Карл Май
Махди (15)

15. Правораздаване в Судан

Мина много, много време. Колко часове бяха това, не можех даже да отгатна. Когато най-сетне пристанахме, имах чувството, че пътуването е продължило цяло денонощие.

— Кой е там? — викна един глас от високо, както ми се стори.

— Хора на сангака — гласеше отговорът. — Тук ли е Ибн Асл?

— Не. Качете се горе!

Отново мина известно време, през което над нас се поведе тих разговор. И сега не успях нищо да разбера, но в шепненето се вплитаха възклицания на радостна почуда. После ни вързаха за едно въже, за да ни изтеглят горе. Бяхме захвърлени на земята и развити от „повеите“ си. Парцалите от устата и превръзките от очите ни бяха махнати и сега видяхме, че лежим на палубата на някакъв кораб. Двайсетина мъже стърчаха около нас. Можех да видя ясно лицата им, защото луната ярко светеше. Значи лодкарите ни не цяло денонощие, ами дори и до настъпване на утрото не бяха гребали. Не беше за чудене, разбира се, че времето ми се бе сторило толкова дълго.

Мъжът, стоящ най-близо до мен, беше Мурад Насър, дебелият турчин, с когото трябваше да пътувам, за да стана негов съдружник в търговията с роби. Виждайки го сега да стои пред мен, нямаше как да не се сетя за прощалните думи, които ми бе извикал в Короско. Те бяха съдържали заплаха, ала по отношение шишкавия турчин аз имах далеч по-малко грижи, отколкото спрямо неговите съюзници, които притежаваха много повече енергия и бяха къде-къде по-опасни от него. Той говореше с един мъж, който сигурно бе от хората, докарали ме на кораба. Чух го да пита:

— Къде са моккадемът и муца’бирът? Не можаха ли да дойдат веднага с вас?

— Те напуснаха Фашода по сухоземен път, за да отидат при динките, при които се канеше да върви Ибн Асл. Искат да го уведомят за пленяването на двамата врагове.

— В такъв случай може би няма да го заварят там. Аз го чакам всеки миг заедно с вербуваните динки. Ако Ибн Асл дойде по-напред от тях, ще трябва да останем заради тях да лежим тук на котва и да пропуснем скъпоценно време.

Тези думи доказаха, че Мурад Насър не притежава свръхмяра интелигентност. Беше грешка от негова страна да спомене в мое присъствие, че Ибн Асл има намерение да вербува една дружина динки^[1] за лов на роби. Той се е видял принуден към тази стъпка, понеже бяхме изловили всичките му хора. Сега Мурад Насър се обърна към мен, запитвайки ме злостно:

— Познаваш ли ме все още, вонящо псе? Стигат ли ти мислите още дотолкова далеч, че да се сещаш кой съм? Понеже не отговорих, той продължи:

— Спомни си Короско и думите, с които там те оставих!

И тъй като и сега не казах нищо, прибави:

— Аз те заплаших тогава: „Видя ли те пак, ще те размажа!“ Тази среща сега се състоя. Приготви се за смъртта! Ти си изгубен и не можеш да очакваш никакво милосърдие от нас.

Мурад Насър може би очакваше, че сега ще отговоря. Когато това не се случи, той ме срита в страната и ми се сопна:

— Ще благоволиш ли да си отвориш зурлата, крастава жабо? Да не си онемял от страх?

Тогава аз се изхилих с глас.

— Страх? Да не би от теб? Дебелако ненагледни, я не ставай, за джумбуш! Да лапаш овнешко с ориз, здравата те бива, ала мен не можеш излапа.

— Кучи син, мигар се подиграваш на всичкото отгоре? За тая работа ще удвоя мъченията ти!

— Остави ме на рахат! Ролята ти на отмъстител е просто смехотворна. Ти ме знаеш още от Алжир и би трябвало да ти е ясно, че твоето перчене не ми прави никакво впечатление. Търколи се по ухо и си нанкай. Това при всички случаи е по-добро, отколкото един такъв злощастен опит да ми вдъхнеш страх!

Тогава той ме угости с втори ритник.

— Ще ти се отплатя за това! Знам, че вече си научил какви мъчения са ти отредени. Сега те ще станат още по-ужасни. Не мисли, че и тоя път ще се изплъзнеш! Аз самият ще те пазя и до идването на Ибн Асл няма да те изпущам от очи. Вдигнете кучетата и ме следвайте с тях!

Мурад Насър се отправи към носа. Ние бяхме понесени след него. Турчинът отвори една от двете съседно разположени врати, влезе в едно помещение, което сигурно представляваше неговото жилище, и прегледа вървите ни. Това стана на светлината на една лампа. Като се убеди, че сме вързани здраво и не можем да се освободим, дебелият даде необходимите заповеди относно настаняването ни.

Помещението, в което се намирахме, нямаше и помен от дървени стени, то приличаше по-скоро на шатра. Над носа бяха закрепили пръти и проснали върху тях рогозки. Така бе сформирана тента, от която висяха няколко парчета брезент, служещи за стени. Предната стена се състоеше от две парчета, които представляваха споменатите две врати. Едно напречно платнище делеше помещението на две части. В дясното отделение се намирахме ние. От лявото чух шепнещи женски гласове, което ме наведе на предположението, че там е подслонена сестрата на турчина със слугините си. Отзад пак имаше един напречен брезент, който сега бе запретнат. Там бе ъгълът на корабния нос — едно пространство два метра дълго и метър и половина широко, в което имаше какъв ли не багаж и натурии. Мъжете го разчистиха, за да отворят място за нас. После забиха в талпите дебели гвоздеи. Вързаха ни здраво за тях — една предпазливост, която никак не бе излишна, защото в случай, че ни се удадеше да се освободим от вървите, необходимо бе само да отметнем рогозките, които образуваха тавана, за да се прехвърлим през борда.

Когато бяхме наместени по тоя начин, Мурад Насър заяви:

— Сега не можете да се помръднете! Я хайде опитайте да ми избягате! Ибн Асл сигурно ще се върне до следобеда и тогава вашата съдба ще се реши. Аз живея в съседство с вас и мога да чувам всяка ваша дума. Доловя ли и най-малкото, което не ми изнася, получавате камшика. Сега нека Аллах ви даде приятна почивка и още по-приятни сънища!

Мурад Насър се изхили подигравателно и се отдалечи после с хората си. Видяхме светлината да прозира през тънкото ленено платнище и сянката му да се движи по него. Това ни издаваше какво върши. Той повдигна страничното платно и изчезна зад него. После чухме шептене и разпознахме неговия глас и този на едно женско създание — на сестра му Кумру.

Скоро след това той се върна в покоите си и седна там на пода. След късо време по платното се очерта една женска сянка. Сестрата беше влязла при него. Те зашепнаха помежду си. Сетне той стана и излезе с нея на палубата.

Едва се бе случило това и отново се екранира един женски силует. Той се приближи до лененото платно, зад което лежахме, повдигна го малко и прошушна:

— Ефенди, къде си?

— Тук! — обадих се аз. — Ти коя си?

— Аз съм Фатма, ти ме познаваш.

Фатма значи, любимата прислужница на сестрата на турчина! С какво ли намерение идваше? Във всеки случай не с лошо.

— Какво искаш от мен? — попитах я.

— Праща ме господарката. Тя научи от повелителя, че си пленен и ще бъдеш измъчван до смърт. Това причини болка на сърцето й.

— Аллах да благослови Кумру за нейното състрадание!

— Да, тя е добра, ефенди. Тя иска да те спаси.

— Хамдулиллах! По кой начин?

