Карл Май
Махди (12)

12. Мюдюрът на Джарабуб

Двама души съвсем сами в необятната пустиня! Слънцето така прежуряше, че човек се чувстваше като опърлен и, за да не ослепее, трябваше да спусне ниско над лицето капуцината на хаика си. Нямаше за какво да си говорим. Та нали всичко беше отдавна изречено. На това отгоре езикът така тегнеше в пресъхналата уста, че дори и да имаше материал за разговор, пак нямаше да ни е до приказки. Наоколо нищо друго освен пясък! Камилите местеха равномерно крака като машини. Те не притежаваха темперамента на благородния кон, който показва на ездача, че се радва и страда заедно с него. Господарят може да бъде едно цяло със своя кон, но никога с камилата, та ако ще тя да е и най-благородната хеджин. Това се изразява даже с начина, по които той седи на коня и на камилата.

Пътникът обгръща тялото на своя кон с крака, има „прилепваща стойка“, с която превръща мита за кентавъра в реалност. Това обгръщане довежда крайниците, мускулите и нервите на мъжа до най-тясна спойка с тези на коня. Животното чувства намеренията на ездача, преди онзи още да ги е намекнал външно. То го обиква, рискува ведно с него, лети с него и отива в пълно съзнание заедно с него на смъртна опасност.

Съвсем другояче стоят нещата при камилата. Седнал в седлото върху високата гърбица, ездачът се допира до животното само с кръстосаните си върху врата му крака. Няма ни най-малко „прилепване“, никакво външно или вътрешно съединение. Ако животното е добродушно, подчинява му се като роб, без да проявява, бих казал, персонална самобитност. Но ако е зло и вироглаво, каквито те са най-често, то се намира в постоянна битка с ездача. То уморява човека и накрая го изпълва с антипатия. Истинска любов между господар и камила твърде рядко се наблюдава.

Това прави една самотна езда през пустинята още по-самотна. Човек усеща уж живо същество под себе си, а пък не може да ангажира вниманието си с него. Със своето цвилене, пръхтене, движенията на ушите и опашката, с различието във вървежа конят дава израз на чувствата си, сякаш говори с ездача, разкрива му се. А камилата си крачи ли крачи отмерено. Носи господаря си дни и седмици наред, ала въпреки това не го опознава.

Така една езда през пустошта се превръща в истинско мъчение и човек приветства с радост и най-малкото прекъсване, пратено му от някое благоприятно обстоятелство.

Нашите две хеджин принадлежаха към класата на камилите с добра воля. Възседнехме ли ги, започваха да тичат „като шивачи“^[1], както казва немецът, и си продължаваха все така, с все същата бързина, без нито веднъж да спират, без да покажат и най-малката следа на самостоятелна воля и душевно вълнение. Беше ужасно скучно. Човек накрая сам губеше волята си. Буквално заспиваш и не запазваш нищо друго освен пустото съзнание, че се носиш през пясъка по една безконечна права.

В един миг остър крясък ме извади от състоянието на душевна отпадналост, в което бях потънал. Бен Нил също се сепна и погледна във въздуха, откъдето беше прозвучал крясъкът.

— Шахин! — каза, посочвайки нагоре с ръка, и после отново се затвори в себе си.

Да, сокол беше. Той се рееше високо над нас. Появата на тази птица за Бен Нил изглежда не заслужаваше внимание, ала на мен тя веднага възвърна цялата енергия.

— Внимавай! Някой идва! — предупредих. Бен Нил отново се изпъна и се заоглежда. Като не забеляза никакъв човек наоколо, рече:

— Нима слънцето е отнело зрителната ми способност! Аз не виждам никого, ефенди. — Аз също, но сигурно скоро ще имаме среща. Соколът убива само жива плячка и никога не се храни с мърша. Щом той се намира тук в пустинята, която не приютява никакво живо същество, то трябва да е следвал някой керван.

— Или се е заблудил и сега е на път.

— Един сокол да се заблуди тук? Не. Нека наблюдаваме как ще се държи пернатото.

Държахме погледите си отправени към птицата. Тя все още се виеше над нас, за да ни оглежда. По едно време отново чухме крясък. Втори сокол долетя от запад и се присъедини към първия. Те покръжиха няколко пъти над нас и после полетяха в посоката, от която бяха дошли.

— Сигурно бяха мъжки и женски — отбеляза Бен Нил.

— Да — потвърдих аз, като спрях камилата си и взех далекогледа, за да проследя полета на птиците. — Спри се и ти! Винаги е добре да се знае какво има да се случи.

— Ама нали не можеш да научиш нещо, преди да си го видял.

— Та аз нали вече го видях, а именно соколите. Те отлетяха в западна посока. Виждам ги ясно… сега отново започнаха да летят в завой, кръжат.

След като наблюдавах птиците в продължение на може би две минути, обясних:

— Все още чертаят своите кръгове, не същевременно се придвижват на юг. От това заключавам, че там отсреща се движи керван. Той пътува на юг, и то толкова бавно, та почти мога да предположа, че има и пешеходци!

— Откъде знаеш, че се движи толкова бавно?

— Соколите се вият над кервана. Скоростта на птиците е еднаква с тези на хората.

— Ефенди, ти наистина умееш от мисли да създаваш неща като чрез вълшебство! Ще ги срещнем ли ние тези хора?

— Да, ако не искаме преднамерено да ги избегнем. Те са толкова далеч от нас, че за пътя един пешеходец ще се нуждае от един час.

— Аллах! Как можеш толкова точно да го знаеш! Не са ти го казали все пак соколите, я!

— Кой иначе? Знае се колко бързо лети един сокол, а аз знам и колко време бе необходимо на тези двата да се върнат отново на позицията си там отсреща. От тези две числа е лесно да се пресметне разстоянието.

— Възможно ли е да наблюдаваме хората, без те да могат да ни видят?

— Разбира се, с далекогледа. Ще яздим нататък. След четвърт час ще ги съгледаме.

Духовната ни умора беше отминала. Крясъците на соколите ни бяха пробудили. Насочихме се на югозапад, като аз същевременно държах зорко птиците под око. Правех го, за да преценявам разстоянието и да не би дотолкова да се доближим до кервана, че да бъдем видени с невъоръжено око. Та нали земята беше равна и не можехме да се скрием. Обликът на пустинята щеше да се промени едва привечер, когато смятахме да достигнем Нид ен Нил — едно дълго, на места широко пороище, което по това годишно време съдържаше много вода. Бях чул да казват за този Нид ен Нил, че даже през сухия период съдържа вода, и понеже тя никога не пресъхвала, представлявал местожителство на хипопотами. Че тези животни толкова далеч на север могат да се срещнат, по-рано не ми бе известно.

