Карл Май
Махди (11)

11. Справедлива отплата

Още отдалеч забелязахме, че в близост до дерето цари оживена шетня. Нашите хора бяха извели всички пленници от котловината и присъединили към новите. Те седяха с вързани ръце на тревата в откритата степ, обградени от многобройни пазачи. Наблизо бивакуваха асакерите. Недалеч от тях се бе настанил Рейс Ефендина с офицерите си, а зад тези групи пасяха камилите. Асакерите бяха в добро настроение. Бяха победили, без никой от тях да е ранен, и направили отличен улов, който щеше да им донесе богата плячка в пари. Толкова по-мълчаливи бяха пленниците. Когато пристигнах, те ми хвърлиха мрачни, ненавистни погледи, а като слязох от седлото близо до тях, чух старият Ибн Асл да казва на съседа си:

— Само на тоя крастав гяур, на тоя вонящ кучи син, дължим всичко това. Дано Аллах го разкъса и разпилее по всички ветрове!

Не му обърнах внимание. Рейс Ефендина стана и тръгна да ме посрещне.

— По време на отсъствието ти аз узнах всичко и строго ще накажа виновните. Ей ги къде лежат.

Той посочи едно място, към което още не бях погледнал. Там лежеше старият Исмаил, на когото бях поверил командването, заедно с поста Юсуф, който бе проявил общителност към Ибн Асл и го бе оставил да се изплъзне. Двамата бяха вързани. После продължи:

— Казаха ми, че си тръгнал с Бен Нил да преследваш Ибн Асл. Той ли беше ездачът, когото беше погнал, когато идвахме насам? Видях го, но не можах да различа лицето му.

— Да, Ибн Асл беше.

Разказах му, като седнахме при неговите офицери, хода на събитията. Когато свърших, той поглади замислено брадата си.

— Ако го бяхме сбарали, щяхме да си спестим много усилия и напрежение. Няма да си почина, докато не получа тоя чапкън в моя власт. Дъх няма да му дам да си поеме и ще го гоня, додето рухне пред нозете ми. Тоя мъж сам е по-опасен от всичките си хора взети заедно. Какъв триумф щеше да е, какво щастие и удовлетворение, ако го бяхме заловили. Но аз не искам да се оплаквам и сега-засега съм доволен. Виж пленниците и ги преброй! Сто и шейсет ловци на роби. Правен ли е някога подобен лов, ефенди?

— Аз поне не съм чувал.

— Да-а, такова нещо никога не се е случвало. Отсега моето име ще бъде изричано от всички капъсъзи от тоя сой с дваж по-голяма боязън и това дължа аз на твоята енергична подкрепа. Ще ми помагаш ли и занапред? Ще имаш ли добрината да ми изпълниш една молба?

— Каква?

— Кога трябва да се върнеш в родината си?

— Когато ми е угодно.

— Тогава остани още при мен! Искам нещо да ти кажа. Ще ти дам едно обещание. Ако ми помогнеш да заловя тоя Ибн Асл, готов съм да ти…

— Стой, никакви обещания! — пресякох го. — Ти ми позволи да гледам на теб като на свой приятел, а аз ти доказах, че съм твой. Между приятели обаче няма място за пазарлъци и възнаграждения. Аз имам време. Защо да не се поставя на твое разположение? Аз подхванах играта с Ибн Асл. Защо да не я доведа докрай и да я спечеля? Робският въпрос ме засяга в най-дълбоките душевни възприятия. Защо да не се занимавам на дело с него, след като ми се предлага толкова подходяща възможност? Онова, което съм си поставил за цел в тази насока, мога тъкмо по този път най-добре да постигна. Така че оставам при теб.

— Докато пипнем кучия син?

— Да, докато бъде обезвреден.

— Благодаря ти, ефенди! Едва сега съм сигурен, че ще го спипам. Къде, смяташ, че ще се намира той оттук насетне? Накъде ще се насочи днес?

Аз обясних и обосновах гледището си, относно което бях говорил вече преди малко с Бен Нил. Ахмед ме слушаше внимателно и когато свърших, рече:

— Напълно съм съгласен с теб. Ибн Асл ще се отправи първо към кораба си и после ще замине за Фашода, за да потърси там приятелите си. Какво да правим при това положение?

— Трябва да тръгнем след него.

— Определено! Но аз за съжаление трябва да отида първо до Хартум, за да предам пленниците. Там ще се снабдя с провизии и муниции за едно дълго пътуване, защото е възможно да преследваме Ибн Асл далеч нагоре в Юга, до блатистите местности на нилските ръкави. Това ще отнеме няколко дни. После трябва да вземеш предвид, че при благоприятен вятър ще се нуждая поне от една седмица за плаването нагоре по Нил до Фашода. Когато пристигнем там след толкова дълго време, Ибн Асл вече ще е изфирясал.

— Не би ли могъл в Хартум да вземеш някой правителствен параход, който да те закара на буксир за много по-кратко време?

— Ако заваря някой от онези малки вабурат^[1], действително ще му сложа ръка. Но дори и тогава Ибн Асл ще е напуснал селището още къде-къде преди пристигането ми.

— В такъв случай ще го последваме. Това си е съвсем просто!

— Не е чак толкоз просто, колкото си мислиш. Но ако някой от нас отиде горе във Фашода, би могъл да събере сведения и подготви нещата, та като пристигна, да не се налага да спирам, а веднага да поемем по петите му.