— За съжаление моята господарка не може да стори кой знае колко. Но което е по възможностите й, ще стане. Когато косата й започна да изчезва, ти върна украсата на нейната глава. Това тя не може да забрави. Тя иска да ти се отблагодари и аз трябва да те помоля да ми кажеш какво желание имаш.

— Къде е повелителката ти?

— Вън на палубата. Тя уговори брат си да отидат заедно, та да мога да приказвам с теб.

— Но ако той сега внезапно се върне и види какво правиш!

— Тя ще го задържи вън, докато й дам знак, че съм изпълнила заръката.

— Това е добре. Донеси ми бързо един остър нож.

Фатма се измуши, донесе един нож с капия и ми го подаде.

— Не мога да го хвана, защото ръцете ми са вързани. Трябва да ми окажеш услугата да срежеш вървите.

— Аллах, какво искаш от мене! Ръцете ми треперят от страх. Но въпреки това ще го сторя, защото ти си благодетелят на моята господарка.

Действително почувствах, че ръцете й трепереха, когато преряза въжето. После взех ножа и й стиснах ръката.

— Благодаря ти, Фатма, най-прелестната след дъщерите. Дано Аллах ти се отплати за благодеянието! Знаеш ли колко мъже се намират на този кораб?

— Двайсет и двама. Те са се натъркаляли вън и спят.

— Къде са хората, които ни доведоха? Обратно към Фашода ли поеха?

— Не. Лежат при нашите хора.

— Значи лодката е все още вързана за кораба?

— Да.

— Това е, което искам да знам. Сега можеш да си вървиш и изобщо не е необходимо да даваш сигнала, защото твоята господарка и бездруго след няколко минути ще узнае, че добре си си изпълнила поръчението. Вероятно ние пак ще се видим. Тогава ще ти благодаря по-обстойно, отколкото мога да го сторя сега.

Фатма се оттегли.

— Какво блаженство, ефенди! — отдъхна Бен Нил. — ти все пак имаше право. Човек никога не бива да губи надежда. Ние сме спасени, стига да не ни възпрат!

— Да ни възпрат? Когато съм в свободно притежание на крайниците си и имам нож в ръката, не бих допуснал двайсет и няколко си там мъже да ме възпрат. Можеш да бъдеш сигурен в това. Смятай ни все едно за свободни.

Тъй като можех да ползвам ръцете си, не беше трудно да освободя и краката си и да се освободя от пирона. После сторих същото и с Бен Нил. Сега стояхме изправени. Аз повдигнах леко рогозката, която образуваше тентата, и погледнах навън.

Луната още грееше. Лежахме при десния бряг на реката.

Недалеч от кораба видях своеобразните очертания на три израсли един до друг храста вълча млечка (Euphorbia tithmals) под формата на раменен свещник. По късно те щяха да ми послужат като отличителен белег. Турчинът стоеше със сестра си отзад при кормилото. Наведени над релинга, двамата зяпаха надолу по реката. Лодката, с която ни бяха докарали, трябва да бе вързана откъм страната на водата. Корабът беше закрепен с носовата котва. Веригата бе захваната за здрава желязна халка, скрепена от вътрешността на носовата обшивка, сиреч откъм нашия затвор.

— Нещата се нареждат добре — казах. — Ще се спуснем през борда по тази верига. Никой не бди за нас. Като достигнем водата, ще плаваме до лодката.

Аз отметнах рогозката над нас и се прехвърлих през релинга, за да се спусна от другата страна по котвата. Бен Нил ме последва. Не беше някакво изкуство да се стигне до долу. Че при това щяхме да се намокрим, по тези ширини можеше само да ни е приятно.

При плуването се придържахме максимално близо до корабната стена, та да не могат да ни видят отгоре. Пазехме се също и от плацикане. Търсената лодка беше вързана при кърмата откъм страната на водата. Сега се питаше дали греблата бяха оставени в нея. Когато я достигнахме, видяхме, за наша радост, че бяха там. Качихме се.

— Сега бързо да се махаме, ефенди! — рече Бен Нил. — Ние сме отново свободни и нека не се задържаме тук нито миг.

Той седна на гребната пейка и поиска да се отблъсне с веслото от корабната стена. Тогава ни забелязаха.

— Ефендито е свободен! — изкрещя Мурад. — Кани се да бяга! Там долу в лодката е. Ставайте, мъже, на преследване! Хиляда пиастри на този, който ми го доведе!

Откъм палубата се разнесоха безредни гласове. Мъжете се завтекоха да се спуснат в корабната лодка, която сигурно бе вързана отзад при кормилото и ние не бяхме я видели.

— Бързо, бързо! — дереше се оня. — Две хиляди, три хиляди пиастри, ако го хванете пак!

— Десет хиляди пиастри на онзи, който ме залови! — изхилих се аз в отговор.

После потопих веслата във водата, Бен Нил последва примера ми и нашата лодка полетя надолу по реката, като изстреляна от тетива. Бяха ни карали срещу течението. Значи за да отидем до Фашода, трябваше да поемем противоположната посока. Само след късо време вече не можехме да виждаме кораба.

Бен Нил беше отличен гребец. Аз също се бях учил да боравя с гребло и ето как нямахме грижа, че ще бъдем застигнати. Още след четвърт час отслабихме напрежението, тъй като не бе нужно да развиваме такава бързина.

По моя преценка, когато ни плениха при сангака, беше приблизително десет часът вечерта. Един поглед към небето ми подсказа, че сега е някъде към три часът заранта. Ако приемем, че на кораба сме престояли един час, значи пътуването до него бе траяло четири часа — време, което на мен се бе сторило цяла вечност. Тъй като придвижването по течението става по-бързо, отколкото срещу него, отчитах три часа за нашето плаване. Трябваше да достигнем Фашода около шест часа.

Лесно е да си представи човек в какво настроение се намирахме. От време на време Бен Нил ликуваше гласно. Аз оставах безмълвен, наистина, ала радостта ми не беше по-малка. И на кого дължахме спасението си? На разтвора на едно добре известна сол, с който бях предписал да се мокри плешивото място върху главата на сестрата на турчина. Тогава не мислех, че този лек по-късно ще ме избави от беда. Кумру си беше все пак едно благодарно момиче. Аз си поставих за цел да направя всичко възможно, но да попреча да стане жена на Ибн Асл.

Когато утрото просивя, бяхме толкова наближили Фашода, че я видяхме пред себе си. Една малка платноходка кръстосваше реката насам-натам само с един мъж на борда си. Като ни забеляза, той се насочи към нас, спусна платното и запита:

— Откъде идвате?

— Оттам горе — обясних аз, посочвайки назад. — Искаме да отидем във Фашода.

— Кои сте?

— Защо питаш? Да не си служител на мюдюра?

— Не. Но търся Кара Бен Немзи ефенди и един млад мъж на име Бен Нил, двамата са изчезнали от вчера вечер безследно. Понеже вие сте двама, които не познавам, а описанието съвпада, то мисля, че съм намерил търсените.

— Познаваш ли сангака на арнаутите?

— Виждал съм го, но никога не съм говорил с него.

— Мразиш ли го, или го обичаш?

— Господарю, този въпрос е деликатен. Понеже от него не очаквам нито нещо добро, нито нещо зло, ще ти отговоря. Аз не го мразя, но не го и обичам — той ми е безразличен, макар да притежава много влияние и власт.

— При това положение аз също ще бъда откровен, въпреки че в действителност имам основание да премълча истината. Ние сме търсените хора.

— Наистина ли? Вярно ли? — попита той радостно. — Хамдулиллах! Тогава аз съм този, който ще спечели многото пари!

