Карл Май
Махди (13)

13. Безследно изчезналият

Водата при брода, както бях предполагал, не беше дълбока. Тя не достигаше даже до тялото, на камилите. На отвъдния бряг имаше най-напред няколко храста, после следваше тревна растителност, която сигурно се простираше додето влагата от пороището бе в състояние да се просмука.

Веднага щом сметнах, че онези вече не могат да ни виждат, аз обърнах наляво към езерото. Бен Нил до момента си бе мълчал, но сега се обади.

— Ама ти яздиш на изток, ефенди! Нашият път обаче води на юг! Защо се отклоняваш?

— По две причини. Първо, такалехите не бива да видят следите ни. Ако бяхме продължили да яздим, додето тревата престава и пясъкът започва отново, утре заран дирите ни щяха да си се намират по него. В тревата обаче те няма да са различими, защото до утрото тя пак ще се изправи. Наблизо има вода, ще падне и роса и следствие влагата отъпканите стръкове ще се изправят още след няколко часа.

— Подозираш, че такалехите ще искат да ни преследват?

— Не само подозирам, ами го знам точно. Те ще поискат отново да ни отнемат Хафид Сихар.

— Хафид Сихар? Да, това име беше споменато. Привлече вниманието ми. То е името на брата но водача в пещерата на Маабдех. Да не би да мислиш, че той се намира тук при такалехите?

— Убеден съм в това.

— И се каниш да го освободиш?

— Да. И това е втората причина, поради която свърнах сега източно към езерото.

— Аллах! Това предполага ново приключение! Ефенди, който язди с теб, няма защо да се кахъри за преживелици и опасности. Насмалко да ми излезе акъла, когато ония отгатнаха кои сме. Защо се унижи, оставяйки се да те изпитат?

— Защото това беше най-умното. Ако Шедид знаеше със сигурност, че аз съм Кара Бен Немзи ефенди, нямаше да тръгне към Фашода и щеше да прати натам един бърз вестител, за да предупреди Ибн Асл и сангака на арнаутите. Тогава нашата езда към Фашода щеше да е безпредметна. Та нали чухме толкова много. Шедид ще съумее да го разсъди не по-зле от нас.

— Това е вярно, ефенди! Значи сега ще яздим на изток, за да заблудим такалехите, и после ще завием на юг?

— Не. Ще яздим обратно по отсамния бряг на езерото, докато стигнем тясната и стръмна долчинка, през която одеве не можахме да минем с камилите. После ти ще останеш от тая страна при животните, а аз ще се изкатеря на отвъдната, за да отида и доведа Хафид Сихар.

— Какво се тъкмиш да правиш с него?

— Хафид Сихар ще дойде с нас до Фашода.

— За тая цел той се нуждае от камила.

— Ще му отмъкна една от такалехите.

— Хм! Да освободиш Хафид Сихар от въжето, без някой да усети, и сетне да губиш скъпоценно време и за залитането на камила, това е твърде много за един човек.

— Не бих имал нищо против да те имам край себе си, ако някой не трябваше да остане при камилите заради дивите животни.

— Смяташ, че тук има такива?

— Където има вода, има живот, а където има живот, се срещат и хищници.

— Мислиш, че ще съумея да защитя камилите от лъвове? Ако отговориш с „да“, ще ти бъда благодарен за доверието, само че не вярвам да мога да го оправдая. Че не се страхувам, знаеш. Но да поваля лъв, за това се иска нещо повече от безстрашие. При завръщането си ти ще намериш и мен, и животните разкъсани. Ето защо при всички случаи е по-добре да ме вземеш със себе си.

Бен Нил имаше право, така че проявих готовност. Пък и нали беше вярно, че можех да изпадна в положението да ми е необходим помощник.

Както вече описах, Нид ен Нил представляваше на мястото, където го бяхме достигнали, един тесен, безводен провлак. После се бяхме насочили надясно, минали край първото езероподобно разширение на кора и едва тогава достигнали брода. Бяхме яздили по северната страна. А сега яздехме обратно по южната страна на езерото и достигнахме сухия овраг срещу мястото, при което се бяхме натъкнали на пороището. Пътят не беше труден, понеже луната грееше. Въпреки това за мен щеше да е по-добре, ако имахме мрак. Намерението ми беше от такова естество, че лунната светлина можеше да е опасна.

Спряхме, слязохме от камилите и ги вързахме здраво за дървесни стволове. На драго сърце бих оставил пушките, ала лесно можехме да срещнем някое по-голямо хищно животно, срещу което с ножове и револвери нищо не може да се направи, и затова ги взехме със себе си.

Спуснахме се сега по тази страна на дерето и се изкатерихме по отвъдната. Сетне последвахме пътя, по който бяхме стигнали брода на идване. Сега се придвижвахме по-бавно отпреди, когато бяхме седели на седлата.

В близост до брода забелязахме, че там не гори огън. Това ми беше приятно, защото доказваше, че такалехите спят. Оставих Бен Нил под едно дърво и продължих да се промъквам сам. На приблизително сто крачки от лагерното място легнах и запълзях.

Луната вече се бе спуснала ниско и дърветата хвърляха сенките си върху бивака, което ми беше много полезно. Такалехите бяха поставили един страж — навярно само заради робите, защото той крачеше там, където лежаха, бавно нагоре-надолу. Не го виждах, наистина, но чувах тихите му стъпки. Преди да предприема нещо, трябваше точно да се ориентирам. Ето защо запълзях около лагера в дъга. Заварих всичко така, както го бях напуснал. Пленниците лежаха на старото си място, другите — също. За да стигна до този, когото смятах за Хафид Сихар, трябваше да обезвредя пазача. Седлата бяха отрупани на два купа един до друг. Част от камилите лежаха, преживяйки, други стояха със спънати предни крака край водата, пощипвайки от храстите и тревата. Върнах се да доведа Бен Нил. Той запълзя близо до мен, което беше препоръчително при неговата липса на опит. После трябваше да заобиколи бивака и да ме чака от другата страна, където се намираха камилите. Набелязах му едно дърво, зад чието стебло трябваше да се скрие. После запълзях отново към пленниците.

Когато ме деляха само десет крачки от тях, спрях и се ослушах. Като че всички спяха, което не бе за чудене, тъй като зле хранени и без достатъчно вода бяха вървели през деня в слънчевия пек. Нищо не се помръдваше и само стражът крачеше все още напред-назад. Той се движеше все по една линия. Приближих се, доколкото бе възможно, пропуснах мъжа да мине, скочих после, склещих го изотзад за гърлото с лявата ръка и му стоварих десния пестник върху слепоочието. Той разпери ръце и се свлече. Никакъв фрапиращ шум не се бе доловил. Пазачът беше в безсъзнание. Вдигнах го и го понесох към Бен Нил, който трябваше да го пази. Когато минавах по едно осветено от луната място, светлината падна за миг върху лицето му и за свое учудване видях, че това не беше такалех, а Амр, арабинът баггара, вестоносецът на Ибн Асл до Шедид. Това ми беше приятно по няколко причини.

— Кого носиш? — попита тихо Бен Нил, когато стигнах при него. — Хафид Сихар?

— Не. Това е баггарът, когото такалехите са оставили като пазач.

— Амр беше лош спрямо нас и трябва да бъде накаран за замлъкне. Да го наръгам ли?

— Не. Ще го вземем с нас. Той е съюзник на Ибн Асл. Като го предадем на Рейс Ефендина, ние ще изпълним своя дълг.

— Ако го наръгаме, ще изпълним къде-къде по-добре дълга си.

— Тогава обаче Шедид лесно ще може да си каже кой е бил тук. А като вземем Амр със себе си, той ще попадне под подозрението, че е освободил Хафид Сихар и е офейкал после с него.

— Това е вярно, ефенди. Но в такъв случай ще трябва да имаме баш неговото седло и баш неговата камила!

