Ерик-Еманюел Шмит
Синът на Ной (2)

Всичко започна в един трамвай.

Мама и аз прекосявахме Брюксел, седнали в дъното на жълт вагон, който плюеше искри и надаваше тенекиен грохот. Мислех си, че именно искрите по покрива ни придават скорост. Седнал на коленете на майка ми, обгърнат от сладкия й парфюм, долепен до лисичата й яка и препускащ сред сивия град, бях само на седем, но владетел на целия свят: варда, селяндури! Дръпнете се да минем! Колите се отдръпваха, каруците губеха ума и дума, пешеходците отскачаха, а ватманът ни возеше, майка ми и мен, като двойка в императорска каляска.

Не ме питайте как изглеждаше майка ми — може ли човек да опише слънцето? От мама се излъчваше топлина, сила и радост. Помня това усещане повече от чертите й. До нея се смеех и никога нищо лошо не можеше да ми се случи.

Тъй че когато немските войници се качиха, аз не се притесних. Само продължих да играя ролята си на нямо дете, защото както се бяхме уговорили с родителите ми, които се бояха, че идишът ще ме издаде, спирах да говоря веднага щом сивозелените униформи или кожените манта приближаваха до нас. През онази 1942 година трябваше да носим жълти звезди, но баща ми, умел шивач, беше открил начин да ни спретне такива шлифери, че да можем да крием звездата и да я показваме в случай на нужда. Майка ми наричаше това „нашите падащи звезди“.

Докато военните си говореха, без да ни обръщат внимание, усетих как майка ми се напрегна и започна да трепери. Дали беше инстинкт? Или беше чула издайнически думи?

Тя стана, сложи ръка на устата ми и на следващата спирка бързо ме бутна от стъпалата. Щом се озовахме на тротоара, попитах:

— Ама у дома е още нататък, защо вече слязохме?

— Ще се помотаем, Жозеф. Искаш ли?

Аз исках всичко, което искаше майка ми, макар че ми беше трудно да вървя до нея с крачката на седемгодишно дете, толкова нейната се бе забързала и бе станала по-отсечена от обикновено.

По пътя тя ми предложи:

— Ще идем при една голяма дама, искаш ли?

— Да. Коя?

— Графиня Дьо Сюли.

— Тя колко е?

— Моля?

— Нали каза, че е голяма дама…

— Исках да кажа, че е благородничка.

— Благородничка ли?

Докато ми обясняваше, че благородник е човек от високо потекло, наследник на много старо семейство и че само заради благородния му произход трябва да му се засвидетелства много уважение, тя ме заведе до вестибюла на една прекрасна огромна къща, където ни поздравиха разни слуги.

Тук малко се обърках, тъй като жената, която дойде при нас, не отговаряше на онова, което си бях представял: макар и произлязла от „старо“ семейство, графиня Дьо Сюли изглеждаше много млада и въпреки че бе „голяма“ дама от „високо“ потекло, тя май не беше по-висока от мен.

Те заговориха бързо и тихо, след това майка ми ме прегърна и ме помоли да я изчакам тук, докато се върне.

Дребничката, млада и разочароваща графиня ме отведе в своя салон, където ме почерпи сладки и чай и ми посвири мелодии на пианото. Като се има предвид височината на таваните, изобилието на почерпката и красотата на музиката, приех да преразгледам положението си, и като се наместих удобно в едно меко кресло, се съгласих, че тя е „голяма“ дама.

Тя спря да свири, погледна часовника с въздишка, а след това се приближи до мен с набраздено от тревога чело.

— Жозеф, не знам дали ще разбереш онова, което ще ти кажа, но кръвта ни не позволява да крием истината от децата.

Ако това бе някакъв обичай при благородниците, защо тя го налагаше и на мен? Дали си мислеше, че и аз съм благородник? Всъщност, дали бях такъв? Аз — благородник? Вероятно… Защо пък не? Ако, подобно на нея, човек не трябваше да бъде нито висок, нито стар, имах шанс…

— Жозеф, родителите ти и ти сте в голяма опасност. Майка ти чула да се говори за арести, които щели бъдат извършени във вашия квартал. Отиде да предупреди баща ти и колкото може повече хора. Повери те на мен да те закрилям. Надявам се, че ще се върне. Това е. Наистина се надявам, че ще се върне.

Ами, предпочитах да не съм благородник всеки ден — от истината по-скоро боли.

— Мама винаги се връща. Защо да не се върне?

