Стюарт Уудс
Бялата стока (5)

5.

Кат се събуди леко. Беше смайващо студено за този климат. Около него всичко беше бяло. Много бяло.

Обзе го паника, опита се да се изправи, но не можа. Чувстваше се много слаб. Какво става? Не можеше да се успокои. Огледа стаята, за да разбере къде се намира. Очевидно беше в болница. В стаята имаше още три легла. Всичките бяха празни и неоправени. На стойката до него имаше съд с прозрачна течност, която с помощта на една игла се вливаше в ръката му. Халюцинации ли беше имал? Дали всичко това не беше някакъв ужасен сън? Сложи ръка на гърдите си. Напипа гъсто навити бинтове. Натисна леко и изпита остра, пронизваща болка. Не сънува. Беше истина и за съжаление си спомняше всичко без никакви затруднения.

Откри до главата си звънец и го натисна. След миг някаква латиноамериканка, явно медицинска сестра, влетя в стаята.

— Вие сте буден? — каза тя.

Кат си помисли, че въпросът звучеше глупаво. Опита се да говори, но гърлото и езикът му бяха сухи като хартия. Нищо не излезе. Сестрата усети това и му наля чаша вода от термоса до леглото, сложи в нея една стъклена сламка и му я подаде. Кат отпи малко хладка вода и изплакна устата си, докато усещането за суха хартия изчезна.

— Къде съм? — успя да запита.

— Намирате се в Куба — отговори жената. Имаше съвсем слаб акцент.

— Семейството ми? — промълви той. Имаше право да знае дали случилото се беше истина.

Лицето й трепна.

— Ще повикам някого — каза тя и излезе от стаята.

След две минути сестрата се върна с един млад мъж, облечен в бяло сако и панталон, вероятно от морска униформа.

— Аз съм доктор Колдуел — каза той на Кат. Докато мереше пулса му, го попита: — Как се чувствате?

Кат само поклати глава.

— Жена ми и дъщеря ми са мъртви — каза той. Каза го като факт. Не искаше да дава възможност на лекаря да го лъже.

— Боя се, че е така — кимна мъжът. — Виждам, че си спомняте.

— Кубинец ли сте? — попита Кат.

За момент лекарят изглеждаше озадачен.

— О, не — каза той, — намирате се във военноморска база Гуантанамо. Не сте на кубинска земя. Бреговата охрана ви намери преди два дни и ви докара тук със спасителен хеликоптер.

— Зле ли съм?

— Ами не бяхте в много добра форма, когато пристигнахте. Прекарахме два часа във вадене на сачми за птици от тялото ви. Какъв калибър бяха? Четиристотин и десет ли?

— Моите.

— Радвайте се, че не са били калибър дванадесет или от най-едрите сачми. Според мен сте в безопасност. Дори съм изненадан, че се съвзехте така бавно. Сякаш не искахте да се събудите.

— Яхтата?

— Имаме офицер следовател. Повиках го. Той ще ви разкаже.

Сякаш по сигнал в стаята влезе един друг офицер. Лейтенант.

— Здравейте, мистър Катлидж — поздрави той. — Добре дошли.

— Благодаря — кимна Кат.

— Говори ли ви се?

— Да. Можете ли да изправите това нещо? — посочи Кат към леглото.

Офицерът изправи леглото така, че Кат почти седна.

— Какво стана с яхтата? — запита той отново. Искаше да пита и за намерени тела.

— Казвам се лейтенант Франк Адамс. Наричайте ме Франк. Офицер съм от военната полиция. Вие сте Уендъл Катлидж, нали?

Кат кимна.

Адамс изглеждаше облекчен.

— Взех отпечатъците ви, тъй като нямахте документи. Имаме и регистрационния номер на яхтата.

Кат вдигна лявата си ръка и погледна към китката си.

— Името ми е гравирано от вътрешната страна на часовника — на изпечената му от слънцето ръка се виждаше бяла линия.

— Не носехте часовник.

— Сигурен съм, че го носех, когато дойдоха — каза Кат. — Беше малко преди шест сутринта. Какво е станало с яхтата и… с жена ми и дъщеря ми?

Адамс придърпа един стол и седна.

— Преди два дни, в четвъртък, малко след осем часа сутринта, самолет на „Луфтханза“ от Богота за Сан Хуан хвана сигнала от вашия РСУМА. След по-малко от час един хеликоптер на бреговата охрана намери яхтата и спусна двама водолази. Яхтата е била пълна с вода. Вие сте били в кабината за управление. Вашите… жените били в главната кабина. Мъртви. Преди водолазите да успеят да ви вкарат в хеликоптера, яхтата се изправила нагоре с кърмата и потънала. Намирали сте се във водата около две минути, преди да ви извадят. Телата на двете жени са потънали с яхтата. Водолазите не са могли да направят нищо.