— Не е наложително. Колкото по-добри са камилите и седлата, които ще вземем, толкова по-голямо ще е подозрението към него. Ще се приеме, че преднамерено е сменил малоценната си собственост срещу по-добра. Остави ме само да действам! Можем да не бързаме, защото такалехите спят здраво.

Вързахме Амр и му тикнахме един парцал в устата. После аз запълзях обратно към пленниците. Хафид Сихар, когото търсех, беше предният на въжето — едно обстоятелство, много благоприятно за мен. Бях запомнил точно мястото, където лежеше, и го намерих лесно. Пленниците лежаха, все още вързани за въжето, в кръг. Спяха като мъртви. Само един не спеше — този, когото търсех. Когато го докоснах леко с пръст, той прошепна:

— Ефенди, ти ли си?

— Да.

— Аллах! Очаквах те. Сърцето ми лупаше от безпокойство да не би пък да не си този, от когото можех да очаквам спасение.

Кръгът на пленниците беше сформиран така, че те лежаха с главите навън. Понеже аз се намирах извън този пръстен и лежах с глава зад темето му, той не можеше да ме види.

Приповдигнах тялото си, надвесих лице над неговото и му нашепнах:

— Как се казваш?

— Хафид Сихар от Маабдех.

— Как се казва брат ти?

— Бен Васак.

— Тогава ти наистина, си този, когото търсим. Предавам ти поздрави от своя брат!

— О, небеса, о, Аллах! Какво иска…

— Тихо! Не толкова шумно! Спят ли съседите ти?

— Толкова здраво, колкото може само да се желае.

— Лежи си тогава мирно. Аз ще действам.

Изследвах с опипващи пръсти по какъв начин беше вързан Хафид и пристегнат към въжето. Последваха няколко среза с ножа и той беше освободен, но не още свободен. В случай че опиташе да се изправи, лесно можеше да-разбуди някой от съседите си. Хванах го за ръцете и го издърпах предпазливо от кръга, така че не се блъсна нито надясно, нито наляво. После той запълзя след мен към Бен Нил. Там поиска да се впусне в благодарности, но аз го прекъснах.

— Тихо сега! По-късно ще можеш да говориш колкото си щеш. Трябва да побързаме.

Прегледах арабина. Той тъкмо дойде на себе си. Опита да разкъса вървите си и да изкрещи, ала не му се удаде нито едното, нито другото. Вървите го държаха здраво, а онова, което трябваше да е вик за помощ, излезе от носа му само като тихо, хъхрещо стенание. Бен Нил опря ножа си в гърдите му и заплаши:

— Още един такъв звук и острието ще прониже сърцето ти!

Това помогна. Баггарът остана смълчан и вече не се раздвижи чак додето се намерихме в безопасност.

— Сега две камили, ефенди — рече Бен Нил. — За всеки по една.

— Ние се нуждаем от три — отговорих аз. — Понеже сега се налага да имаме повече вода отпреди, трябва ни едно животно да носи меховете. От тях също ще вземем няколко, тъй като сега имаме само два.

— Позволи ми да подбера камилите, ефенди! Аз познавам нашите животни — обади се Хафид Сихар. — Ще избера трите най-добри.

Той се измуши, преди да съм съумял да го спра и ето как не ни остана нищо друго, освен да чакаме, докато се върне. Не бях съгласен със своеволието му, защото можеше всичко да погуби. За щастие случаят не беше такъв. След четвърт час, който на мен ми се стори цял, той се върна.

— Готов съм, ефенди. Можем да потегляме.

— Готов? С какво?

— Полека-лека пренесох през брода три седла и три меха. Не ме ли видяхте?

— Не. Трябва да си бил много предпазлив.

— Необходимо беше. Трите камили също са готови. Можем да тръгваме.

— Не забеляза ли някой от спящите да се е събудил?

— Всички спят. Ела и ме следвай спокойно!

— Вземи преди туй този нож и тая кремъклийка! Отнех ги от баггара. Нали сега трябва да имаш и оръжие.

Аз метнах Амр на рамото, за да го нося. Хафид Сихар ни поведе към брода. Там беше вързал трите камили. Не биваше да ги възсядаме, защото можеха да зареват. Бен Нил и Хафид поведоха животните, аз носех баггара и така навлязохме във водата, която ми стигаше до пояса.

Когато стигнахме отвъд, развързах краката на Амр, та да може да върви. Поставихме халтаво седлата при изправено положение на камилите, което те спокойно допуснаха. После тръгнахме по южната страна на езерото. Всеки от нас водеше по едно животно, аз още и баггара, докато Бен Нил и Хафид носеха водните мехове. Когато бяхме изминали едно порядъчно разстояние, спряхме, за да оседлаем камилите както трябва. Сега можеха да си вдигат дандания — вече нямаше как да бъдат чути от такалехите. Накарахме ги да коленичат. Аз възседнах и взех пленника напреко себе си. Когато и другите двама седнаха, поехме в бърз ход към нашите животни.

Щяхме ли да ги намерим все още там? Да, там си бяха още. Слязохме и вързахме наблизо трите доведени камили, след като ги бяхме освободили от седлата. Насядахме край едно дърво, за което Амр бе здраво вързан. Аз му измъкнах парцала от устата и го запитах:

— Знаеш ли сега кой съм?

Оня не отговори.

— Известно ми е, че не си глух, а пък съм свикнал да получавам отговор, когато питам. Ако сега устата ти е затворена, тя лесно ще може да бъде отворена с камшика. Тъй че, отговаряй!

— Да, знам! — избухна той гневно. — Ти си Кара Бен Немзи ефенди, а придружителят ти е Бен Нил.

— Ама ефендито нали притежавал огромна физическа сила, а пък аз бях победен от Шедид!

— Ти се престори. Аз го догадих.

— Но все пак можах да кажа без запъване, сурата Ел Кяфирян! Как мога при това положение да съм онзи християнски ефенди?

— Ти можеш всичко!

— Не всичко, но много. Така например мога много лесно да измъкна един арабин из посред цяла тумба такалехи, за да го отведа във Фашода и предам там на Рейс Ефендина.

— Защо ще ме наказват? Какво съм сторил?

— Ти имаш по-малко акъл, отколкото крокодилът пера. Но аз все ще се погрижа да се сдобиеш с такъв! Рейс Ефендина…

— От него не ме е страх! — прекъсна ме на думата той с оскърбителна подигравка.

— Май се досещам защо. Мислиш си, че мюдюрът на Фашода ще те подкрепи срещу него?

Амр го призна, макар и не непосредствено, като се присмя:

— Какво е един ефенди пред един мюдюр? Каква власт може да притежава един ефенди?

— Така може да пита само човек, който нищо не е научил, нищо не знае и нищо не разбира. Твоята глава напомня някое изтекло яйце, от което е останала само черупката. Аз ти казвам, че принцовете, сиреч султанските синове, се титулуват ефенди. Министрите биват наричани ефенди, а и вицекралят на Египет също изпитва удоволствие, когато чуе да се обръщат към него с ефенди. Какво е обаче мюдюрът на Фашода пред тези могъщи господари! Впрочем ти познаваш ли го изобщо този мюдюр?

— Да.

— Кажи ми тогава името му!

— Той също е ефенди, защото се казва Али ефенди ел Курди.

— Това не е вярно.

— Как можеш да ме обвиняваш в лъжа, ти, един чужденец, който въобще не познава тази страна и нейните порядки!

— Изглежда, че все пак познавам всичко това по-добре от теб, защото мюдюрът на Фашода се казва другояче. Може би ти е известно името Али ефенди Абу Хамсах Миах?

— Да.

— Тогава чуй по-нататък! Прочутият генерал Муса паша отишъл по желание на Рейс Ефендина във Фашода, за да отзове Ел Курди и назначи Абу Хамсах Миах. Ел Курди бил откаран към Хартум като затворник. Причината за това е бил Рейс Ефендина. Сега продължавай да отричаш, че този мъж не е по-могъщ от твоя изменнически мюдюр Ел Курди!

Амр премълча. Моята новина сигурно много го обезпокои.