Около половин час соколите бяха дошли толкова близо в зрителната ми тръба, че счетох за уместно да спра и насоча сега тръбата към земята. Опитах първо с просто око, ала нищо не забелязах. Но през далекогледа… наистина, там яздеше и ходеше дълга върволица от животни и хора. Когато бях видял достатъчно, подадох тръбата на Бен Нил. Той трябваше дълго да търси, преди да намери кервана. После го огледа и накрая рече:

— Прав беше, ефенди. Това е керван. Аз нямаше да отгатна, та колкото и ще соколи да бяха довтасали. Двайсет ездачи и четирийсет пешеходци. Що за керван може да е? Човек все пак не тръгва пеша през пустинята! Да не би пък да е някой робски керван?

— Почти немислимо! Откъде ще се вземат тук робите? А и един робски керван, който се придвижва от север на юг, при всички случаи би било странно. Обичайна е противоположната посока — ловците на роби отиват да вземат стоката си от юг и я откарват на север.

— Каква страна всъщност се намира в областта, от който се предполага да идват тези хора?

— Това е страната на такалехите. Но чакай! При споменаването на това име се сещам, че такалехите, макар да са мюсюлмани, имат осъдителния обичай да продават децата си.

— Аллах! Какъв грях и какъв позор! Кой продава за пари с разните там пазарлъци сина или дъщеря си! Тия такалехи сигурно са негри!

— Те не са съвсем черни и човек не бива да ги счита чак за низши и негодни хора. Когато Египет завоювал Судан, такалехите най-дълго се съпротивявали. Те са храбри войни и са се прославили в борбата с египтяните. Страната на такалехите се отличава със своите богати медни мини и гостоприемството, което нейните жители проявяват спрямо всеки чужденец. Те са подвластни на своя мек^[2], който има правото да продава като роби всички поданици, които не са му покорни или по някаква друга причина са му станали омразни. Военнопленниците също могат да бъдат продавани, ако не са били преди туй всички изклани, както предписва старият обичай.

— Тогава е възможно този керван да се състои от такива продадени хора. Мислиш ли, че има от какво да се боим, ако срещнем тези люде?

— Вероятно не. Та нали нито при нас, нито при тях има причина за създаване на търкания помежду ни.

— Няма ли да отидем при тях?

— Не. Макар и да няма защо да се опасяваме от тях, то нямаме и повод да ги потърсим. Както изглежда, ние още преди вечерта ще достигнем някой кор и ще направим там бивака си. Натъкнат ли се те там на нас, е, тогава какво да се прави. Но да търсим направо срещата, не е нужно.

Отбихме отново на юг. Монотонността на ездата бе най-после прекъсната, а очакването дали ще имаме среща с кервана не позволи да изпаднем пак в състоянието на душевна апатия, в което преди това се бяхме намирали.

Следобедът мина и привечер забелязахме, че наближаваме днешната цел. Южният хоризонт, който дотогава се бе сливал с небето, се открои сега контрастно и тъй като тази тъмна линия по тия места не можеше да означава планинска верига, то трябваше да я приемем като признак за наличието на гора.

Достигнахме я на едно място, където тя беше много тясна, понеже пороището тук беше толкова дълбоко врязано, че водите му почти никога не докосваха високите брегове и не можеха да им действат плодотворно. Стръмнината отсам и отсреща беше толкова голяма, че бе невъзможно да отидем с камилите отвъд. Ето защо трябваше да яздим покрай брега, додето намерим подходящо място за преминаване.

Този кор беше дере, по което през карафа^[3] сигурно протичаше обилно количество вода. Сега мястото, при което се бяхме натъкнали на коритото, вече беше напълно пресъхнало. След четвърт час обаче бреговете станаха по-плитки и образуваха един вид езеро, чиято вода бе така чиста и бистра, че нямаше как да бъде наречено блато. То беше толкова широко, че човек не можеше да види другия бряг. По нашия растяха високи дървета.

Езерото скоро направи една извивка наляво и после премина в тесен ръкав от застояла вода, който го свързваше с второ, още по-голямо езеро. Водата на този ръкав не можеше да е дълбока, защото от нея израстваха многобройни дървета със силно развити корони. Тя сигурно пресъхваше напълно още преди горещите месеци. Тук сигурно нямаше да е трудно да се стигне отсреща, поради което реших да лагеруваме на това място.

Слязохме, напоихме камилите от доста чистата вода и после ги вързахме за храстите, растящи по брега между дърветата. Така можеха да гризат сочните вейки. Докато събирахме после сухи съчки за защитен огън срещу комарите, видяхме да се задава керванът, който бяхме наблюдавали. Яздещите начело мъже, сред които се намираше един истински голиат, спряха и ни заоглеждаха отдалеч. После исполинът приближи, огледа ни внимателно с мрачен поглед, подкара животното си към храстите, за да надникне и сред тях, и накрая запита, без преди туй да поздрави:

— Какво правите тук при Махаде ед Дилл?

Това име означава Брода на сянката, Сенчестия брод. Значи бяхме намерили правилното място, където човек можеше да премине пороището. Когато в Ориента някой не поздрави при среща, това всякога е лош признак. Този мъж изобщо не създаваше впечатление, което да събуди доверието ти. По тая причина отвърнах сухо:

— Отморяваме се, както виждаш.

— През нощта тук ли ще останете?

— Зависи от това дали ще ни хареса, и дали ще бъдем необезпокоявани.

— Сами ли сте?

— Не питай нас, а очите си!

— На теб май не са ти втълпени достойнствата на учтивостта!

— Аз ги притежавам, но ги проявявам само когато хората са също учтиви спрямо мен. Ти ни отказа поздрава.

— Аз не ви познавам. Кой си?

— Първо искам да узная твоето име и положение.

— Аз стоя по-високо от теб, така че би трябвало ти да ми дадеш пръв информация. Знай, аз съм Шедид, най-храбрият воин на краля на такалехите!

— А аз съм мюдюрът на Джарабуб. Надявам се, мястото ти е известно!

Това име ми дойде съвсем неволно на езика. Селището се ползва с популярност, защото там е основан най-прочутият мохамедански орден от ново време. Но там мюдюр няма и никога не е имало. Аз си прикачих тая титла, за да направя впечатление на такалеха. Кой и какъв бях в действителност, не биваше да му казвам по понятни причини. Една неистина в подобен случай е по-малко престъпление от една откровеност, с която човек не само може да се превърне в самоубиец, но да заложи на карта и добруването или даже живота на други хора.

