Стюарт Уудс
Бялата стока (26)

26.

Кат отвори алуминиевия куфар и отброи осемнайсет пачки със стодоларови банкноти. Сложи сака на Бари Хеджър на масата, разтвори го и махна фалшивото дъно. Вкара един от трите пълнителя в пистолета, мушна го в преграденото отделение, постави раменния кобур и заглушителя, след което зареди магнума на Блуи и опита да сложи и него в отделението под фалшивото дъно. Пистолетът едва се побра и не остана място за кутията с патроните. Кат намери една ролка безцветни лепенки и успя да нагласи още няколко куршума на различни места. Върна второто дъно на мястото му и натрупа парите върху него. Сакът се напълни до половината. Отгоре той подреди няколко ризи и постави транзистора на Бари Хеджър.

В куфара имаше още един милион долара и се чудеше какво да прави с тях. Добре, че не беше разбрал добре Блуи за това колко пари да вземе. Имаше „таксата за разрешителното“, но другият милион беше бреме. Досега ги беше възприемал като купчина хартия, но сега си припомни, че този милион беше всичко, което притежаваше, освен къщата и имуществото на фирмата. Опита се да не мисли за това. Ако това е нужно, за да измъкне Джинкс, така да бъде. И без това щеше да си има достатъчно друга работа, за да мисли и за парите. Мина му мисъл да ги остави в сейфа на хотела и да се върне да си ги вземе, но винаги можеха да му потрябват. Затвори куфара и завъртя ключалката. Часовникът му показваше седем.

Кат освободи апартамента в хотела и взе такси до летището. Летателното училище беше пусто и Мег не се виждаше никъде. Помисли си, че така е по-добре. Искаше тя да бъде с него, но сега отиваше на място, където може би е по-добре да бъде сам, за да не се тревожи и за нейната безопасност.

Захвърли чантите на задната седалка, след това извади стълбата и провери резервоарите в крилете. Бяха пълни. Пълен беше и допълнителният резервоар в багажното отделение. Направи цялостна предполетна подготовка на самолета и добави литър масло. След това седна в кабината, извади картите и полетния си план и отново провери данните — курс, разстояние, гориво. Всичко съответстваше на плана, който беше изготвил предната вечер. Имаше прогнозата за времето от „Елдорадо сървисиз“ и с помощта на един служител, който говореше английски, беше регистрирал летене по прибори, каквото не беше правил досега. Но все пак, според разрешителното му, макар и фалшиво, се предполагаше, че е квалифициран.

Беше малко след осем часа и не му оставаше нищо друго, освен да излети. Изведнъж се почувства ужасно сам. Трябваше да прекоси осемстотин мили планини и джунгла без място за аварийно кацане. Досега винаги му помагаха — Блуи, след това Мег, Хеджър, Гомес и Бергман, — а в този момент беше сам. Изпита желание да избяга, да зареже самолета, да остави Хеджър, Бергман и Принс да се оправят сами. Но не можеше да го направи заради Джинкс. Не беше сигурен, че тя е на мястото, където отиваше, но съществуваше възможност да е там и затова трябваше да замине. Пое дълбоко дъх. Мег я нямаше, а той трябваше или да излети, или да прекрати полетния си план.

Чувстваше се празен въпреки обилната закуска. Взе списъка с инструкциите и започна да ги изпълнява: коланите затегнати, вратите затворени, радиото и навигационните уреди настроени на правилната честота, клапите на двигателя отворени, превключвателят на радиооборудването изключен, електрическата верига включена, горивната смес обогатена, управлението на витлото включено, подгряването на карбуратора изключено, кранът на горивото за двигателя отворен, зоната пред самолета чиста. Кат огледа около самолета, за да е сигурен, че няма никой пред витлото, после погледна вдясно и подскочи. Лицето на Мег надзърташе през прозореца. Тя почука по стъклото.

Кат отвори вратата, а тя захвърли чантите си на седалката, качи се вътре и го целуна по врата.

— Извини ме, че закъснях. Ти нямаше да тръгнеш без мене, нали?

— Щях да тръгна и все още си мисля, че трябва да тръгна сам.

— Не ме ли искаш със себе си? — Тя изглеждаше засегната.