— За това вече помислих и аз. Съставил съм дори и план, който се канех да ти изложа. Нашите мнения се съгласуват по най-благоприятен начин. Аз ще отпътувам напред.

— Хамдулиллах! Сега отново ми олекна на сърцето. По-добро доказателство за твоето приятелство не би могъл да ми дадеш. Приемам с благодарност предложението ти и ще те снабдя с всичко, от което се нуждаеш. Но как се каниш да изминеш пътя?

— На всеки кораб — изключвам твоя, тъй като плава по-добре — ще са необходими оттук дотам пълни единайсет дена, ако пристава нощем до брега, а при неблагоприятен вятър и още повече. Едно такова прахосване на време ние не можем да си позволим, ако искаме да хванем Ибн Асл.

— Но нали и на него ще е потребно толкова време!

— Мислиш ли, че той ще пътува със своя „Хирдаун“? Определено не. Нали ще го е страх от твоя „Шахин“. Аз съм убеден, че той ще язди. Па и какво ли по-добро може да стори, след като притежава една такава безподобна камила.

— Давам ти право. И тъй, ти сигурно също искаш да яздиш?

— Да, при предпоставката, че мога да се добера до някоя добра камила.

— Че нали имаш такава и даже две с напълно еднакви качества. Или вече не си доволен от тях?

— Биха ме задоволили повече от достатъчно. Те са отлични животни. Помисли какъв път са изминали! И въпреки това са все така бодри, както в деня, когато ги получих. Разбира се, ние много добре се отнасяхме с тях, а и при фесарахите имаха възможност дълго да си отпочинат. Но ти си ги наел. Не трябва ли да ги върнеш?

— Изцяло според угодата ми. Хадифът се нуждае от тях, това е достатъчно. Ти можеш спокойно да ги задържиш.

— Добре! Тогава съм убеден, че Ибн Асл няма да спечели прекалено голяма преднина.

— Сам ли се каниш да яздиш?

— Това би било най-доброто наистина. Един придружител само би ме препятствал. Затова мисля, че…

Бях прекъснат и го очаквах. Бен Нил си беше позволил да седне при нас и бе чул всичко. Сега ме пресече на словото:

— Не всеки препятства, ефенди! Има един, който ще даде живота си за теб, и който ще хукне подире ти, ако не го вземеш със себе си. Ти имаш две еднакво бързи камили. Ако аз седна на едната от тях, няма да бъдеш възпрепятстван. И ако в опасностите не мога да ти бъда много полезен, то в мое лице ще имаш все пак един слуга, който ще ти е необходим поне за делничните неща. Моля те най-настойчиво, вземи ме със себе си! Ще отблъснеш ли твоя Бен Нил?

— Бих те взел, ако не се налагаше да мисля за Абу ен Нил, твоят дядо.

— Той ли ти пречи да ми дадеш разрешение?

— Да. Нима искаш да се разделиш пак с него, след като така щастливо се срещнахте?

— На Бен Нил ще се наложи да се раздели с него само за кратко време — намеси се Рейс Ефендина. — Докато пътувах от остров Хасание насам, разбрах колко годен кормчия е тоя Абу ен Нил. Аз му простих всичко и съм готов да го взема на служба при себе си. Тогава той ще дойде с нас до Фашода и ще се срещне отново с внука си.

Абу ен Нил не беше дошъл — също и Селим, разказвачът на небивалици — заедно с другите до Джебел Араш Кол, а останал на кораба. При последните думи на Рейс Ефендина Бен Нил от радост да имаше как щеше да му се хвърли на врата. Той се впусна в най-образни и искрени благодарствени слова и ако не желаех да се проявя по-малко любезен, трябваше да му обещая, че ще го взема със себе си. Това впрочем още преди туй ми бе залегнало в намеренията. Въпреки своята младост Бен Нил беше по-благонадежден от всеки друг, а да предприема сам една такава дълга езда в непозната страна, не беше препоръчително. Та беше уговорено, двамата да си останем както досега „в пакет“.

След като тоя въпрос бе обсъден. Рейс Ефендина рече:

— Знам, че би предпочел да тръгнеш веднага, но ще трябва все пак да ме придружиш преди туй до кораба. Там има някои неща, които искам да ти дам, има също муниции и пресни провизии, докато тук би могъл да получиш само негодни остатъци.

— В такъв случай ще ми е приятно, ако не се задържим дълго тук, емир.

— Ще тръгнем веднага щом правосъдието бъде достатъчно удовлетворено.

— Още тук ли искаш да проведеш съд? Над кого?

Призля ми само при мисълта за Вади ел Берд и роботърговците, които бяха разстреляни там без много-много церемонии.

— Най-напред над двамата асакери — отговори той. — Те заслужават смърт.

— Смърт? — попитах, стреснат от неговата строгост. — Ами техните дребни провинения не са такива тежки престъпления, че да ги накажеш със смърт!

— Неподчинението пред лицето на врага се наказва със смърт, поне при мен.

— Юсуф само е стоял на пост и значи не подлежи чак на такова наказание!