— Може полицията да я арестува.

— Че какво е направила?

— Нищо не е направила. Тя е…

И тук графинята изпусна продължителен гръден стон, който накара перлите й да се чукнат една в друга. Очите й се навлажниха.

— Каква е тя? — попитах.

— Еврейка е.

— Ами да. Всички в семейството сме евреи. Аз също, да знаеш.

Понеже бях прав, тя ме целуна по двете бузи.

— Ами ти, мадам, еврейка ли си?

— Не. Белгийка съм.

— Като мен.

— Да, като теб. И християнка.

— Християнка е обратното на еврейка, така ли?

— Обратното на евреин е нацист.

— Християнките не ги ли арестуват?

— Не.

— Значи е по-добре да си християнка ли?

— Зависи пред кого. Ела, Жозеф, ще ти покажа къщата, докато чакаме майка ти да се върне.

— Аха! Видя ли, че ще се върне!

Графиня Дьо Сюли ме хвана за ръка и ме поведе през сякаш излитащи в небето стълбища към етажите, за да се полюбувам на разни вази, картини и доспехи. В спалнята й открих цяла стена с накачени на закачалки рокли. У дома в Шарбек ние също живеехме сред костюми, конци и платове.

— Ти си шивачка като татко ли?

Тя се засмя.

— Не. Аз купувам тоалетите, които изработват шивачите като баща ти. Нали все трябва да работят за някого?

Кимнах.

Кимнах с глава, но скрих от графинята, че едва ли е избрала тези дрехи от нас, защото никога не бях виждал толкова красиви неща при татко, бродираните кадифета, блестящите коприни, дантелените маншети, копчетата, които блещукаха като накити.

Дойде графът и след като графинята му описа ситуацията, се вгледа в мен.

Той се доближаваше доста повече до портрета на благородника. Висок, изтънчен, стар — във всеки случай мустакът му придаваше достолепен вид — той ме оглеждаше от толкова високо, че разбрах защо са вдигнали толкоз таваните.

— Ела да хапнеш с нас, детето ми.

Сигурен бях, че гласът му е истински глас на благородник! Солиден, плътен, тежък и с цвета на бронзовите статуи, осветявани от свещниците.

По време на вечерята учтиво се справих с рутинния разговор, макар да бях погълнат от въпроса дали съм благородник или не? Щом семейство Сюли бяха готови да ми помогнат и да ме приютят, дали не беше защото съм от същото потекло като тях? Тоест благородно?

Докато отивахме в салона, за да пием настойка от портокалов цвят, можех да попитам, но заради страха от отрицателни отговори предпочетох още малко да поживея с този ласкателен въпрос…

Изглежда съм задрямал, когато се звънна на вратата. Когато от креслото, в което се бях отпуснал, видях на стълбището да се появяват майка ми и баща ми, за първи път разбрах, че са различни. Прегърбени в мрачните си дрехи и с картонени куфари в ръка, те говореха много неуверено и тревожно, сякаш се бояха от мрака, от който идваха толкова, колкото и от блестящите стопани, към които се обръщаха. Запитах се дали пък родителите ми не са бедни.

— Хайка! Арестуват всички. Жените и децата също. Семейство Розенберг. Семейство Майер. Семейство Перелмутер. Всички…

Баща ми плачеше. Притеснен бях, че той, който никога не плачеше, е дошъл да плаче пред хора като семейство Сюли. Какво ли означаваше тази фамилиарност? Дали, че сме благородници? Гледах и слушах всичко, без да шавам в креслото, където другите мислеха, че дремя.

— Да заминем… Къде да заминем? За да стигнем до Испания, трябва да успеем да пресечем Франция, в която също няма никаква сигурност. А без фалшиви документи…

— Виждаш ли, Мишке — каза майка ми, — трябваше да тръгнем с леля Рита за Бразилия.

— С баща ми, който беше болен — по никой начин!

— Но сега той е мъртъв, Господ да го прости.

— Да, твърде късно е.

Граф Дьо Сюли сложи малко ред в разговора.

— Ще се погрижа за вас.

— Не, господин графе, ние и нашата съдба сме без значение. Спасете Жозеф. Първо него. И само него, ако така е писано.

— Да — потвърди майка ми, — Жозеф трябва да иде на сигурно място.

Според мен, толкова много грижи потвърждаваха прозрението ми, че съм благородник. Във всеки случай бях такъв за нашите. Графът отново ги успокои.

