да попаднеш. Трябва да го наричаш „отец“.

— Добре, чичо.

— Няма да го наричаш „отец“, за да се правиш, че ти е баща, както наричаш мен „чичо“. Всички наричат отец Понс „отец“.

— И вие ли?

— И ние. Той е свещеник. Казваме „отче“, когато се обръщаме към него. Полицаите също. Немските войници също. Всички. Дори онези, които не вярват.

— Които не вярват, че им е баща ли?

— Дори онези, които не вярват в Господ.

Много бях впечатлен да се докосна до някой, който беше „отец“ на всички, или поне минаваше за такъв.

— Отец Понс — попитах — има ли нещо общо с пемзата за пети^[1]?

Помислих си за мекия и лек камък, който от няколко дни графинята ми носеше във ваната, за да си търкам краката и да махам втвърдените мъртви кожички. Беше във формата на мишка и ме очароваше със способността си да изтърква — човек не очаква точно това от един камък, — както и да си променя цвета, щом се намокри — от сивкавобяло до антрацитночерно. Семейство Сюли избухнаха в смях.

— Не виждам на какво се смеете — казах обиден. — Може пък той да я е изнамерил… или изобретил… пемзата. В крайна сметка, все някой го е направил!

Семейство Сюли спряха да се смеят и поклатиха глава.

— Прав си, Жозеф, би могло да е той. Но въпреки това той няма нищо общо с пемзата.

 

 

И все пак, когато той звънна, а после влезе в голямата къща на Сюли, веднага се сетих, че става дума за него.

Мъжът, висок и тънък, сякаш бе съставен от две отделни, несвързани една с друга части: главата — и останалата част. Тялото му изглеждаше нематериално, тъкан без релеф, черно расо, тъй плоско, сякаш виси на закачалка, а под него се подаваха блестящи ботинки, които май не се държаха на никакви глезени. За сметка на това главата се открояваше розова, месеста, жива, нова и невинна, като извадено от ваната бебе. Човек имаше желание да я целуне и да я вземе в дланите си.

— Добър ден, отче — рече графът. — Това е Жозеф.

Гледах го и се опитвах да разбера защо лицето му не само не ме изненадваше, ами сякаш беше потвърждение за нещо. Потвърждение за какво? Черните му очи ме гледаха приветливо иззад кръговете на леките му очила.

Изведнъж ми се проясни.

— Вие нямате коса! — възкликнах.

Той се усмихна — и в този миг го заобичах.

— Загубих много от нея. Малкото, което все още расте, го бръсна.

— Защо?

— За да не губя време да се реша.

Прихнах. Значи той сам не успяваше да схване защо е плешив? Ама че смехория…

Семейство Сюли ме гледаха въпросително. И те ли? Дали да им кажа? А пък то си беше очевидно: отец Понс имаше череп, гладък като чакълче, защото трябваше да прилича на името си: Пемза!

От упоритото им учудване обаче усетих, че трябва да си мълча. Пък дори да изглеждам като глупак…

— Можеш ли да караш колело, Жозеф?

— Не.

Не смеех да си призная причината за този недъг — от началото на войната моите предпазливи родители ми забраняваха да играя на улицата. Тъй че по отношение на игрите бях далеч назад в сравнение с хлапетата на моята възраст.

— Значи ще те науча — поде отецът. — Ще се стремиш да се крепиш зад мен. Дръж се.

В двора на къщата се опитах да спечеля гордостта на семейство Сюли, но ми трябваха няколко опита, за да успея да се закрепя на багажника.

— Я сега да опитаме на улицата.

Щом успях и там, графът и графинята се приближиха. Целунаха ме бързо.

— До скоро, Жозеф. Ще идваме да те виждаме. Внимавайте с Големия Жак, отче.

Едва бях успял да разбера, че се прощаваме — и ние с отеца вече летяхме из улиците на Брюксел. Поради факта, че вниманието ми беше концентрирано да пазя равновесие, не можах да се предам на скръбта.

Под ситния дъждец, който превръщаше настилката в мазно огледало, ние бързо напредвахме като се подрусвахме и залитахме върху няколкото сантиметра гума.

— Ако срещнем Големия Жак, трябва да се наведеш към мен и да си говорим сякаш се познаваме открай време.

— Кой е Големия Жак, отче?

— Един евреин-предател, който се движи в кола на Гестапо. Той посочва на нацистите евреите, които разпознае, за да могат те да ги арестуват.

А аз тъкмо бях зърнал една черна кола, която бавно ни следваше. Хвърлих един поглед през рамо и забелязах през предното стъкло между мъже в тъмни шлифери едно белезникаво, прозрачно лице, което бързешком оглеждаше с изпъкналите си очи тротоарите на булевард „Луиз“.

— Големия Жак, отче!

— Бързо, разкажи ми нещо. Нали знаеш вицове, Жозеф?

Не затърсих най-добрите, ами започнах да изреждам целия си запас от майтапи. Никога не си бях представял, че толкова ще развеселят отец Понс, който се смееше с цяло гърло. Опиянен от успеха си, аз също започнах да се кикотя, и когато колата мина покрай нас, вече бях прекалено замаян от успеха си, за да й обърна внимание.

Големия Жак се втренчи в нас със зъл поглед и потупа меките си бузи с малка бяла носна кърпа, а след това, отвратен от радостта ни от живота, направи знак на шофьора да ускори.

Малко след това отец Понс се напъха в една странична уличка и колата изчезна от погледа ни. Исках да продължа кариерата си на комик, но отец Понс възкликна:

— Ама моля ти се, Жозеф, престани. Толкова ме разсмиваш, че не смогвам да въртя педалите.

— Жалко. Няма да научите историята на тримата равини, които пробвали един мотор.

 

 

На мръкване още продължавахме да караме. Отдавна бяхме излезли от града и прекосявахме полето, в което дърветата вече чернееха.

Отец Понс не се беше задъхал, но почти не говореше и се задоволяваше с: „Как е?“, „Държиш ли се?“, „Не се ли измори, Жозеф?“ И все пак имах чувството, че колкото по-натам отивахме, толкова по-близки си ставахме, вероятно защото ръцете ми обгръщаха кръста му, главата ми бе отпусната на гърба му и усещах как през грубия плат топлината на това тънко тяло полека ме завладява. Най-сетне една табела обяви Шамле, селото на отец Понс, и той спря. Колелото изскърца и аз се търколих в канавката.

— Браво, Жозеф, добре повъртя педалите! Трийсет и пет километра! Като за начало е направо забележително.

Станах, без да посмея да противореча на отец Понс. Всъщност, за мой срам, по време на пътуването не бях въртял педалите, а бях оставил краката ми да висят в празното. Да не би да е имало педали, които не съм забелязал?

Той остави колелото преди да съм успял да проверя и ме хвана за ръка. Цепихме направо през полето до първата къща в покрайнините на Шамле, ниска и тантуреста постройка. Там той ми направи знак да мълча, избегна главния вход и почука на вратата на мазето.

Показа се една фигура.

— Бързо влизайте.

Мадмоазел Марсел, аптекарката, бързо затвори вратата и ни накара да слезем по няколко стъпала, които водеха към мазата й, осветена от скъперническа маслена лампа.

Мадмоазел Марсел предизвикваше страх у децата и когато се наведе към мен, ефектът беше обичайният: почти извиках от отвращение. Дали беше от полуздрача? Или от осветлението отдолу? Мадмоазел Марсел приличаше на всичко, само не и на жена, човек би рекъл, че е картоф върху птиче тяло. Лицето й с месести, зле оформени черти, набръчкани клепачи, с тъмна и неравна, повяхнала и грапава кожа, приличаше на грудка, която някой селянин току-що е отчекнал: един удар с лопатата бе цепнал тънки уста и две малки брадавици — очите; няколко редки косъма, бели в корените и рижи по краищата, показваха, че през пролетта евентуално ще има и други. Кацнала върху тънки крака и приведена напред, с торс, съставен изцяло от корем като на шкембеста червеношийка, дундеста от шията до корема, с ръце на хълбоците и изтеглени назад в положение за полет, тя ме погледна, преди да ме клъвне.

— Евреин, естествено, нали? — попита тя.

— Да — рече отец Понс.

— Как се казваш?

— Жозеф.

— Добре. Няма нужда да сменяме името, то е толкова еврейско, колкото и християнско. Ами родителите ти?

— Мама Леа. Татко Микаел.

— Питам те за фамилията им.

— Бернщайн.

— Ох, истинска катастрофа! Бернщайн… Ще казваме Бертен. — Ще ти направя документи на името на Жозеф Бертен. Ела, ела насам за снимка.

В ъгъла на стаята ме чакаше табуретка, поставена пред декор, представляващ синьо небе над някаква гора.