— Никога не съм чувал нещо за това селище — рече Шедид пренебрежително. — Твоето мюдюрие сигурно е страшно изпогризано от мравките!

— Аллах да ти прости невежеството! Нима никога не си чувал за сихди Сенуси?

— Дано Аллах те издупчи! Как можеш да оскърбяваше един благочестив вярващ с тоя въпрос! Всичко живо по земята знае, че сихди Сенуси беше най-великият пророк, проповядвал словото на исляма. Известни ли са ти поселищата Сивах и Ффарафрах?

— Разбира се!

— Те блестят като звезди сред останалите поселища на земята, защото там се намират висшите училища, в които са били образовани учениците и младежите на сихди Сенуси.

— Това знаеш, а пък не ти е известен Джарабуб, който сияе още къде по-ярко? В Джарабуб беше седалището на сихди Сенуси. В Сивах и Фарафрах се намират само неговите училища. Всичките тия три заселища се числят към моето мюдюрие. От тях блика най-чистата светлина на исляма, пред която сенките на всички лъжеучения отстъпват. Моят дом и този на сихди Сенуси имат една обща порта. Ние живеехме, докато Аллах не го повика при себе си, под един покрив и поехме от един и същи мех. Кажи ми сега кой стои по-високо — ти или аз? Горко тогова, който откаже да ме поздрави! С него ще се случи същото като с хулителя, за когото сто и четвъртата сура казва: „Наистина той ще бъде хвърлен в Джехеннема Хутаме^[4]!“^[5] А Ел Хутаме е „огънят от Аллах възпламенен“, който ще връхлети клеветниците и охулниците. Продължавай сега да се перчиш, о, Шедид, който не си нищо повече от слугата на един човек!

Тогава той накара камилата си да коленичи, слезе и се поклони дълбоко.

— Позволи слънцето на твоето опрощение да изгрее над мен, о, мюдюр! Аз все пак не можех да се предугаждам, че ти си бил приятел и спътник на светия Сенуси. Вашият орден ще обхване целия свят, а пред могъществото ви ще се прекланят всички люде, що са се родили и тепърва ще се родят. Как да наричам твоя млад спътник?

— Броят на неговите години не възлиза на много, но достойнствата на духа му вече са го направили прочут. Той получи образование във висшето училище на Фарафрах и тръгна с мен, за да накараме блясъка на нашия орден да засияе и по тези земи. Той е катиб^[6]. Така го наричай!

Ето това щеше да е роля за Селим, разказвачът на небивалици! Той естествено веднага щеше да дръпне някоя възпламенителна реч, преливаща от самохвалство. Бен Нил обаче само каза с достойнство:

— Ти прегреши спрямо нас, защото не ни познаваше. Ние ти прощаваме.

Че той като мохамеданин потвърди неистините, които бях изрекъл, показа колко ме бе обикнал. Такалехът се намираше във видима раздвоеност. Личеше му, че много му се ще да лагерува в наша близост, но това не се съвместяваше с дълбокото уважение, което смяташе, че ни дължи. Той погледна към кервана си, който междувременно бе спрял назад.

— Ние се канихме до утре да почиваме на това място. Но май ще трябва да потърсим друго, защото все пак не смеем да бивакуваме близо до толкова свети хора.

— Пред Аллах всички хора са равни. Разрешавам ви да заемете място тук до нас — заявих аз.

— Благодаря ти, о, мюдюр, и те уверявам, че моите хора ще бъдат благоговейни слушатели на вашите слова.

— Не мисли, че ще ви държим проповеди. Всяко нещо си има своето подходящо време и място. Словото може да протича из устата само когато духът във вътрешния мир е могъщ.

Не можеше и да ми хрумне чак пък на мохамедански апостол да се правя. Бях възнамерявал да направя впечатление, нищо повече, и това ми се бе удало, както удостоверяваше промененото държане на такалеха. Независимо от дълбоката си почит той впрочем ме отблъскваше по такъв начин, че на драго сърце бих го натирил надалеч. Чертите му бяха правилни, а гласът му беше с плътен, благозвучен тембър, фактът, че въпреки това ми беше толкова неприятен, се дължеше не на външни, а на вътрешни причини, за които аз самият не можех, наистина, да си дам сметка.

Шедид махна на хората си да приближат. Не бяхме се излъгали. Бяха точно толкова души, колкото от далечината бяхме преброили. Сега можехме да различим, което преди туй през тръбата не бе било възможно, и половете. С други думи половината от пешеходците са жени и момичета. На всички, както сега забелязахме, вързаните ръце бяха скрепени към едно дълго въже — те бяха пленници.

Ездачите ги подкараха. Шедид им викна няколко думи, следствие на което хората ни поздравиха с голямо смирение. Ездачите слязоха, погрижиха се първо за животните и после отведоха с въжето и пленниците до водата, за да се напият и те. Сетне, без да бъдат развързани, трябваше да налягат в наша близост. Те се подчиниха по начин, от който бе видно, че са се помирили със съдбата си.

Направи ми впечатление, че между пленниците и техните придружители не можеше да се открие разлика в облика. Те, изглежда, принадлежаха към един и същи народ и племе. Цветът им не беше черен, а тъмнокафяв, брадите им бяха редки, косите не къдрави, а прави. Предводителят натовари петима от хората си със специалната задача да бдят за пленниците и каза на останалите:

— Отворете си зъркелите, люде, и вижте тези двама мъже тук, чиито молитви са в състояние да ви открият небесата! Тук седи прославеният мюдюр на Джарабуб, който е върховен глава на сенусите и е живял в една къща със сихди Сенуси, а до него съглеждате един благочестив младеж, споходен независимо от младостта си от дарованието да разгласява чистото учение на Корана. Поклонете се пред тях и да не ви скимне да им додявате с необмислени приказки!

Последното предупреждение можеше с други думи да гласи също: „Бъдете умни и предпазливи и не се издавайте с необмислени приказки, че сме лоши хора!“ Те кръстосаха ръце на гърдите и се поклониха кажи-речи доземи. След това насядаха толкова близо до нас, че макар и да не ни досаждаха, можеха да слушат всичко, което си говорехме. Наизвадиха провизиите си от торбите да похапнат, ала пленниците не получиха нищо. По тоя повод запитах Шедид:

— Не мислиш ли, че и другите са гладни?

— Това какво ме е грижа? — отвърна той. — Те получават веднъж на ден храна и вода. Сега нека спят. Те са рекик и днес получиха повече от очакваното, защото тук пиха.

