Стюарт Уудс
Бялата стока (27)

27.

Кат погледна отново часовника си. Беше малко след шест, а седяха на бара от два или три часа следобед. Не беше казал на Мег кой е убитият мъж и не мислеше да го прави. Отначало те бяха единствените посетители, а около пет часа барът започна да се пълни с хора — няколко местни жители и група германски туристи. Кат започваше да се тревожи.

Един висок рус мъж с брезентови дрехи влезе в бара, погледна нещо в дланта си и се доближи до Кат.

— Мистър Елис?

Кат се изправи.

— Точно така.

— Казвам се Ханк. Елате с мен, ако обичате.

Кат и Мег започнаха да си събират багажа.

— Извинете ме — каза несигурно мъжът. — Мислех, че сте сам.

— Грешите — каза твърдо Кат. — Мис Гарсия е моят делови партньор. Никъде не ходя без нея.

Мъжът ги изгледа за момент и каза:

— Добре. Последвайте ме. Вие сте последните ми пътници за деня. Съжалявам, че ви накарах да чакате. Днес летях доста.

Заведе ги до едно такси, което ги върна на летището. Спряха близо до хеликоптера, който Кат беше видял да излита по-рано. Високият мъж сложи багажа им в багажното отделение и ги настани на задната седалка, като им обясни как да закопчаят коланите. Малко по-късно се отделиха от асфалта и се отправиха на север, като летяха на не повече от сто и петдесет метра.

Хеликоптерът беше луксозно обзаведен — с четири кожени седалки и с дебел килим. Шумът от двигателя и витлото беше добре изолиран, но на Кат не му се говореше. Знаеше, че скоро ще види Джинкс. Беше възбуден и в същото време уплашен. Стисна ръката на Мег, а тя му се усмихна.

Кат погледна през рамото на пилота към скоростомера и видя, че летят със сто и тридесет мили в час. Движеха се малко на изток от северната посока. Летяха ниско и дърветата под тях сега не изглеждаха като зелен килим, както от три километра височина. Между тях имаше съвсем малко пролуки и земята се виждаше тук-там. Преминаха над голяма река, а след това над две по-малки. Летяха вече един час и осем минути според часовника на Кат, когато хеликоптерът започна да намалява скоростта. След още две минути започнаха да кръжат, а след това се спуснаха под върховете на дърветата.

Хеликоптерът кацна на голяма, наскоро разчистена зона. Когато слязоха, на стотина метра от тях Кат видя група работници и щом шумът от двигателите замря, дочу гневното ръмжене на триони. За негова изненада, съвсем близо до тях беше паркиран един малък самолет с високо разположени крила, покрит с маскировъчна мрежа. Кат се чудеше как може да е кацнал на такава малка площ — според него просеката беше широка към четиридесет и пет метра и дълга около седемдесет или осемдесет метра. След като видя името „Моол“, написано на тялото на самолета, си спомни, че беше виждал такъв в Атланта. Това беше самолет, който можеше да излита и каца на къса писта.

Един прислужник с бяло сако, който теглеше количка, постави багажа им върху нея, след което им махна с ръка да го последват. Излязоха от сечището и двама работници започнаха да завиват хеликоптера с маскировъчна мрежа.

Прислужникът ги поведе по широка пътека, дълга стотина метра, и излязоха на път, настлан с плоски камъни. От двете му страни имаше екзотични цветя, а зад тях джунглата изглеждаше невероятно гъста. Въпреки че слънцето беше още високо над хоризонта, те се намираха в мрачния заслон на високите дървета, които се извисяваха към небето. Скоро пътят се разшири и излязоха в някаква градина. Кат очакваше да види някакъв примитивен лагер, като онези от снимките в канцеларията на Бъз Бергман, но с изненада видя пред себе си голяма къща, измазана с бежов гипс, със зелени керемиди. Изкачиха дванадесет стъпала от градината до една широка веранда пред къщата, и Кат забеляза други масивни сгради, разпръснати между дърветата около къщата.

Прислужникът им отвори вратата и като прекрачиха прага на стаята, ги лъхна прохладен сух въздух. Постройката беше с климатична инсталация. Мъжът каза:

— Ще ви чакам тук. Моля, идете най-напред в канцеларията, ето там — и той посочи една отворена врата.

Кат и Мег влязоха в голяма и добре обзаведена стая. Имаше много мебели, а на стената — шкаф с книги и нещо, подобно на голяма стереоуредба с много копчета и превключватели. Имаше и система за радиоточка, защото на един рафт се виждаше микрофон. Зад едно внушително бюро седеше Варгас, същият, на когото Кат даде сто хиляди долара в клуба на хотел „Текуендама“ в Богота.