— Също толкова, колкото заместник-командирът Исмаил! Юсуф без разрешение е избъбрил всичко. Неговият серсемлък е виновен както за смъртта на другарите му, така и за изплъзването на Ибн Асл. Помисли само какви хора имам на подчинение! Те могат да бъдат държани под юзда единствено чрез строгост.

— С благост аз се погаждах съвсем добре с тях.

— За толкова кратко време да, това е било възможно. Но те скоро щяха да ти се качат на главата. Моите асакери ме познават, а тези двама хаймани много добре знаят какво ги чака.

— Значи наистина смъртта?

— Да. Сега ще наредя да разстрелят Исмаил и Юсуф.

Може би имаше право, може би не. Но аз не можех да одобря едно такова наказание. Съжалявах двамата бедни дяволи. Затова не позволих да ме разколебае, а му говорих толкова дълго, додето накрая отстъпи.

— Добре, подарявам им живота на тия маскари. Нека се махат и никога повече да не ми се мяркат пред очите!

— Стой, емир, не така го имах предвид! Когато човек прави нещо, трябва да го прави изцяло. Опростиш ли им наказанието, а ги натириш, то това не е пълно помилване.

— Да не би пък да трябва чак и на служба да ги задържа?

— Да. Аз те моля най-специално за това.

— Най-специално? А дето измоли живота им, сигурно не беше нищо особено?

Аз му се ухилих и му протегнах ръка.

— Дай си ръката! Те остават при теб. Ти не си някое страшилище, макар да искаш да мязаш на такова. Казвам ти, че едно подчинение от любов е хиляди пъти по-ценно, отколкото едно подчинение от страх. Аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш, и знам точно, че твоите асакери въпреки суровостта ти те обичат.

— Тъй ли? Ти си го узнал? — попита той меко, при което една почти слънчева усмивка плъзна по лицето му.

— Не само веднъж, а често. И така, емир, ще изпълниш ли желанието ми?

— Това веднага ще видиш и чуеш.

Рейс Ефендина заповяда да развържат двамата мъже и да ги доведат при него. Когато застанаха после пред нас, личеше им по обречените лица, че очакват най-суровото наказание.

— Аз възнамерявах сега да наредя да ви разстрелят, гиди синове на неподчинението такива! — заяви им той. — Но Кара Бен Немзи ефенди помоли милост за вас, а когато изпълних желанието му, поиска даже да ви задържа при себе си. Аз удовлетворих и това му искане. Коленичете пред него, кучи синове, и му благодарете в прахта! Защото неговата състрадателна ръка ви сграбчи току пред Портата на смъртта и върна в живота.

Исмаил и Юсуф наистина се хвърлиха на земята пред мен и зацелуваха ръцете ми, двама мохамедани на един християнин! Когато после се отдалечиха и седнаха при другарите си, видях погледа на този суров мъж да се отправя с израз на любвеобилна благодарност към мен. Аз отново и отново твърдя, че любовта, християнската любов, е най-великата сила на небето и земята, и че няма човек, чието сърце тя рано или късно да не съумее да отвори.

— Всъщност се радвам, че изпълних желанието ти — рече Рейс Ефендина, — защото това ми дава сигурността, че сега ще ме оставиш да действам по свое усмотрение. Въпреки това предварително ти казвам, че колкото и големи да са благодарността и приятелството ми към теб, не биха могли да ме накарат да ти изпълня втора подобна молба. Та те умолявам значи настоятелно да не ме поставяш в затруднено положение. Докарайте Факир ел Фукара!

Споменатият беше доведен. Стоеше с вързани ръце между двама асакери, пазачите му. Независимо от това неговият поглед почиваше спокойно върху Слугата на справедливостта, който го огледа презрително.

— Как ти е името?

— Наричат ме Факир ел Фукара — отвърна Мохамед Ахмед.

— Питах те за името ти, а не как ти викат хората! Отговаряй значи!

— Факир ел Фукара — повтори другият инатливо.

— Азис, отвори му устата!

Сигурно си спомняте, че любимецът на Рейс Ефендина умееше майсторски да размахва камшика от хипопотамска кожа. Той седеше при асакерите. При вика на своя господар скочи, приближи, измъкна бича от пояса и изплющя толкова бързо пет-шест пъти по гърба на факира, че оня изобщо не съумя да направи някакво движение на защита. После обаче се обърна към Азис, заплю го в лицето, изкриви физиономия в яростна гримаса и кресна:

— Кучи син, как посмя да ме удариш, мен, светецът на светците, Факир ел Фукара, пред когото милиони ще коленичат, за да…

— Азис — пресече с гръмовен глас Слугата на справедливостта хоканицата му — бастонадата!

Мохамед Ахмед се обърна рязко към него.

— На мен бастонада? Нима Аллах дотолкова се е извърнал от теб, че си способен на безбожието, неговия любимец да…

— Азис, една кърпа в устата! — прекъсна го отново Рейс Ефендина.

Асакерите, които бяха с мен при фесарахите и толкова много се бяха ядосвали на този мъж, се зарадваха, че той сега най-сетне си намери майстора. Те приближиха и се погрижиха заповедта да бъде изпълнена по най-бърз начин, Факир ел Фукара беше съборен на земята и когато раззина уста за крясъци и проклятия, получи края на собствената си одежда като запушалка за устата. Цялата му съпротива не помогна с нищо. Държаха го толкова много ръце, че в крайна сметка изобщо не можеше да помръдне. Положиха го по корем. Неколцина мъже насядаха по бедрата, ръцете и тялото му. Други прегънаха краката в коленете, така че оголените пети да заемат хоризонтално положение.