— Сега знаеш колко много можеш да разчиташ на твоя Ел Курди ефенди — продължих аз. — Той вече няма как да взема под закрилата си отявлени престъпници. Сега би благодарил на Аллах, ако имаше някой който да пожелае да се застъпи за него. Ако те предам на Рейс Ефендина, той ще те отведе при новия мюдюр, а после ти ще се убедиш, че този мъж с пълно право носи името си. Това означава, че Бащата на петстотинте ще нареди като встъпление към първия разпит да ти наложат петстотин удара.

— На мен, един свободен арабин!

— На теб, пратеника на ловеца на роби! Какъв или кой иначе си, това хич не ни засяга!

— Тогава искам да ти обърна внимание, че ще те сполети отмъщението на всички племена на баггара! Да бъда бит е много по-лошо, отколкото ако ме убият. Отбележи си го!

— Твоите племена, та ако ще да бяха сто и хиляда, не могат нищо ми стори. Те имат точно толкова власт над мен, колкото могат да защитят сега теб. Въпреки това аз съм готов да те освободя утре, но това е свързано с едно условие.

— Какво?

— Ще ми кажеш съобразно истината по какъв начин си се запознал с Ибн Асл. Ще отговориш също на всички въпроси, които ще ти задам относно него.

— Това няма да сторя.

— В такъв случай ние свършихме. Щом като не искаш да говориш сега, когато щях да те възнаградя със свободата, то по-късно Бащата на петстотинте ще ти отвори устата и тогава ще говориш без възнаграждение.

Тук Хафид Сихар се намеси:

— Ефенди, ако искаш да се запознаеш с лошотията на Ибн Асл, аз съм подходящият човек, който може да ти разкаже един пример за нея.

— Действително ми се иска да те помоля за това. По-напред обаче ти трябва да научиш някои неща за мен, защото…

— О, ефенди — прекъсна ме той, — аз вече те познавам. Чух достатъчно за теб от тоя баггара, когато разправяше на Шедид за тебе. Аз лежах наблизо и долових всичко. Нямах си и понятие, че познаваш моя брат, ала сякаш един глас ми нашепна тайно: „Кара Бен Немзи ефенди вече е освободил толкова много други. Ако той е мъжът, който седи там, то той навярно е дошъл, за да спаси и теб.“ Ето защо бях толкова непредпазлив да изразя онези думи на надежда. Ако ги беше чул Шедид, лошо ми се пишеше.

— Беше добре, дето исполинът спомена името ти, защото така привлече вниманието ми към теб и затова сега си вече свободен. Впрочем ти по-късно във Фашода пак щеше да добиеш свободата си, защото бях решил да обърна вниманието на мюдюра върху вас. Ти донякъде ме познаваш от разказа на този баггара и аз ще добавя само още малко. Отидох в Маабдех, за да видя там прочутата Пещера на крокодилите. Бен Васак ме разведе из нея и после ми подари ръката на една женска мумия…

— Ръката на женска мумия? — пресече ме той бързо. — Ще ми я опишеш ли?

Когато изпълних това искане, Хафид извика удивено:

— Ефенди, ти трябва да си оказал на брат ми някоя голяма услуга!

— Хич никаква!

— Никаква? Е, тогава сигурно си му направил впечатление както никой друг. Това е ръката на една фараонска дъщеря, египетска принцеса. Аз знам какво голямо значение отдаваше брат ми на нея и се радвам, че толкова бързо ти се е удало да си извоюваш неговото доброжелателство.

— Това доброжелателство е взаимно, както мога да те уверя. Аз още имам ръката при себе си и мога да ти я покажа веднага щом стане светло. Тя е прибрана в седловата ми чанта. Когато Бен Васак чу, че се каня да пътувам към Хартум, ми разказа за твоето необяснимо изчезване и ме помоли да те издиря.

— Нима той преди туй вече не ме е дирил?

— Всячески се е старал да те намери, но за съжаление напусто. Както ми се струва, той е допуснал в това голяма грешка, като дарил с прекалено много доверие търговеца Баряд ел Амин, вашия търговски партньор. Този мъж не е бивало да знае, че те търсят. Аз силно подозирам, че е свързан с внезапното ти изчезване.

— Ама разбира се! — извика Хафид Сихар. — Та нали той ме предостави на Ибн Асл!

— Аха, така си и мислех! Когато брат ти ми разправи за него, някои неща не ми се видяха особено чисти. Баряд носи, наистина, прозвището Ел Амин, Честния, но на мен не ми се стори много честен. Той претендирал да ти е наброил тези толкова много пари, като твърдял обаче, че оттам нататък не знае нищо повече за теб. Това не ми изглеждаше възможно. Аз си поставих за цел да наблюдавам тайно този човек и да го подпитам, без да се усети. За съжаление моите пътни преживелици ме изтласкаха толкова далеч от тоя план, че още не съм ходил в Хартум.

— И то за мой късмет! Ако не беше ни срещнал днес, никога вече нямаше да видя свободата си.

— Предположението ти може би е все пак погрешно. Ибн Асл е работел, в дюкяна на Баряд ел Амин. Като чух това, аз веднага си казах, че при него най-сигурно ще науча местонахождението или съдбата ти. После се добавиха и други причини, налагащи да преследвам и сложа ръка на този човек. Това рано или късно щеше да ми се удаде и сетне той непременно щеше да признае какво е станало с теб.

— Въпреки това аз възхвалявам Аллах, че още сега мога лично да ти разправям тези неща. Никога нямаше да повярвам, че ще ме сполети такава беда, и наистина не зная с какво съм го заслужил.

— Не говори така! Всички хора, включително ти и аз, сме грешници, които живеят само по милостта и благоволението на Аллах. Всяко събитие, наричано от нас „нещастие“, ние предостатъчно сме си заслужили и все пак Аллах отрежда това нещастие, ако сме допуснали да ни въздейства по правилен начин, да се превърне за нас в изцеление и благословия. Та не приказвай значи за заслужаване! Това е било едно изпитание, изпратено от Аллах, за да пречисти може би твоето сърце, да насочи мислите ти навътре и нагоре.

Хафид Сихар не отговори. Възникна продължителна пауза. После той улови ръката ми и я стисна няколко пъти сърдечно.

— Ефенди, твоите слова нацелиха вярното. В злочестината си аз се гневях на Аллах, проклинах живота и пустосвах човечеството. Сегиз-тогиз ме спохождаха по-добри, по-светли мисли, ала аз заключвах за тях дверите на моето сърце. Сега обаче, когато отново стъпих в живота и душевността ми потръпва от блаженство, когато ти говориш за пречистване и посока на мисленето навътре и нагоре, ме озарява като някоя ярка светкавица сияйното разбиране, че имаш право. Кой и какъв съм бил преди, ще ти разкажа по-късно. Днес аз из един път, без и предчувствие да съм имал, станах сякаш нов човек. Да, не съм страдал напразно. Аллах да бъде възславен за това!

— Искрено се радвам да чуя такива думи от твоята уста. Ти си изгубил месеци и години от твоя живот, ала в замяна си придобил душевни съкровища, чиято стойност не е преходна като времето. А онова, което ти е било взето като имущество, се надявам, по-късно да мога да ти върна.

— Ти? — попита египтянинът удивено. — Толкова ли си богат, ефенди?

— О, не, аз по-скоро съм беден. Но зная, че Ибн Асл носи със себе си много пари. Пипна ли го преди да ги е изхарчил, ще бъде принуден да обезщети загубите на теб и брат ти.

— За тая цел не е потребен Ибн Асл. Той не ми е така в кърпа вързан като Баряд ел Амин.

— Значи и оня се е облажил от престъплението?