— Какви пари?

— Стоте пиастри, които мюдюрът иска да плати за теб.

— Ти ще ги получиш, макар че той и без теб щеше да ни види.

— Щеше ли? — попита онзи разочаровано. — Аллах! Тогава аз няма да получа парите!

— Али ефенди ще ти ги даде. Ти само му ги поискай!

— Не ми дохожда и на акъла, ефенди. Наместо пиастрите бих получил петстотин удара.

— Ти ще си получиш парите. Давам ти думата си. И ако мюдюрът откаже, аз ще ти ги дам. Но го свързвам с условието, да ни отведеш при мюдюра, без да бъдем видени от сангака или някой от неговите хора.

Той ме погледна учудено.

— Ефенди, арнаутите ли са виновни за вашето изчезване?

— Това не мога да ти кажа, защото не те познавам.

— О-о, ти можеш да ми се довериш. Аз съм Денаб, беден рибар, и доставям всичко, което уловя, само в кухнята на мюдюра и той ми плаща за това, докато от сангака нищо не бих получил.

— Къде живееш?

— Тук пред града. Виждаш колибата ми вляво там на брега. Тя се намира надалеч от всички други къщи.

Аз му разказах какво ни бе сполетяло и после продължих:

— Узнае ли сангакът, че сме отново тук, може би ще намери време за бягство, преди да е издадена заповедта за задържането му.

— Ефенди, щях да се учудя на чутото, ако не знаех какъв брутален мъж е тоя сангак. Щом нещата стоят така, имаш право. Ти трябва незабелязано да отидеш при мюдюра. Сега аз ще те отведа в моята колиба, където ще чакате, додето ида при мюдюра. Искам да го ориентирам в това, което ми възлагаш.

— Добре, съгласен съм.

— Но вие не бива да ме последвате сега с лодката, защото ще обърне внимание. Хората не бива да забележат, че имам у дома си двама мъже, защото веднага ще се догадят, че това сте вие. Качи се при мен! Ще закарам първо само теб до моята колиба. После ще дойда да взема и Бен Нил, който може да пристане тук до брега и да ме чака.

Аз скочих при Денаб и той ме откара до колибата си. Негърската му жена си беше вкъщи и получи заповед да ни държи скрити и да не пуска никого в колибата. После отиде да доведе Бен Нил. Когато това стана, Денаб получи от мен точни указания и се отправи към мюдюра. Измина почти час, преди рибарят да се върне. Носеше костюми — един женски за Бен Нил и един евнуски за мен. Трябваше да си почерня лицето. Вярно, в женски дрехи можех да бъда много по-малко разпознат, отколкото в тези на един харемски пазител, ала фигурата ми не подхождаше за подобно предрешване.

След като навлякохме костюмите и рибарят повели на жена си най-строго мълчание, ние се качихме пак в лодката и той загреба.

Бен Нил беше дълбоко забулен. Едно фередже покриваше лицето му, така че напълно приличаше на жена. Маскарадът го развесели и той се изкискваше сегиз-тогиз — по-малко на себе си, отколкото на моето черно лице, с което брадата хич не щеше да хармонира.

Когато слязохме, не се мяркаше жив човек. Може би и защото толкова много народ се бе впуснал да ни дири, за да спечели стоте пиастри. Стигнахме даже до административната сграда, без някой да ни е видял, и бяхме поведени от чакащия ни там слуга при господаря му. Последният се бе погрижил във вътрешността на сградата да не бъдем срещнати от никого.

Али ефенди седеше, на един копринен диван и пушеше. По неговото сериозно, дори строго лице плъзна една весела усмивка, когато влязохме. Да, изглеждаше, сякаш полага труд, за да не се разкикоти на глас.

— Аллах върши чудеса! — възкликна. — Кой изобщо някога е виждал негър, пазител на жени, с такава брада! Някой разпозна ли те, ефенди?

— Не. Никой не ни видя.

— Това е добре. Седнете и вземете лулите, които накарах да приготвят. А ти чакай вън пред вратата, за да узнаеш дали ще ти дам парите, или не!

Последните думи бяха отправени към рибаря. Той не се подчини веднага на заповедта, а отговори с умоляващ тон:

— Прости ми дързостта, о, мюдюр, разреши да ти…

— Мълчи, иначе завчас ще получиш петстотинте! — сряза го мюдюрът с гръмовен глас. — Разкарай се!

Аз бях седнал при него с Бен Нил. Запалихме лулите и после трябваше да разказвам. По време на доклада ми околийският не промени лице и не се обади нито с дума. Дори когато свърших, продължи да мълчи още известно време. После обаче избухна, ала не както бях очаквал, а почти тихо и много спокойно. Но тъкмо това спокойствие даваше да се заключи за неговия гняв, който той насилствено потискаше.

— Вчера — каза, — когато ми съобщи, че тоя кучи син е съюзник на ловеца на роби, не исках да го повярвам. Сега ти ми доказа истинността на твоите думи. Той ще…

Али ефенди спря посред изречението и заби поглед в пода. Беше възбуден, силно нервиран и сметна за под достойнството си да позволи това да се забележи. След известно време плесна ръце. Един слуга влезе и получи заповедта:

— Иди при сангака и му кажи, че желая да говоря с него. Касае се за тайна, затова не бива на никого да казва при кого отива. От само себе си се разбира, че ти така трябва да изпълниш поръчението си, че само той да чуе думите ти. Прати ми Абу Кабта^[2].

Мъжът се отдалечи и късо време след това се появи един черен тип с грубо телосложение, който сложи ръце на гърдите и се поклони кажи-речи до земята.

— Отваря се работа — каза му мюдюрът. — Едно куче на кучетата трябва да получи петстотинте и после повече да не бъде видян. Погрижи се за необходимото!

— Къде? — попита черният, при което по лицето му плъзна ухилване. Радваше се на упражняването на своята служба.

— Там — отвърна мюдюрът, като посочи с палец през рамо намиращата се зад него врата.

Бащата на пердаха се поклони още веднъж и излезе после заднишком. Когато останахме сами, мюдюрът попита:

— Знаеш ли защо сангакът трябва да дойде тайно?

— Досещам се. Заради твоята сигурност.

— Аллах! Ти отгатна! — извика Али ефенди учуден.

— Това не беше трудно. Познавам достатъчно арнаутите. Ако осъдиш сангака и неговите войници се научат, можеш да очакваш размирици.

— Така е! Ибн Мулай трябва да получи наказанието си, без никой нещо да заподозре. След като вчера ти не дойде при мен, аз пратих човек до дома му. Той наредил да ми предаде, че у тях не е ходил никой. По-късно аз самият отидох и получих същото твърдение. Сетне узнах, че и Бен Нил е изчезнал, и дадох заповед да ви търсят навсякъде. Тоя кучи син поиска да ме поведе за носа. Той е покровител на търговията с роби, изменник и убиец. Ти ще чуеш и видиш какво ще говоря и сторя с него. Отидете сега там вътре, където ще намерите всичко, което ви е потребно. Ще изслушате показанията на сангака и в подходящия миг ще влезете.

Али ефенди посочи втора врата. Ние откликнахме на подканата и се озовахме в една стая, в която видях да лежи цялото ми имущество. Имаше и всичко необходимо да изчистя от мен чернилката, което сторих незабавно. После се преоблякох. Бен Нил трябваше да остане засега в женското си облекло, защото неговото се намираше в ръцете на рибаря. Тъкмо бях приключил с метаморфозата, когато чух стъпки. Сангакът влезе при мюдюра. Ние можехме да чуваме всичко, защото онова, което нарекох врата, се състоеше само в един затулящ входното отверстие килим.