— Колко удара, емир? — попита Азис.

— Двайсет на всяко стъпало — гласеше присъдата.

Четирийсетте удара бяха добросъвестно отброени и след последния петите на наказания представляваха две подпухнали, обагрени в тъмночервено, разпукани месни маси. Сега му извадиха тапата от устата и го пуснаха. Той се изправи, стенейки, в седящо положение и изгледа строгия съдник с кървясали очи като безумец.

— Сега още веднъж, как е името ти? — попита Рейс Ефендина.

— Мохамед Ахмед — изгъргори запитаният.

— Ако го беше казал веднага, щеше да си спестиш бастонадата. Аз изисквам подчинение. Че ти се наричаш Факир ел Фукара, не ми влива ни най-малка почит. Кара Бен Немзи ефенди ти е спасил живота, като убил лъва. Ти обаче си му си се отплатил с неблагодарност. Искал си да предадеш моите асакери на Ибн Асл. Всъщност би трябвало да те пречукам, ала аз те презирам и не искам да ти окажа честта, да бъдеш съден от мен. Завлечете тоя внук на неблагодарността отсреща при маийех и го оставете да лежи на ръба му. Нека там разправя на себеподобните си чудовища за Махди, какъвто се кани да става, и да лочи вонящата вода, додето нозете му позволят да се закандилка по степта!

Заповедта беше изпълнена буквално. Двама мъже сграбчиха Факир ел Фукара и го повлякоха към блатото. С какви ли чувства се е връщал по-късно, когато действително бе въздигнат макар и на ограничена територия до владетел на правоверните, в спомените си към този лишен от всякаква слава инцидент в живота си!

На мен и през ум не ми мина да кажа една добра дума за фанатика. Струваше ми се, че предостатъчно си е заслужил наказанието с бой. С него впрочем не се сложи край на днешното правораздаване, защото Рейс Ефендина сега заповяда да бъде доведен стария Абд Асл.

Онзи преди малко бе пожелал Аллах да ме разкъса и разпилее по всички ветрища. Сега може би на драго сърце щеше да ми заговори другояче. Поне така предполагах, въпреки че той приближи с твърди крачки и предизвикателна физиономия. Помислих си за пещерата край Маабдех. Колко благочестив и достолепен ми се беше сторил тогава! И как го бях опознал после като съвсем друг! Та нали още на следващия ден вече беше посегнал на живота ми и оттогава до днес ме бе преследвал с една направо демонска враждебност. Старостта трябва да се уважава, но човек, който с истинска наслада извършва най-тежки престъпления, макар да стои вече с единия крак в гроба, не е достоен за почит, а за презрение, и е двойно наказуем. Това, изглежда, мислеше и чувстваше и съдията, защото очите му се бяха спрели с израз погнуса и отвращение върху стария.

— Дълго те търсих, свети факир. Ти винаги ми се изплъзваше, ала сега ще проведа съд над теб.

— Аз изисквам друг съдия — изръмжа Абд Асл.

— Няма такъв, който да съумее да те осъди достатъчно строго. Дали ще бъда аз, или някой друг, не можеш да бъдеш наказан така, както си го заслужил! Твоите позорни деяния броят стотици. Хиляди хора ти дължат робството си, смъртта или обедняването на близките си. Колко села си обезлюдил и изгорил! И същевременно си вадел на показ физиономията на светец, изричал си молитвите на благочестивец и си се представял за достоен за преклонение марабут. На тази роля й дойде краят и аз ще те пратя там, където ти е мястото, а именно в Джехеннема.

— Нямаш право да ми посегнеш на живота! — изкряка старият.

— Много, мнозина са го имали и го имат и днес! Че те не са го упражнили, е било голям грях, защото са ти предоставили по тоя начин време за все нови и нови безчинства. Аз не бива да извърша същия грях. Аз имам свещения дълг да те унищожа, за да престане веднъж завинаги мозъкът ти да измисля кърваво деяние след кърваво деяние. Ти си едно чудовище и чудовища ще те погълнат. Аз ще наредя да те хвърлят на крокодилите.

— О, Аллах! — изврещя старият. — Не можеш да го сториш! Пощади ме, о. Рейс Ефендина!

— Да те пощадя? Я си припомни! Кара Бен Немзи ефенди те е пощадил, Бен Нил ти подарил живота. В замяна ти отново и отново си се домогвал до техния. Ти си един шейтан, в чиято природа е залегнало на благодеянието да се отплаща със злодеяние. Нещата си остават според моята присъда: Ти ще бъдеш хвърлен на крокодилите!

Присъдата беше изречена с безпрекословна сериозност. Въпреки това Абд Асл погледна изпитателно Рейс Ефендина дали все пак не мисли другояче. Но като разбра по каменните черти на съдника, че е изрекъл едно твърдо, непоколебимо решение, зави:

— Това не е възможно! Не е човешко!

— Мълчи! Пада ти се полагаемото. Кога си постъпил ти барем един път човешки? Горко на онзи, който стори зло! Това е моят девиз, според който ти ще умреш. И твоят син също според него ще бъде погубен. Вържете му краката и го метнете после в блатото! Нека неговият приятел, великият Факир ел Фукара, стане свидетел как ще бъде погълнат от крокодилите!

