Стюарт Уудс
Бялата стока (11)

11.

Някакъв човек им посочи място за паркиране. Там имаше шест други самолета — един ДЦ–3 и няколко по-леки двумоторни. Обърнаха самолета и го избутаха под една маскировъчна мрежа. Кат установи с изненада, че е стъпил на някаква настилка. Пистата беше покрита с тънък пласт пръст, което съвсем не беше естествено. Кат видя как изтеглиха една къща върху шаси в средата на пистата и тук-там поставиха храсти.

— Така е трудно да ги видят от въздуха — обясни Блуи. — Не вдигат маскировката, ако не те очакват, и всеки, който се опита да кацне, ще се удари в къщата.

Отправиха се към ниска сграда, покрита също с маскировъчна мрежа. Влязоха вътре и видяха един мъж, който ги погледна от бюрото си. Беше най-малко на седемдесет години, слаб и с тънка бяла брада.

— Здравей, Блуи — каза мъжът. Изглеждаше като човек, който не можеше да бъде изненадан от нищо. — Какво искаш?

— Здрасти, Мак. Гориво, кола за два дни и печати по документите ми — отвърна Блуи, като се строполи върху един разбит стол и се загледа във вентилатора над главите им.

— Колко гориво?

— Само за резервоарите на крилете. Мисля, около триста и шестдесет литра.

— Един бон в аванс и още пет като депозит за колата. За печатите можеш да се спазариш сам. Тук някъде има един капитан — старецът вдигна микрофона. Каза нещо на испански и гласът му прогърмя по високоговорителната уредба.

Блуи отброи остатъка от парите, които Кат му беше дал.

— Добре. Каква е колата?

— Има едно ново „Бронко“ отвън — каза Мак и му подхвърли ключовете. Удариш ли го, ще трябва да го купуваш, а е скъпо.

— Ясно.

Вратата се отвори и влезе един униформен офицер от колумбийската полиция. Кат се притесни, но Блуи стана, ръкува се и проведе кратък разговор на испански, след което се обърна към Кат:

— Дай ми две хилядарки.

Кат му подаде няколко пачки, а Блуи извади документите на самолета. Полицаят ги взе, отвори куфарчето си и ги подпечати на няколко места. Подаде някакъв дълъг формуляр, като задаваше въпроси на Блуи. На един от тях той отговори с отрицателно поклащане на глава. На Кат му се стори, че става дума за паспорти. Той извади паспорта на Елис и този на Блуи и полицаят ги завери небрежно — беше получил пари и не го интересуваше чии бяха. Блуи изглеждаше озадачен, но плати, без да коментира.

— Хайде — каза Блуи, след като офицерът излезе. — Да натоварим нещата си в колата и да си обираме крушите.

Кат му подаде паспорта.

— Малък подарък от Карлос.

— О! Той е страхотен човек. Според този паспорт аз съм пътувал из Европа през последните две години. Басирам се, че ти е казал да не ми го даваш, докато не се наложи.

— Да.

— Винаги предпазлив! В такъв случай защо ми го даваш сега? — погледна любопитно Блуи.

— Защото мисля, че мога да ти вярвам.

— Благодаря, приятел. Чудесно е да съм отново легален. Паспортите ни и документите на самолета са наред благодарение на оня извратен ченгел. Можем да отидем без проблеми където пожелаем.

Върнаха се в малката канцелария.

— За колко време си на земята, Блуи? — запита Мак.

— Само два дни.

— Стотак на ден. Можеш да платиш, когато си тръгнеш. Искаш ли някакви ремонти по тая птица?

— Не, нищо й няма. Бих искал да я намеря цяла, когато се върна. Мак, кажи ми, Флорио още ли работи пред „Екселсиор“ в Риохача?

Сега Мак беше изненадан и имаше от какво.

— Да не си променил навиците си, Блуи?

— Не бих дошъл тук с лек едномоторен самолет.

— Да. Още е там, но не му показвай пари, докато той не ти покаже нещо.

— Много правилно. Благодаря.

След като седнаха в колата, Блуи извади кафява пътна карта.