— Вода от езерото, докато вие си наляхте от меховете!

— За рекика водата си е вода. Ако не им е вкусна, аз не мога да я променя.

— Значи са роби. Откъде си ги купил?

— Купил? О, мюдюр, колко са неопитни светците, дето познават иначе всички небеса, в земните работи! Един такалех никога не купува рекик, а си го създава.

— Значи тези хора са от твоето племе?

— Разбира се.

— Какво са сторили, че сте ги превърнали в рекик?

— Сторили? Всъщност нищо. Мекът се нуждае от пари, затова ги продава.

— Всички, които не му се подчиняват или по някаква друга причина вече не му допадат. Всеки баща може да продава децата си, всеки мъж — жените си, и всеки властник — тези, над които заповядва.

— Какво би казал, ако мекът продаде и теб?

— Ще трябва да се подчиня. — Но тихо, така че само аз да го чуя, прибави: — Не бих го допуснал, направо ще го удуша!

Обстоятелството, че такалехът ме считаше за светец, не му попречи да ми довери това признание. Или дори един глава на сенусите значеше за него по-малко, отколкото бе твърдял преди малко, или за него изобщо нямаше нищо свято. Че второто бе случаят, си пролича веднага.

— Ти също ли си продавал рекик? — попитах го аз.

— Доста често. Даже и сред тези тук има от моя страна една жена и две дъщери.

— Защо ги продаваш?

— Защото си взех друга жена, а и защото е по-добре да ти платят дъщерите, отколкото да ги хрантутиш.

Шедид го каза с такава безчувственост и с такъв тон, сякаш с думите си изричаше не само своя собствен възглед, ами и този на всички хора.

— Те доброволно ли ти се подчиниха? — осведомих се аз.

— Какво биха могли да сторят? Умоляваха и плачеха, но какво означават сълзите на една жена? Жената няма душа и ето защо не може да отиде и на небето.

— Накъде водиш робите?

— Към Фашода при… при един мъж, който редовно купува моя рекик.

Той бе поискал да им даде друг отговор, вероятно точна информация, ала се бе прекъснал. Това означаваше, че не ми се доверява изцяло.

— Често ли ходиш във Фашода? — продължих да питам.

— Тръгвам на всеки шест месеца, за да продавам рекик. Ами твоят път накъде води, о, мюдюр?

— Най-напред към Макхадат ел Келб, където ще се прехвърля през Бели Нил, за да навестя народа на Дар Ел-Фунги, на които искам да проповядвам.

— Възнамеряваш ли да отидеш и до Фашода?

— Засега не, може би по-късно.

Слънцето бе докоснало линията на хоризонта, значи бе дошло времето на Могреб. Всички, също свързаните един за друг пленници, застанаха на колене и впериха очи в мен. Защото най-знатният винаги изрича молитвата, а другите се обаждат само на определени места. Аз вече често се бях молил с мохамедани, но тихомълком и не на Аллах и Пророка. Само че сега да показвам на толкова много хора разните там поклони и да изричам Фатиха, предписаните от корана аети, приветствието към Мохамед и Архангела, беше невъзможно, защото щеше да е грях. От затруднението ме избави Бен Нил.

— Мюдюр, ти винаги си казвал само трите дневни молитви и си предоставял на мен вечерната. Разрешаваш ли да стане така и днес?

— Да, изречи я, о, катиб, любимецо на Пророка — отвърнах аз. — Твоите думи вървят по същия път като моите и ще достигнат целта, към която е отправена всяка молитва, сякаш идват от моята собствена уста.

Когато Могреб беше казана, аз започнах да се храня заедно с Бен Нил. Такалехите извърнаха лица настрани, за да не ме гледат как ям, както го предписва вежливостта спрямо един знатен или благочестив мъж. Тъй като след това аз останах мълчалив, Шедид не се осмели да заговори. Другите също бяха притихнали, понеже погрешно си въобразяваха, че аз и моят млад „проповедник“ сме потънали в благочестиви мисли, в които не биваше да ни смущават.

После луната изгря и хвърли над нас сенките на дървесните върхари. От дясната ми страна лежеше сухата, безпощадна пустиня, а от лявата блестяха като дребни елфови телца цветовете на онова вечно неспокойно растение, което не се вкоренява в почвата и поради това постоянно променят своя щандорт. То се среща в езерото Чад в особено големи количества и жителите на Борну и Багхирми пеят за него една весларска песен, една пленителна гондолиера, която ясно доказва, че и онези народи имат поетически заложби. В свободен превод песента гласи:

„Носи се фанна безотечествено по вълната там разлюляна, когат’ върху езерото гигантски голямо на Талха сянката поляга.

Мрежите той свои поставя в сребристата лунна пътека, песен в нощта тиха подпява и в блянове се унася полека.

И ето се вълните заплискват, тъй призрачно бледи и красиви; ладията му своя бяг следва и веч’ се из погледа губи.

А фанната се носи безотечествено по вълната там разлюляна, когат’ върху езерото гигантски голямо на Талха сянката поляга.“

Вместо да се вглъбя в дълбините на исляма, аз си припомнях тази песен, подсетен от белите цветове на „безотечествената фанна“, и си мислех за мястото на нейното действие, където по тъмна доба се срещат миролюбиво на брега лъвове, слонове, носорози и хипопотами. Миролюбиво, ала от страх да не претърпят поражение от могъщия противник. По едно време един от такалехите наруши покоя, посочвайки към пустинята.

— Някакъв ездач! Кой ли може да е?

Наистина, някой яздеше насам, и то право към Брода на сянката. Той трябва да го познаваше много добре. Идваше, изглежда от североизток, значи откъм Нил. Светлият му бурнус изпъкваше на лунната светлина. Нашият огън гореше, той трябваше да го вижда, фактът, че въпреки това приближаваше без опасения, даваше много нещо да се заключи. Недалеч от нас той спря камилата си и поздрави:

— Аллах да ви даде сто хиляди такива нощи! Позволявате ли да направя почивката си при вас?

Тъй като аз замълчах и Бен Нил — също, отговори Шедид, предводителят на такалехите:

— Слизай и сядай! Ти си добре дошъл!

Мъжът скочи от седлото, пусна камилата да иде до водата и пристъпи към нашия огън, за да се намести между Шедид и Бен Нил. Тъй като робите лежаха повече в сянката, отколкото в близост до огъня, той не бе съумял ясно да ги различи. Но сега видя, че тези хора са свързани към въже. Неговото лице тутакси възприе забележимо доволен израз, а в гласа му прозвуча облекчение.