Отец Понс ме вчеса, оправи ми дрехите и ме помоли да гледам в апарата — обемиста дървена кутия с хармоника върху статив, висок почти човешки бой.

В този миг стаята бе прорязана от светкавица, тъй бърза и объркваща, че ми се стори сън.

Докато потърквах очи, Мадмоазел Марсел пъхна друга плака в хармониката и отново се получи същият светлинен феномен.

— Още! — поисках.

— Не, две стигат. Ще ги проявя тази нощ. Надявам се, че нямаш въшки, нали? Така или иначе — сложи си от този лосион. Нали нямаш краста? Във всеки случай ще те изтъркам с четка и сяра. Какво друго? Господин Понс, ще ви го върна след няколко дни, става ли?

— Устройва ме.

Мен обаче изобщо не ме устройваше и мисълта да остана сам с нея ме хвърляше в ужас. Не смеех да го кажа, затова запитах:

— Ти защо казваш „господине“? Казва се „отче“.

— Казвам каквото си искам. Господин Понс прекрасно знае, че мразя кюретата, че ги дъвча откак съм се родила и че се отвращавам от нафората. Аз съм фармацевт. Първата жена фармацевт в Белгия! Първата взела диплома! Учила съм и познавам науката. Тъй че „отче“… на някой друг! Пък и господин Понс не ми се сърди.

— Не — рече отецът, — знам, че сте добър човек.

Тя започна да мърмори, сякаш думата „добра“ прекалено намирисваше на църква.

— Не съм добра, а справедлива. Не обичам кюретата, не обичам евреите, не обичам германците, но не понасям да нападат деца.

— Знам, че обичате децата.

— Не, и децата не обичам. Но те все пак са човешки същества.

— В такъв случай значи обичате човечеството!

— Ох, господин Понс, престанете да твърдите, че обичам нещо! Това са точно приказки на кюре. Не обичам нищо и никого. По професия съм фармацевт — това означава да помагам на хората да останат живи. Върша си работата, това е всичко. Хайде, пайдос, изчезвайте оттук! Ще ви върна хлапето в добро състояние, обгрижено, чистичко и с документи, които да му осигурят мир и спокойствие, по дяволите!

Тя се врътна, за да избегне спора. Отец Понс се наведе към мен и усмихнато ми пошепна:

— „Подяволите“ й е станало прозвище в селото. Тя ругае повече от баща си, който беше полковник.

Подяволите ми донесе храна, оправи ми едно легло и с нетърпящ възражение глас ми нареди добре да си почина. Докато заспивах нея вечер, не можах да потисна известно възхищение към жена, която толкова естествено казва „по дяволите“.

 

 

Прекарах няколко дни с интендантката мадмоазел Марсел. Всяка вечер, след ден, прекаран в лабораторията над мазето, тя без свян изработваше пред мен фалшивите ми документи.

— Ще ти пречи ли, ако ти сложа шест години, а не седем?

— Ама аз скоро ще стана на осем — опълчих се аз.

— Значи си на шест. Така е по-добре. Не се знае колко ще продължи тази война. Колкото по-късно пораснеш, толкова по-добре за теб.

Когато мадмоазел Марсел задаваше въпрос, нямаше смисъл да й отговарям, защото тя го задаваше единствено на себе си и чакаше отговор единствено от себе си.

— Ще казваш също, че родителите ти са починали. От естествена смърт. Я да видим, каква ли болест е могла да ги отнесе?

— Болки в стомаха?

— Грип! Светкавична форма на грип. Разкажи ми историята си.

Щом ставаше дума да се повтори онова, което тя бе измислила, мадмоазел Марсел изведнъж започваше да чува другите.

— Казвам се Жозеф Бертен, на шест години съм, роден съм в Анверс и родителите ми починаха миналата зима от грип.

— Добре. Дръж, на ти един ментов бонбон.

Когато беше удовлетворена от мен, тя имаше жестове като на звероукротител — хвърляше ми бонбон, а аз трябваше да го хвана във въздуха.

Всеки ден отец Понс идваше да ни види, без да крие трудностите, които срещаше да ми изнамери приемно семейство.

— В околните ферми всички „сигурни“ хора са прибрали вече по едно-две деца. Освен това, евентуалните кандидати се колебаят, те биха били по-разнежени от някое бебе. Жозеф е вече голям, на седем е.

— На шест съм, отче — възкликнах.

За да ме награди за намесата, мадмоазел Марсел ми натика един бонбон в устата, а след това изкряка към отеца:

— Ако искате, господин Понс, аз мога да стресна колебливите.

— С какво?

— По дяволите! Ако не приемат бежанци, им спирам лекарствата! Да пукнат с отворена уста!

— Не, госпожице Марсел, хората трябва сами да поемат риска. Все пак ги грози затвор за съучастничество…

Мадмоазел Марсел се извъртя към мен.

— Ще ти хареса ли да станеш пансионер в училището на отец Понс?

Знаех, че е безполезно да отговарям, та не помръднах и я оставих да продължи.

— Вземете го с вас в „Жълтата вила“, господин Понс, макар това да е първото място, където ще претърсят за скрити деца. Но, по дяволите, с документите, които му изфабрикувах…

— Как ще го храня? Вече не мога да искам от властите нито един купон за продоволствия. Децата в „Жълтата вила“ са недохранени, знаете добре това.

— Ами, няма проблем! Бургмистърът ще дойде тази вечер за инжекцията си. Аз ще се погрижа.

През нощта, след като смъкна желязната рулетка на аптеката с такъв грохот сякаш бе взривила танк, мадмоазел Марсел дойде при мен в мазето.

— Жозеф, може би ще имам нужда от теб. Хайде да се качиш горе и да постоиш в шкафа с палтата без да шукваш, а?

И тъй като не отговорих, тя се нервира.

— Зададох ти въпрос! По дяволите, тъп ли си или какво?

— Да, добре.

Когато се звънна, аз се пъхнах сред висящите дрехи, просмукани с нафталин, а мадмоазел Марсел въведе бургмистъра в задната стаичка. Тя му помогна да съблече габардиненото си палто и го пъхна под носа ми.

— Все по-трудно ми става да си осигурявам инсулин, господин ван дер Мерш.

— О, времената са тежки…

— Всъщност, другата седмица няма да мога да ви бия инжекцията. Недоимък! Няма как! Край!

— Боже… ами тогава… диабетът ми…

— Няма начин, господин бургмистър. Освен ако…

Освен ако какво, госпожице Марсел? Кажете. На всичко съм готов.

— Освен ако ми дадете купони. Мога да ги разменя срещу вашето лекарство.

Бургмистърът отговори с паника в гласа.

— Невъзможно… надзирават ме… през последните седмици населението на селото твърде много се увеличи… и вие добре знаете защо… не мога да искам повече, без да привлека вниманието на Гестапо върху нас… това… това ще ни излезе през носа… на всички нас!

— Вземете това памуче и натиснете силно. Още!

Докато тормозеше бургмистъра, тя се приближи до мен и бързо и тихо ми подхвърли между вратите:

— Вземи ключовете от палтото му, желязната връзка, не покритата с кожа.

Стори ми се, че не съм чул добре. Дали тя отгатна това? И добави през зъби:

— И се размърдай, по дяволите!

Тя се върна да довърши превръзката на бургмистъра, а аз пипнешком му отмъкнах връзката с ключовете.

След като посетителят й си тръгна, тя ме освободи от шкафа, изпрати ме в мазето, а след това се стопи в нощта.

Много рано на другата сутрин отец Понс дойде да ни предупреди:

— Бойна тревога, госпожице Марсел, откраднали са купоните от кметството!

Тя потри ръце.

— Така ли? Че как са могли?

— Крадците са разбили кепенците и са счупили един прозорец.

— Виж ти! Бургмистърът си е потрошил кметството, така ли?

— Какво искате да кажете? Че той е откраднал…

— Не, аз бях. С неговите ключове. Но когато сутринта ги оставих в кутията му, бях сигурна, че той ще си спретне грабеж, за да не го заподозрат. Тъй че, господин Понс, вземете листите с купоните. Тази купчинка е за вас.

Макар да бе намусена и неспособна да се усмихва, погледът на мадмоазел Марсел блестеше с радостен пламък.

Тя ме побутна по раменете.

— Хайде! Сега тръгваш с отеца!

Докато ми приготвят багажа и съберат фалшивите ми документи, а аз повторя на глас историята на фалшивия си живот, пристигнах в училището по обедно за учениците време.