— Разбира се, че ще се погрижа за Жозеф. Ще се погрижа и за вас. Но трябва да се съгласите временно да бъдете разделени от него.

— Мъничкият ми Жозефеле…

Майка ми се свлече в ръцете на графинята, която мило я потупа по рамото. За разлика от сълзите на баща ми, които ме бяха притеснили, нейните късаха сърцето ми.

Дори да бях благородник, не можех повече да се правя, че спя! Като истински рицар скочих от креслото, за да утеша мама. Но не знам какво ми стана и като стигнах до нея, стана точно обратното, вкопчих се в краката й и започнах да хлипам по-силно от нея. Само за една вечер семейство Сюли можа да види разплакано цялото ни племе! После идете доказвайте, че и ние сме благородници.

Тогава, за да отвлече вниманието, баща ми отвори куфарите.

— Ето, господин графе. Тъй като никога няма да успея да ви платя, ви давам всичко, което притежавам. Ето последните ми костюми.

И той вдигна закачалки с изработените от него сака, панталони и жилетки. Поглаждаше ги с опакото на ръката с обичайния си жест от работилницата, бърза милувка, която вади на показ стоката и подчертава кройката и начина, по който пада платът.

Почувствах облекчение, че татко не бе дошъл с мен в стаята на графинята и че му бе спестена гледката на красивите й дрехи, иначе щеше да умре на място, поразен от неудобство, че е посмял да натрапи толкова обикновените си творения на тъй изтънчени люде.

— Не искам да ми плащате по никакъв начин, приятелю — рече графът.

— Настоявам…

— Не ме оскърбявайте. Не правя нищо от интерес. Моля ви, запазете безценните си съкровища, може да ви послужат.

Графът бе нарекъл „съкровища“ костюмите на баща ми! Нещо май ми убягваше. Дали не се бях объркал?

Накараха ни да се качим на последния етаж на къщата, където ни настаниха в една стая със скосен таван. Бях омаян от звездното небе, към което гледаше изрязаният в средата на покрива прозорец. Преди това не бях имал случай да гледам звездите, защото от приземния ни апартамент през прозорчето виждах само обувки, кучета и торби. Вселенският свод, това дълбоко кадифе, напръскано с диаманти, ми се струваше логичният завършек на един благороднически дом, в който красотата искреше на всеки етаж. И така, семейство Сюли имаха над себе си не блок от шест домакинства и тяхното потомство, а безтегловното небе и звездите. Харесваше ми да бъда благородник.

— Виж, Жозеф — рече мама, — ей онази звезда е нашата. На нас с теб.

— Тя как се казва?

— Хората я наричат Зорница, а ние ще я наричаме „звездата на Жозеф и на мама“.

Мама имаше навик да прекръщава звездите.

Тя сложи ръце на очите ми, накара ме да се завъртя и след това ми посочи небето.

— Къде е? Можеш ли да ми я посочиш?

Научих се безпогрешно да разпознавам сред безкрая „звездата на Жозеф и на мама“.

Майка ми ме притискаше към себе си и тананикаше приспивна песен на идиш. Щом завършеше песента, тя ме караше да й показвам нашата звезда. След това отново запяваше. Борех се със заспиването, защото исках да изживея този миг с всяка пора.

В дъното на стаята, приведен над куфарите си, баща ми подреждаше и преподреждаше костюмите си и ругаеше. Между два куплета, прошепнати от майка ми, намерих сили да попитам:

— Татко, ще ме научиш ли да шия?

Той се обърка и не ми отговори веднага.

— Да — настоях аз. — Иска ми се да правя съкровища. Като теб.

Приближи се и точно той, който толкова често проявяваше студенина и дистанцираност, ме притисна към себе си и ме целуна.

— Ще те науча на всичко, което знам, Жозеф. И дори на онова, което не знам.

Обикновено черната му, твърда и боцкаща брада май му причиняваше болка, защото той често си търкаше бузите и не даваше никой да му я пипа. Но тази вечер вероятно не му беше до това, защото ме остави да я опипам любопитно.

— Приятно е, нали? — промълви мама и се изчерви, сякаш ми доверяваше тайна.

— Стига си говорила глупости — издудна татко.

Макар да имаше две легла — едно голямо и едно малко, мама настоя да легна в голямото с тях. Татко не се противи дълго. Той наистина беше различен откак бяхме благородници.

И в този миг, докато гледах звездите, които пееха на идиш, за последен път заспах в обятията на майка ми.