— Не е това. Благодарение на теб стигнах дотук. Няма за кога да ти обяснявам всичко — трябва да се включа във времето, иначе ще ми прекратят полета. Мога само да ти кажа, че ако дойдеш с мен, не е изключено никой от нас да не остане жив и мисля, че нямам право да искам от теб да поемаш този риск. Надявам се, разбираш, че не преувеличавам.

Мег наведе глава на една страна.

— Слушай, готин. Била съм на по-опасни места от теб през последните няколко години и все още съм цяла. Така че ще остана. Не се тревожи за мен.

— Ще ти обясня по пътя — каза Кат. — Ние винаги можем да се разделим в Летиция.

Погледна през прозореца и извика:

— Пази се!

Завъртя ключа и двигателя кихна и заработи. Поставиха слушалките и Кат продължи проверките. Тъй като нямаше контролна кула, на която да се обади, той закара самолета до края на пистата и спря. Подаде газ до 1700 оборота и направи последните проверки. Всичко беше готово. Погледна нагоре за наближаващи самолети и излезе на пистата. Беше по-къса от тези, с които беше свикнал, но все пак беше достатъчно дълга — хиляда метра. Обогати горивната смес докрай и обяви излитането си заради самолетите, които евентуално можеха да се намират във въздуха, а след това бутна газта. Самолетът тръгна. Кат наблюдаваше скоростомера, като чакаше да достигне шестдесет мили, за да може да отлепи самолета. Стрелката се вдигна до четиридесет, четиридесет и пет, но му се струваше, че напредва много бавно. Бяха изминали две трети от пистата, когато Кат разбра, че няма да могат да излетят.

Погледна приборите, като беше готов да удари спирачките, но знаеше, че в никакъв случай няма да могат да спрат. Щяха да отидат право в храстите в края на пистата. Забеляза, че налягането в тръбопровода беше ниско и изведнъж се досети къде е грешката.

— Мама му стара! — изрева той, като изплаши Мег. Бързо спусна клапите на двадесет градуса и когато пистата вече свършваше, самолетът бавно се повдигна на няколко метра във въздуха. Изкачването до двеста метра трая цяла вечност, след което Кат прибра клапите на десет градуса и започнаха да се изкачват по-бързо.

— Какво беше това? — запита Мег. Беше останала без дъх.

— Моя грешка — каза Кат, като попиваше потта от челото си. — Забравих, че тук сме на около три хиляди метра надморска височина. Въздухът е рядък и двигателят не може да развие пълна мощност. Затова ни трябва по-дълга писта за излитане. Ако бях спуснал клапите в самото начало, всичко щеше да бъде много по-добре.

Прибра клапите напълно, започна завоя към радиомаяка в Елдорадо и се обади на службата в Богота. Макар и с трудноразбираем акцент, диспечерът успя да му даде инструкциите по отлитането. Не след дълго бяха излезли от планините и летяха над долината Магдалена. Кат включи автопилота и се отпусна, като провери положението си с далекомерното оборудване. Скоро щяха да излязат от обсега му, а по-долу на юг нямаше лоран. Но имаше достатъчно пособия за навигация, които да ги заведат до Летиция.

— Добре — каза той. — Какво прави през последните два дни?

— Трябваше да видя някои хора — отговори тя. — След като разбрах, че си добре, реших да използвам свободното време и да потърся материал за статия.

— Мислех, че вече имаш материал — каза начумерено Кат.

— Хайде, хайде. Не ревнувай. Нямах какво да правя. Можех ли да дойда на всичките тези срещи в посолството, ако бях с теб?

— Не. Бари Хеджър мисли, че си комунистически агент или нещо подобно.

Тя се засмя презрително.

— Разбира се. Разказал ти е за баща ми, нали?

— Да. Спомних си оня инцидент.

— То беше много повече от инцидент. След него баща ми никога не можа да се съвземе. Умря на петдесет и пет години. Разбиха сърцето му.

— Хеджър казва, че повечето от репортерската ти дейност е посветена на различни комунистически революционни движения.

— Да, голяма част от нея — съгласи се Мег. — Всякакви леви групировки използваха името на баща ми. За тях той беше истински герой. Предполагам, че за мен това е било нещо като пропуск.