— Наредил си да ме повикат, о, мюдюр? — чух да казва арнаутинът.

— Да, тайно. Кой още знае за идването ти?

— Никой.

— Седни! — продължи мюдюрът. — Не си ли чул да е намерена някаква следа от изчезналите мъже?

— Досега нищо не е открито.

— Това е лошо. Аз няма да отдъхна, додето не ги намеря.

— Аз също сторих каквото бе възможно. Моите арнаути до един тръгнаха да търсят, макар да не схващат как мога да искам от тях, те, правоверните, да дирят вонящата следа на един християнин.

— Аз искам да го имам тоя християнин. Това трябва да е достатъчно и за теб, и за тях. Търси ли внимателно и у дома си?

— Да, но напразно.

— Странно! Кара Бен Немзи ефенди е тръгнал към къщата ти и неговите придружители ясно са чули, че е похлопал.

— Така е. И вратарят отворил, но никого не видял. По-късно забелязал някакви непознати фигури да се прокрадват покрай вратите. Кой знае с какво намерение е дошъл християнинът и защо така внезапно е изчезнал.

— Кара Бен Немзи ми съобщи намеренията си. За него нямаше причина да изчезне. Но може би неколцина тук имат основание да го накарат да изчезне!

— Тогава те съветвам да ги питаш!

— Сторих го, ала те отричат нещо да знаят.

— Заповядай да им наброят петстотинте и ще признаят!

— Щом ме съветваш, ще го сторя и ти ще можеш да присъстваш.

— Благодаря ти, о, повелителю! Знаеш, че обичам справедливостта и с удоволствие присъствам, когато ти я упражняваш срещу тези, които са прегрешили. А сега бих желал да узная тайнствената причина, по която нареди да дойда при теб.

— Ще я чуеш веднага. Да, това е една тайна, чието разяснение ми е залегнало на сърцето, а ти си подходящият мъж, който може да ми помогне. Да познаваш случайно Нубар, фокусникът от Кахира?

— Не.

— Тогава сигур познаваш Абд ел Барак, моккадемът на светата Кадирине?

— Също не.

— Тези двама мъже сега се намират във Фашода. Аз искам и трябва да ги намеря, защото са съюзници на ловеца на роби Ибн Асл.

— Аз ли трябва да ги търся? Ако те наистина са тук, гарантирано ще ги открия.

— Тук са. Снощи са ги видели. Чукали били на твоята врата.

— Аллах! Какво биха могли да дирят при мен? Това трябва да е някаква заблуда. Подобни хора все пак не са толкоз безумни, че да дръзнат да дойдат при мен!

— Има безумци, които сегиз-тогиз много добре знаят какво правят. А сега още един въпрос. Да си говорил някога с някакъв турчин, който се казва Мурад Насър?

— Никога. Каква е работата с него?

— За това по-късно. Трябва да те питам за още едно лице. То е такалехът Шедид.

— Не го познавам. Как стана, че ми назоваваш толкова непознати имена?

— Правя го, за да ти улесня разбулването на тайната. Аз вече малко ти подготвих почвата и ти трябва да доведеш нещата докрай. С други думи казано, на четири часа гребане оттук нагоре по реката лежи един кораб, който принадлежи на Ибн Асл.

— Аллах, Аллах!

Сангакът досега беше отговарял бързо и непринудено. Последният му възглас сдържаше уплах.

— На този кораб — продължи мюдюрът — се намира оня турчин, за когото те питах. Той води със себе си своята сестра, която щяла да става жена на Ибн Асл.

— Откъде го знаеш? — прозвуча угнетено.

— Сетне, сетне! По-напред трябва да знаеш, че Ибн Асл сега се намира при динките, за да вербува една дружина техни войни за поход за роби. Мои хора са държали под око кораба и тази заран забелязали, че там пристанали една лодка, в която лежали два дълги, обли вързопа. Те били качени на борда. Дали можеш да отгатнеш какво е било мушнато в тях?

— Как бих могъл да зная?

— Тогава опитай да узнаеш! Това е именно тайната, която така ми се ще да си изясня. Ти си много хитър и умен и аз мисля, че няма да ти е трудно да откриеш правилния отговор.

По време на този разговор аз бях отместил леко килима, за да наблюдавам двамата. Мюдюрът седеше с лице, а сангакът с гръб към нас. Сега сметнах, че е дошъл подходящият миг, и нашепнах на Бен Нил:

— Влез тихо вътре и застани до вратата!

Аз го тикнах вътре и видях, че по лицето на мюдюра плъзна усмивка на доволство. Сангакът във всеки случай не се чувстваше прекомерно разположен. Той, изглежда, обмисляше как да приема в момента Али ефенди, защото мина много време, преди да отговори:

— Ще го сторя, о, мюдюр. Ще потегля веднага и ще открия кораба. Но дано вързопите още са налице.

— Може и да не са, но това не е от значение. Аз искам само да разбера какво са съдържали. За мен това е толкова важно, че за разкритието на тази тайна съм ти определил едно възнаграждение, за чийто размер хабер си нямаш.

— Мюдюр, аз съм най-верният от твоите слуги — увери арнаутинът поласкан. — Моето щастие вирее единствено благодарение твоята доброта и милост!

— Да-а, ти си най-верният от всички. Ето защо като доказателство за моето благоразположение съм ти подбрал една жена, жена, с която никоя хурия от Дженнет не може се сравни!

— Жена? — провикна се сангакът учуден и разочарован.

— Да, едно олицетворение на красотата и добродетелта, един образец на прелестта. За да съзнаеш още сега какво голямо имане ще получиш, ще имаш възможността веднага да зърнеш този ангел на ангелите. Пристъпи по-близо, о, единствена, и разбули своя лик, та Ибн Мулай, доблестният сангак на арнаутите, да се смъкне в нозете ти, омаян от блясъка на твоите очи и чародействата на душата ти!

Али ефенди даде знак на Бен Нил и онзи бавно приближи. Сангакът скочи. Той вече имаше една жена. Че му биваше предлагана втора, го постави в недоумение, толкова повече че щеше да я види отнапред, което си бе наистина необичайно. Той се вторачи в забулената фигура с уголемени очи.

— Жена, наистина жена! Каква изненада! Момиче ли е още? Какъв цвят има? Бял или черен?

— Отговори си сам на въпроса! Гледай и се диви!

Мюдюрът също стана и отстрани яшмака. Резултатът бе, какъвто го бях очаквал: Ибн Мулай нададе един неразбираем дрезгав крясък на ужас.

— Е, как ти харесва момичето? Не си ли запленен — попита мюдюрът, като умишлено зае такова положение, че сангакът отново трябваше да се обърне с гръб към мен.

Аз се възползвах от случая, за да вляза и аз незабелязано. Арнаутът не отговори. Лицето му беше станало пепеляво. Създаваше впечатление, като че изобщо не може да помръдне.

— От прехлас ти изгуби способността си да говориш — подигра се Али ефенди. — Щом това се получи още при вида на единия вързоп, колко ли пък ще е голямо блаженството ти, когато съзреш и другия. Я се обърни да погледнеш още един път!

Ибн Мулай се подчини машинално на подканата. Очите му се спряха на мен и моят вид тутакси му върна самообладанието.

— В името на Джехеннема! — изкряска. — Играят си с мен, ама играта им няма да продължи. Шейтана да унищожим трима ви!

Арнаутът се обърна към вратата, за да офейка незабавно. Аз обаче му препречих пътя.

— Разкарай се, кучи син! — озъби ми се той. — Противен си ми.