— Аллах ме доведе таман навреме при Брода на сянката, защото предполагам, че тези пленници принадлежат към народа на такалехите. Правилно ли отгатнах?

— Да — потвърди предводителят.

— Тогава тук трябва да се намира и Шедид, най-личният служител на краля. Кой от вас е това?

— Аз самият. Ами ти кой си, че знаеш името ми?

— Аз съм Амр, бен Баггара, и живея при машра Ом Ошрин. Приятел съм на един мъж, когато ти също познаваш, а именно Ибн Асл.

— Твоето познанство с него има ли нещо общо с настоящата ти езда?

— Да, защото съм негов пратеник.

— Ибн Асл те праща при мен? Не там, където живея, а на това място тук, където е толкова съмнително дали и кога ще се намирам? Това трябва да си има своята особена причина!

— Така си е. Той впрочем изобщо не изпитваше съмнение относно това дали ще те намеря тук. Каза, че ти два пъти в годината напущаш страната си; за да отидеш във Фашода, и че предприемаш пътуванията си в точно определено време.

— Това е вярно.

— Моят приятел знае дните на твоето тръгване и пристигане и ето как можа лесно да пресметне къде ще се намираш в даден ден. Той каза, че съвсем сигурно щял съм да те срещна тук при борда утре или вдругиден.

— Ибн Асл се е излъгал с един ден, защото аз потеглих един ден по-рано. Каква вест ми носиш?

— Едно предупреждение. По време на марша си не бива да се приближаваш прекалено до Нил, не бива също този път да отведеш рекика направо във Фашода, ами да скриеш хората наблизо и да отидеш после при Ибн Мулай, сангакът на арнаутите, за да му кажеш къде се намират.

— Защо тези условия?

— Защото има един чуждоземен ефенди, който се скита по тези места, за да лови роботърговци и ги предава на Рейс Ефендина.

— Аллах да унищожи тоя кучи син! — процеди Шедид.

— На всичкото отгоре Кара Бен Немзи е и християнин!

— Тогава дано Аллах го завре за цялата вечност в най-ужасното кьоше на пъкъла! Какво се е загрижило християнското куче за търговците на роби!

— Трябва да ти кажа, че той сега най-вероятно пътува с Рейс Ефендина по Нил към Фашода. Тъй като тези люде често слизат на сушата, лесно биха могли да те открият и заловят, в случай че се приближиш прекалено до реката. По тази причина ме прати Ибн Асл. Трябваше да те предупредя.

— Не беше нужно. Какво ме е грижа за законите на вицекраля! Аз си служа на моя крал. Нашият закон позволява да се продават хора. Щом действам според него, никой не може нещо да ми навреди. При това имаме в лицето на Али ефенди ел Курди, мюдюрът на Фашода, един могъщ закрилник, който вече грабна някой и друг улов изпод носа на Рейс Ефендина. От какво следователно да се страхуваме? Аз няма да променя обичайния си път, толкова по-малко заради някакво си там християнско куче. Напротив, ще ме радва да го срещна. Бих го размазал между постниците си!

Шедид стри мощните си ръце, при което изразът на неговите иначе не неприятни черти стана съвсем друг. Човек може да си представи с какво напрежение следях този разговор. Същевременно бях радостен да чуя, че нито Шедид, нито пратеникът знаеха нещо за отстраняването на мюдюра Али ефенди ел Курди. Също така ме радваше да науча, че сангакът на арнаутите действително беше такъв, какъвто ни го беше охарактеризирал старши лейтенантът на ловеца на роби. Сега знаех със сигурност към кого трябваше да се обърна. Думите на Шедид удостоверяваха една голяма увереност в собствените сили. Това можеше само да ми е приятно, защото колкото по-сигурен се чувстваше, толкова по-лесно щеше да ми падне в ръцете. И все пак още понятие си нямах какво още ми предстоеше да чуя! Амр се ядоса от тая самоувереност и предупреди:

— Не се чувствай толкова сигурен! Мислиш ли, че Ибн Асл щеше да ме прати при теб, ако не беше убеден, че това е необходимо? Тоя християнин бил по-опасен и от Рейс Ефендина!

Тогава Шедид се изправи и изпъна могъщата си снага по дължина и ширина.

— Зарежи ги тия и по-добре ме погледни! Мязам ли ти на човек, който би се побоял от някого, още повече от някакъв християнин? Аз гътвам пет, че и десет такива кучета на един път!

— Да, ти си силен, Ибн Асл ми го каза. Но той рече, че християнинът също бил силен, може би по-силен и от теб.

— По-силен от мен? Как може Ибн Асл да ме оскърби по този начин! Аз още не съм бил побеждаван от никого!

— Той не искаше да те оскърби, защото сигурно имаше предвид не само телесната сила, но и превъзходството, което един хитър мъж притежава пред своя противник. Тоя гяур трябва да е именно върхът на хитростта и притворството. Бил в състояние да отгатва всичко, даже най-потайното, и винаги онзи, който му поставял капан, сам попадал в него. Ибн Асл ми разказа някои неща. Той нямаше много време, но малкото, което ми съобщи за тоя християнин, би трябвало да те прикани към най-голяма предпазливост.

— Разказвай тогава! Ще ми се със собствените си уши да чуя защо един вярващ мюсюлманин трябва да се бои от един невярващ кучи син.

Шедид седна отново, а пратеникът започна да разправя нашите приключения. Макар това да ставаше в най-бегли щрихи, такалехът рече накрая:

— Тоя Кара Бен Немзи, изглежда, наистина е изключително опасен. Човек трябва да внимава с него. Но тъй като той не ме познава и не знае нищо за мен, няма защо да се опасявам от него.

— Можеш ли да твърдиш, че не знае нищо за теб? Той плени хората на Ибн Асл. Ами ако му се удаде един от тях да накара да проговори!

— Това е вярно!

— И даже да не знае нищо за теб, пак ще те спре, ако му наскочиш с тоя твой рекик.

— Аз ще го победя!

— Може би да, ако му хрумне да те нападне открито. Но нали чу колко предпазлив и хитър е той. Избягвай го, доколкото можеш!

— Добре, ще го сторя, но не защото ме е страх от него, а защото Ибн Асл го желае. Къде се намира той сега?

— Беше вчера по пладне, когато Ибн Асл дойде на камилата си при мищра Ом Ошрин. После аз веднага потеглих насам. От това можеш да пресметнеш, че той тази вечер е вече далеч над Макхадат ел Келб.

— До Фашода ли се кани да язди?

— Да.

— И понеже всичките му хора са изловени, къде тъкми да се сдобие с нови мъже за лов на роби?