— Ами как! Баряд беше беден, но честен. Брат ми знаеше това и му даде парите, нужни за основаването на търговска къща в Хартум. По-късно той зае на Баряд една още по-голяма сума, за да разшири търговията си. Когато дойде времето тези суми да бъдат върнати, аз заминах за Хартум да ги прибера. Отидох при Баряд ел Амин. Той беше станал друг. Беше взел в дюкяна си помощник, който се казваше Ибн Асл и му бе обърнал внимание върху високата доходност от лова на роби. Блазнеха го богатствата, добивани по този път, алчността се бе наместила в неговото сърце. Само че за лова на роби, ако трябва да бъде печелившо задвижен, се изискват много пари. Наброеше ли ми Баряд дължимото, нямаше да му останат достатъчно. Тогава Шейтана му нашепна: Не давай парите на Хафид, или още по-добре, дай му ги, поискай разписка и сетне си ги вземи обратно! Той се вслуша в шейтанския глас. Аз бях радушно приет, получих парите и потвърдих получаването. После живях още няколко дни при него. В деня преди заминаването се сбогувах с другите познати от Хартум, защото дахабийето, с което възнамерявах да пътувам надолу по Нил, щеше да отплава още призори. Легнах си рано да спя и се събудих от един удар по главата, ала тутакси изгубих съзнание. Когато се свестих, почувствах под себе си клатещо движение. В някой кораб ли лежах? Не, защото по тоя начин се полюлява една малка ладия, но не и кораб. Отворих очи. Беше тъмно. Поисках да се изправя, да се раздвижа, ала бях вързан. Викнах тогава високо за помощ, но чух само един заплашителен глас недалеч от мен да казва, че ще ям пердаха, ако не си кротувам.

— Сигурно си се намирал на гърба на някоя камила?

— Да. Беше нощ, но аз не виждах звезди, защото лежах, както при настъпване на утрото разбрах, в една женска носилка, носена от камила и затулена с плътни покривала. Представяш ли си, бяха ме навлекли, както по-късно забелязах, в женски дрехи и притегнали над лицето ми фередже. При евентуална среща трябваше да бъда сметнат за жена. Знаеш, че никой не бива да се интересува за пътничката на един тахтераван. В предобеда спряхме. Камилата коленичи и аз бях измъкнат от носилката. Намирахме се в степта. Петима ездачи бяха придружителите ми. Четиримата не познавах, но толкова по-добре знаех петия — беше Ибн Асл.

— Как? Той се е осмелил да застане пред теб?

— О-о, той се осмели на още много повече. Ибн Асл имаше очи да ми каже всичко. Без тази наглост и без присъствието му тогава и до днес нямаше да знам как е станало всичко. Той ми разказа ухилен, че се нуждаели от парите ми за лов на роби, че той и Баряд ел Амин са съдружници и ще делят печалбата от ловитбите. Самият той настоявал да бъда пречукан, ала Баряд проявил слабост да не се съгласи, понеже бил задължен към брат ми за големите услуги. Но тъй като трябвало да бъда обезвреден, щели да се погрижат никога да не срещна някой познат и никога да не мога да се завърна. Какво имаше предвид с това, узнах едва в края на пътуването, когато стигнахме в страната на такалехите и бях продаден на мека като роб. Не беше необходимо да плати нещо за мен, трябваше само да се погрижи да не ме мерне някой евентуален познат. Чух още, че Ибн Асл сключи договор с мека, онзи да му праща два пъти годишно, в точно определено време, роби във Фашода, които той веднага ще заплаща с разните му там стоки. После бях откаран.

— Къде?

— На едно ужасно място, което напуснах от тогавашния ден само за да бъда прекаран до Фашода и предаден отново на Ибн Асл. Може би знаеш, че при такалехите има медни рудници?

— Това ми е известно.

— Е, в един такъв рудник бях замъкнат, за да работя там в скалите. От този ден повече не видях слънцето. А когато преди късо време бях освободен от веригите, един надзирател, който бе проявявал малко състрадание към мен, ми каза, че сега ме отвеждали на смърт.

— Как така на смърт?

— При последната пратка на роби Ибн Асл ме бил поискал обратно. Той се бил сдърпал с Баряд ел Амин и продължавал сега занаята за своя сметка. Вече не било нужно да се съобразява с желанията на бившия си съдружник и щял да се смята за по-сигурен, ако не съм жив. Можел да каже на мека той да ме убие, ала му нямал вяра. Ето защо поискал предаването ми, което за мен било равнозначно на смърт. Трябва ли да ти разказвам какво съм изстрадал и понесъл? Сега не, но може би по-късно. И трябва ли да ти казвам какво блаженство изпитвам сега, когато съм уверен, че съм се отървал от робството и от сигурна смърт? В теб виждам един ангел, проведен от Аллах, комуто аз…

— Не говори така! — прекъснах словоизлиянията му. — Аллах е отредил така нещата. На него единствено трябва да благодариш. Чувстваш ли се достатъчно силен да издържиш ездата до Фашода?

— Да. Нали иначе трябваше да драпам пешком през пустинята дотам! Тежката работа закали мускулите ми. Няма защо да се кахъриш за мен. Кога ще бъдем във Фашода?

— Надявам се след четири дена да пристигнем.

— И Ибн Асл е там?

— Вероятно.

— Тогава горко му! Аз ще си отмъстя. Хич няма и да го предавам на мюдюра, ами…

— Позволи да те прекъсна! Не си блъскай главата как да си отмъстиш. Ти не си единственият, който иска да си уреди с него сметките. Сега нека почиваме. Предстои ни дълга езда и мисля, че преди всичко ти не бива да се лишаваш от сън.

— Аз да спя? Ефенди, що за мисъл! Който е бил мъртъв и отново е оживял, ще ти мисли ли в мига на възкресението си за сън? Не, не! Дори и да исках, пак не бих могъл да заспя. Спете вие! Аз искам да си поседя, мълком и без д а мърдам, да се опивам от райското блаженство, дето имам над себе си небесния свод на Аллах, и да чувствам как в мен изгряват хиляди и хиляди звезди.

— Е добре, съзнавам, че много повече ти се иска да будуваш, отколкото да спиш. Събуди обаче и двама ни малко преди денят да засивее, ама не по-късно, за да можем да наблюдаваме такалехите. И внимавай добре за тоя баггара. Той не бива да ни се изплъзне.

— Ефенди, можеш да разчиташ на мен. Амр е пратеник на Ибн Асл, който е моят шейтан. Който идва от страна на онзи човек, не може да очаква от мен никаква снизходителност и състрадание. Аз по-скоро ще убия себе си, отколкото да му дам свободата.

След онова, което Хафид бе преживял, можех действително да бъда убеден, че не бих могъл да имам по-добър пазач за баггара. Легнах си, увих се в хайка и заспах без грижи. Освободеният също бе наистина много верен на дълга си, защото когато събуди мен и Бен Нил, утрото още не беше се сипнало, а звездите едва-що започваха да избледняват.

На заспиване ми бе хрумнала една идея, която сега се заех да реализирам. Желаех да подслушам такалехите, за да знам какво мога да очаквам от тях. По суша това беше, макар и не невъзможно, то все пак извънредно опасно, значи тая работа трябваше да стане по вода. Но как? Даже да имаше налице някоя лодка, нямаше да можем да си послужим с нея. Трябваше значи да се спра на сал, но такъв, който да не привлича погледите върху себе си. Той трябваше да има естествена форма. Реших да построя един малък плаващ остров, което не беше трудно, защото материал за целта имаше повече от достатъчно. За да си го подбера, отидох с Бен Нил до водата.

Там видях да стърчат четинесто-власатите леторасли и перести листа на многобройни храсти амбаг. Този амбаг дава отличен градивен материал за салове. Дървото е толкова леко, че сал, издържащ трима мъже, лесно може да бъде носен от сам човек. Тъй като с времето водата прониква в гъбестата сърцевина и довежда сала до потъване, едно такова превозно средство не е пригодно за дълго плаване. За по-къси разстояния или за моята цел не бих и могъл да намеря нещо по-подходящо. За амбага е свойствено освен това, че винаги съпътства папируса.