— Милост, милост! Само още една дума! — запищя старият, когото асакерите поискаха да го сграбят.

— Каква? — попита суровият Слуга на справедливостта, като им даде с дясната ръка знак да почакат.

Абд Асл се обърна в отчаянието си към мен.

— Ефенди, ти си християнин. Ти не бива да допуснеш да ме оставят да умра от една толкова ужасна смърт! Моля те, освободи ме! Накарай да ме помилват! Зная, че емирът ще се вслуша в твоя глас.

— Ти не го заслужаваш — съжалих го аз с убеждението, че Рейс Ефендина няма да ми изпълни една такава молба.

— Трябва ли да го заслужавам? Твоето учение не е ли учение за любовта, милостта и състраданието? Ти самият ми го каза и обясни, когато бяхме в Сиут.

— Да и след като ти го бях обяснил, ти ме подмами под земята, където трябваше окаяно да загина.

— Не мисли сега за това, а мисли единствено за повелята на твоята вяра, та твоят Исус, когато дойде един ден като съдия, да се отнесе милостиво и с теб!

— Мълчи! — заповяда му Рейс Ефендина, който може би си мислеше, че оня все пак ще ме склони към ново ходатайство. — Кара Бен Немзи нищо не може да стори за теб, защото аз няма да се вслушам в неговия глас. Вържете го!

Абд Асл се бранеше с вързаните ръце и двата крака срещу изпълнението на тази заповед. Същевременно ревеше като диво животно. Не е трудно да се помисли, че тая бурна разправия в никой случай не намираше одобрението ми. Старият си бе заслужил смъртта и наказанието трябваше да го сполети, но да бъде хвърлен на крокодилите, не беше нужно. Поне това исках да предвардя.

Същевременно ми хрумна една мисъл. Сетих се за водача в пещерата край Маабдех, на когато бях обещал да издиря безследно изчезналия брат. Онова, което тогава бях научил, ме караше да предполагам, че Абд Асл знае съдбата на изчезналия. Затова наредих на хората да спрат.

— Я го оставете пак! Искам да говоря с него.

Мъжете се подчиниха, а старият ми викна:

— Благодаря ти, ефенди! Това беше помощ в най-голяма злочестина. Решил с да помолиш за мен?

— Може би. Отговори ми на няколко въпроса!

— Питай, ефенди! Мога ли да ти дам информация, ще го сторя.

— Познаваш ли Бен Васак, водачът в пещерата при Маабдех?

— Да. Та нали ме видя да говоря с него.

— Познаваш ли също Хафид Сихар, неговият брат?

— И него — потвърди той.

— Известно ли ти е сегашното му местонахождение?

Абд Асл ме погледна изпитателно и после попита:

— Защо искаш да го знаеш?

— Търся Хафид, за да го върна на неговия брат.

— Да, аз мога да ти кажа къде е той. Ще ти го кажа, ако в замяна бъда освободен заедно с всичките пленници тук.

— Хаирсъзино, ти си луд! — извика Рейс Ефендина. — Това е условие, което само някой чалнат може да постави.

— Аз обаче го поставям и си оставам на него!

— Я ми кажи, ефенди, как стои работата с тоя Хафид Сихар!

Тази подкана беше оправена към мен.

— Хафид Сихар е отпътувал за Хартум, за да му бъде изплатена там при търговеца Баряд ел Амин една голяма парична сума — обясних. — И той наистина получил парите, но оттогава изчезнал. По онова време при търговеца работел Ибн Асл. Той бил беден, но след изчезването на Хафид Сихар из един път се разбогатял и се захванал с лов на роби.

— Значи е убил Хафид Сихар и му е задигнал парите.

— Не, Хафид Сихар не е убит! — извика старият. — Ще ти кажа къде преживява, ако ни освободиш!

— Това не може да стане. Но от приятелство към Кара Бен Немзи ефенди ще ти направя едно предложение. Ти съобщаваш мястото, където живее тоя безследно изчезнал мъж, а аз в замяна няма да наредя да те хвърлят на крокодилите. Ще бъдеш разстрелян.

Тогава старият избухна в ехиден кикот.

— Колко си милостив, о, емир! Мислиш, че смъртта от куршум не е смърт? Да живея, искам аз, да живея! И не стане ли това, то и вие няма да узнаете моята тайна. Срещу съкращаване на агонията ми с една или най-много две секунди изисквате освобождението на тоя Хафид Сихар, когото синът ми всъщност трябваше да погуби? Тази цена е твърде висока за мен, прекалено висока.

— Е добре, разкарайте го най-сетне тоя Абд Асл!

Сега свързаха краката на стария и го понесоха. Той се държеше съвсем спокойно. Ние също се умълчахме. Никой в бивака не изричаше дума. Сетне откъм блатото се чуха няколко вика, после скимтящо ридаене и накрая един крясък, който ме пронизало мозъка на костите. Старият беше свършил. Когато мъжете, които го бяха отнесли, се върнаха, един от тях доложи:

— Първо си даваше вид, като че е твърд и куражлив, ама като видя отвратителните твари, зарева. Шеятините на блатото веднага го разкъсаха.