— Ибн Асл възнамерява да вербува шиллуки и нуехри, може би и динки — изцяло според случая. Но това трябва да стане скоро, защото Рейс Ефендина е подире му. Ибн Асл ще се скрие във Фашода, защото иска да те дочака. И тук се сещам, че той ме натовари да ти предам особено един от тези роби да вземеш присърце. Трябва да ти кажа, това бил мъжът, когото ти е заръчал преди шест месеца при последното ти пътуване.

— Значи Хафид Сихар! Ей го къде лежи там. Той е първият на въжето.

— Ибн Асл специално държеше да си получи отново този мъж. Ти трябва строго да го надзираваш.

— Ще внимавам за Хафид Сихар и няма да бъда непредпазлив. Но баш най-главното Ибн Асл е забравил. Това, от което нещата най-много зависят, той не ти е отредил да ми предадеш. Какво сега, ако взема, че срещна Кара Бен Немзи ефенди? Аз не го познавам и значи мога лесно, ако не на неговата сила, то на хитростта му да стана жертва. Ибн Асл го е видял и даже разговарял с него. Как е можал да пропусне да ми прати по теб описанието на тоя кучи син!

— Аллах! Ама че вестител съм и аз! — извика Амр, като се плесна с длан по челото. — Не той, а аз забравих. Той ми даде едно много точно описание и прибави също едно име, което гласеше Бен Нил.

По дяволите! Неволно посегнах към револвера, защото разговорът започна да възприема един живителен поврат. Ако този мъж се придържаше към точното ни персонално описание, бях изгубен. Бен Нил бе споходен от същата, мисъл и ми хвърли един угрижен изпитателен поглед.

— Бен Нил? — Попита Шедид. — Кой пък е тоя?

— Един млад човек, който, макар че е мюсюлманин, се намира постоянно до страната на оня гяур. Аллах да го разчекне! Никога единият не е бил виждан без другият. Затова Ибн Асл ми даде описанието и на двамата.

— Хайде давай ми го тогава!

— Тоя Бен Нил е приблизително двайсетгодишен и без брада, с тънка снага, ама притежава значителна телесна сила. Очите му се тъмни, страните окръглени. Облеклото, което напоследък носел, се състояло от…

Амр спря по средата и измери Бен Нил с удивен поглед.

— Какво чудо! Описанието, което получих за тоя отстъпнически мюсюлманин, пасва на тоя младеж, дето седи тук до мен!

— Ти сигурно се лъжеш.

— Аз обаче ти казвам, то пасва точно.

— Това е възможно, защото ти не си виждал оня Бен Нил. Тъмна коса и очи, тънка снага и окръглени страни притежават хиляди млади хора. Този младеж обаче се издига над всяко съмнение, понеже той е прочут катиб от светия орден на сихди Сенуси.

Пратеникът скръсти ръце на гърдите и се поклони пред Бен Нил.

— В такъв случай действително съм се излъгал. Но аз не исках този благочестив катиб, Аллах да го благослови, да оскърбя.

Слава Богу! По-малката част от опасността беше преодоляна! Какво обаче ще стане с другата, по-голямата част? Не се наложи дълго да чакам, защото Шедид каза:

— Тоя Бен Нил впрочем е по-малко важен за мен. Най-главното е описанието на ефендито. Затова ми го дай възможно най-точно.

Аз тайно си пожелах това да стане колкото се може по-неточно. За съжаление случаят по никой начин не беше такъв. Ибн Асл беше грижливо вбил в паметта на своя пратеник моята „публична обява за търсене и залавяне“. Едва що описал фигурата ми, лицето и част от облеклото, Амр реагира както одеве при Бен Нил: той спря по средата и се вторачи сащисай в мен.

— Аллах е велик! Да го счита ли човек за възможно! Та тук седи мъжът, когото трябваше да ти опиша, в собствената си персона! Това е той, той е! Тук не е възможно хич никакво съмнение!

Човек може да си представи каква сензация предизвикаха тези думи. Даже пленниците вдигнаха глави и един от тях се провикна:

— Хамдулиллах! Може би сега съм спасен!

За щастие никой не зачете тези слова, защото цялото внимание на хората беше насочено изключително към мен. Само аз единствено ги чух, тъй като от известно време обстойно се бях занимавал с този, който ги бе извикал. Той беше наречен от Шедид Хафид Сихар, а така се казваше онзи, когото трябваше да търся, безследно изчезналият брат на водача Бен Васак от Маабдех. Дали беше той? Ибн Асл беше предал чрез пратеника с него особено да внимават. Хафид Сихар трябва да значеше много за ловеца на роби. Склонен бях да възприема становището, колкото и неща да заговореха срещу него, че съм намерил тук търсения. И в това становище бях подсилен от възгласа, който сега чух от пленника. Разказът на пратеника е бил разбран от него. Хафид Сихар трябва да ме е сметнал за предприемчив и неустрашим човек. Той мислеше, че ако аз съм опасният чуждоземен ефенди, можеше да ме е довело насам единствено намерението да освободя робите и по тая причина се бяха изплъзнали от устните му непредпазливите думи. Сега нямах време да му обръщам внимание, а трябваше да се посветя изключително на опасността, в която самият бях попаднал.

Един бегъл поглед към Бен Нил ме успокои. Той в никой случай не се показваше уплашен, а по усмихнатото му лице бе залегнал израз на спокойствие и учудване, сякаш безгранично се дивеше на едно такова съвпадение от прилики. Аз можех да разчитам на него и по отношение поведението му да бъда напълно спокоен.

Самият аз гледах въпросително във възбуденото лице на Амр и не казах нито дума. Правех се, като че не го разбирам. Шедид зяпаше ту него, ту мен. Той се беше убедил, че моята персона съответства на описанието, ала изпълненото с достойнство спокойствие, което излъчвах, го обърка.

— Какво казваш? — попита такалехът пратеника. — Този мъж тук, който седи до дясната ми страна, бил оня погански ефенди?

— Да, той е! Не може да е друг.

— Ти отново се лъжеш. Този мъж е могъщият мюдюр на Джарабуб, довереникът и най-добрият приятел на сихди Сенуси.

— Вярно ли? Можеш ли да го докажеш? — попита пратеникът.

— Аз го знам от самия него.

— От самия него, от самия него! — изсмя се баггара-арабинът. — Щом като не го знаеш от някой друг, то работата с твоето доказателство е в лошо положение. Не ти ли разказах, че гяурът вече често си е притурял фалшиво име?