„Жълтата вила“ бе полегнала като огромна, свита на кълбо котка на билото на хълма. Каменните лапи на външните стълби водеха до муцуната — някога боядисано в розово антре, в което изтърбушени канапета подозрително се плезеха. На първия етаж два големи остъклени прозореца във формата на овални клепачи се мъдреха на сградата и отвисоко се вглеждаха в онова, което се случваше на двора, между решетката и чинарите. На покрива две мансардни тераси, настръхнали от ковано желязо, наподобяваха уши, а вдясно пристройката на трапезарията се заобляше като опашка.

От „жълтото“ вилата бе запазила единствено названието си. Цял век мръсотия, дъждове, немара и топки, хвърляни от децата по мазилката бяха разнебитили, а след това и набраздили козината й, която сега биеше на убито кафяво.

— Добре дошъл в „Жълтата вила“, Жозеф — рече отец Понс. — Занапред това ще бъде твоето училище и твоят дом. Има три типа ученици: външните, които се прибират да се хранят у дома, полупансионерите, които остават за обяд, и пансионерите, които спят тук. Ти ще бъдеш пансионер. Ще ти покажа леглото и шкафчето ти в общата спалня.

Мислех си за тези непознати различия: външни, полупансионери и пансионери. Харесваше ми това да не е просто някакъв порядък, а вид йерархия: от повърхностния ученик до завършения учещ, като се мине през полуученика. Значи аз влизах направо в горния клас. Лишен от благородничеството през последните дни, сега бях доволен, че ми придават още малко уважение.

В общата спалня бях направо опиянен да се запозная със собственото си шкафче — никога не бях имал собствен шкаф — и докато гледах празните му лавици, бленувах за безбройните съкровища, които бих сложил там, без да си давам сметка, че засега можех да прибера само два използвани трамвайни билета.

— Сега ще те запозная с твоя попечител. Всеки пансионер в „Жълтата вила“ е под закрилата на някой по-голям. Руди!

Отец Понс няколко пъти безуспешно извика „Руди“. Надзирателите подеха името като ехо. А след това и учениците. Най-накрая, след известно време, което ми се стори непоносимо и което обърна с главата надолу цялото училище, тъй нареченият Руди се появи.

Отец Понс не беше излъгал като ми обеща един „голям“ за попечител: Руди беше нескончаем. Издигаше се толкова високо, че човек можеше да помисли, че е закачен на връв за изсулените рамене, докато ръцете и краката му висяха във въздуха отпуснати, като разнебитени, а главата му се кандилкаше напред тежка, покрита с много кафява коса, твърда, много права, сякаш изненадана, че е тук. Той вървеше бавно, като да се извини за гигантския си ръст като ленив динозавър, който казва: „Не се притеснявайте, аз съм добричък и ям само трева.“

— Отче? — попита той със сериозен, но мекушав глас.

— Руди, това е Жозеф, твоят подопечен.

— О, не, отче, това не е добра идея.

— Недей да спориш.

— Хлапето изглежда добре… не заслужава това.

— Давам ти задачата да му покажеш училището и да му разясниш правилата.

— Аз ли?

— Тъй като си многократно наказван, мисля, че ти ги познаваш по-добре от когото и да било. След втория звънец ще заведеш подопечния си в класа на малките.

Отец Понс се изнесе. Руди ме изгледа като купчина цепеници, които трябваше да пренесе на гръб, и изпъшка.

— Как се казваш?

— Жозеф Бертен. На шест години съм. Роден съм в Анверс и родителите ми умряха от испански грип.

Той вдигна очи към небето.

— Не си рецитирай урока, чакай да ти задават въпроси, ако искаш да ти повярват.

Обиден, че съм се показал несръчен, приложих съвета на графиня Дьо Сюли и нападнах с рогата напред:

— Ти защо не искаш да ми бъдеш настойник?

— Защото урочасвам. Ако има камъче в лещата, при мен е. Ако столът трябва да се счупи, то е под мен. Ако пада самолет — върху мен. Кутсузлия съм и нося кутсуз. От деня, в който съм се родил, баща ми изгубил работата си, а майка ми започнала да плаче. Ако ми повериш едно цвете, то загива. Ако ми дадеш колело, и то загива. Нося докосването на смъртта. Когато звездите ме погледнат, потреперват. Луната пък си стяга задника. Аз съм вселенско бедствие, грешка, катастрофа, ходещ малшанс, истински шлемазел.

И колкото повече той редеше жалби с глас, подскачащ между ниските и острите тонове под влияние на вълнението, толкова повече аз се заливах от смях. Накрая попитах:

— Тук има ли евреи?

Той изведнъж се стегна.

— Евреи? В „Жълтата вила“? Нито един! Никога! Защо ми задаваш този въпрос?

Той ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми.

— Ти евреин ли си, Жозеф?

Гледаше ме строго. Знаех, че изпитва хладнокръвието ми. Суровият му поглед криеше молба: „Лъжи добре, моля те, хубавичко ме излъжи.“

— Не, не съм евреин.

Той се успокои и отпусна хватката си. Аз продължих:

— То аз и не знам какво значи евреин.

— Аз също.

— На какво приличат евреите, Руди.

— Гърбав нос, изпъкнали очи, увиснала джука и щръкнали уши.

— А май имали и копита на краката, и опашка на дупето.

— Ама че гледка — рече сериозно Руди. — Но сега евреин е най-вече човек, когото преследват и арестуват. Добре е, че не си такъв, Жозеф.

— Добре, че и ти не си такъв, Руди. Но все пак трябва да избягваш да говориш на идиш и да казваш шлемазел вместо кутсузлия.

Той потрепера. Аз се усмихнах. Всеки бе отгатнал тайната на другия и вече можехме да бъдем съучастници. И за да скрепим съглашението си, той ме накара да изпълним някакъв сложен ритуал с пръсти, длани и лакти, а после плюхме на земята.

— Ела да ти покажа „Жълтата вила“.

С напълно естествено движение той хвана мъничката ми длан в огромната си гореща лапа и все едно бяхме братя от край време, той ми разкри вселената, в която щях да прекарам следващите години.

— Все пак — мърмореше той — мислиш ли, че изглеждам като жертва?

— Ако се научиш да използваш гребен, нещата ще се променят.

— Ами фигурата ми? Видя ли ми фигурата? Краката ми са като лодки, а ръцете като бухалки.

— То е, защото са пораснали преди другите неща, Руди.

— Ами че аз се разраствам и големея! Да не мислиш, че е голям късмет от човек да се превръщаш в мишена!

— Добрият ръст вдъхва доверие.

— Ами?

— И привлича момичетата.

— Ами… признай обаче, че човек трябва да е голям шлемазел, за да се отнася със себе си като с шлемазел.

— Не късмет ти липсва, Руди, а акъл.

Така започна приятелството ни и аз веднага взех попечителя си под моя закрила.

 

 

Първата неделя отец Понс ме привика в кабинета си в девет сутринта.

— Жозеф, съжалявам, но бих искал да ходиш на литургия заедно с другите деца от пансиона.

— Добре. За какво съжалявате?

— Това не те ли шокира? Ще ходиш в църква, а не в синагога.

Обясних му, че родителите ми не ходеха в синагогата и че дори подозирах, че не вярват в Бог.

— Няма значение — завърши отец Понс. — Вярвай в каквото си искаш, в израелския бог, в християнския бог или в нищо, но тук се дръж като всички останали. Ще идем в селската черква.

— А не в параклиса в дъното на градината?

— Той не действа. Освен това искам селото да познава всички овце от стадото ми.

Върнах се в спалнята на бегом, за да се приготвя. Защо ли бях толкова развълнуван, че ще ходя на литургия? Вероятно усещах, че е много полезно да стана католик — това щеше да ме закриля. Дори нещо повече: щеше да ме направи нормален. В момента да бъда евреин, означаваше да имам родители, които не са в състояние да се грижат за мен, да имам име, което е по-добре да сменя, непрекъснато да контролирам емоциите си и да лъжа. Каква бе ползата тогава? Много ми се искаше да стана клето католическо сираче.

Слязохме в Шамле в костюмите си от синьо сукно в две редици по височина и крачехме в ритъма на скаутска песен. Доброжелателни погледи се спираха на нас пред всяка къща. Хората ни се усмихваха. Помахваха ни приятелски. Ние бяхме част от неделното зрелище — сирачетата на отец Понс.

Единствено мадмоазел Марсел изглеждаше готова да хапе от прага на своята аптека. Когато нашият свещеник, който вървеше най-отзад, мина покрай нея, тя не се сдържа и измърмори:

— Хайде на промиването на канчето! Нахранете ги с дим! Дайте им доза опиум! Смятате, че ги утешавате, но тези лекове са отрови! Най-вече религията!

— Добър ден, госпожице Марсел — отговори с усмивка отец Понс. — Гневът много ви разхубавява, както всяка неделя.

Изненадана от комплимента, тя ядно се прибра в аптеката и тъй рязко тръшна вратата, че за малко да счупи звънчето.