Редом с тях растеше жилавия треволяк Andropogon giganteus и също Hibiscus cannabinus, създадени сякаш да свържат четириметровите стебла на амбага. За да придадем на сала „островен“ вид, ние го гарнирахме околовръст с високи снопчета ом суфах. Няколко здрави клона, по които вързахме тръстика, щяха да ни служат като гребла. Работата беше толкова лесна и така ни спореше, че я свършихме и спуснахме сала във водата още преди да е настъпил напълно денят. Плавателният съд носеше мен и Бен Нил с лекота. Хафид Сихар трябваше да остане при камилите и баггара.

По развиделяване можех за моя радост да се убедя, че тревата по дирята ни отново се е изправила. Мястото, на което бяхме спали, беше добре скрито от храсти и ето как можех да храня увереността, че такалехите, даже и умишлено да почнеха да ни търсят, биха ни намерили само при някое неблагоприятно за нас обстоятелство.

Качихме се на сала и загребахме толкова бавно, че изглеждаше, като да се носи само под утринния вятър. Който не го наблюдаваше внимателно, нямаше и да забележи, че се движи. Греблата също не се виждаха, понеже, така бяхме скрепили снопчетата ом суфах, че да скриват дървесата.

Такалехите, изглежда, бяха поспалива компания. Ние все повече и повече приближавахме бивака им, а от тях така и не се чуваше нищо. Беше вече светло. Въпреки това се осмелихме да гребем до края на езерото, където рязко стесняващият се кор образуваше Брода на сянката. Там пристанахме. Ако слезехме тук, можехме с шейсет крачки да достигнем бивака и при все това наоколо беше толкова тихо, изключвайки разните животински гласове, сякаш тук нямаше жив човек. Занадничахме между връзките тръстика — напразно, не се виждаше никой. Тъкмо се канех да се изправя, за да добия по-добър обзор, и ето че из един път стана шумно и оживено. Чух един глас да вика:

— Събудете се, сънливци, събудете се! Случило се е нещастие!

Последваха няколко мига тишина и сетне безредна гълчава от много гласове. Мъже се разтърчаха във всички посоки, връщаха се, викаха, кряскаха, проклинаха и отговаряха. Трудно беше да се отличи ясно какво казваха отделните. Успях да схвана само, че са установили бягството на Хафид Сихар и забелязали липсата на баггара и трите камили. Всеки изглежда имаше свое мнение по въпроса. Гюрултията можеше да се оприличи най-добре с врабешки сбор, на който главният врабец, сиреч Шедид, сложи край, като извика с гръмотевичен глас:

— Тихо, спокойно, кречетала! Не дрънкайте дивотии, ами нека разследваме този странен случай с проницателност и на спокойствие.

Е, бях любопитен до какъв резултат ще доведе проницателността на тези хора. Баггара беше изфирясал. Викаха по него, но той не отговаряше. Хафид Сихар също се беше продънил. Трите камили бяха изчезнали, хората не ги намериха. Тъй като по едно и също време бе открита липсата на двамата мъже и трите животни, то се утвърди мнението, че те и по едно и също време вкупом са се отдалечили. Но тъй като камилите не отвличаха хора, а обикновено бе обратен случаят, прие се и тук, че камилите са били откарани от двамата мъже. Единият от тях бе свободен, другият — пленен, вързан. Пленникът нямаше как да е офейкал без подкрепата на другия, следователно баггарът е развързал Хафид Сихар, за да го освободи и отведем помощта на камилите.

— Тоя предател, тоя кучи син! — кресна Шедид гневно. — Затова се предложи доброволно да стои на стража!

— Амр може тъкмо с намерението да освободи Хафид Сихар да е дошъл насам — изрази мнение друг.

— Всичко, което каза, е било лъжа, дрънканици — пригласи трети.

— Той е бил шмекер — заяви четвърти. — А двамата сенуси са били честни хора.

— Даже свети мъже! — изкряка пети. — Как оскърбихме ние благочестивия и учен мюдюр, и то заради някакъв си хаймана! Той ще призове върху нас наказанието на Аллах.

— Той вече го е сторил — даде да се чуе шести глас — и тъкмо затуй Аллах ни прати тая тежка загуба. Да бяхме повярвали на тези свети мъже, бедата нямаше да се случи.

— На мен ми липсва мехът! — продра се ненадейно някой.

— Огледайте се дали не липсват и други неща! — повели Шедид.

— Моят мех също го няма! — викна друг.

— И моят, че на това отгоре и камилата ми!

— Моята също и твоята, о, Шедид! — продължиха да се носят гневни ревове.

— Какво-о? — запита предводителят. — Моята камила да липсва, моята вярна Абу Харрас-хеджин?

— Да. Ние скупчихме тук всички животни. Погледни! Можеш да се убедиш, че липсват трите най-добри камили.

— О, Аллах, о, Джехеннем, о, Шейтан! Гибел връз тоя проклет баггара! Трябва да опитаме да открием дирята му! Търчете, търсете, мъже! Търсете във всички посоки, по тази и отвъдната страна на брода! Само трима-четирима да останат да пазят робите!

Мъжете се подчиниха на заповедта и поради това за известно време настана тишина.

— Ефенди — изкиска се Бен Нил, — ако знаехме каква ще стане, то можехме да отвлечем всички пленници и камили. Постъпили сме прекалено предпазливо.

— Да, можехме да откараме цялата робска върволица. Но защо да ги мъкнем с нас, след като Шедид ще ни ги достави във Фашода! Всичко ни провървя свръх очакванията. Сега съм любопитен дали като свършат с търсенето, ще променят гледището си.

— О, не, защото тези хора, изглежда, са наказани със слепота.

Бен Нил имаше право. Разпратените мъже се завърнаха и резултатът бе, че никой нищо не беше открил. Баггара би трябвало, в случай че наистина живееше при машра Ом Ошрин, да е поел в северна посока, но там не бе намерена никаква следа от него. Той трябва значи да е яздил на юг. Само че и онези, които бяха търсили в това направление, заявиха, че и там не била открита никаква диря. Ето защо Шедид лично прегази брода, за да провери нещата. Той се върна след известно време, ругаейки.

— Вярно, че няма какво да откриеш. Какво ли ще рекат мекът и Ибн Асл, когато се видим принудени да им кажем, че баш тоя Хафид Сихар ни се е изскубнал! О, Аллах, как ли ще бъдем посрещнати от тези двамата!

Тогава се обади един, вероятно най-умният от всички:

— За толкова кратко време не се заличава никоя следа. Ето тук трябва да разсадиш, о, Шедид!

— Какво искаш да кажеш с това? — попита предводителят.

— Където няма следа, там не е вървяла и камила. Щом околовръст не се вижда никаква диря, значи баггарът изобщо не е тръгнал, а се спотайва нейде заедно с Хафид Сихар и камилите. Ще се съгласиш все пак, че той постъпи много умно. Благочестивостта и светостта на двамата сенуси стояха на пътя на Амр и той ги е сметнал за опасни за себе си. Ето защо ги обвини и скалъпи оная приказка, за да ги обезвреди. Не беше ли умно, хитро от негова страна?

— Много притворно даже!

— Е, в такъв случай можеш да приемеш, че той и по-късно е действал също така умно и хитро. Той си е казал, че бихме открили дирята му. Затова е предпочел да не остави никаква, ами да се притаи наблизо и да изчака, додето се разкараме.

— Аллах акбар! За това хич не съм и помислил. Може да имаш право. Ставайте, мъже, да търсите скритите. Дирете навсякъде — нагоре и надолу, надясно и наляво, отсам и отвъд водата!

Сега работата позагуби за нас малко нещо от прелестта си. Останехме ли да лежим тук със сала си, то някое дребно обстоятелство можеше да ни издаде. Бяхме чули впрочем достатъчно, така че загребахме обратно, но толкова бавно, че само някой, който държеше погледа си отправен към нас в продължение на минути, можеше да забележи, че островът ни се движи. А че ще ни бъде посветено такова внимание, не следваше да се очаква, защото в езерото имаше няколко истински, обрасли с тръстика острови, което правеше наличието на нашия по-малко очебийно.