— Ние сме тук, на палеца на този полуостров с формата на ръкавица. На около тридесет мили във вътрешността. Ще слезем на брега до Риохача и ще се поослушаме малко.

— Защо да не отидем направо в Санта Марта? Рано е и не изглежда чак толкова далече — каза Кат. Посочи града и измери разстоянието според мащабната скала. — Около двеста и петдесет мили.

— Преди да започнем да се правим на детективи в Санта Марта, аз искам да се поогледам на Гуахира, да видя какво можем да изровим. Нямаше ме известно време и ми се ще отново да стъпя на земята и да видя какво става. След това ще се отправим към Санта Марта и ще започнем да задаваме въпроси.

— Добре, както кажеш. Какво означаваше онова за смяната на навиците ти?

— Флорио е търговец на кокаин. Там ме знаят като човек, който се занимава само с марихуана. Кокаинът е шибана история, съсипва хората. Никога не съм се забърквал в сделки с кокаин.

— На нас за какво ни е нужен търговец на кокаин? — запита Кат.

— Ами в Гуахира няма туристи. Тук чужденците са или купувачи на наркотици, или наркомани. Тези, които ги сметнат за наркомани, не живеят дълго. Затова ние трябва да се представим като купувачи от самото начало.

— Ясно — каза Кат. Идеята да бъде смятан за търговец на наркотици не му беше приятна, но пък да умре беше още по-неприятно.

Седяха в новичък „Форд Бронко“ с двойно предаване, кожена тапицерия и климатична инсталация. Пуснаха ги да минат през една врата на верижната ограда. Не след дълго пристигнаха в някакво порутено селище и Блуи спря на единствената улица пред кирпичена постройка.

— Ще отскоча до магазина да купя студена бира. Ти искаш ли нещо?

— Рано ми е, по-скоро съм гладен.

— Ще взема и храна. Ти стой в колата.

Кат се огледа. Селището се състоеше от два реда кирпичени къщи с ламаринени покриви и колиби, направени от какво ли не, подредени от двете страни на прашния неравен път. Едно прасе ровеше на пътя на няколко крачки от Кат, а две кучета се излежаваха на утринното слънце. След малко на стотина метра от него се появи камион. Отзад стояха шестима мъже, които, изглежда, бяха въоръжени. Камионът се движеше бавно напред и кръшкаше встрани, сякаш шофьорът беше пиян. Чу се някакво пукане и земята около прасето изригна. Животното изквича и падна, а след това отново се вдигна и побягна, влачейки след себе си един безпомощен крак. Кат видя в задницата на прасето две дупки от куршуми, от които течеше кръв. Чуха се нови гърмежи и от една сграда от другата страна на пътя отхвръкна кирпич.

Блуи се появи на вратата на магазина.

— Идвай тук! Бързо!

Кат изскочи от колата и се втурна към магазина.

— Какво става? — попита той.

— Предполагам, че някой от местните е попрекалил с пиенето — отговори Блуи. Последва ново избухване на автоматична стрелба и голямата картина на задната стена на магазина се пръсна и падна на пода. — Плащат им суми, които за тях са фантастични. След това къркат каквото им попадне. Малко като в Дивия запад е.

Кат чуваше шума на отминаващия камион и още стрелба. След около минута Блуи показа главата си от вратата.

— Чисто е. Да тръгваме! — Качиха се в колата и потеглиха. Като по чудо тя дори не беше одраскана.

— Важно е да разбереш — обясни Блуи, — че тук има твърде много пари и кокаин, но няма абсолютно никакви закони. Дори и армията не идва в Гуахира много често.

— Господи! В цялата страна ли е така?

— О, не, не. Чудесна страна е. Чудесни хора. Само Гуахира е диво място. И да знаеш, че почти навсякъде може да ти пребъркат джобовете или да ти прережат гърлото. Трябва да си много предпазлив, както, да речем, в Ню Йорк.

Значи това е страната, в която Кат беше донесъл два милиона долара и в която някой беше отвлякъл дъщеря му бог знае защо.