— Може би затова ми каза снощи, че няма да се видим повторно — присмях му се. — Аз пък бях убеден, че пак ще те срещна, защото имах сметки за уреждане с теб.

— Дигай се! Настрани или ще си прокарам път!

Ибн Мулай измъкна ножа и замахна за удар. В същия миг аз го ударих отдолу нагоре в лакътя, от което той го изтърва, сграбчих го, вдигнах го високо и така го запратих на земята, че помислих да не си е строшил врата. Очите му бяха отворени, но не помръдваше.

— Аллах, Аллах! — извика мюдюрът. — Как се оправи само с тоя бабанка! Рейс Ефендина ме уведоми за това, ама аз не му хванах вяра. Мъртъв ли е?

— Не — заявих. — Ибн Мулай веднага ще се раздвижи, съвсем внезапно, за да…

Не продължих, защото онова, което бях очаквал, се случи: сангакът бръкна рязко в пояса и измъкна един пищов, за да го насочи към мен, при което отхвърли торс нагоре. Неговата неподвижност беше само хитрост. Стоящият зад него Бен Нил докопа ръката, държаща пищова. Аз незабавно угостих арнаута с един ритник в стомаха, от което той отлетя назад и изтърва оръжието. Понечи да се изправи и продължи съпротивата, ала ритникът го бе направил небоеспособен. С полуизправено тяло протегна към мен свит пестник и избълва една хула, която е невъзможно да се възпроизведе.

— Оставете го! — повели мюдюрът. — Мерзавецът не е достоен да бъде докоснат от ръцете ви. Ефенди, ти чу какво заповядах на Бащата на пердаха. Когато бъде издадена подобна заповед, то е погрижено и въпросният да ни е в кърпа вързан. Няма защо да се занимавате повече с него.

Али ефенди плесна с ръце. При този знак от две страни заприиждаха чернокожи, които сграбиха сангака и го вдигнаха от земята. Той видя Бащата на пердаха и заподозря какво са наумили спрямо него.

— Да не би да се каниш да наредиш да ме бият? — ревна към мюдюра.

— Възнамерявам само да изпълня собствената ти воля. Преди малко ти ми даде отличния съвет за бастонадата и сега той ще бъде изпълнен спрямо теб самия.

— Знаеш ли какво означава това?

— Нищо повече, освен че едно куче ще бъде бито.

— Но това куче има зъби! Само един знак от моя страна и моите арнаути ще се нахвърлят върху ти! Ти още не ме познаваш!

— Познавам те много добре. Одеве ти назовах имената на твои приятели. Това ме освобождава от труда да ти съставям списък на прегрешенията. Ако си мислиш, че още не те познавам, то аз толкова по-сигурно знам, че ти ме познаваш. Хората ме наричат Абу Хамсах Миах. Ти ще получиш петстотинте!

— Пет… стотин… те! — изкряска арнаутът. — Това ще ти коства живота!

— Хич и не заплашвай! Моли се на Аллах да те проводи сигурно по Моста на смъртта, та да не се сринеш долу в огъня на Джехеннема.

Ибн Мулай се сгърчи, метна един неописуем поглед към мюдюра и запита със запъване:

— Моста… на… смъртта! Значи се каниш… да наредиш… да ме налагат… до смърт?

— Ти ще получиш петстотинте и повече никой няма да те види. Така заповядах на Бащата на пердаха, а каквото аз кажа, става!

— Още не, още не! Аз все още имам ръце и крака, за да се браня и те разкъсам!

Ибн Мулай поиска да се освободи от чернилките, за да се хвърли към мюдюра. Помощниците на Бащата на пердаха обаче притежаваха опит. Те го притиснаха към пода, приклещиха го здраво и в миг му закопчаха една кожа на главата през брадата, която пристигна толкова силно долната челюст към горната, че той не можеше да я движи и да крещи. После го изнесоха навън.

— Негодяят ще си получи каквото заслужава — рече неумолимият съдник. — А ние ще бъдем свидетели.

— Аз не — отклоних. — Отказвам се да присъствам на подобна сцена.

— Имаш слаби нерви? Един служител не бива да ги има, ако иска да проправя път на справедливостта. Не те принуждавам да присъстваш. Почакай тук, додето се върна.

— Остани още за миг, о, мюдюр! Искам още нещо важно да ти кажа.

— Какво?

— Повери ми един отряд асакери и няколко бързи лодки! Трябва да побързаме да отнемем кораба на Ибн Асл, в противен случай той ще ни се изплъзне.

— Нямам нищо против, но заради арнаутите, които не бива да те видят, трябва да почакаш още няколко часа. Ако те мернат и забележат после липсата на техния сангак, веднага ще заподозрат взаимовръзката. Аз се намирам твърде отскоро тук, за да мога да изляза насреща им енергично. Не мюдюрът е заповядал досега тук, а тези войници са властвали чрез страха, който всяват. Аз ще ги обуздая, но това няма да стане толкова бързо, както желая.

— Но как ще отплавам с войниците, без арнаутите да го забележат?

— Аз ще ги пратя надолу по реката да събират данък, за което те с радост се залавят. Веднага ще дам заповед.

Бащата на петстотинте се отдалечи през вратата, през която бе измъкнат навън сангакът. Аз отидох при другата, където рибарят Денаб все още стоеше с тоалета на Бен Нил в ръка. Моят спътник си взе дрехите да се преоблече. После седнахме при лулите, за да дочакаме, пушейки, завръщането на мюдюра.

Докато седяхме така мълком, чувахме приглушено как се стоварват ударите. Чувството, което изпитвах, не е за описване. Можех да възненавидя мюдюра и все пак трябваше да съзная, че в случая неговата желязна строгост е подобаваща.

Като се върна, Али ефенди зае място при нас и на свой ред запали лулата си. Заслуша се с наклонена настрани глава в пляскащия звук, който ме пронизваше до мозъка на костите. Най-сетне вратата се отвори, Бащата на пердаха подаде глава и доложи:

— Петстотин!

— А сангакът? — попита мюдюрът.

— Няма да бъде повече видян, о, повелителю.

— Махнете го!

Главата на черния изчезна, а аз попитах:

— Значи арнаутът е мъртъв?

— Да.

— Къде ще бъде погребан?

— В търбусите на крокодилите. Те нищо не разбъбрят. А сега е на ред баггара. Аз пратих за него. Обещах ти да бъде пердашен в твое присъствие. Тоя път ще присъстваш, нали?

— Не, по-скоро те моля да не нареждаш да го бият. Обещах му да вмъкна някоя добра дума за него.

— Защо?

— Защото беше откровен пред мен и с това допринесе много полза за нашата работа.

Мюдюрът изпървом прие много недоволно застъпничеството ми, ала накрая все пак се смекчи. Баггара, който вече бе на разположение за наказанието, беше върнат в кауша, където временно щеше да остане затворен.

Сега напомних на мюдюра за рибаря Денаб, който все още чакаше своите сто пиастри. Той му викна да влезе и го попита:

— Сигур очакваш да получиш наградата, която оповестих?

— Ако твоята доброта ми разреши да лелея тази надежда, ще го сторя, о, повелителю — отговори Денаб смирено.

— Моята доброта не ти разрешава нищо. Няма на какво да се надяваш.

— Ама нали пък ти доведох ефендито и също Бен Нил!

— Те щяха и без теб да дойдат. Предоставям ти избор: Или заявяваш, че ти е заплатено, или получаваш петстотинте. Кое предпочиташ?

— О, мюдюр, платено ми е!

— Тогава можеш да си вървиш!