Видяхме няколко такалеха да вървят отново през брода. Мъжете търсеха и по двата бряга. Ако диренето се разпростреше и до края на езерото, където беше лагерният ни плац, като нищо можеха да го открият. Но не беше необходимо да се опасяваме от този случай. Ако бъдехме забелязани, то това щеше да стане все пак само от няколко мъже, от които не следваше да се опасяваме. Преди да са довели останалите, ние щяхме да сме се отдалечили толкова с животните си, че да се намираме в пълна сигурност. За мен беше по-добре, разбира се, да не ни откриеха. На моя план добре пасваше фактът, че такалехите вече нямаха вяра на историята с другоземния ефенди. Но нещата щяха веднага да застанат другояче, ако стегнеха до познание, че баггарът не е действал нечестно, ами самият е бил отвлечен с Хафид Сихар и камилите.

Нашето плаване протичаше изпърво доста бавно, но когато се намерихме извън погледа на такалехите, загребахме по-бързо. Скоро пристигнахме при лагерното място и слязохме. Бяхме отсъствали дълго и Хафид Сихар се бе обезпокоил за нас. Той се зарадва, виждайки ни сега да се връщаме. Разказахме му какво сме видели и чули и после аз се изкатерих, за да мога навреме да забележа всяко приближаване, на едно близко дърво, чийто гъст шумак ме скриваше за чуждо око, ала на мен самият подсигуряваше добра наблюдателница.

След известно време видях отвъд, по северния бряг, да приближават търсещо двама такалехи. Те не можеха да дойдат отсам и да станат опасни за нас. Но скоро след това по нашата страна се зададоха трима други, които крачеха от храст към храст, от дърво към дърво и надзъртаха зад всеки шубрак. Ако продължаваха да търсят по тоя начин още две минути, щяха да ни намерят. Аз се смъкнах от дървото, напуснах бивака и изминах едно късо разстояние към тях, без да допусна да ме забележат. Там имаше един гъст храст, по краищата на който се бяха вплели трънаци. Съобразно всяко очакване те трябваше да минат край него и аз пропълзях бързо вътре.

Не мина много и тримата войни довтасаха. Погледнаха първо в един съседен храсталак и се насочиха сетне към моето скривалище.

— Напразно е — рече един. — Те не са на отсамната страна. Хайде да се връщаме!

— Само още няколко крачки, до ъгъла там, на който расте онзи субакх! — прозвуча отговорът.

Проклятие! Зад „онзи субакх“ аз току-що бях седнал, а зад „ъгъла там“ се намираше лагерното ни място! Сега бяха отдалечени само на пет крачки от моя буш. Аз хванах тънките стебълца, раздвижих ги, сякаш там, където се намирах, от земята се кани да се надигне някакво животно, и опитах да наподобя онова сърдито фучене, което издава един обезпокоен хищник. После затъкнах с език във възможно най-дълбок тон, захъхрих през носа и наддадох след това къс дрезгав рев, при чуването на който обитател на пустинята го избива на кратката, гореща молитва:

„Лъвът се пробужда. Аллах да ни закриля от Удушвача на стада!“ Аз често бях опитвал при някоя самотна езда да имитирам от скука рева на лъва. Да го възпроизведе правилно, човешкият говорен апарат не е способен, но прилика все пак може да се постигне. Такъв беше и тук случаят. Тримата такалехи отскочиха ужасени.

— Лъв, лъв! О, Аллах, о, Закрилник, о, Хранител на живота, предварди ни от…

Продължението не можах да чуя, защото мъжът толкова бързо си плю на петите, че вече никакъв не се виждаше. А неговите двама спътници, които притежаваха още по-пъргави крака, бяха даже далеч пред него. Тогава чух Бен Нил да се изхилва зад нашия ъгъл:

— Ефенди, те няма да се върнат! Как само умееш да се справяш с всичко! Сега даже на лъв се обърна! Това гневно ръмжене и фучене ти се удаде отлично. Прозвуча досущ, като че някой лъв е бил смутен в съня си. Но после ревът беше по-малко добър. Долавяше се, че не идва от лъвска паст.

— Защото знаеше кой е лъвът.

— Да, така е. На такалехите обаче той се стори съвсем правдив. Те сега ще се пазят от претърсване на субакха и нашия кът. Когато ти тръгна и пропълзя там в храсталака, помислих, че тъкмо това може да ни издаде. Та нали не знаех, че искаш да си играеш на Господаря с голямата глава. Сега обаче съм радостен, че го стори.

Аз междувременно се бях върнал и видях, че Бен Нил държеше ножа си в ръката. На въпросителния ми поглед той обясни:

— Когато такалехите дойдоха, казах на баггара, че ще го намушкам веднага щом издаде и най-тихия звук. Сега те се разкараха. Ние няма ли да потегляме?

— Не. Искам първо да пусна кервана да тръгне.

— Но така ще изгубим скъпоценно време. Знаеш колко бързаме да стигнем във Фашода!

— Тази загуба на време скоро ще наваксаме с нашите добри камили. Аз трябва да знам как да яздим, та такалехите да не се натъкнат на дирята ни. Понеже предполагат лъв в своя близост, те няма да се задържат дълго при брода, защото ще си кажат, че хищникът го използва като място за прекосяване. Аз ще ги наблюдавам.

За целта се покатерих отново на дървото и този път взех далекогледа със себе си. С негова помощ можех да погледна над езерото. Дърветата и храстите, зад които се намираше керванът, ми пречеха на наблюдението.

След половин час забелязах някакво движение горе при брода, а после видях шествието да се появява на отсамния бряг изпод дърветата и да се отправя в пустинята на юг. Начело имаше едно отделение ездачи, друго — най-отзад, по средата маршируваха пленниците. Проследих кервана с тръбата, додето изчезна от поглед. После насочих далекогледа без особено намерение на север и на изток. Там, в източна посока, се движеха няколко точки. Животни ли бяха, или хора? Те не приближаваха право към нас, а държаха югозападно направление, така че трябваше да се сблъскат с кервана на юг от нас. Фигурите бяха твърде дребни дори през тръбата, за да мога да определя кои или какво са. И ставаха все по-дребни и по-дребни, докато вече не можех да ги виждам. Сега слязох от дървото.

Снощи не бях могъл да различа ясно чертите на Хафид Сихар. Сега видях, че той притежава голяма прилика с брат си.

Той ме помоли да му покажа мумийната ръка и когато удовлетворих искането му заяви, че това било ръката на фараонската дъщеря, която имал предвид. След това аз отворих непромокаемия си пояс и извадих двете писма, които Бен Васак ми беше дал в Сиут, и които не носеха никакъв адрес.

— Бен Васак ми изготви тези писма в палата на пашата в Сиут. Той ми каза, че трябвало да ги отворя след пристигането ми в Хартум.

— Тогава те са твое притежание — заяви, като ги взе в ръка, за да ги огледа. — Прибери си ги пак и ги отвори, когато идеш в Хартум.

— По-скоро имам желание да ти ги предоставя ти да ги отвориш. Тогава аз мислех, а и брат ти мислеше същото, че ще отида направо в Хартум. Но стана другояче: наложи се да замина за страната на фесарахите. Оттогава мина много време, а кой знае какво важно съдържание имат тези писма. Може би ще е по-добре да се запознаем с него.

— Тогава ги отвори!

— Не, ти! Аз още не съм в Хартум.

— В такъв случай ще ги отворя. В тях наистина би могло да има нещо, което би ни донесло полза, ако го знаем.

Хафид отвори пликовете. Те съдържаха по едно препоръчително писмо и по един ордер до хартумска къща.

— Брат ми познаваше ли те, преди да отидеш при него в Маабдех? — попита египтянинът.

— Не.

Той ме изгледа с дълъг поглед и очите му заблестяха влажно.