Групичката ни мина през портика с извикващи тревога скулптури и аз открих първата черква в живота си.

Руди ме беше предупредил и знаех, че трябва да потопя пръсти в светената вода и да направя кръстен знак пред гърдите си, а след това бързо да приклекна и да тръгна по централната пътека. Тези, които бяха пред мен ме повлякоха, онези зад мен ме бутаха и уплашен видях, че идва моят ред. В мига, когато докосвах светената вода се побоях, че между тези стени ще отекне глас и ще извика яростно: „Това дете не е християнче! Да се маха! Еврейче е!“ вместо това водата потръпна от докосването ми, обгърна ръката ми и свежа и чиста се сгуши в пръстите ми. Това ме насърчи и се постарах да очертая пред гърдите си съвършено симетричен кръстен знак, след това прегънах коляно, където другарите ми вече го бяха сторили и ги настигнах на скамейката.

— Ето ни в Божия дом — рече един треперлив глас. — Благодарим ти, че ни приемаш в дома си, Господи!

Вдигнах глава. Ама че дом! Май не беше дом на кой да е! Дом без врати и вътрешни стени, с цветни прозорци, които не се отварят, колони, които не служат за нищо и сводести тавани. Защо са заоблени таваните? И защо са толкова високи? И без полилеи? И защо посред бял ден бяха запалили свещи около свещеника? Огледах се бързо и видях, че има място за всеки един от нас. Но къде ли щеше да седне Господ? И защо тристата души, нагъчкани досами пода, заемаха толкова малко място в този дом? За какво служеше цялото това пространство около нас? Къде живееше Господ в своя дом?

Стените затрептяха и тези тръпки се превърнаха в музика — органът бе засвирил. Високите тонове погъделичкаха ушите ми. От ниските ми потреперваше дупето. Мелодията се разстла плътна и щедра.

В миг разбрах всичко: Господ бе тук. Навсякъде около нас. Навсякъде над нас. Потрепващият въздух — това бе той, изпълненият с песнопение въздух, въздухът, бухнал под сводовете, въздухът, свил се на кълбо под купола. Той беше онзи въздух, който се къпеше в цветовете на витражите, въздухът, който проблясваше, въздухът, който блещукаше, въздухът, който ухаеше на миро, на пчелен восък и на сладката сърцевина на лилиумите.

Сърцето ми бе пълно, сърцето ми бе силно. Вдишвах Бог с пълни гърди, до ръба на припадъка.

Литургията продължаваше. Нищо не разбирах и наблюдавах церемонията очарован и ленив. Щом се опитах да схвана думите, онова, за което ставаше дума, надхвърляше интелектуалните ми способности. Господ уж беше единствен, пък станаха двама — Баща и син, а понякога и трима — Баща, Син и Светия дух. Кой беше Светият дух? Някой братовчед ли? И изведнъж — пълна паника: свещеникът на Шамле бе прибавил и една жена, Дева Мария. Оплетен в това внезапно роене на боговете, зарязах броилката и се нахвърлих на песните, защото обичах да си пускам гласа.

Щом свещеникът спомена, че ще раздава кръгли бисквити, аз спонтанно щях да се наредя на опашката, но другарите ме задържаха.

— Ти нямаш право. Прекалено си малък. Още не е минало първото ти причастие.

Макар и разочарован, въздъхнах с облекчение, те не ме бяха спрели под предлог, че съм евреин, значи отвън не личеше.

Щом се върнахме в „Жълтата вила“, изтичах при Руди, за да споделя своето въодушевление. Тъй като никога не бях ходил на театрално представление или на музикален концерт, свързвах католическото богослужение с насладата от спектакъла. Руди ме изслуша благосклонно, а след това поклати глава.

— А все още не си видял най-доброто…

— Кое?

Той се качи да вземе нещо от шкафчето си и ми направи знак да го последвам в парка. Чак под кестена и далеч от любопитните, ние седнахме на земята по турски и той протегна предмета към мен.

От един требник от козя кожа, която галеше пръстите ми с нереалната си мекота, измежду страниците му, чиито позлатен ръб ми напомняха позлатата по олтара, между копринените разделители, които напомняха зеления филон на свещеника, той извади набожни картинки. Те възпроизвеждаха една и съща жена, макар чертите, прическата и цвета на косите и на очите й да бяха различни. По какво се познаваше, че е една и съща ли? По озареното чело, по светлия поглед, по невероятната й бледнина, която по страните й розовееше, по простотата на дългите й надиплени роби, в които стоеше с достойнство, блестяща и царствена.

— Коя е тя?

— Дева Мария. Майката на Исус. Жената на Господ.

Нямаше съмнение: тя наистина носеше божествена същност. От нея сякаш излизаха лъчи. Даже май беше заразително и дори картонът не приличаше на картон, а беше като направен от целувки, с онази блестяща белота на разбитите на сняг белтъци, а в релеф имаше разни изящни мотиви, които се прибавяха към нежно синьото и въздушно розовото, цветове по-прозирни от тези на погъделичканите от зората облаци.

— Мислиш ли, че е злато?

— Разбира се.

Галех и галех с пръст безценната качулка, която обикаляше това спокойно лице. Докосвах златото. Милвах онова на главата на Мария. А Божията майка ме търпеше.

Без предупреждение, сълзите изпълниха очите ми и аз се свлякох на земята. Плачехме тихо, притиснали картичките за причастието до сърцата си. Мислехме си всеки за своята майка. Къде ли беше сега? Дали сега изпитваше покоя на Мария? Дали сега на лицето й беше онази обич, която хиляди пъти сме виждали да се свежда над нас и която откривахме в тези картинки, или пък скръб, мъка и отчаяние?

Затананиках си майчината люлчина песен и загледах небето през клонака. Руди присъедини своя дрезгав дъх към моя, две октави по-ниско. И тъй ни откри отец Понс — две деца, които си припяваха приспивна песен на идиш, като ронеха сълзи над наивните изображения на Дева Мария.

Щом усети неговото присъствие, Руди избяга. Той беше на шестнайсет и повече от мен се страхуваше да не изглежда смешен. Отец Понс приседна до мен.

— Много ли си нещастен тук?

— Не, отче.

Преглътнах сълзите си и се опитах да му доставя удоволствие.

— Много ми хареса литургията. И съм доволен, че тази седмица ще имам вероучение.

— Толкова по-добре — рече колебливо той.

— Мисля, че по-нататък ще стана католик.

Той ме погледна благо.

— Ти си евреин, Жозеф, и дори да избереш моята религия, ще си останеш такъв.

— Какво означава човек да е евреин?

— Да е избран. Да произлиза от богоизбрания преди хилядолетия народ.

— А защо ни е избрал той? Защото сме по-добри от другите ли? Или не толкова добри?

— Нито едното, нито другото. Нямате никакви особени достойнства или недостатъци. Просто се е случило на вас и толкоз.

— Какво ни се е случило?

— Една мисия. Дълг. Да свидетелствате сред людете, че Бог е един, и чрез Бог да накарате хората да тачат другите хора.

— Струва ми се, че нещо се е изпортило, нали?

Отецът не отговори. А аз продължих:

— Ако сме били избрани, то е да сме мишена. Хитлер ни има зъб.

— Може би точно заради това, а? Защото вие сте препятствие пред неговата диващина. Това е тя, особената мисия, която Бог ви е дал. Знаеш ли, че Хитлер иска да се отърве и от християните?

— А, не може! Прекалено много са!

— За момента се притеснява. В Австрия опита, но бързо престана. Но това е част от плана му. Първо евреите, а след това и християните. Започва с вас. Ще приключи с нас.

Разбрах, че отецът действа от солидарност, а не само от добро сърце. Това ме поуспокои. И отново си помислих за графиня и граф Дьо Сюли.

— Я кажете, отче, щом произлизам от хилядолетна раса, уважавана и така нататък, значи съм благородник, нали така?

— Да, разбира се, благородник си.

— Така си и мислех.

Бях облекчен, че интуицията ми се е оказала вярна. Отец Понс продължи:

— За мен всички хора са благородници.

Пренебрегнах тази забележка, за да си оставя само онова, което пълнеше душата ми.

Преди да си тръгне, той ме потупа по рамото.

— Може би ще те разочаровам, но ми се иска да не се интересуваш чак толкова от вероучението и от службата. Хайде да се задоволиш с възможно най-малкото, а?

Той се отдалечи, а аз си останах там бесен. Така значи, щом съм евреин нямам право на нормалния свят! Даваха ми го само назаем, и то с върха на пръстите. И не бива да си го присвоявам! Католиците искат да си останат само свои, банда лицемери и лъжци такива! Вън от кожата си, настигнах Руди и оставих гневът ми срещу отец Понс да избухне. Той не се опита да ме успокоява, а ме насърчи да се дистанцирам от него.