Бащата на петстотинте беше почитател на справедливостта дори с риск да мине за безчовечен, ала да посегне към кесията май не принадлежеше към наклонностите му. Е, и най-добрият човек си има своите слабости! Рибарят се обърна да си върви, но при входа извърна още един път глава и ме попита:

— Ефенди, ще сдържиш ли думата си? Аз съм беден човек.

— Каква е тая работа? Каква дума трябва да сдържиш? — запита ме мюдюрът.

— Обещах на Денаб, че ще си получи стоте пиастри — обясних аз, като бръкнах в кесията си.

— И ти се гласиш да му ги дадеш? Какво ти хрумна! Ти си мой гост и нищо няма да му плащаш. Не чу ли, че ги е получил?

— Чух, но не видях. Позволи да му ги дам!

— Не! Щом настояваш, той ще ги получи от мен. Но аз нямам пари. Данъците се внасят под формата на добитък и плодове и ето как аз мога да му платя също само с тази монета. Нека иде той при моите овце и каже да му дадат три. А сега да се измита!

Когато на следващия ден се осведомих, узнах за мое задоволство, че мъжът действително е получил овцете. А и той сега очевидно бе съвсем сигурен в тях, защото ми благодари с три дълбоки теманета, при което лицето му сияеше от радост.

Едва Денаб бе тръгнал и беше доложено, че арнаутите са потеглили. Тяхната цел беше околностите на Куек. Горко на клетите хорица, при които нахлуеха тези войници да събират данъка! Те бяха задължени не само него да платят, ами и цялата прехрана на арнаутите, чиято стойност последните сами определяха. Какви несправедливости се вършеха, човек може да си представи. Обикновено жителите удрят на бяг, щом чуят, че данъчните войници приближават, с жени и деца, с все имущество, за да се върнат едва когато узнаят, че асакерите са се махнали.

Сега бяха докарани няколко платноходки, които щяха да приемат петдесет добре въоръжени войници. Аз се присъединих заедно с Бен Нил към това закъсняло начинание. Когато потеглихме, беше минало вече обяд. Към пет часа стигнахме при трите подобни на раменни свещници храсти — корабът беше заминал.

Аз отидох на брега, за да го изследвам, и намерих следите на много хора, които се бяха качили на борда. Техният брой бе невъзможно да се определи, ала времето можех почти със сигурност да отгатна. Отпечатъците бяха поне пет часа стари. Корабът не можеше да бъде настигнат и ние трябваше да се върнем във Фашода с несъвършена работа.

След този несполучлив удар аз се надявах поне нещо друго да постигна, а именно залавянето на петимата такалехи, които бяха нападнали тримата търговци и убили двама от тях.

Шедид, техният предводител, беше познат със сангака на арнаутите. Следваше да се очаква, че той ще се скрие в близост до Фашода и после ще изпрати един вестител до арнаутина. Тъй като този пратеник щеше да се отправи най-вероятно право към жилището на Ибн Мулай, то беше най-добре там да се изчака и залови. Ето защо помолих мюдюра за разрешение да се нанеса в жилището заедно с Бен Нил и търговеца Синан и молбата ми на драго сърце бе удовлетворена. Хафид Сихар, когото бяхме освободили от ръцете на такалехите, също се присъедини към нас, тъй като не искаше да се дели от мен. Дойдоха и няколко войника в наша услуга. Те трябваше да охраняват входа и получиха заповед да водят незабавно при мен всеки, който пита за сангака.

Беше късната вечер на първия ден, когато се настанихме. Следващият ден мина, без пратеникът да пристигне. Едва бе настъпил третият ден и чухме отвън чукане — очакваният дойде. Той бе доведен при мен и бе немалко сащисан мен вместо сангака да види. Казах му, че съм Кара Бен Немзи, а не мюдюрът на Джарабуб и още по-малко пък някакъв сенуси. Съобщих му също, че аз съм отвлякъл Хафид Сихар и шейка на баггара. Това вдъхна още повече страх на пратеника и той не пожела да си развърже езика. Но когато го заплаших с бастонадата и — понеже и това не помогна — наредих да бъдат направени съответните приготовления. Волю-неволю той склони да ми издаде мястото, където се намираше Шедид със своя керван. То бе в гората, в която бяхме очаквали завръщането на нашия пратеник Хафид Сихар. Доложих нещата на мюдюра и той предостави на мое разположение петдесет войника, за да обезвредя кервана. Потеглихме и взехме с нас пратеника, та да ни покаже въпросното място, което не бе съумял точно да ни опише. Той трябваше да върви между Бен Нил и Хафид Сихар, който му обясниха, че ще го накажат със смърт при най-малкото предателство.

Предпазливостта налагаше да направим една заобикалка. Логично бе да се приеме, че Шедид ще държи под око направлението към Фашода, и следователно щеше да забележи приближаването ни, в случай че поемехме в права посока. Ето защо описахме една дъга, за да стигнем гората от юг вместо от изток.

Достигнахме я и проникнахме бавно сред дърветата. Тогава се оказа, че на пратеника е невъзможно да намери мястото, където бивакуваше неговият керван тъкмо защото идвахме от друга посока. Та спряхме значи и аз тръгнах сам на разузнаване.

Доброто ми умение бързо ме отведе на правилното място. Скрит зад дърветата, можех да наблюдавам кервана. Той бивакуваше на благоприятно за нашата цел място, защото бе обградено от две страни с храсти, които ни позволяваха едно незабелязано приближаване. Отидох да доведа войниците и ги разставих зад тази храсти. После си направих шегата да се върна сам на известно разстояние и сега от другата страна открито да приближа кервана. Такалехите подскочиха изненадано, когато ме видяха и разпознаха.

— Сенуси, сенуси, мюдюрът на Джарабуб! — извикаха те. Аз пристъпих неустрашимо към тях, сякаш не е имало разпра помежду ни, и поздравих.

— Ти си тук, в околностите на Фашода? — попита Шедид с мрачна физиономия. — Как се озова насам?

— На камилата си.

— Къде е придружителят ти, младият катаб на сенусите?

— Наблизо.

— Какво дирите във Фашода? Ти ми се струваш подозрителен. Защо не ни казахте, че се каните да отивате във Фашода?

— Защото вие ни питахте за произхода, наистина, но не и за целта на нашето пътуване.

— Едва сега ли пристигате тук в гората?

— Не. Ние бяхме тук вече по-рано. Живеем в града при сангака на арнаутите или по-точно в неговия дом.

— При Ибн Мулай? Ти знаеш, че го познавам. Аз пратих един вестител при него. Той в къщата си ли е?

— Сега вече не. Намира се на небето или в пъкъла.

— Аллах! Значи е умрял?

— Да, вчера.

— От каква болест?

— От бастонадата.

— О, Аллах, о, Мохамед, о. Пророк! С думите си искаш да речеш, че са го налагали до смърт?

— Действително.

— Един сангак на арнаутите! Бит до смърт! Това може да стане само по заповед на мюдюра, ама той пък беше негов благодетел, негов приятел!

— По-раншният — да, но не сегашният.

— Нима сега има друг?

— Да. Али ефенди ел Курди бил свален от длъжност, защото покровителствал търговията с роби. Новият мюдюр, наистина, също се казва Али ефенди, но е съвсем различен мъж. Той изтребва роботърговците и е наречен Абу Хамсах Миах, защото на всеки ловец на роби, когото залови, нарежда да отброят петстотин удара.

— Тогава Аллах да ни е на помощ! На сметката ни е турен кръст. Нашият пратеник трябваше отдавна да се е върнал. Хваща ме страх за него. Ако мюдюрът го спипа, той ще трябва да каже защо е дошъл във Фашода.