— Това, това брат ми е сторил за мен, а аз си мислех, че изцяло ме е отписал. Тези ордери говорят много повече, отколкото си имаш представа. Те са издадени за високи суми. Бен Васак трябва преди туй да е положил всички възможни усилия, за да ме открие. Той те е видял за пръв път и ти е дал такива писма! Имайки предвид, че си християнин и си му бял напълно непознат! Какво щеше да правиш с тези толкова много пари?

— Щях да ти ги дам веднага щом те намерех. Прибери препоръките и ордерите, защото те ти принадлежат! Ние ще останем заедно, докато отидеш при брат си, и в случай че аз се нуждая от нещо, ще ти кажа.

— Добре! При това условие ще задържа книжата. Но къде да ги пъхна!

Богатият мъж беше облечен само с една доста повредена кожена препаска.

— Това веднага ще узнаеш — уверих аз. — Този баггара е с твоя ръст. Ще си размените тоалетите. Ти ще вземеш неговия, а той ще получи твоя.

— Посмей само! — озъби ми се Амр. — Аз съм един свободен бен араб и няма да тръгна гол!

— Преди Хафид беше пленен, а ти — свободен. Затова той ходеше гол, а ти носеше дрехи. Сега ти си пленен, а той — свободен. Така че си сменете и дрехите!

— Няма да го позволя!

— Бен Нил, отрежи една пръчка за бастонада!

— Да ме биете, мен да биете? — изкрещя баггара. — На мен бастонада, на мен? Кой ти дава право за това?

— Хадифът. Аз представям тук Рейс Ефендина. Но дори и да не беше такъв случаят, щях да правя каквото ми е по угодата. Съветвам те, ако ти са мили ходилата, да се подчиниш доброволно на моята заповед. Аз исках срещу едно открито признание да ти върна свободата. Ти не прие предложението ми и се сърди единствено на себе си, ако последиците не те доведат чак до възторг. Свалете му одеждите!

Бен Нил поиска да съблече хаика на Амр, ала онзи се възпротиви. Тогава аз се заех сериозно с работата. Той беше сложен по корем до дървото и краката му сгънати нагоре в коленете. Те бяха вързани за ствола, така че не можеше да ги мръдне. После Хафид Сихар седна на гърба му, а Бен Нил отряза от храста една дебела колкото пръст пръчка. Още при първия удар шибнатият изврещя пронизително. При втория изплака:

— Престани, спри, ефенди! Ще се подчиня. На бастонадата не може да издържи никой свободен араб баггара!

— Можеше да си я спестиш. Нека двата удара ти послужат за урок!

Амр беше развързан и сега размяната на дрехите протече без губене на време. После се стегнахме за потегляне. За хората имаше в наличност още вода, за камилите меховете бяха напълнени от кора. После възседнахме и напуснахме мястото, на което бях намерил тъй дълго напразно дирения Хафид Сихар.

Както вече бе споменато, такалехите не биваше да видят дирята ни. Ето защо ги бях пуснал да тръгнат напред. Въпреки това ние последвахме на първо време тяхната, за да се отклоним по-късно от нея, когато бяхме яздили приблизително половин час, видяхме отляво да идва втора диря. Тя при всички случаи произхождаше от съществата, които бях видял през зрителната тръба като малки точки на източния хоризонт. Тук те се бяха натъкнали на следите на такалехите.

— От какво ли ще да са стъпките? — рече Бен Нил. — Толкова са малки.

Аз слязох и го накарах и той да слезе, защото трябваше да се обучава в четенето на следи. Каквото научеше при мен, можеше по-късно да му е от полза. Подканих го:

— Разгледай внимателно дирите! От какви животни би могло да са били отпечатани?

— Това… това са били навярно магарета? — каза той, поглеждайки ме въпросително.

— Да, магарета — усмихнах му се доволен. — И колко?

— Четири или пет.

— Не, само три. Когато човек иска да знае броя на животните, трябва да се ръководи от сбора на отпечатъците на определен крак. Който брои следите на всички копита, ще се заблуди. Да вземем например предното дясно копито. Ще различиш отпечатъка по няколко признака, преди всичко от това, че навън, сиреч надясно, е по-изпъкнал, отколкото от вътрешната страна. Допиташ ли се после до различията на тези предни десни копита, ще имаш и броя на животните.

— Да, магаретата са били само три — потвърди той, след като бе огледал още веднъж внимателно дирята съобразно дадените напътствия.

— Какво са носили? Ездачи или товари? Или пък някое от тях е вървяло свободно?

— По какво може да го познае човек?

— По дълбочината на отпечатъците, по правилността на вървежа и по разни други белези. Колкото по-тежко е натоварено едно животно, толкова по-дълбоко се отпечатва копитото му в пясъка. Товарното животно би стъпвало по-леко отпред, отколкото отзад. Какви биха могли да са били ездачите?

— Как мога да знам! Не съм ги видял, а и понеже те са седели на седлата, не са могли да оставят дири.

— И все пак няма нищо по-лесно от това. Магарета тук яздят само един точно определен чешит хора.

— Искаш да речеш, че това са били дяллабин?

— Да, понеже само един дяллаб (търговец) си служи по тези краища с магаре. Значи дотолкова знаем. Откъде идват? Това не ни засяга, но накъде са се запътили, трябва да знаем, тъй като те са пред нас и може би ще ги застигнем.

— Можеш ли и това да прочетеш от дирите?

— Не, поне засега още не, тъй като следите им оттук се съединяват с тези на такалехите. Да вървим по-нататък!

Уловихме камилите за поводите и ги поведохме. Другите двама бяха останали на седлата и ни последваха. След известно време следата се разшири до едно широко, много отъпкано място, за да продължи сетне отново тясна по досегашния начин.

— Тук дяллабините са настигнали такалехите — поясних аз — и последните са спрели за известно време, за да ги посрещнат и разпитат. Може би това широко място ще ни каже още повече. Иска ми се да го изследвам по-внимателно.

Беше ми се сторило именно, че болшинството от такалехите не са спирали, а са продължили без прекъсване. Преброих и сравних отделните отпечатъци, намерих даже следите от няколко човешки крака и после обясних на другите:

— Само пет такалехи са спрели, останалите са продължили да яздят. Тези петима са разговаряли продължително с дяллабините, при което онези са слезли от магаретата си. После са яздили в компания след заминалите напред. При това слизане хората са се поздравили и взаимно разпитали.

— Такалехите не са ли се отнесли враждебно с дяллабините? — попита Бен Нил.

— До момента все още няма отправна точка, от която да се заключи за враждебност. Във всеки случай такалехите не са се намирали в добро настроение, така че търговците имат поне само заради това основание да бъдат предпазливи. Да повървим още донякъде, преди да възседнем.

Тъкмо се обърнах и Бен Нил посочи напред с ръка.

— Виж, ефенди, там отпред, странично от дирята, седи една хиена.

— А до нея лежат други две в пясъка — прибави Хафид Сихар. Засенчих очи с длан, за да мога да видя по-добре, и веднага предугадих нещастие.

— Това не са хиени, а хора. Да не би все пак петимата такалехи да са се нахвърлили върху търговците! Елате бързо с мен нататък!

Двамата ездачи поеха ходом, ние двамата пешеходци — в тръс, фигурата, която Бен Нил отдалеч бе сметнал за хиена, беше обърната с гръб към нас. Не беше за чудене, че моят млад придружител се бе заблудил от такова разстояние, защото мъжът беше опрял лакти на коленете и захлупил челото си в ръце, сякаш имаше главоболие. Чувайки шума, който причинявахме при приближаването си, той обърна глава към нас. Направи усилие да се изправи, ала не му се удаде. Очите му се спряха най-напред върху баггара, тъй като двамата ездачи ни бяха изпреварили с няколко крачки. По лицето му се изписа ужас.

— Та това е Амр ел Макашеф, шейкът на баггара! Аз съм изгубен!