— Прав си да не вярваш. Тоя чешит не е много читав. Открих, че си има тайна.

— Каква тайна?

— Друг живот. Скрит живот. Вероятно срамен живот.

— Какво?

— Не, не, нищо не бива да казвам.

Наложи се да тормозя Руди до вечерта, за да го омаломощя и да ми разкрие той тайната, която бе открил.

Всяка вечер, след изгасването на светлините и когато спалните вече бяха затворени, отец Понс слизал безшумно по стълбите, отключвал задната врата предпазливо като крадец и изчезвал в парка на училището, откъдето се връщал едва два-три часа по-късно. Докато го нямало, оставял в стаите му да свети нощна лампа, все едно че е там.

Руди забелязал, а после и се уверил в това шетане, докато бягал от общата спалня, за да пуши в тоалетните.

— Къде ходи?

— Нищо не знам. Нямаме право да излизаме от „вилата“.

— Ще го проследя?

— Ти ли? Че ти си само на шест години.

— Всъщност седем. Почти осем.

— Ще те изгонят.

— Мислиш, че ще ме върнат на семейството ми ли?

Макар Руди с викове да отказа да ми стане съучастник, все пак му свих часовника и зачаках вечерта с нетърпение, като даже не ми се наложи да се боря със съня.

В девет и половина се промъкнах между леглата до коридора, скрих се зад голямата печка и видях отец Понс да слиза безмълвно и да се плъзга като сянка покрай стените. Бърз като сатана, той завъртя тумбестите ключалки на задната врата и се измъкна навън. Трябваше ми минутка, за да затворя крилото безшумно, та се забавих и за малко да изпусна слабия му силует между дърветата. Това същият човек ли беше, онзи достоен свещеник, спасител на деца, който сега бързо се промъкваше под нащърбената луна и по-гъвкав от вълк, заобикаляше храстите и пъновете, в които аз се препъвах с босите си крака в дървено сабо? Треперех от страх да не се отдалечи много. По-лошо даже, боях се да не изчезне, защото тази вечер той много приличаше на зловещо създание, което знае най-причудливи магии.

Той забави ход на полянката, където свършваше паркът на училището. Пред нас се издигаше стената на оградата. Имаше само един изход — ниската желязна врата, която водеше към пътя до изоставената църква. За мен преследването свършваше дотук — никога не бих се осмелил да го последвам по пижама и с вкочанени от студ крака сред тъмата на непознатото поле. Но той приближи до тесния параклис, извади от расото си един несъразмерно голям ключ, отвори вратата и бързо я затвори след себе си, като два пъти превъртя ключа.

Значи това била загадката на отец Понс? Значи ходи вечер тихичко да се моли сам в дъното на градината? Бях разочарован. Какво по-незначително! Какво по-прозаично! Тресях се от студ, пръстите на краката ми бяха мокри и не ми оставаше нищо друго освен да се прибера.

Внезапно ръждясалата врата се отвори и един натрапник с раница на гърба влезе в двора.

Без да се колебае, той се отправи към параклиса и почука няколко пъти тихо и ритмично, очевидно подчинявайки се на някакъв код.

Отецът отвори, размени с непознатия няколко думи полугласно, прибра раницата, а след това отново се заключи. Човекът си тръгна, без да чака.

Стоях слисан зад дънера. Какво ли пренасяше отецът? Какво ли имаше в раницата? Седнах на мъха и облегнах гръб на дъба, решен да изчакам следващите доставки.

Нощната тишина пращеше от всички страни, сякаш я гореше тревожен огън. Бегли шумове проскърцваха като къси проблясвания без продължение, без обяснение, като кратко раздиране и стонове, тъй неразбираеми, както нямата болка, която ги последваше. Сърцето ми биеше прекалено бързо. Главата ми сякаш бе стегната в менгеме. Уплахата ми започваше да се превръща в треска.

Само едно ме успокояваше — тиктакането на часовника. Невъзмутим и някак приятелски, часовникът на Руди на китката ми продължаваше да отмерва времето, без да се впечатлява от мрака.

В полунощ отецът излезе от параклиса, заключи грижливо и пое по посока на „Жълтата вила“.

Понечих да го спра пътьом, толкова изтощен бях, но той така бързо се промъкна между дърветата, че не успях.

На връщане не бях тъй предпазлив като на излизане. На няколко пъти скършвах клонче. При всяко изпращяване отецът спираше разтревожен и се вглеждаше в тъмнината. Щом стигна до „Жълтата вила“, той потъна в нея и изщрака ключалките след себе си.

Това не го бях предвидил — да остана заключен вън от пансиона! Сградата се издигаше пред мен компактна, мрачна, враждебна. Студът и будуването бяха изсмукали силите ми. Какво да правя? Не само, че на сутринта щяха да открият, че съм спал навън, ами къде ли щях да спя сега? Дали щях да бъда още жив на другата сутрин?

Седнах на стълбите и се разплаках. Това поне ме стопляше. Отчаянието ми подсказваше само един изход: да умра! Да, най-достойно бе да умра, тук и веднага.

Една ръка легна на рамото ми.

— Хайде, влизай бързо.

Подскочих по рефлекс. Руди ме гледаше тъжно.

— Като не те видях да влизаш след отеца, разбрах, че имаш проблем.

Макар че ми беше опекун, че беше два метра и че трябваше да му стъжня живота, за да запазя авторитета си, аз се хвърлих в ръцете му и за няколко сълзи време приех да бъда само на седем.

 

 

През междучасието на другия ден доверих на Руди какво бях открил. С вид на познавач той подхвърли своята диагноза:

— Черен пазар! Както всички останали, и той го е ударил на търговия на черно. Няма какво друго да е.

— И какво получава в онази раница?

— Ами нещо за ядене, да му се не види!

— А защо не носи раницата тук?

Руди се препъна в това затруднение. Продължих:

— И защо остава по два часа в параклиса без нито една светлинка? Какво прави там?

— Ами че не знам… Може би яде онова от раницата!

— Отец Понс да яде по два часа — какъвто е кльощав? От тази огромна раница? Вярваш ли си като говориш?

— Не.

Целия ден, щом имах възможност, наблюдавах отец Понс. Каква ли загадка криеше? Толкова добре разиграваше нормално поведение, че направо се плашех от него. Как може човек да се преструва чак толкова? Как може чак толкова да се промени? Каква ужасяваща двойственост! Ами ако е самият дявол в расо?

Точно преди вечеря Руди радостно се завтече към мен.

— Открих — той е в съпротивата. Сигурно в параклиса е скрил радиопредавател. Всяка вечер получава и праща сведения.

— Прав си!

Тази идея веднага ми хареса, защото спасяваше отец Понс и реабилитираше героя, който ме прибра от семейство Сюли.

По мръкнало той организира в двора игра на народна топка, но аз отказах да играя, за да мога да му се порадвам какъвто бе — свободен, мил и засмян сред децата, които закриляше от нацистите. Нищо демонично не се излъчваше от него. Само доброта. Това се набиваше в очи.

 

 

През следващите дни спах малко по-добре. Защото откакто бях дошъл в пансиона, се боях от всяка нощ. В желязното легло сред студените чаршафи, под внушителния таван на общата спалня, върху толкова тънкия дюшек, че костите ми се удряха в металните пружини на леглото, с трийсет други момчета и един надзирател в стаята, се чувствах по-сам от когато и да било.

Не успявах да заспя и дори сам си пречех и по време на тези мигове на борба собствената ми компания не ми харесваше особено. Даже по-зле: отвращаваше ме. Откровено бях мръсна дрипа, въшка, нещо по-незначително и от кравешко лайно. Тормозех се и сам се гълчах, и си обещавах ужасни наказания: „Ако продължаваш така, ще трябва да дадеш най-хубавото си топче, червения ахат, на момчето, което мразиш най-силно. Аха, на Фердинан!“ И въпреки заплахите, пак се поддавах… Колкото и да внимавах, сутрин се събуждах с дупе, залепено за топло, мокро петно, което миришеше тежко на окосено сено, което в началото ми харесваше на допир и на мирис и в което дори блажено се търкалях, докато се върнеше ужасното съзнание, че отново съм се напишкал в леглото! Срамът беше още по-голям, защото години вече се бях опазвал чист. В „Жълтата вила“ се върнах назад, и аз не знам защо. Няколко нощи поред, може би защото преди заспиване, положил глава на възглавницата, си мислех за героизма на отец Понс, успях да контролирам пикочния си мехур.

Един неделен следобед Руди се приближи с конспиративен вид.

— Имам ключ…

— Ключ от какво?

— От параклиса, разбира се.