Колата се друсаше по някакъв неравен път, ограден с кактуси и храсталаци, и след известно време излязоха на пътя за морския бряг. Блуи обясни, че това е Каризал. Излязоха на шосе, но и то не беше много хубаво. Блуи караше с такава скорост, каквато му позволяваше пътят, а Кат гледаше полузадрямал синьото Карибско море, което оставаше от дясната им страна. Слънцето се беше издигнало доста и напичаше силно. Той вдигна стъклото и включи климатичната инсталация. Преминаха край някакви полусъборени постройки, известни като Аюме, а след това през място, наречено Манауре. Кат се учудваше на това, че тези селца бяха толкова еднакви. Изведнъж той се изправи и посочи напред.

— Ето там, Блуи! Закотвена е зад оня траулер.

— Бялата ли?

— Да. Спортната яхта. — Сърцето му биеше силно. — Господи! Мисля, че е тя.

— Какво?

— „Санта Мария“. Лодката, на която бяха пиратите.

Гледката изчезна зад някакви постройки. Блуи зави по една странична улица към морето и отново видяха водата. Намираха се пред пристанище с източно изложение, заобиколено от дълъг нос на север. Имаше закотвени яхти, някои от които изглеждаха доста бързи.

— Много от тях са за контрабанда — поясни Блуи, като спря колата встрани от пътя. — Превозват бали с марихуана до кораби, които ги чакат в открито море. Погледни каза той и подаде бинокъла на Кат.

Разтреперан, Кат приближи бинокъла до очите си и го фокусира. Нима беше възможно да има толкова голям късмет? Яхтата дойде на фокус. На кърмата видя един мъж, който, седнал в стол за риболов, пушеше пура. Изглеждаше северноамериканец, сивокос, около петдесетгодишен. Не го познаваше. Огледа внимателно яхтата. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво. Затвори очи и си представи отново сцената. Яхтата на пиратите се приближаваше към „Катбърд“ отдясно, така че името „Санта Мария“ се виждаше ясно на носа й. Върху тази яхта нямаше изписано име, но то лесно би могло да бъде изтрито. Имаше и още нещо — алуминиевите кранове за вдигане и спускане на лодки. Онази яхта нямаше такива кранове на кърмата, но и те биха могли да се поставят по-късно. Задуха вятър и с леко люлеене яхтата обърна кърмата си към тях. Появи се и името й — „Мако“, от Гваделупа. Кат се разочарова, но не толкова от името, което прочете. Видя кабината на скипера, която се намираше отляво, а той си спомняше добре, че пиратът, управляващ „Санта Мария“, стоеше от дясната страна. Когато се приближиха до „Катбърд“, мъжът се беше надвесил над перилата, за да върти щурвала и да подаде газ за заден ход.

— Греша. Тази яхта е по-нова. „Санта Мария“ беше по-занемарена.

— Сигурен ли си?

— Да. Съжалявам за фалшивата тревога.

— Няма нищо. Вижда се, че си нащрек. Беше полузаспал, преди яхтата да се покаже.

Блуи потегли отново, а Кат облегна глава назад. Беше изморен от безсънната нощ в самолета, а и сега, след недоразумението с яхтата, се успокои. Почувства се изтощен и заспа.

Блуи го събуди, когато приближаваха Риохача. Свали раменния си кобур и му каза:

— Време е да сложим тези неща под саката.

Макар и сънен, Кат се подчини и като облече едно леко яке, покри пистолета. Огледа се. Порутените сгради от покрайнините отстъпиха място на други — с бяла мазилка и керемидени покриви. Магазините се отваряха и движението по улиците, доколкото в Риохача можеше да се говори за движение, беше в разгара си.

Блуи се насочи към центъра на града, който някак си успяваше да съчетава сънливост със забързаност. Спря пред един хотел. Името му беше „Екселсиор“^[1], но то не му подхождаше много.

Кат се подразни, като видя как Блуи пъхна сто долара в ръката на момчето, което паркира колата, и още сто на носача на чантите им.