Потреперих. И все пак ми се струваше, сякаш това наказание не му бе прекалено сурово отмерено. А Рейс Ефендина даже ми рече:

— Жалко, че мина толкова бързо! Тоя изверг заслужаваше една по-дълга агония. Ти сигурно ми се гневиш, ефенди, дето не се съгласих на неговото искане.

— Не, не мога да ти се сърдя, защото онова, което той искаше, беше наистина безумно. Той и всичките му хора свободни! И в крайна сметка все пак щеше да ме излъже. Но така или иначе поне един резултат реализирах. Досега не бях попадал на ни най-малка следа от безследно изчезналия, но понеже старият се увлече до думите: „тоя Хафид Сихар, когото синът ми всъщност трябваше да погуби“, то знам къде мога да добия информация, а именно при Ибн Асл, който при всички случаи е ограбил изчезналия. Познаваш ли търговеца Баряд ел Амин в Хартум?

— Да. Често съм се отбивал при него.

— Честен човек ли е, или не?

— Самата честност не би могла да търгува различно от него.

— Би следвало да ми е приятно. Водачът от Маабдех също ми го описа като честен човек, ала в неговото описание все пак имаше няколко пункта, които се нуждаеха от разяснение. Ако той е лицемер, ще го разоблича веднага щом отида в Хартум, което за съжаление сега няма да стане толкова скоро. Кога ще тръгнем оттук?

— По моему веднага.

— Приключи ли за днес със съденето?

— Да. То всъщност касаеше само стария, който при всички случаи трябваше да бъде обезвреден. В Хартум аз няма да имам време да се занимавам дълго със съдбата на тези хора. Ще ги предам там на съдилището, а при това положение много лесно щеше да е възможно Абд Асл да бъде оставен да се измъкне срещу някоя подобаваща сума.

— Човек би трябвало да си помисли, че в подобен случай за подкупване на съдиите не може и дума да става!

— Да, би трябвало да си го помисли и що се отнася до мен, не бих позволил справедливостта на присъдата ми да бъде подкупена и за милиони. Но съм слушал, че в някаква християнска страна богинята на правосъдието била представяна като сляпа жена…

— Това е било в езическа страна, а именно Гърция.

— Дали християнска, езическа, или мохамеданска, нещата си остават все същите, навсякъде е така. Чувал ли си за мюдюра на Фашода?

— Да. Той се казва Али ефенди ел Курди и е станал известен в широк кръг с жестокото потушаване на военния бунт в Касала.

— Там той беше оставил справедливостта твърде много да се разпорежда, затова пък по-късно толкова по-малко. Знаеше се, наистина, че във Фашода строгата забрана на търговията с роби е под негов контрол, ала от това нямаше нищо видно. Ловците на роби влизаха и излизаха съвсем открито в неговата къща. Те тайно му плащаха данък на глава за всеки роб и в замяна намираха при него закрила срещу закона. Аз ги познавах всичките, но не можех да пипна ни един. Когато отивах някой път да стегна примката около врата на един такъв капъсъз, биваше тя срязвана от мюдюра. Щом главният повелител на една провинция върши такива неща, какво може да очаква тогава от по-нискостоящите служители? Фашода направо беше станала изходен пункт на всички грабителски походи за роби. Ловците се събираха там, за да се подготвят, и колчем аз отворех дума за това, бивах навикван или осмиван от мюдюра. Това не биваше по-дълго да търпя. Отидох право при хадифа, казах му го, представих доказателства и резултатът от този ден е известен: Али ефенди ел Курди, беше отстранен от поста и на негово място назначен нов мюдюр.

— Той по-справедлив ли е от предишния?

— Да, убеден съм в това, защото го познавам. Аз съм този, комуто той дължи службата си, понеже аз го предложих за нея, и се радвам, че хадифът се вслуша в препоръката ми. Новият мюдюр също се казва Али ефенди, ала сред досегашните си подчинени беше познат единствено като Абу Хамсах Миах^[2].

— На какво обстоятелство дължи той това име?

— На един много похвален навик, чрез който се е поставил на голямо уважение. Той именно е напълно недостъпен на всяка подкупност и други подобни слабости и има адета, когато провежда съд над някого, когото счита за виновен, да му отсъжда петстотин удара. Тъй като раздава с еднаква готовност тази норма и на бедни, и на богати, хората му имат ужасен страх и аз го считам способен скоро и във Фашода да наложи ред. Той е мой приятел и аз всъщност те помолих да дойдеш сега с мен да кораба единствено защото искам да ти дам едно препоръчително писмо до него, та и в мое отсъствие да намериш във Фашода необходимата подкрепа.

Едно такова писмо щеше действително да ми е добре дошло, тъй като вероятно щеше да облекчи и направи възможни някои неща, които иначе щях да осъществя трудно или даже никак.

По време на този тих разговор ние бяхме запазвали сериозни физиономии. Това, изглежда, бе природило в пленниците вярата, че съдебното заседание още не е отминало, и ние беседваме относно наказанието на останалите. В този случай двамата офицери на ловеца на роби първи биха дошли по реда си. Това явно ги постави в голяма угриженост, защото старши лейтенантът изпрати при нас един от пазачите, за да пита дали бива да говори с нас — имал да ни направи едно много важно съобщение. Беше му позволено. Когато двама асакери го доведоха при нас и Рейс Ефендина го попита какво има да ни каже, той започна:

— Ти нареди присъдата на Абд Асл да бъде приведена в изпълнение, о, емир. Сега и над нас ли ще проведеш съд?