Щяхме да се уверим в дейността на нашия герой.

Няколко мига по-късно, останали без дъх, но въодушевени, влязохме в параклиса.

Той беше празен.

Нито скамейки, нито молитвеници, нито олтар. Нищо. Варосани стени. Прашен под. Сухи и изкорубени паяжини. Нищо. Уморена, безинтересна сграда.

Не смеехме да се погледнем и всеки се боеше да не срещне в другия потвърждение за своето собствено разочарование.

— Да се качим в камбанарията. Ако има радиопредавател, сигурно е горе.

Полетяхме по витата стълба. Горе ни очакваха само няколко курешки от гълъб.

— Не, не е възможно!

Руди тропна с крак. Хипотезата му се разпадаше. Отецът ни се изплъзваше. Не успявахме да прозрем неговата тайна.

Беше още по-тежко за мен, защото вече не успявах да убедя себе си, че той е герой.

— Да се връщаме.

Докато прекосявахме гората, вълнувани от въпроса, какво ли прави отецът всяка нощ без светлина сред тези празни стени, не разменихме нито дума. Решението ми бе взето: нямаше да чакам нито ден още, за да разбера, още повече, че можеше пак да започна да мокря дюшека.

Нощта. Преходната смърт. Безмълвието на птичките.

В девет и половина застанах на пост до стълбите на „Жълтата вила“, облечен по-плътно от предния път, с шал около врата и със сабо, увито в откраднато от работилницата кече, за да не вдигам шум.

Сянката се спусна по стълбището и потъна в парка, където мракът бе изтрил всички форми.

Щом влезе в параклиса, аз изскочих на полянката и избарабаних по вратата тайния код.

Вратата се открехна и без да чакам реакция, се мушнах вътре.

— Ама…

Отецът не бе имал време да ме разпознае, видял бе да се прокрадва само една по-дребна от обикновено сянка.

По навик той затвори вратата след мен. Озовахме се заклещени в мрака, без да можем да различим нито чертите, нито дори очертанията на другия.

— Кой си ти? — извика отецът.

Онемял от смелостта си, не успях да отговоря.

— Кой си ти? — повтори отецът, този път заплашително.

Щеше ми се да избягам. Лицето на отец Понс се открои иззад пламъка на клечка кибрит, сгърчено, изкривено и плашещо.

Отстъпих назад. Пламъчето приближи.

— Какво? Ти ли си, Жозеф?

— Да.

— Как посмя да излезеш от „вилата“?

— Искам да знам какво правите тук.

В едно дълго изречение, без да поемам дъх, му изложих съмненията си, преследването, въпросите и празната църква.

— Връщай се веднага в спалнята.

— Не.

— Ще ми се подчиняваш.

— Не. Ако не ми кажете какво правите, ще се разкрещя и съучастникът ви ще разбере, че не сте успял да се прикриете.

— Това е шантаж, Жозеф.

В този момент на вратата отекнаха удари. Млъкнах. Отецът отвори, промуши глава навън и след кратка размяна на думи прибра раницата.

Когато нелегалният доставчик си тръгна, отсякох:

— Видяхте, че си премълчах. Аз съм с вас, не срещу вас.

Един облак откри луната и синкава светлина нахлу в помещението, като направи лицата ни сиви като маджун. Изведнъж отецът ми се видя много издължен, много мършав, като въпросителна, начертана на стената с въглен, почти като карикатурата на злия евреин, която нацистите слагаха по стените в нашия квартал, с плашещо шавливи очи. Той се усмихна.

— Е, какво пък, хайде ела!

Хвана ме за ръка и ме отведе в лявата галерия на църквата, където отмести един вкоравен от мръсотия килим.

На пода се показа халка. Отецът я дръпна. Един от камъните се отвори.

Стъпала слизаха в черното тяло на земята. На първото чакаше маслена лампа. Отецът я запали и бавно проникна в земната паст, като ми направи знак да го последвам.

— Какво има под една църква, мой малки Жозеф?

— Мазе?

— Крипта.

Стигнахме до последните стъпала. Влажна миризма на гъби ни облъхна от дълбините. Дъхът на земята ли беше?

— И какво има в една крипта?

— Не знам.

— Синагога.

Той запали няколко свещи и открих тайната синагога, която бе обзавел отецът. Под наметало от скъпи бродирани тъкани той пазеше едно руло с Тора, дълъг свитък, изписан със свещените писмена. Една снимка на Йерусалим подсказваше накъде да се обърне човек, за да се моли, защото молитвите се издигат към Бога посредством този град.

Лавиците зад гърба ни се огъваха под всевъзможни неща.

— Какво е това?

— Моята колекция.

Той посочи молитвените книги, мистичните поеми, коментарите на равините, свещниците със седем или девет разклонения. До един грамофон имаше купчина кръгли плоски предмети от черен восък.

— Тези кръгове какви са?

— Молитвена музика, песни на идиш. Знаеш ли кой е бил първият колекционер в човешката история, мой малки Жозеф?

— Не.

— Ной.

— Не го познавам.

— Много, много отдавна, неспирни дъждове се излели над света. Водата пропуквала покривите, цепела стените, рушала мостовете, скривала пътищата и препълвала реките. Огромни вълни отнесли села и градове. Оцелелите избягали високо в планините, които в началото предлагали сигурен подслон, но под влияние на пороя и просмукването се пропукали, а след това се разпаднали на канари. Един човек, Ной, предусетил, че планетата ни ще бъде изцяло залята от водите. Тогава започнал да колекционира. С помощта на синовете и дъщерите си намерил по един мъжки и една женска от всеки жив вид, лисугер и лисица, тигър и тигрица, фазан и фазанка, двойка паяци, щрауси, змии… не забравил и рибите и морските бозайници, които гъмжали в набъбващия океан. Същевременно строял един огромен кораб, та когато водите се вдигнали до него, той натоварил на кораба всички животни и хора, които били останали. Ноевият ковчег плавал месеци наред безцелно по огромното море, в каквото се била превърнала Земята. След това дъждовете спрели. Водата бавно спадала. Ной се боял, че вече няма да може да изхранва обитателите на своя кораб. Той пуснал гълъб, който се върнал със свежа маслинена клонка в човката, като така показал, че върховете на планините вече се показват над водата. Той разбрал, че е спечелил безумния си облог: да спаси всички божии създания.

— А защо Господ не си ги е спасил сам? Не му е пукало ли? Бил е в отпуска ли?

— Господ е създал света веднъж завинаги. Изобретил е инстинкта и разума, за да се оправяме без него.

— Ной ли е вашият пример за подражание?

— Да. И аз колекционирам като него. В детството си живях в белгийско Конго, където баща ми беше на работа. Белите толкова презираха черните, че започнах да правя колекция от местни предмети.

— Къде е тя сега?

— В музея в Намур. Днес благодарение на художниците това стана мода и го наричат „черно изкуство“. Сега правя две колекции — една циганска и една еврейска. Всичко, което Хитлер иска да унищожи.

— Не е ли по-добре да убиете Хитлер?

Той не ми отговори и ме заведе при натрупаните книги.

— Всяка вечер се оттеглям, за да медитирам сред еврейските книги. А денем в кабинета си уча иврит. Нищо не се знае…

— Какво не се знае?

— Ако потопът продължи и не остане ни един евреин, който да говори иврит, ще мога да те науча, а ти ще го предадеш нататък.

Кимнах с глава. Като се има предвид късния час и фантастичния декор на криптата, като пещерата на Али Баба, полюшваща се под трепкането на свещите, за мен това бе толкова реалност, колкото и игра. Възкликнах звънливо и страстно:

— Тогава може да се каже, че вие сте Ной, а аз съм вашият син!

Той се развълнува и коленичи до мен. Почувствах, че иска да ме прегърне, но не смее. Хубаво беше.

— Нека да сключим сделка, искаш ли? Жозеф, ти ще се преструваш на християнин, а аз ще се преструвам на евреин. Ще ходиш на месите и на вероучение, ще учиш историята на Исус от Новия Завет, а аз ще ти разказвам Тора, Мишна и Талмуд^[2] и заедно ще пишем писма на иврит. Искаш ли?

— Дай лапа!

— Това е нашата тайна, най-голямата от тайните. Кълнеш ли се?

— Кълна се.

Направих засуканото движение, на което Руди ме бе научил вместо клетва и плюх на земята.

От тази нощ започнах двоен нелегален живот с отец Понс. Скрих от Руди нощния си поход и направих така, че да си задава по-малко въпроси за отец Понс, като отклоних вниманието му към Роз, помощник-готвачката, хубаво вятърничаво русо момиче на шестнайсет, което помагаше на икономката. Твърдях, че тя гледа към Руди всеки път когато той се обърне. Руди падна лесно в капана и Роз стана негова постоянна мисъл. Обожаваше да въздиша по недостъпни любови.