Аз вече на няколко пъти бях чувал това име. То беше на един баггараски предводител, окачествяван като много войнствен и брутален. По онова време той играеше ролята си все още в рамката на тесни граници, но по-късно излезе от тях. Той беше някакъв сродник на Махди и на б април 1882 мюдюрът на Сенар изпрати до вицегубернатора едно телеграфно известие със следното съдържание: „Баггараският шейк Амр ел Макашеф, далечен роднина на Махди, приближава с няколко хиляди баггараски воини моя град, за да го завладее. Прати ми колкото се може по-скоро помощ!“ Този мъж сега бе мой пленник. Не можеше да не ме изненада, че един шейк се е предоставил на разположение за куриерска служба. Неговата връзка с Ибн Асл не би могла да е само едно голо познанство, а нещо по-здраво, по-дълбоко. Това се потвърди от отговора, който даде, защото една чул думите на мъжа, викна отбранително:

— Ти се лъжеш. Аз наистина съм баггара, но не съм шейк.

— Защо се отричаш от себе си? — попита търговецът. — Колко често съм бивал при вас! Та аз съм Синан от Омдурман. Ти ме познаваш и знаеш, че аз също така добре те познавам.

— Мълчи! Ти бълнуваш. Виждам, че си ранен, и ето как треската ти внушава объркани думи.

Че Амр хвърли същевременно към мен един угрижен поглед, ме наведе на убеждението, че не казваше истината. Той искаше да бъде смятан за обикновен мъж, та във Фашода да намери едно по-меко отнасяне. Търговецът обаче си остана на твърдението.

— Не зная по каква причина отричаш. Да, аз съм ранен, но треската не ме е обхванала, и знам какво говоря. Ние не бяхме сторили нищо на тия роботърговски такалехи и аз те моля в името на Аллах да не вярваш, че съм противник на хората, дето ловят роби. Пощади ме, о шейк!

Тогава аз попитах Синан:

— Защо спичаш това обяснение за необходимо? Мислиш, че шейк Амр ел Макашеф е ловец на роби?

Синан още не беше ми обърнал внимание. Сега ме изучи с учуден поглед.

— Как можеш да ми отправяш подобен въпрос? Ти сигурно си човек на шейка и трябва следователно по-добре и от мен да знаеш, че той е приятел на Ибн Асл, най-прочутият ловец на роби.

— Това не е вярно, това е лъжа! — извика баггара. — Аз изобщо не съм този, за когото той ме смята!

— Мълчи! — повелих му. — Аз знам точно какво да мисля за теб и всяко усилие да ме заблудиш в преценката, е напразно.

И обръщайки се към търговеца, продължих:

— Не съм от неговите хора. Аз съм чужденец, не мюсюлманин, а християнин. Я огледай по-добре шейка! Още ли не си забелязал, че не носи оръжие? Още ли не си забелязал въжетата, с които е вързан за камилата?

Мъжът досега все още бе държал главата си в ръце. Сега я вдигна да разгледа по-внимателно шейка и веднага възкликна удивено:

— Аллах върши чудеса! Амр ел Макашеф е вързан! Да не би да сте се били с него и да сте го пленили?

— Ще узнаеш. По-напред обаче искам да прегледам теб и двамата ти спътници, дето лежат тук като мъртви.

— Едхим и Латиф са си наистина мъртви. Застреляха ги. Нали виждаш голямата локва кръв, в която лежат.

— По теб също ли стреляха?

— Не. Аз бях първият, на когото такалехите посегнаха. Удариха ме с приклад по главата. Когато се свестих, видях спътниците си мъртви. Бяха ни ограбили, взели всичко и отвели и магаретата ни.

— Не, това не е станало. Магаретата са още тук. Аз ще отида да ги доведа. Но преди туй ми покажи главата си.

Тя беше силно подута, ала за щастие се оказа, че черепът не е пукнат. Бяха го ударили не с ръба, а с плоското на приклада. Другите двама за съжаление бяха мъртви, простреляни в гърдите. Взех им кърпите от главите, за да поставя на оживелия един мокър компрес. Той му подейства толкова облекчително, че човекът се изправи и заговори с по-малко усилие от преди. Види се, все още имаше страх от шейка и ето защо аз го успокоих:

— Ти се намираш при приятели и шейкът на баггара не може нищо да ти навреди. Той е приятел на такалехите, които са ви нападнали. Беше при тях и аз ти казвам, че нямаш причина да се страхуваш от него или да го щадиш. Може би вече си имал случай да чуеш за Рейс Ефендина?

— Да, о, господарю.

— Е, аз съм негов приятел и залових този баггара, за да го отведа при него във Фашода. Така че можеш да бъдеш спокоен и да говориш открито с мен. От кой край идвахте и накъде искахте да отидете?

— Бяхме в Дар Фамака, където продадохме всичките си стоки и получихме за тях тхибур. После минахме през Бели Нил, за да яздим към Гояк на Бахр ел Араб, където искахме да разменим тхибура за щраусови пера, а тях пък щяхме после да откараме в Хартум. Очакваше ни със сигурност една голяма печалба, ако такалехите не ни бяха ограбили тук. Сега аз съм победен от когото и да е било. Аллах да ги прокълне!

Споменатият тхибур е злато, което се добива в назованата от него област под формата на зърна или като прах в малки люспици от наносната почва. Този тхибур служи там почти като единствено средство за размяна, така че търсените иначе навсякъде талери с лика на Мария Тереза там са малко популярни. За по-добро манипулиране той бива стапян в халки или в малки количества завиван и връзван в парченца плат или кожа като разменна монета.

— Предполагам, че такалехите не са се отнесли още от самото начало враждебна с вас? — попитах аз.

— Изпърво бяха даже много любезни — поясни Синан. — Когато се натъкнахме на тях, предводителят остави кервана да продължи, додето не можехме вече да го виждаме, а сам той остана с още четирима други, за да ни подпита. Той го стори по такъв начин, че не бе възможно да изпитаме недоверие, и после ни позволи да се присъединим към него. Тръгнахме след кервана. Когато стигнахме до това място, аз бях повален внезапно с удар. Останалото вече знаеш.

— Ти спомена ли за тхибура, който сте имали у себе си?

— Да. Те попитаха с какво се каним да заплатим щраусовите пера и тогава трябваше да кажа за златния прах!

— Не е бивало да го правиш. Виждаш какви плодове ти донесе тази доверчивост. Петимата такалехи са били обхванати от алчност по златния прах и за да не се налага да го делят с другарите си, са оставили кервана да излезе от границите на видимостта и са се нахвърлили после върху вас. По същата причина са ви оставили всичко друго. Ако ви бяха ограбили изцяло, грабежът щеше да ги издаде и те трябваше да го поделят с другите. Ето защо не са взели и магаретата, ами са ги натирили, както виждам от следите.

— Имаш право, о, господарю. Ами сега какво ще правим? Трябва да тръгнем след убийците. Аз искам да им отмъстя и да им отнема заграбеното.

— Ти ще получиш каквото ви е било задигнато, обещавам ти го. За тая цел обаче не е нужно нито преследването на кервана, нито битката с него. Да не би да си мислиш, че в твоето състояние си способен да излезеш насреща на такалехите? Сега ще потърся магаретата ви и после ти ще се присъединиш към нас.

— Вие накъде яздите?

— Към Фашода, както вече преди малко ти казах. Такалехите също възнамеряват да отидат нататък и понеже имат пешеходци при себе си, ние ще бъдем там преди тях и те още с пристигането си ще бъдат посрещнати от полицията на мюдюра.

Следите на магаретата водеха все направо в простора, бяха търчали едно подир друго. След четвърт час ги намерих със седлата на гърба да пощипват рехава тревица. Яхнах едното, за да яздя обратно. Другите две ме последваха доброволно, без да е необходимо да ги водя.

Погребахме двамата мъртъвци толкова добре, колкото ни бе възможно. После раненият беше наместен на камилата, която носеше меховете с водата, и ние продължихме пътя си. Подтичващите след нас в тръс магарета бяха свободни и можеха лесно да ни следват.