— Да не би очакваш, че ще ви пусна да си вървите?

— Не. Ние те познаваме. Намираме се в ръцете ти и не бива да се надяваме, че ще се измъкнем безнаказано. Молим те за милостта, прави с нас каквото ти е угодно само не ни хвърляй на крокодилите. Как ще може да архангел Джибраил^[3] да намери костите ни в Деня на възкресението, ако те са били сдробени и излапани от чудовищата!

— Мискинино! Сега, в смъртния страх, се позоваваш на предвестията на Корана. Мислеше ли и при мискинлъците си за повелите на вярата?

— Емир, ловът на роби е бил позволен от столетия. Какво общо има тук вярата, че това решение е било отменено от хора?

— А какво общо има исляма с твоите кости? Ако те бъдат разложени в търбуха на някой крокодил, няма да се наложи по-късно да бъдат печени в Джехеннема. Ти даже трябва да си ми благодарен, задето сега ще наредя да последваш Абд Асл.

— В името на Аллах, не го прави! Аз ще ти докажа, че не съм толкова лош, колкото си мислиш, и не заслужавам подобна смърт.

— Тъй ли? Бих желал да знам как ти, предводителят на тези бесни кучета, се тъкмиш да приведеш едно такова доказателство.

— Позволи ми да ти го представя! Преди малко чух, че Кара Бен Немзи ефенди се осведоми за един мъж, който бил изчезнал. Ако ви дам информация относно Хафид Сихар, ще ме пощадиш ли от крокодилите?

— Не, защото ти ще тръснеш някоя лъжа, за да се спасиш.

— Няма, о, емир. Аллах знае, че ще кажа истината! Вземи ме с теб и ме дръж пленен, докато се убедиш в това! Ако установиш, че съм те излъгал, можеш да ме дадеш на крокодилите да ме изядат или да ми измислиш някоя още по-ужасна смърт.

— Предварително не мога нищо да ти обещая. Ние ще проверим думите ти. Намерим ли ги за верни, то може би ще проявя готовност да те пощадя от крокодилите. Знаеш ли къде се намира Хафид Сихар?

— Да, но не зная страната и селото.

— Как? Известно ти е местонахождението, пък не знаеш нито страната, нито селото? Та ти говориш направо глупости!

— Наистина е така, о, емир.

— Да не би да си говорил по тоя въпрос с Ибн Асл или баща му? Те са те посветили в тайната си?

— Не. В такива поверителни неща двамата никога не са контактували с нас. Но веднъж аз ги чух как говореха за тоя Хафид Сихар, без да знаят, че се намирам наблизо.

— Какво казаха?

— Отделните думи вече не мога да ти цитирам, но съдържанието запомних. Ибн Асл по-рано бил беден и чрез Хафид Сихар станал богат. Отмъкнал му голяма сума и я поделил с един друг.

— Кой е другият?

— Това не зная. От онова, което чух, не можех да си направя извод. Не беше споменато нито името, нито занятието му. Ибн Асл искал да убие Хафид Сихар, за да премахне от света свидетеля на кражбата, но оня другият не се съгласил. Със заграбените пари бил предприет един гхазуах^[4] а за да бъде обезвреден, Хафид Сихар бил помъкнат с участниците и продаден дълбоко в Юга на предводителя на някакво диво племе.

— Кое племе?

— Баш това не зная, о, емир. Ти научи всичко, което можех да ти кажа. Ще проявиш ли сега милосърдие?

— Обърни се към Кара Бен Немзи ефенди! Може би той ще прояви склонност да ти ходатайства.

Пленникът последва указанието, като ме помоли да се застъпя за него. Аз трябваше максимално да се възползвам от неговия смъртен страх за целите си и ето защо дадох уклончив отговор.

— Дали ще сторя нещо за теб, зависи изцяло от понататъшната ти откровеност. Чувал ли си името Баряд ел Амин?

— Да. Този мъж е търговец в Хартум. Преди малко ти вече пита Абд Асл за него.

— Ибн Асл още ли се намира в търговски връзки с него?

— Не. Поне аз не знам нищо такова.

— В такъв случай този въпрос е уреден. Но по-нататък, има ли сега Ибн Асл много пари у себе си?

— Да, почти цяло състояние. Той искаше да предприеме един лов на роби, какъвто още не е имало. Накъде обаче, това дори за мен остана в тайна. По отношение този поход той се държеше много потайно. Целта щях да науча едвам във Фашода.

— Дълго ли възнамерявахте да останете там?

— Докато приключихме с екипировката.

— Както забелязах, вашият кораб „Хирдаун“ беше празен. Във Фашода ли щеше да приеме необходимите разменни стоки?

— Да и другите кораби също.

— Какво? Няколко кораба ли щяха да бъдат екипирани?

— Да. Колко обаче, това също не ми бе казано предварително.

— Ибн Асл трябва да има във Фашода много доверени търговски партньори. Познаваш ли ги?

— Той дори с най-близките си подчинени е много предпазлив и дискретен. Никога не ме е допускал да надникна в неговите приятелства и връзки. Затова във Фашода познавам само един-единствен мъж, за когото със сигурност мога да кажа, че дружи с Ибн Асл. Той се казва Ибн Мулай и е майор на арнаутите във Фашода.