— Това нищо не вреди.

 

— Не вреди? Ти току-що каза, че всеки ловец на роби получава петстотин удара, а ние нали сме тук, за да продаваме роби.

— Които обаче не сте заловили, а са собственост на вашия мек и той те е пратил с тях във Фашода. Ти си длъжен да изпълниш заповедта на своя повелител. Освен това превръщането на поданици в роби при вас е право на краля, което мюдюрът не може да му отнеме. Той значи не може да те накаже, но ще ти забрани да продаваш робите.

— Слава на Аллах, защото тези думи облекчиха сърцето ми. В такъв случай аз не е нужно да се страхувам за себе си така, както ти за теб.

— Аз за мен? Как тъй?

— Ти не си мъжът, за когото се представяш. Едвам когато си тръгна, някои места в твоите показания ми се сториха подозрителни и колкото по-дълго размишлявах над тях, толкова по-сигурно ми се чинеше, че не си от Джарабуб. Сега ти отново ми дотърча в кунките и аз искам да знам истината. Ама не ни занасяй пак, инак знам средства да ти изтръгна истината!

— Ха! Какво ли пък ще е толкоз важно за теб да знаеш кой съм!

— Много е важно, защото аз в моята лековерност, в прибързаното си доверие, споделих с теб неща, които всъщност никой освен нас не бива да знае. Ами ако ти си оня проклет Кара Бен Немзи ефенди!

— Хм-м! Това е вярно! Но ти сега нищо не можеш да промениш.

— Не мога да променя? — запита Шедид, като ме измери със слисан поглед. — Какво означава това?

— Означава, че аз действително съм „онзи проклет“ ефенди.

— Кучи син! И дръзваш да ми го кажеш?

— Защо не? Тук не виждам никаква дързост. Даже и още повече ще ти кажа. След като си тръгнахме от вас, не изчезна ли баггара, не ви ли се изгуби и робът Хафид Сихар?

— Така е.

— Тоя Хафид Сихар го освободих аз, докато спяхте. Аз го прерязах от въжето. А баггара плених, за да го предам във Фашода за наказание. Той беше осъден на петстотин удара, от които, наистина, бе пощаден по мое ходатайство.

— Каква безразсъдна дързост да ми разправяш тези неща! — извика Шедид, като потегна ръце към мен, сякаш искаше да ме улови, ала ги остави да се смъкнат — толкова поразен беше от моята погрешно смятана дързост.

— Онова, което ти ми съобщи за сангака — продължих, — се оказа гибелно за него, защото аз го доложих. След това той получи бастонадата и умря.

— Значи ти си виновен за неговата смърт? И на всичкото отгоре се и хвалиш! Това ще бъде отмъстено на самото място. Аз ще те размажа с ей тия мои пестници!

Шедид сега наистина поиска да ме сграбчи. Аз се дръпнах назад и го предупредих:

— Не смей да ме докоснеш! Аз тогава само за вид се оставих да ме победиш, на сериозно обаче на бърза ръка ще се оправя с теб!

— Сериозно е, напълно сериозно. Хайде сега ми покажи как ще се справиш на бърза ръка с мен! — изкрещя той, нахвърляйки се върху мен.

— Бен Нил, насам! — провикнах се аз, като избягвах с бързи извъртания огромния такалех.

Той продължаваше да напира стихийно, без да обърне внимание нито на думите ми, нито на онова, което ставаше. Шедид имаше очи само за мен. Чу крясъка на хората си, ала го отдаде на интереса им към неговата борба с мен. Аз се отдръпвах по такъв начин, че да е с гръб към своите. В един момент той се спъна в някакъв корен и аз се възползвах от случая, за да го пипна и захвърля напълно на земята. Поиска да се изправи, ала аз го задържах здраво, додето Бен Нил притича с няколко асакери и го върза.

Исполинът скърцаше зъби от бяс. Очите му се бяха налели с кръв. Той все още имаше само мен в акъла си и ми кресна с одрезгавял глас:

— Кучи син, ти посмя да ме вържеш? Смъртта на сангака десетократно ще те споходи!

— Да не си пък из един път окьоравял? — изхилих се аз. — Я се огледай какво става! Кой всъщност ще те освободи? Да не би твоите хора?

Такалехите бяха напълно изненадани. Нашата атака се бе провела покрай робите, а на тези и през ум не мина да участват в кратката битка. Свободните войни пък толкова малко бяха очаквали нападение, че бяха бързо повалени и разоръжени. Сега те представляваха една плътна група, около която войниците стояха с готови за стрелба пушки. Виждайки това, Шедид изкрещя:

— Войници тук? Ние сме били нападнати! Лъжец, предател, измамник! Аз си мислех, че си сам в гората.

— Не е било много умно от твоя страна. Ти ще ме последваш към Фашода при мюдюра.

— Какво ще правя при него? Та нали ти самият току-що ме увери, че не можел нищо да ми стори!

— За намерението ти да продадеш тези роби, той действително не може да ти стори нищо. Налице е обаче една друга, далеч по-основателна причина, която ме накара така радостно да ви изненадам тук. Има ли сред вас един или неколцина, които да носят със себе си златен прах от Дар Фамака?

— Златен прах? Че ние никога не сме били в онази страна — отвърна Шедид видимо смутен.

— О-о, човек може да притежава тхибур и без някога да е видял онези краища. Може да го придобие чрез размяна или пък чрез кражба.

— Какво искаш да кажеш с това? Не те разбирам.

— Искам да изразя мнение, че петима от вас носят такъв златен прах.

Такалехът се изплаши, помълча известно време и после отрече:

— Не знам нищо такова.

— В такъв случай аз знам повече от теб и ще ти ги идентифицирам точно тези петима. Не са ли ви срещнали трима дяллабин, яздещи магарета?

— Не — прогъгна мъчително оня.

— Не лъжи! Ти си ги поздравил и разпитал. После си наредил кервана да продължи и си останал с още четирима при търговците, за да ги убиете, и заради това убийство си сега заловен.

И обръщайки се към неговите хора, продължих:

— Вашият предводител ви е измамил, трябва да признаете, че са ви срещнали трима търговци. Шедид узнал, че притежават много златен прах, и решил да им отнеме богатството. Той ви изпратил напред и задържал само четирима при себе си, с чиято помощ нападнал дяллабините. Петимата взели златния прах и премълчали естествено деянието, за да не делят с вас. Вие знаете кои са тези четирима, останали с предводителя, и аз ви приканвам да ми ги посочите. Наказанието ще сполети само извършителите, другите ще могат необезпокоявано да се върнат по родните земи. Премълчите ли обаче, ставате съучастници в злодеянието. Ето какво ви давам да размислите.

Шедид опита да предотврати резултата от моите думи, като се врече:

— Ние не сме разбойници, нито убийци. Не сме убили никакви търговци и не притежаваме никакъв златен прах. Моите хора са храбри такалехи и никой от тях няма да се унижи на теб, неверника, да даде отговор.

Такалехите бяха станали преди малко при словото ми неспокойни. Бяха замърморили помежду си, като невинните бяха понечили да се дистанцират от виновните, което аз добре бях забелязал. Аз бях взел търговеца със себе си и му бях забранил на първо време да се показва. Той още стоеше зад храстите и сега аз го повиках. Синан извиси глас още преди да ме е достигнал:

— Ефенди, те са тук, всичките петима. На часа ги познах.