— Довери ми се, приятел — каза Блуи, виждайки изражението му. — И за тия пари няма да ни обслужат много добре, но ако не сме щедри, когато се върнем, ще намерим колата обрана, а момчето ще се прави на две и половина.

Не след дълго ги настаниха в една голяма стая в ъгъла на хотела с изглед към морето. Стаята им беше елегантна, но някак си занемарена. Кат не се съмняваше, че някога е изглеждала по-добре. Поне имаше топла вода и той се натопи във ваната, за да измие прахта на Гуахира и да си почине. Бяха пътували прекалено дълго — над дванадесет часа. Напълно изтощен, Кат се добра до леглото и потъна в безпаметен сън.

Беше тъмно, когато Блуи го разтърси.

— Хайде, приятел! Време е за вечеря.

Кат се надигна, седна в леглото, но главата му тежеше и той я подпря с ръце.

— Колко е часът?

— Наближава девет. Масата ни е ангажирана за след пет минути.

Кат навлече някакви дрехи.

— Слушай, бих могъл да спя до сутринта. Мисля да пропусна вечерята.

— Вечерята е важна. Ще срещнем Флорио — каза Блуи.

Тръгнаха към ресторанта на „Екселсиор“, в който също личаха следите на отминал разкош. Оберкелнерът беше облечен в тесничък смокинг, но не му липсваше самочувствие. Блуи поръча пържоли и бутилка чилийско вино. Храната надмина очакванията на Кат и той яде настървено.

По време на вечерята Блуи го побутна под масата. Кат вдигна очи и видя на входа компания от няколко човека. В центъра й стоеше един добре обръснат латиноамериканец с кремав костюм, с много злато и бижута.

— Флорио — каза Блуи тихо.

Новодошлите седнаха на една голяма маса в ъгъла на заведението и заразглеждаха менюто. Тримата мъже от компанията на Флорио представляваха негови по-невзрачни копия, а жените бяха мургави и облечени в крещящи дрехи.

Кат се опитваше да не зяпа в тях, но никога досега не беше виждал голям търговец на наркотици, освен сина си. Мъжът беше център на внимание и се наслаждаваше на това. Оберкелнерът и сервитьорите се умилкваха около него.

— Привърши ли? — запита Блуи.

— Да. Не мисля, че мога да ям десерт.

Блуи повика оберкелнера.

— Имате ли „Дом перино“?

— Разбира се, сеньор. Винаги.

— Изпратете две бутилки на масата на Флорио и му поднесете комплиментите ми.

Мъжът се отдалечи бързо.

— Това е визитната ни картичка — каза Блуи. — Сега да отиваме да спим.

На следващата сутрин, докато закусваха в стаята си, на вратата се почука. Блуи отвори, проведе кратък разговор на испански и се върна на масата.

— Имаме среща с Флорио след половин час — каза той, докато си мажеше филия с масло. — Не носи пистолет и ме остави аз да говоря.

Отидоха в апартамента на Флорио в уреченото време. Мъжът с каменно лице, който присъстваше на масата предишната вечер, ги претърси. Когато се убеди, че не носят оръжие, той ги въведе в един хол и ги покани да седнат. Беше повече от явно, че сам Флорио е обзавел помещението. Мебелите бяха тежки, претрупани и покрити с различни ярки калъфки от изкуствено кадифе. На едната от стените имаше голяма и ужасна рисунка на бикоборец, нарисувана с акрилни бои в цветовете на дъгата. Не мина много време, и Флорио влезе в стаята, облечен в халат от червена коприна. Настани се на дивана пред тях и засука тънкия си мустак ала Панчо Виля^[2]. Лицето му изглеждаше по-подуто и бледо от предишната нощ и Кат си помисли, че може би е бил с грим.

— А, мистър Холанд — каза Флорио и приглади халата, но не гледаше в тях, — не знаех, че работим в един и същи бранш. — Имаше силен акцент, но английският му беше доста добър.

— Отскоро съм в този бизнес — отговори Блуи.

— О? — възкликна Флорио, като отправи ленив поглед към австралиеца. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Не съм съвсем сигурен, че можете. Търся двеста килограма от най-чистата стока.