Кат поклати глава и очите му се насълзиха.

— Шуреят ви е тук. Настанен е в ергенските помещения. Аз го извиках. В състояние ли сте да ми разкажете сега какво се е случило? Ще се опитам да направя каквото мога, но ми трябват подробности — каза Адамс и извади малък касетофон.

Кат събра сили и започна да разказва от самото начало.

 

 

Когато Кат се събуди отново, Бен Никълъс, братът на Кейти и негов делови партньор, седеше до леглото. Иначе откритото му, приятно лице сега изразяваше шок. Преди Кат да проговори, той вдигна ръка.

— Не трябва да ми разказваш — каза той с известно затруднение. — Лейтенант Адамс ми пусна записа. Беше учуден от твоята изчерпателност.

— Благодаря ти, Бен. Откога си тук?

— Пристигнах снощи. Докараха ме с военен самолет от Маями. Създадоха ми удобства. Не съм предполагал, че ще дойда в Куба.

— Аз също. Дел знае ли?

— Докторът казва, че ще можем да те пренесем в Атланта след ден-два. В Маями ни чака самолет линейка. Ще дойде, когато се обадя.

— Каза ли на Дел?

Бен поклати глава.

— Не можах да го намеря, Кат. Включил беше телефонния секретар, обаче не исках да му го кажа по този начин. Отидох в апартамента му, но никой не отвори. Портиерът каза, че не го е виждал от два дни. Лиз му звъни на всеки час. Тя иска да останеш при нас, докато се оправиш. Щеше да дойде тук, но майка й е пак в болницата. Нашият специалист по пъблик рилейшънс^[1] се занимава с пресата. Някакъв репортер напипал тази история. Предполагам, че я е взел от бреговата охрана. След това журналист от „Ню Йорк Таймс“ разпознал името ти, вестниците в Атланта писаха за теб и… започна един ад. Нямаше как да избягна публикуването на подробностите. Просто това е твърде сензационна история. Бизнесмен, откривател и прочие.

Кат кимна.

— Бен, аз съм виновен за това, което се случи с Кейти и Джинкс.

— Не, Кат. Не бива да мислиш така. Ти не си ги изложил умишлено на опасност. Не би могъл да предвидиш това.

— Аз ги заведох на онова място. Кейти не искаше да ходи там. Аз я убедих.

— Слушай, Кат — каза Бен. — Зная колко много обичаше Кейти и Джинкс. Ти си направил това, което си сметнал за най-добре, но всичко се е объркало. Понякога става така. Не можеш да предвидиш нещо подобно и ако някой има вина, то тя е единствено у хората, които са го извършили. Кейти би разсъждавала по същия начин. Джинкс също. Така трябва да мислиш и ти, иначе ще полудееш.

Очите на Кат се насълзиха. Прегърна Бен и за известно време стояха така. След като се успокои, Бен си тръгна и Кат разбра, че нямаше да плаче вече. Не трябваше да се самосъжалява, ако иска да продължи да живее.

Спомените започнаха да го измъчват отново, но той ги прогони. Не би могъл да изтърпи гледката от яхтата. Въпреки всичко един образ успя да се промъкне. Отпечатъкът от ръката. Ярък и червен. Гневът се надигна в него. Един въпрос го измъчваше. Защо? Доколкото си спомняше, яхтата беше непокътната, когато онези хора си бяха отишли. Всички скъпи електронни апарати бяха по местата си. Нищо не беше изчезнало. На борда имаха много неща, които един крадец би пожелал, но нито едно от тях не беше взето. Не се досещаше за свои врагове, пък и това не би могло да е планирано, защото решението да отплава в колумбийски води беше внезапно. До утрото на този ужасен ден дори самият той не знаеше, че ще влезе в Санта Марта.

По всичко личеше, че тези хора бяха извършили едно безсмислено пиратско нападение и две убийства — според тях три — без никаква изгода, освен един ръчен часовник „Ролекс“ за две хиляди и петстотин долара. В това нямаше никакъв смисъл и осъзнавайки го, Кат се разгневи още повече.

Знаеше, че е загубил Кейти и Джинкс безвъзвратно, но въпреки това Кат искаше да намери убийците и да разбере защо го бяха направили.

Затова взе ново решение. Ако е необходимо, ще даде всичките си пари и остатъка от живота си, за да узнае.