— Аллах! Чух го. Дали…

Шедид ме погледна с очи, в които доверието се бореше за победа с недоверието. Аз отговорих с твърд, удивен поглед.

— Какви ги приказва тоя мъж? За мен ли говори?

— Теб има предвид естествено? — отвърна Шедид. — Нима не разбра?

— Ако бях разбрал, щях да сметна Амр за луд. По-добре да приема, че съм чул погрешно.

— Той твърди, че ти си бил Кара Бен Немзи ефенди.

— Аллах да се смили над него! Значи Амр наистина го каза! Неговият дух е болен. Нека да натопи кърпи във водата и да ги сложи на челото си, сетне треската ще го напусне.

— Аз не съм болен! Знам какво приказвам! — извика баггарът. — В една личност човек може да се излъже, но в двама души едновременно това е невъзможно. Описанието на младия мъж съвпада изцяло с това на мнимия катиб, а другото досущ на така наречения мюдюр. Това са те! Какви камили имат? Ибн Асл каза, че яздели сиви хеджин.

— Вярно е — отвърна Шедид.

— Вярно? Значи едно ново доказателство, че не се лъжа! Не се оставяй да те измамят, о, Шедид! Разследвай случая внимателно!

Шедид сега бе станал дваж по-усъмнен. Той се обърна към мен:

— Ти го чуваш какво казва. Аз храня цялата почит към твоя пост, ама нямам доказателство, че той е действителен. Моля те значи да ми помогнеш да ти хвана вяра.

— Ти наистина ли ми нямаш доверие? — попитах наглед с безмерно удивление. — Аз ще ти докажа, че съм този, който съм! Я ми кажи къде се намираме!

— Се, тук при Махаде ед Дилл.

— А къде е онзи ефенди, както самият Ибн Асл казал?

— На път по Нил.

— Мога ли следователно аз да съм кара Бен Немзи?

— Ибн Асл е изказал само едно предположение. Ако само един от вас съответстваше на описанието, то заблудата би била допустима, но тъй като и двамата отговаряте на него, то работата стои много зле с теб. Ако ти си оня ефенди, ще трябва да те убия.

— Ама аз не съм!

— Това не е доказано. Имаш ли някакво доказателство у теб, че казваш истината?

— Единственото и най-добро доказателство съм аз самият.

— При това положение трябва да те задържа и запра при себе си, за да те покажа на Ибн Асл!

— Не можеш да го сториш, защото по тоя начин ще попречиш на нашето свято дело.

— Ако не ми предоставиш възможност да повярвам на това свято дело, не бих могъл да се съобразявам с него.

— Ще се съобразиш, защото съм убеден, че знаеш каква тайна мощ притежава моят орден. Аз ще я употребя срещу теб.

Според населението на онези райони цари най-безпросветно суеверие. Ето защо моите думи предизвикаха целебния страх, който бях възнамерявал. Шедид се намираше в лошо положение. Ако аз бях ефендито, то трябваше да ми сложи ръка. При едно погрешно обвинение обаче аз бях не само един свят мъж, но и магьосник, който ще раздвижи всички добри и зли джинове, за да си отмъсти. От тези магически сили той имаше безпределен страх, но пратеникът продължи да го насъсква с по-нататъшни забележки срещу мен, така че Шедид накрая заяви:

— Не знам какво да правя. Аз не желая да те подозирам, а ти не можеш да се удостовериш. Но мога по два начина да отстраня съмнението си. Ще се съгласиш ли?

— Първо се изрази по-ясно!

— Ти чу, че оня ефенди бил силен мъж. Бори се с мен, за да узная дали притежаваш силата, която той уж имал.

Това, разбира се, беше хитрина от страна на такалеха, която не можеше да му донесе никаква прослава. Добрият човечец, изглежда, не считаше за възможно, че някой здравеняк ще вземе да се престори на слабак. Аз щях да се съглася на поканата му, ако не биваше да пазя честта на моя мним сан. Ето защо се поколебах:

— Казваш, можел съм двойно да се удостоверя, най-напред чрез двубой с теб. Само че ние сме тръгнали да проповядваме, а не да се бием. Сравни твоята фигура с моята! Пожелая ли да се боря с теб, ще претърпя поражение. Това е сигурно.

— Не всякога зависи само от фигурата.

— Да — пригласи Амр. — Другоземният ефенди също не притежавал, както разбрах от Ибн Асл, фигура на исполин и все пак имал физическа сила, за която никой друг не е дорасъл. Ако ти си оня гяур, то навярно ще можеш да надвиеш Шедид. Не го ли победиш, то това ще е доказателство, че не си ефендито.

— Така е — ухили се Шедид. — Ако имаш чиста съвест, бори се с мен! Не го ли сториш, ще приема, че се боиш да не се издадеш с телесната си сила. Значи решавай!

Верен на ролята, която трябваше да играя, аз се изправих, наистина, сякаш съм готов, ала изразих съмнение:

— Ако хората в Джарабуб узнаят, че съм се борил и съм бил победен, почитта, която трябва да изисквам, в по-голямата си част ще бъде изгубена.

Тук моят хитър Бен Нил умно ми се притече на помощ.

— Кой ще го издаде, о, мюдюр? Сигурно никой от тези мъже няма да дойде някога по нашите земи, а на моята мълчаливост можеш да разчиташ.

— Ти го чу — реше Шедид. — В случай че те надвия, достойнството ти няма да пострада. Това двоумение значи е необосновано и аз те приканвам още веднъж да се решиш.

— Е добре, нека бъде тъй. При какви условия ще се проведе борбата?

— Сваляме горните си дрехи и се обгръщаме. Който от нас вдигне другия от това положение и после го тръшне, той е победителят. Съгласен ли си?

— Да, нямам нищо против — отвърнах аз, сваляйки като него хайка си.

Бях решил да се оставя Шедид да ме хвърли. Но пък и не биваше да му окажа прекалено малко съпротива, тъй като това щеше да възбуди подозрението му.

Застанахме в готовност. Такалехът пристъпи към мен и ме обгърна с могъщите си ръце, а аз обвих моите около него. Сега опита да ме повдигне. Аз му оказах съпротивата на силен мъж. На два пъти ми отлепи краката от земята, ала за мен не бе трудно да придобия отново земята. На третия път обаче той събра всичката си сила, пресегна се, държейки с лявата ръка горната част на тялото ми, с десницата към бедрата ми, така че ме изправи до хоризонтално положение, и после ме положи на земята. Позволих това да се случи, хранейки убеждението, че само да бях поискал, щях да сторя същото с него.