Варгас вдигна поглед и разпозна Кат, но като видя Мег, се намръщи. Изправи се и го погледна гневно.

— Коя е тази жена? — запита той.

— Това е Мария Евгения Гарсия. Моят делови партньор — отговори Кат. — Мег, това е мистър Варгас, с когото се запознах в Богота.

— Очаквахме да пристигнете сам — изсъска яростно Варгас. — Не споменахте нищо за тази жена.

— Вие не ми дадохте такава възможност. — Кат се стараеше да говори с раздразнение. — Вие просто взехте парите ми и напуснахте бързо, а половината са на мис Гарсия.

— В такъв случай тя защо не беше на срещата? — настоя Варгас.

— Все още не беше пристигнала в Богота.

— Чакайте отвън и затворете вратата.

Кат и Мег излязоха от стаята и затвориха вратата след себе си.

— Ами сега? — запита Мег.

— На бюрото имаше телефон. Предполагам, че докладва на шефа си.

След една-две минути Варгас отвори вратата и ги покани да влязат.

— Дайте ми паспорта си — каза той на Мег.

Тя му подаде боливийския си паспорт, той го занесе до една копирна машина и направи копие. Върна паспорта и каза на Кат:

— Искам деветстотин хиляди долара в брой.

— В багажа ни са — отговори Кат, като се обърна към вратата. — Ще се върна веднага.

Излезе от канцеларията и отиде на верандата, където прислужникът чакаше с багажа. Извади брезентовия сак и се върна. Отвори сака, извади ризите и радиото на Хеджър и започна да трупа пачките на бюрото.

Варгас взе радиото и започна да го разглежда отблизо.

Кат се направи, че не забелязва, и продължи да нарежда парите. Варгас включи радиото и завъртя копчето за станциите. Не се чу нищо, освен пукот.

— Не знаех, че ще бъдем толкова далече от радиостанции — каза Кат.

— Не се безпокойте, мистър Елис. Ще ви забавляваме, докато сте тук. — Варгас преброи бързо парите и, изглежда, остана доволен. — Вие двамата ще делите едно помещение. Възможностите ни тук са запълнени докрай. Ще бъдете настанени в къща номер дванадесет. Момчето ще ви заведе дотам. Моля, върнете се тук в седем часа за коктейл, след който е вечерята.

Последваха прислужника по друга настлана пътека. Минаха покрай голям плувен басейн и два оградени тенискорта, на които нямаше никой. Настланата с трева пътека се разшири и заприлича на улица, а от двете й страни имаше малки гипсови къщи. Прислужникът изтегли количката пред номер дванадесет и ги покани да влязат. Кат се озова в една малка, но приятно обзаведена стая. Прислужникът им показа спалнята, банята и кухнята. Приличаше на бунгало, което човек може да наеме на плажа, но с по-хубава мебелировка. Прислужникът ги напусна.

— Господи! — каза Кат. — Не очаквах такова нещо. Мислех, че ще ни настанят в някой бордей в джунглата.

— Мисля да взема душ — каза Мег. Постави пръст на устните си и го подкани да отиде с нея в банята. Пусна душа и долепи устни до ухото му. — В канцеларията на Варгас имаше страхотно много електронно оборудване. Преди да продължим да разговаряме, искам да проверя за микрофони.

Кат я наблюдаваше как с един малък уред премина последователно из цялата къща, като проверяваше навсякъде за скрити микрофони. Прегледа и телефона, след което го постави на мястото му.

— Изглежда чисто — каза тя, — а мене ме бива доста в тези работи. Най-добрите са ме подслушвали.

— Впечатлен съм, но по-добре влизай под душа или го спри.

Тя се изкъпа и се върна.

— Кажи ми сега откъде взе тези деветстотин хиляди долара.

— От банката — отговори той. — Откъде иначе?

— В Богота?

— В Атланта.

— Искаш да кажеш, че си мъкнал толкова пари по цяла Колумбия?

— Повече. Дадох сто хиляди на Варгас в Богота.

— Господи! Радвам се, че не си ми казал. Щях да бъда много нервна. А сега какво?

— Ще се покажем на коктейла в седем. Ако Джинкс е тук, може би ще присъства.

— И ако е там?

— Е, трябва да опипаме терена, преди да я измъкнем оттук. Първо да открием къде е тя.

Мег се засмя.

— Докато се занимаваш с това, какво ще кажеш да опитаме да разберем къде сме ние.

— Мога да ти кажа най-общо. Намираме се на около сто четиридесет и пет мили на североизток от Летиция.

— Страхотно. Още какво има наоколо?

— Абсолютно нищо. Може би няколко индианци. Иначе само джунгла. В която и да е посока.