Кат мълчеше.

— О, виждам, че искаш да знаеш дали наистина съм комунистически шпионин. Така ли е?

— Е? — запита той. — Искам да кажа, че не ми пука изобщо, но бих желал да зная.

Тя разкопча раменния си колан и се обърна към него.

— Пука ти, по дяволите. Боиш се, че си се захванал с някаква червена напаст, нали?

— Виж…

— Е, радвам се, че ти пука. Не съм комунистически шпионин или дори комунист. Презирам това, което правят много от партизанските движения или по-скоро начина, по който го правят. От друга страна, презирам и много от нещата, които правят Съединените щати. В политическо отношение предполагам, че съм личност без собствена държава. Искам да кажа, че се радвам, че една част от мене е северноамериканска, а другата е южноамериканска — чувствам се така добре тук, както и в Щатите. Те имат дясна администрация, която ненавиждам, а тук в Колумбия има партизански движения, които също мразя. За мен няма политически дом, освен ако мястото не е като Швеция, но не бих могла да живея там, защото не съм социалист и наполовина съм южноамериканка с гореща кръв.

Кат се засмя.

— Мога да гарантирам за това.

Летяха над джунглата. Докъдето стигаше погледът им, не се виждаше нищо друго. Беше толкова гъсто. Кат дори си помисли, че може да приземи самолета върху дърветата. През две минути поглеждаше към приборите. Стрелките бяха стабилни и двигателят бръмчеше монотонно. Разходът на гориво беше малко по-голям от това, което беше планирал, но имаха много по-голяма резерва, отколкото когато той и Блуи напуснаха Флорида.

Мег беше наклонила седалката назад и спеше дълбоко. Погледна лицето й — спокойно и детско. Знаеше, че не можеше да я спре да дойде с него в Трапеца, и това го радваше. Припомни си ужасния момент, когато се почувства напълно сам.

Малко по-късно ядоха сандвичи, а след това, в ранния следобед, Кат видя кафява просека през зеленината на джунглата. Изпита вълнение и страх. Амазонка — най-голямата река в света, пред която Конго, Нил и Мисисипи са като джуджета. Беше на около тридесет мили от нея, но тук нямаше замърсяване на въздуха, а само мъгла, издигаща се от гората. С приближаването им реката ставаше все по-голяма и се виждаше още по-ясно колко много вода има в нея. Простираше се на изток и на запад, докъдето стигаше погледът. На двадесет мили от Летиция, която на фона на Амазонка изглеждаше като петънце, Кат повика кулата и получи инструкции за спускане. След няколко минути влязоха в транспортния график на движението и когато Кат се насочи за кацане, един голям хеликоптер се вдигна и се отправи на север, като летеше ниско.

Жегата се усещаше още преди да кацнат. Щом се приземиха, отвориха прозорците. Едно момче им посочи място за паркиране и Кат изключи електрооборудването и навигационните уреди, а след това угаси и двигателя. Вече се потеше, но не беше сигурен дали е от жегата.

Докато момчето подреждаше чантите на ръчна количка, Кат се разпореди за връзването и дозареждането на самолета. Взеха такси за „Парадор Тикуня“. Пред хотела имаше тълпа от хора. Мег попита шофьора какво става, но той не знаеше. Излезе от таксито и започна да вади багажа, без да обръща внимание на суматохата.

Кат и Мег се приближиха до края на тълпата. Един полицай се промъкна покрай тях и хората се разделиха, за да му направят път. Кат успя да види какво имаше в центъра на тълпата. Един мъж, северноамериканец, облечен в американски леген костюм, лежеше по гръб на земята. Главата му плуваше сред локва кръв, а устните и зъбите му бяха направени на каша. Беше прострелян в тила и куршумът беше излязъл през устата му, но лицето му все още можеше да бъде разпознато. Кат видя светлорусата коса и сипаничавото лице, а след това тълпата се затвори отново и скри трупа.

Кат се обърна. Чувстваше се зле. Това беше поредният нещастен случай след убийството на Блуи Холанд в опита да бъде предпазен Кат Катлидж. Кого ли още ще убият заради него, преди всичко това да свърши?