Синан посочи Шедид и още четирима други, които аз веднага наредих да вържат. Пребъркахме дрехите им, ала не намерихме нищо. Тогава наредих да посочат камилите им, за да претърся завивките, седлата и седловите торби. Това бе съпроводено с успех. Едва сега невинните сметнаха за уместно да се обадят. Едни от тях взе думата:

— Ефенди, Аллах знае, че ние сме невинни. Поискай всяка свята клетва и ние сме готови да я положим. Не знаем нищо за деянието.

— Вярвам ви и повтарям уверението, че нищо няма да ви се случи. Вярно, трябва да ви отведа при мюдюра, ала той няма да ви задържи. Само ако откажете да тръгнете с мен, ще ви постигне наказание.

Аз си имах основателна причина да търся златния прах още тук в гората, а не едва във Фашода. Защото ако мюдюрът получеше праха в ръцете си, следваше да се очаква, че част от него, а може би и всичкият щеше да полепне по тях. Заради клетия търговец аз исках да предвардя това. Та дръпнах значи Синан настрана, докато се подготвяхме за потегляне, и го попитах:

— Познаваш ли семействата на двамата ти убити спътници Едхим и Латиф?

— Разбира се, че ги познавам. Ние тримата бяхме близки родственици и пътувахме все заедно. Ти намери праха, ефенди. Какво ще стане с него? Спомняш ли си, че има милостта да ми кажеш, аз вероятно отново съм щял да си получа собствеността?

— Да, знам. Аз те считам за честен мъж, който няма да измами своите роднини. Ето ти тук праха. Сигурно си научил къде са подслонени трите ви магарета. Иди си ги вземи и отпрашвай, та никой нищо да не може да ти вземе!

— Възможно ли е? Така ли мислиш наистина? Аз да взема всичко? Ти не искаш нищо да задържиш за себе си?

— Не. Нямам такова право.

— О, ефенди? Ето петте пакета. Вземи барем един, вземи два!

Щастливият търговец ми ги поднесе.

— Повтарям, че нищо няма да взема.

— Но как ще ти се отплатя за твоята доброта? Знам, че мюдюрът много ще ти се разгневи.

— Нека си се гневи. Не ме е грижа за това. Ти само се погрижи да не вземе пак да се добере до теб!

— Ох, Али ефенди вече няма да ме види. Аз ще припна още сега и няма да си отпочина, додето не се намеря далеч от Фашода. Аллах да те благослови! Ти си християнин, ефенди, ама де да бяха всички мюсюлмани такива хора!

Синан притисна ръката ми до устните си и бързо се отдалечи. На акъла не му идваше да марширува с нас обратно и аз хич не му се разсърдих.

При потеглянето възникнаха някои затруднения, тъй като Шедид се възпротиви да бъде отведен. Той беше вързан, ала притежаваше толкова необикновена физическа сила, че дори и в това състояние ни отваряше работа. Единствено камшикът на Бен Нил го наведе на по-добър ум. После му освободихме краката и го вързахме с едно въже за седлото на неговата камила. Сега ако не искаше да бъде влачен, волю-неволю трябваше да върви. Останалите ни следваха доброволно, както бяха обещали.

Когато пристигнахме във Фашода, шествието ни предизвика немалка сензация. Старо и младо търчеше след нас, додето изчезнахме зад вратника на управлението. Когато направих доклада си пред Бащата на петстотинте, първият му въпрос беше, точно както бях очаквал, за златния прах. Той подскочи и ме загледа свирепо, когато му съобщих на кого бях дал праха. Стана много груб и ме „почете“ с разни прозвища, които не е нужно да възпроизвеждам. Зашари из стаята с яростна жестикулация, спря най-сетне пред мен и ме навика:

— Ще наредя да доведат оня търговец. Синан сигурно още се намират там, където са подслонени вашите камили и магарета. Ще заповядам да го арестуват, ще го запра, ще опита той камшика. Аз трябва да имам златния прах, трябва! Ясно ли ти е?

— Ами ако човекът си е вдигнал вече чукалата?

— Тогава ще разпоредя да го преследват, та ако ще и всички войници да се наложи да пратя подире му.

— И ако и това е залудо?

— Тогава ще те пратя при Шейтана! Чуваш ли, теб!

— Ще получиш ли по тоя начин златото?

— Не, за съжаление не! Но така поне ще си имам едно малко отмъщение, едно… ах, отмъщение! Сега се сещам за петимата такалехи, дето им тегне убийството на съвестта. Горко им, ако не придобия златния прах! Те ще ми платят, тежко ще ми платят!

Ето как гневът на мюдюра се отклони от мен, за да се насочи към персони, които повече от мен бяха заслужили неговото отмъщение. Али ефенди заповяда да окаушат и строго вардят целия джинс — в един кюп виновни и невинни, и разпрати после хора, които да докарат Синан ведно със златото му. Аз се оттеглих в посочените ми покои и не се мярнах, докато на свечеряване не ме повика при себе си. Беше все още възбуден и ми изръмжа:

— Синан е офейкал през десет планини, кучият му син, и заедно с него златният прах, чието място е в касата на правителството. Никой не можал да научи накъде е хванал. Взел си магаретата и после се изгубил като някоя капка, дето пада във водата. Аллах да го погуби! Ама аз ще се обезщетя. Каквото изгубих в златния прах, ще си върна в повече от удари по такалехите. Това ще ми ободри сърцето и успокои душата. Наредих да докарат тези кучета. Сега ще проведа съд и ти трябва да присъстваш като свидетел. Ела!

Али ефенди ме отведе в двора, където всички такалехи бяха строени под военна охрана. Бен Нил и Хафид Сихар вече също се намираха тук. В единия ъгъл се мъдреше някакво яслоподобно скеле, чиито странични части бяха свързани чрез широки каиши и тесни ремъци с катарами. До него лежеше купчина дебели колкото пръст пръчки и при тях клечеше Бащата на пердаха, Това ми подсказа за каква радушна цел е предназначено съоръжението. Многобройните сеирджии изпълваха половината двор.

Излишно е да се описва „съдебното заседание“. Шедид беше осъден заедно с четиримата си съвиновници на „петстотин удара и повече да не бъде видян“. Останалите бяха в основни линии оправдани, но затова че бяха от едно племе с убийците-грабители, бяха осъдени с по десет удара на пейката, не бяха изключени и робите. Тези в никой случай не искаха да се върнат в родния си край, където ги очакваше възможността още един път да бъдат продадени. Те ме попитаха за съвет и аз ги насочих към Рейс Ефендина, чието пристигане скоро се очакваше. Той се нуждаеше от хора за залавяне на ловците на роби и тъй като такалехите притежаваха славата на храбреци, аз хранех убеждението, че мъжката част от робите ще бъде наета.

След като присъдата бе произнесена, Бащата на пердаха започна своята работа. Такалехите биваха закопчавани един подир друг на споменатото съоръжение и всеки получаваше своите десет удара. Работа биваше така „фабрично“ вършена, а „престъпниците“ понасяха ударите си с, както казва Уланд^[3], такъв скромен героизъм, че зрелището ми беше кажи-речи забавно. Но когато после бе стегнат с ремъците първият убиец-грабител, аз се отдалечих. Десет и петстотин удара — в това имаше разлика…

Противно на очакванията Рейс Ефендина се бе задържал в Хартум и също по път. Той закъсня толкова, че пристигна във Фашода едва на шестия ден от моето пребиваване там. Той нае такалехите и снабди кораба си с муниции и пресни продукти. После започнахме пътуването, за което очаквахме да ни отведе сигурно до нашата цел. За съжаление преднината от шест дни, която Ибн Асл имаше пред нас, не можеше толкова лесно и бързо да се навакса, както желаехме.