През това време учех иврит с двайсет и двете съгласни и дванайсетте гласни и най-вече отгатвах официалните привидности, принципите, които движеха нашия пансионат. Благодарение на някаква хитринка в правилника отец Понс правеше така, че да спазваме Шабат и в събота почивката беше задължителна. Можехме да пишем домашните си и да учим уроците чак в неделя след вечернята.

— За евреите седмицата започва в неделя, а за християните в понеделник.

— Как става така, отче?

— В Библията, която и евреите, и християните четат, се казва, че когато създавал света Господ работил шест дни и на седмия си починал. Ние трябва да му подражаваме. За евреите седмият ден е събота. По-късно, за да се разграничат от евреите, които не пожелали да приемат Исус като Месия, християните започнали да твърдят, че това е неделята.

— Кой е прав?

— Какво значение има?

— А Господ не може ли да каже на хората какво мисли?

— Важно е не това, което Господ мисли за хората, а онова, което хората мислят за Бог.

— Ами… Аз пък виждам, че Господ е поработил шест дни, а оттогава досега — нищо!

Отчето избухваше в смях, докато аз се възмущавах. Аз вечно се опитвах да омаловажа различията между двете религии и да ги приравня към едно цяло, а той все ме възпираше да опростявам нещата.

— Жозеф, искаш да знаеш коя от двете религии е истинната. Ами нито една от двете! Една религия не е нито истинна, нито лъжовна, тя само предлага начин на живот.

— Как искате да уважавам религиите, ако не са истинни?

— Ако уважаваш само истината, не правиш кой знае какво: 2 + 2 = 4, това ще бъде единственият предмет на твоето уважение. Извън това ще срещнеш несигурни елементи: чувства, норми, ценности, възможности за избор, все крехки и променливи постройки. Нищо математически точно. Уважението не се прилага към доказаното, а към предложеното.

През декември отецът игра двойна игра, за да можем да празнуваме едновременно и християнската Коледа, и еврейската Ханука, двойственост, която само еврейските деца отгатнаха. От една страна, чествахме раждането на Исус, украсявахме селската ясла и ходехме на службите. От друга, трябваше да работим в една „работилница за свещи“, където се учехме да правим фитили, да топим восък, да го боядисваме и да оформяме свещи, а вечер редяхме изработеното по прозорците, така християнските деца получаваха възнаграждение за своите усилия, а ние, еврейчетата, можехме тайно да изпълняваме ритуала за Ханука, празника на Светлината, период на игри и подаръци, който изисква даването на милостиня и паленето на светлинки в мрака. Ние, еврейчетата… Колко ли бяхме в „Жълтата вила“? И кои бяхме?… Освен отчето никой не знаеше това. Когато заподозирах някой от другарите си, сам си пречех да стигна по-далеч. Да лъжеш и да се оставиш да те лъжат. През това минаваше целокупното ни спасение.

През 1943 г. полицията на няколко пъти нахлува в „Жълтата вила“. И всеки път по един от класовете по възрасти биваше подложен на проверка на самоличността. Истински или фалшиви, документите ни вършеха работа. Систематичните обиски на шкафчетата ни също не даваха резултат. Никой не бе арестуван.

Въпреки това отецът се тревожеше.

— Засега е само белгийската полиция и тия момчета ги познавам, ако не тях, поне родителите им, та като ме видят, не смеят много да ровят. Но ми казаха, че Гестапо прави внезапни проверки…

Въпреки всичко след всяка проверка животът се връщаше в руслото си. Ядяхме малко и некачествено, ястия от диви кестени и картофи, супи, в които се гонеха парчетата ряпа, и воднисто мляко за десерт. Ние, пансионерите имахме навика да разбиваме шкафчето на момчето, на което пощальонът бе донесъл пакет, тъй че понякога отмъквахме кутия сладки и буркан конфитюр или мед, които трябваше да погълнем възможно най-бързо, за да не ни хванат.

През пролетта, по време на един урок по иврит, който ми предаваше в заключения с две превъртания на ключа кабинет, отец Понс не успяваше да се съсредоточи. Сбърчил чело, той даже не чуваше въпросите ми.

— Какво ви е, отче?

— Наближава периодът на първите причастия, Жозеф. Тревожа се. Невъзможно е пансионерите евреи, които са на възраст, да се причестят, да го направят заедно с християните. Нито по отношение на тях, нито по отношение на моята религия. Какво да правя?

Не се колебах и секунда.

— Питайте мадмоазел Марсел.

— Защо казваш това?

— Ако има някой, който ще се хвърли телом и духом да попречи на причастието, това е Подяволите, нали?

Той се засмя на предложението ми.

На другия ден получих правото да отида с него в аптеката на Шамле.

— Какъв е сладур — изгъргори мадмоазел Марсел като ме видя. — На, дръж!

И ми подхвърли меден бонбон.

Докато зъбите ми се бореха с лакомството, отец Понс й изложи проблема.

— По дяволите, няма проблем, господин Понс, ще дам едно рамо. Колко са?

— Дванайсет.

— Само кажете, че са болни. И хоп — дванайсетима настанени в медицинския пункт.

Отецът помисли.

— Ще се забележи отсъствието им. То ще насочи вниманието към тях.

— Не и ако кажем, че има епидемия…

— Дори така. Хората ще се зачудят.

— Тогава трябва да добавим едно-две момчета извън всяко съмнение. Примерно, сина на бургмистъра. Даже нещо повече — синът на семейство Броняр, ония идиоти, които сложиха снимката на Хитлер на витрината на млекарницата си.

— Разбира се, но как се разболяват четиринайсет момчета ей така…

— Хехехе, това е моя работа.

Какво направи Подяволите? Под претекст, че идва на посещение, тя прегледа в медицинския пункт групата от кандидати за първо причастие. Два дни по-късно, със стомаси, разкъсвани от диария, синовете на бургмистъра и на семейство Броняр легнаха, останаха в яслата и не можаха да влязат в час. Подяволите описа симптомите на отеца, който пък накара еврейчетата, на които им предстоеше причастие, да ги изиграят.

Причастието бе предвидено за следващия ден и предписаха на дванайсетте мними болни три дни на легло.

Церемонията се проведе в църквата в Шамле с тържествена служба, по време на която органът хъркаше повече от обичайното. Много завиждах на другарите си в бели одежди, че присъстват на такова зрелище. Дълбоко в себе си си обещах някой ден да бъда на тяхното място. Колкото и да ме учеше на Тора отец Понс, нищо не можеше да ме развълнува колкото католическите ритуали с позлатата, разкоша, музиката и онзи огромен и ефирен Бог, който доброжелателно стоеше на тавана.

Щом се върнахме в „Жълтата вила“, за да споделим бедняшката трапеза, която ни се видя истинско пиршество, толкова прегладнели бяхме, се изненадах да видя мадмоазел Марсел по средата на преддверието. Щом отецът я видя, веднага изчезна с нея в кабинета си.

Вечерта научих от него с каква катастрофа се бяхме разминали на косъм.

По време на причастието Гестапо се изсипало в пансиона. Явно нацистите са разсъждавали по същия начин като отец Понс — отсъствието от церемонията на децата, които бяха на възраст да се причестят, ги издаваше.

За щастие мадмоазел Марсел стояла на стража пред медицинския пункт. Когато след празните спални нацистите се изкатерили до последния етаж, тя започнала да кашля и да се храчи „гадно“, според нейните думи. Ако човек знае какъв е ефектът, който много грозната Подяволите правеше в естественото си състояние, може да потръпне като си помисли какво можеше да се случи, ако започнеше да преиграва. Тя не се противопоставила на искането им и им отворила вратата на медицинския пункт, като ги предупредила, че децата са ужасно заразни. При тези думи прибавила една неовладяна кихавица, от която лицата на нацистите били опръскани със слюнка.

Гестаповците изтрили притеснено лицата си, врътнали се на пета и излезли от пансиона. След като черните коли си тръгнали, мадмоазел Марсел два часа се кискала на леглото на медицинския пункт, което според приятелите ми отначало било доста ужасяващо, а след това се превърнало в същинска епидемия.

Макар и да не го показваше, усещах, че отец Понс е все по-тревожен.

— Боя се от лична проверка, Жозеф. Какво мога да направя ако нацистите ви накарат да се съблечете, за да видят кой е обрязан?

Кимнах с глава с гримаса, която да му покаже, че споделям объркването му. Всъщност не разбрах за какво ми говори. Обрязани ли? Когато попитах Руди, той започна да хихика гърлено, както правеше, когато говореше за хубавата Дора, сякаш удряше торба с орехи в гърдите си.