— Мюдюрът не е слаб — рече исполинът. — Той притежава доста голяма сила, но тя не е изключителна.

— Знаех си аз, че ще бъда победен — заявих, като се изправих. — С мъж като теб не мога се меря. Аз загубих.

Същевременно давах вид, сякаш от напрежението съм останал без дъх.

— Да, на два пъти ти се удаде да достигнеш отново земята. Затова и сега гърдите ти се повдигат и спадат, като да си търчал дълго време в галон. Първото изпитание ти издържа. Сега ще се заемем с второто.

— Какво ще е то?

— Имало християни, дето познавали Корана, ама така изцяло наизуст, както един мюсюлманин, никой гяур не може да го научи. Аз съм убеден, че един неверник няма да може да повтаря правилно сурата Ел Кяфирун^[7], ако човек му я изрича. Известна ли ти е?

— Да.

— И би съумял да я издекламираш без грешка?

— Може би, ако ми я рецитираш правилно и ясно.

Не беше необходимо да ми я подсказват, защото я знаех наизуст. Тя е сто и деветата сура на Корана и била спусната на Мохамед, когато неколцина араби поискали от него да почита в продължение на една година техните богове, след което те щели също толкова дълго да се кланят на неговия бог. Тя е къса, състои се само от няколко аета, но поради техния своебразен словоред, не е лесно да бъде казана наизуст дори от един арабин. Ето защо се употребява в случаи, когато срещу някого се таи подозрението, че се е напил, тъй като за един пиян е невъзможно да я изкара докрай без запъване. Шедид допускаше същото и с един християнин.

— Ще видим! — рече той с усмивка на превъзходство. — Аз ще я изричам преди тебе. Впрочем ти вече се издаде, като поиска да ти я рецитирам преди тебе. Един добър сенуси, на това отгоре мюдюр, един изтъкнат член на това братство, трябва непременно да може да каже сурата по памет, без предварително да я чуе.

Такалехът се нагласи, наведе глава, издигна ръце и подхвана:

„С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Кажи: О, вие, неверници!

Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молете на този, на когото аз НЕ се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие НЕ се молите.

И вие се молете… не се молите на този, на когото аз не… на когото аз се моля.

Вашата вяра е за МЕН, а моята… моята… моята… моята вяра не… не… не…“

Той спря посред аета, защото осъзна, че е объркал. Изключвайки сбърканите изречения, той вече на два пъти беше употребил отрицанието НЕ и веднъж местоимението МЕН, където „не“ не се съдържаха в сурата.

— Е-е? — ухилих се аз. — Да не би да не си мюсюлманин или пък си фиркан?

— Ни едно от двете! — викна Шедид ядосано. — Тая сура наистина е най-мъчната. Ти като сенуси обаче непременно трябва да можеш да я кажеш без запъване!

— Че ще съумееш ли пък да прецениш дали допускам грешки? Та ти самият не успя да се справиш, а онова, което човек иска да провери, нали трябва самият да може и умее.

— Знам си я аз сурата, ако и да не мога да я изрецитирам без запъване. Значи говори!

Аз изпълних подканата, като заговорих толкова бързо, че неговото ухо надали беше в състояние да ме следва:

„С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Кажи: О, вие, неверници!

Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молите на този, на когото аз се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие се молите. И вие никога няма да се молите на този, на когото се моля аз. Вашата вяра е за вас и моята вяра е за мене.“^[8] В превод тази сура звучи само претоварено, на арабски обаче нещата стоят другояче. Спрежението на глагола „ихти-рам“ (моля се) е толкова особено, че наистина е мъчно да не се смеси потвърждението с отрицанието и първо лице единствено число с второ лице множествено число. Когато свърших, Шедид заяви:

— Вярно, той го може, толкова бързо и без ни най-малкото запъване! Няма как да е неверник!

— Но — вметна Амр твърдоглаво, — иде ми на ум чутото от Ибн Асл, че поганският ефенди знаел арабския и Корана така хубаво, сякаш бил роден тук при нас и учил при най-добрия мудеррис^[9] в Кахира. Внимавай! Не произнасяй преценката си прибързано, защото въпреки всичко би могъл лесно да се излъжеш!

— Мислиш ли? И как би трябвало още да го поставя на изпитание?

Това звучеше опасно за мен. Тоя пратеник наистина бе на твърдото гледище, че аз съм ефендито. Под негово влияние доброто мнение, което Шедид сега, види се, имаше за мен, лесно можеше да се превърне в противоположното. Беше препоръчително това да не се изчаква. Ето защо се правих на разгневен.

— На още изпитания? Хич на акъла не ми идва! Знаеш ли какво означава един мюдюр на Джарабуб? Аз стоя високо над теб. Въпреки това благоволих не само да се боря с теб, ами да казвам наизуст и сурата Ел Кяфирун. Това беше повече от достатъчно. Трябва ли и още да се унижавам пред вас? Не! Който оскърбява по такъв начин един мюдюр на Сенуси и един катиб на това благочестиво братство, той не бива да очаква, че ще му се позволи да съзерцава дълго ликовете на такива люде. Ние бяхме гостоприемни с вас и ви разрешихме да се настаните в наша близост. Но сега напускаме това място и ви обръщаме гръб, за да…

— Не, няма да го сторите! — извика, пресичайки ме, Амр. — Ние няма да ви пуснем да тръгнете!

— Няма? — Попитах аз, като го изгледах надменно и отгоре надолу. — Как се каниш да ни попречиш да си тръгнем оттук?

— Ще ви задържа със сила!

— Искаш да посегнеш на мъжете на Аллах?

— Да. Сядай!

Амр протегна ръка, за да ме натисне надолу. Аз отстъпих крачка назад и го наругах гръмогласно:

— Стой, непредпазливецо! Да ти запратя ли клетвата, под която тялото ти ще изсъхне, а душата ти ще залинее? Ако искаш да пробваш дали в ръцете ни е дадена Ла’нет Аллах^[10], то нямам нищо против. Но ти казвам, че твоят живот после ще бъде ужасен, а краят ти — изпълнен със страхотии. Който иска да ни задържи, нека ни спре! Чия ръка ще дръзне да ни досегне?

Огледах се околовръст. Всички мълчаха и стояха или седяха неподвижни, изплашени не само от думите ми, но вероятно много повече от тона, с който бях говорил. Отидох до храста и развързах камилата си. Бен Нил стори същото със своята. Възседнахме животните и ги вкарахме във водата, без на никой да хрумне да ни попречи или дори само помоли да останем тук. Нито една дума не бе казана, нито един вик за сбогом не прозвуча зад нас. Но аз бях радостен.