— И ако Джинкс е тук, и ако можеш да я достигнеш, какво тогава?

— Все още мисля по този въпрос.

— Искаш ли да огледаме мястото преди коктейла?

— Не. Откакто слязохме, не съм виждал жив човек тук, освен персонала и Варгас. Нека не привличаме вниманието върху себе си, като зяпаме наоколо.

— Защо според теб не ни претърсиха, когато дойдохме?

— Защо да си правят труда? Имат милион долара наши пари и знаят, че няма да откраднем нищо. Пък и като се има предвид мястото, в което се намираме, дори и да сме въоръжени, какво можем да им направим сред охраняван лагер?

— Точно така — каза Мег. — Какво можем да направим?

Кат отиде до леглото си и извади радиото на Хеджър.

— Това е указателен маяк. Когато вземем Джинкс, трябва да го включим и да се крием, докато пристигне кавалерията. Ще ни търсят.

— Господи! — каза Мег. — Дано!

Малко след седем часа Кат и Мег напуснаха вилата и се отправиха към голямата къща. Небето над тях беше още светло, но в сенките на гигантските дървета беше почти тъмно. Следваха пътеката. Други мъже също излязоха от вилите си и тръгнаха пред или зад тях. Въздухът все още беше тежък и горещ и Кат се потеше, но не само от жегата. Искаше да се отдели и да започне да търси дъщеря си. Мег хвана ръката му, сякаш знаеше за какво си мисли.

Прекосиха верандата и влязоха в къщата. Голямото фоайе беше осветено от полилей със сложни орнаменти. Двадесет-тридесет човека се хранеха на бара и на масите, отрупани с ястия и добре подредени. Кат предположи, че стопанинът има хладилно помещение, защото един голям съд съдържаше към пет килограма хайвер.

Хората бяха добре облечени, но изглеждаха малко унили. Когато Кат и Мег достигнаха бара, един висок мъж, който се потеше във фино ушит дебел вълнен костюм и говореше с акцент на англичанин от по-горните класи, си поръча джин и тоник с много лед. Взеха си напитки и храна и застанаха в един ъгъл на стаята, като започнаха да разглеждат отблизо новите си колеги. Кат видя хора, които вече познаваше.

В другия край на стаята, в центъра на малка група, стоеше Стантън Майкъл Принс, който сипеше усмивки и чар наляво и надясно, а опашката му се тръскаше, когато се обръщаше към някого. В края на тази групичка, като наблюдаваше внимателно не Принс, а хората около него, стоеше Дени. Стомахът на Кат се сви, когато очите на Дени се спряха върху него. Няма значение, че беше загубил тегло и беше без брада. Сега ще го разпознаят и тревогата ще бъде вдигната. Погледът на Дени се отмести. Той не реагира и Кат отново започна да диша спокойно.

Когато се беше запознал с президента на Щатите, беше забелязал, че охраната му никога не гледаше в него. Гледаха в тълпата, както правеше сега и Дени. Кат знаеше, че той е въоръжен.

Очите му бяха привлечени от раздвижване на стълбището, водещо към горния етаж. Осем-девет момичета, всичките красиви и прекрасно облечени, слизаха надолу. Само след миг Кат осъзна, че последната от тях, високата красавица в тясноскроена рокля без презрамки, беше Джинкс.

Стоеше прикован и не можеше да откъсне очи от нея — косата й беше станала по-дълга. Имаше повече грим от обикновено. Външният й вид не беше такъв, какъвто тя би избрала. Кат изпита особено чувство на въодушевление и болка. Беше я намерил, а не можеше да направи нищо; все още не можеше да я достигне. Ето я там, на десет метра от него, жива и доколкото можеше да види, изглеждаше съвсем добре, а той не беше в състояние да направи нищо.

Мег стисна ръката му.

— Гледай в мене — прошепна му тя.

Кат откъсна очи от Джинкс и се обърна към Мег.

— Високото момиче ли е Джинкс? — запита тя.

— Да. Всичко в нея е различно — гримът, косата, дрехите. Но това е Джинкс.

— Тогава, за бога, спри да я гледаш.

Кат се опита да не гледа точно в Джинкс, а в някой около нея. Момичетата слязоха до долния край на стълбището и се разпръснаха между мъжете, като разговаряха приятелски с тях. Джинкс продължи през групата и отиде до Принс. Той постави собственически ръка на голото й рамо и започна да я представя на тълпата.

Преди Кат да помисли каквото и да било за това, го разсея някакъв вик и раздвижване на входната врата. Група мъже влизаше и един от тях поздравяваше някого, когото познаваше. Кат се обърна натам и замръзна на мястото си. На не повече от три метра стоеше синът му Дел и го гледаше.