— Майтапиш се! Не знаеш какво е обрязване? Поне знаеш ли, че и ти си такъв?

— Какъв?

— Обрязан!

Разговорът претърпя обрат, който не ми харесваше — ето че отново имах някаква особеност, която ми убягваше! Сякаш не стигаше, че съм евреин!

— На бубата ти кожата не стига до долу, нали?

— Естествено.

— Е, да, ама на християните кожата им виси отдолу. Не се вижда кръглият край.

— Като при кучетата ли?

— Да. Точно като при кучетата.

— Значи е вярно, че принадлежим към отделна раса?

Информацията направо ме срина: надеждата ми да стана християнин се изпари. Заради една кожичка, която никой не вижда, бях осъден да остана евреин.

— Не бе, идиот, това не е нещо естествено — рече Руди, — това е хирургическа намеса, направили са ти това няколко дни след раждането. Равинът ти е отрязал кожичката.

— Но защо?

— За да бъдеш като баща си.

— Но защо?

— Защото така се прави от хиляди години!

— Но защо?

Това откритие ме стъписа. Същата вечер се оттеглих настрани и дълго разглеждах своя израстък с нежната, розова кожа, без да науча каквото и да било. Не можех да си представя, че на човек може да му е различен. За да се убедя, че Руди не ме лъже, през следващите дни прекарах доста време в тоалетните на двора, като по цяло междучасие си миех ли миех ръцете пред умивалниците и се мъчех с ъгълчето на окото да зърна в съседните писоари членовете на съучениците си, когато ги вадеха или ги прибираха в панталоните! Много бързо установих, че Руди не ме е излъгал.

— Руди, това е смешно! При християните той завършва с тънка кожичка, затворена и набръчкана, като края на детски балон, където се прави възелът. И не само това, те пикаят по-дълго от нас и след това си тръскат бубата. Ще рече човек, че й се сърдят. Дали така се наказват?

— Не, така отцеждат капките, преди да го приберат. За тях е по-трудно, отколкото за нас, да бъдат чисти. Ако не внимават, може да хванат сума ти микроби, които смърдят и от които боли.

— А пък гонят нас, нали? Ти това разбираш ли го?

За сметка на това бях разбрал проблема на отец Понс. Тогава осъзнах невидимите правила, които организираха ежедневния душ. Отец Понс сам изготвяше списък и правеше проверка чрез повикване, когато десетима ученици от всякакви възрасти минаваха голи от съблекалнята в общата баня изцяло под неговото наблюдение всяка група се оказа еднородна. Нито един неевреин не бе имал възможността да види евреин и обратното, а голотата оставаше забранена и наказуема навсякъде другаде. Тъй че сега лесно можех да разбера какво се крие в „Жълтата вила“. От този ден нататък си направих изводи и се научих да облекчавам мехура си при заключена врата и винаги избягвах писоарите. Исках дори да поправя операцията, която ме бе белязала — прекарвах миговете на самота да дърпам кожичката си, за да може тя да възвърне своя вид като при раждането ми и да покрие главичката. Напразно! Дърпах я, без да я жаля, но тя всеки път се вдигаше, и ден след ден не се забелязваше никаква видима разлика.

— Какво ще правя, ако Гестапо ви накара да се съблечете, Жозеф?

Защо отец Понс се доверяваше на най-младия от пансионерите си? Дали ме смяташе за по-достоен от другите? Или имаше нужда да прекъсне мълчанието? Дали страдаше от това, че сам носи отговорността и тревогите си?

— А, Жозеф, ами ако Гестапо ви накара да си смъкнете панталоните?

Отговорът за малко не отвя всички ни през август 1943 година. Официално затвореното училище бе превърнато в летен лагер. Онези, които нямаха приемни семейства, спяха в пансиона до началото на учебната година. Ние вместо изоставени, се чувствахме като принцове — „Жълтата вила“ бе за нас, а благодатният на плодове сезон малко от малко притъпяваше вечния ни глад. Няколко семинаристи помагаха на отец Понс, който ни посвещаваше времето си. Редувахме разходки с лагерни огньове, игра на топка и филми на Чаплин, прожектирани вечер върху опънат под навеса чаршаф. Оставахме дискретни по отношение на надзирателите, но вече нямаше смисъл да бъдем предпазливи помежду си — всички бяхме евреи. Струваше си да се види как ходехме с жар на единствения останал предмет, вероучението, от благодарност към отец Понс, с какъв възторг пеехме на божествената служба и с какво опиянение строяхме в дъждовните утрини яслата за бъдещата Коледа. Един ден, когато след футболен мач спортистите бяха плувнали в пот, отецът нареди незабавен душ.

Големите бяха минали, средните също. Оставаше групата на малките, сред които бях и аз. Двайсетина момчета пищяхме и си играехме под крановете със студената вода, когато един германски офицер влезе в съблекалнята.

Русият офицер влезе, децата се вцепениха, гласовете замлъкнаха, а отец Понс стана по-бял от плочките. Всичко застина, с изключение на струите вода, които безсъзнателно и весело продължиха да се изливат върху нас.

Офицерът ни огледа. Някои по инстинкт закриха членовете си, жест на нормален свян, дошъл прекалено късно и така се превърна в признание.

Водата шуртеше. Мълчанието избиваше на едри капки.

Офицерът бе разкрил нашата самоличност. Едно бързо движение на зениците разкри, че разсъждава. Отец Понс направи крачка напред и рече с неуверен глас:

— Нещо търсите ли?

Офицерът изложи положението на френски. От сутринта неговото подразделение преследвало един член на Съпротивата, който в бягството си се прехвърлил през оградата на парка, тъй че той търсел дали пък не се е скрил сред нас.

— Виждате, че вашият беглец не е тук — каза отец Понс.

— Да, наистина, виждам — рече бавно офицерът.

Отново настъпи безмълвие, пълно със страхове и заплахи. Усетих, че животът ми е дотук. След няколко секунди щяхме да излезем в колона, голи и унизени, и да се качим в камион, който щеше да ни закара кой знае къде.

Отвън изкънтяха стъпки. Шум на ботуши. Налчета, чаткащи по плочите. Гърлени викове.

Офицерът в сивозелена униформа се завтече към вратата и я открехна:

— Не е тук. Търсете другаде. Schnell^[3]!

Вратата вече се затваряше и войниците се отдалечаваха. Офицерът погледна отец Понс, чиито устни трепереха. Някои заплакаха. На мен зъбите ми тракаха.

Отначало помислих, че офицерът посяга към револвера на колана си. Всъщност той вадеше портфейла си.

— Вземете — каза той, като протягаше една банкнота — да купите бонбони на децата.

Тъй като окаменелият отец Понс не реагира, офицерът насила му натика петте франка в ръката, усмихна ни се и намигна, тракна с токове и излезе.

Колко ли време продължи мълчанието след излизането му? Колко ли минути ни трябваха, за да осъзнаем, че сме спасени? Едни продължаваха да плачат, защото ужасът не ги пускаше, други стояха като неми и препарирани, някои пък въртяха очи, които питаха: „Ти вярваш ли на това, а, вярваш ли?“

Изведнъж отец Понс се свлече на земята с восъчно лице и побелели устни. Коленичил на мокрия цимент, той се поклащаше напред-назад и редеше объркани думи. Втурнах се към него и го притиснах до мокрото си тяло с покровителски жест, както бих сторил и с Руди. Тогава чух думите, които повтаряше:

— Благодаря ти, Господи. Благодаря ти, Господи. Заради дечицата ми, благодаря ти.

После се обърна към мен, едва сега откри, че съм там, и без задръжки избухна в плач в ръцете ми.

Някои вълнения са толкова силни, че добри или лоши, направо ни прекършват. Облекчението на отеца толкова ни разтърси, че няколко минути по-късно дванайсет голи като червеи еврейчета и един свещеник в расо се бутаха един в друг, мокреха се, и на ръба на нервната криза, едновременно се смееха и плачеха.

Радост обсипа следващите дни. Отецът непрекъснато се усмихваше. И ми сподели, че в това развитие на нещата е открил нов товар доверие.

— Наистина ли мислите, че Господ ни спаси, отче?

Възползвах се от уроците по иврит, за да задавам въпросите, които ме тормозеха. Отецът ме изгледа благо.

— Честно казано, не, мой малки Жозеф. Господ не се бърка в тези неща. След реакцията на германския офицер се чувствам добре, защото възвърнах доверието си в човека.

— Аз пък си мисля, че е заради вас. Господ ви гледа с добро око.

— Не говори глупости.

— Не смятате ли, че ако се покажем набожни, добри евреи или добри християни, нищо лошо не може да ни се случи?

— И откъде измъкна толкова глупава идея?

— От вероучението. Отец Бонифас…

— Стоп! Опасно тълкувание! Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.