— Това е достатъчно. Само още едно: Къде оставихте кораба си, когато потеглихте за насам?

— Той лежи в десния ръкав на Нил при остров Мохаби-лех. Десет мъже останаха да го вардят.

— Добре! Личи си, че ми каза истината, и аз съм доволен от теб.

— Благодаря ти, ефенди! Ще имаш ли сега милостта да се застъпиш за мен пред емира?

— Тъй като не ни излъга — изпревари думите ми Рейс Ефендина, — обещавам ти, че си в безопасност по отношение крокодилите, но повече нищо не мога да сторя. Горко на онзи, който стори зло! Невъзможно е да останете ненаказани.

Старши лейтенантът се върна на мястото си, успокоен поне за мига, и сега се започнаха приготовленията за потегляне. Разпитванията ми бяха дали успех, но толкова малък, та си казах, че сигурно ще е изключително трудно, ако не и невъзможно, да открия брата на водача от Маабдех. Съществуваше само един-единствен човек, от когото можех да узная местопребиваването на този нещастен мъж, а именно самият Ибн Асл. И при предпоставката, че ми се удаде да заловя ловеца на роби, то пак си оставаше съмнително дали ще успея да изтръгна от него желаната информация. С други думи в този случай трябваше да се осланям на щастливата си звезда.

„Шахин“, корабът на Рейс Ефендина, лежеше край левия бряг на Нил на същата с ширина с блатото. За да го достигне, пешеходецът се нуждаеше от може би три часа. Пленниците лесно можеха да издържат пътя. Те щяха да бъдат наместени под палубата. Тъй като камилите нямаше как да бъдат натоварени, трябваше да бъдат изпратени по суша до Хартум, за което бяха достатъчни десет-дванайсет асакери.

Беше малко преди пладне, когато потеглихме. Рейс Ефендина бе застанал начело на шествието и аз преднамерено се качих последен на седлото. Направих го заради Факир ел Фукара. Той лежеше безпомощен, изоставен на произвола на облаците жилещи насекоми, глада и жаждата. Будеше съчувствието ми, макар да не го заслужаваше. Аз притежавах един воден мех, наистина, но не ми се искаше да го жертвам. Ето защо тайно бях взел и окачил на седлото си друг. Той беше още наполовина пълен.

Когато последните от върволицата се бяха отдалечили на известно разстояние, подкарах и аз животното си, но не след тях, а към маийех. Не знаех мястото, където се намираше Факир ел Фукара, и където много вероятно бе хвърлен в блатото и Абд Асл, ала не можех да го сбъркам, защото една ясна следа водеше дотам. Хората именно не бяха носили факира, а го бяха влачили по тревата.

Видях го да лежи до един неугледен храст ошер, който растеше досами брега. Блатото тук беше покрито с воняща зеленина, сред която се изтягаха с лениво спокойствие исполински крокодили. Това бяха гробарите на стария Абд Асл!

Когато факирът ме чу да идвам, извърна глава и вторачи кръвясали очи в мен. По тъмното му лице мина едно кажи-речи скотско ухилване. От устните му се изтръгнаха няколко хъхрещи срички — навярно хули, които не разбрах. Ръцете му бяха все още вързани, а по разпуканите крака гъмжеше от комари, които увеличаваха болките му. Слязох и прерязах връвта, така че ръцете му сега бяха свободни. После сложих до него водния мех и прибавих провизиите, които носех в торбата на седлото. Това му бе достатъчно за няколко дни. Той ме наблюдаваше, без дума да каже.

— Ето ти едно-друго, за да не умреш от глад и жажда — поясних му аз. — Повече не мога да сторя за теб.

Мохамед Ахмед ми отговори само с едно злобно съскане.

— Имащ ли някакво желание?

Оня мълчеше.

— Не? Тогава сбогом! На два часа път оттук, право на изток, се намира Нил. Ще можеш да го достигнеш, преди да са ти свършили припасите.

Възседнах отново. Когато камилата ми започна да крачи, зад мен прозвуча благодарността:

— Аллах да те прокълне! Бой се от отмъщението, отмъщението!

Скоро застигнах шествието и се присъединих към яздещия отпред Рейс Ефендина. Не беше необходимо да останем при кервана, тъй като от злополука не следваше да се опасяваме. Ето защо препуснахме напред, за да спечелим време и стигнем по-рано до кораба. Там се отправихме към каютата, където Ахмед изготви споменатото препоръчително писмо. После ми тикна една кесия в ръката.

— Във Фашода ти ще изпълняваш мои задачи. Разполагай с тези пари, като да са твое състояние! От тях аз няма да взема нищо обратно.

Когато шествието пристигна, аз се погрижих само за приготовленията относно предстоящата езда. Бяхме богато запасени с всички потребни неща и малко след Нощната молитва се сбогувахме, тъй като искахме още днес да изминем едно порядъчно разстояние.

Лъвската ми кожа Рейс Ефендина все със себе си за Хартум, където щеше да бъде обработена, и откъдето възнамерявах по-късно да си я прибера. Пътят ни не водеше покрай Нил, чиито криволици искахме да избегнем, а през откритата равнина, която правеше възможно по-бързото ни придвижване. Задаващите се преживелици не ни тревожеха.