Лицето на Флорио стана напълно безизразно и Кат не можеше да разбере дали беше зашеметен, или мислеше трескаво.

— Пазарната цена тези дни е двадесет и една хиляди за кило — каза най-после Флорио.

— Не смятам, че трябва да заплатя толкова за покупка на едро — отговори Блуи. — Мога да дам до тринадесет хиляди.

Кат започна да пресмята бързо наум. Двеста килограма по тринадесет хиляди прави два милиона и шестстотин хиляди долара. Те нямаха толкова пари. Блуи искаше да ги убият ли?

Флорио помълча известно време и каза:

— Човек остава с впечатление, че сте приготвили парите.

— Разбира се, че не. Но мога да ги уредя в срок от четиридесет и осем часа за размяна срещу стоката по уговорен начин.

Флорио замълча отново. През лицето му премина сянка на отчаяние. Той вдигна рамене с думите:

— Сеньор, съжалявам, но не мога да ви помогна. В момента пазарът е… труден. Мога да доставя само малка част от това, което искате.

— Благодаря ви, че бяхте искрен с мен — отговори Блуи.

— Има ли друго, с което мога да ви бъда полезен?

Блуи се беше приготвил да става, но се спря.

— Може би. Разбрах, че има хора, от които може да бъде закупена красива млада жена.

Кат щеше импулсивно да се наклони напред, но успя да се въздържи. Наблюдаваше внимателно лицето на Флорио.

— Но, разбира се, сеньор — засмя се той. — Такива хора има на всеки ъгъл в Риохача. Прислугата в хотела също може да ви помогне. Защо ме питате за това?

— Моля да ме извините. Не бях достатъчно ясен. Не се интересувам от местните проститутки, а от нещо по-трайно. Например някоя северноамериканка — каза Блуи.

Флорио ги погледна безизразно.

— Искрено съжалявам — каза той, — но искате от мен нещо, за което нямам никакви познания. Аз търгувам със съвсем различна стока.

— Разбира се — изправи се Блуи. — Просто поисках вашия съвет.

Флорио също стана.

— Поласкан съм, че питате мен, но за съжаление не мога да ви помогна. Надявам се в бъдеще, когато пазарът се пооправи, да можем да работим заедно. Но се опасявам, че говорите за чиста „Анаконда“ — нещо, което не минава през мен сега.

Блуи беше тръгнал към вратата, но спря.

— Чиста „Анаконда“? Не съм чувал за това.

— Ами, носят се слухове, че се продава най-чиста стока, но аз се съмнявам в това. И все пак името „Анаконда“ се чува доста често през последните години. Ако наистина е вярно, тази стока със сигурност се пласира през Гуахира и нищо не се задържа тук.

— А откъде идва?

— Никой не знае — отговори Флорио.

Тримата се ръкуваха и телохранителят с каменното лице ги изведе от апартамента.

— Много изтънчен човек — каза Кат, когато отиваха към стаята.

— Ако само допуснеше, че имаме толкова много пари със себе си, щеше да ни пререже гърлата на място.

Кат преглътна и каза:

— Така ме стресна, когато започна да говориш за такива количества наркотици. Не нося толкова пари.

— Това беше блъф. Флорио никога през живота си не е търгувал с повече от десет килограма. Направо го шашнах. Не очаквах да се преструва и да лъже, защото няма достъп до такива количества. Той е дребна риба. Просто исках да го питам за момичета.

— Олекна ми, когато му каза, че ни трябват четиридесет и осем часа, за да получим парите — каза Кат.

— Човек трябва да стои на разстояние от толкова много пари. Иначе може да се срещне с някой от хората на Флорио по тъмните улички. Ти колко си донесъл?

— Два милиона долара.

Блуи спря и го зяпна.

— Какво?

— Плюс сто хиляди джобни пари, които ти предложи.

— Свети Исусе Христе! — прошепна Блуи с пресипнал глас. — Къде са?

— В стаята каза Кат, изненадан от реакцията му. — В оня алуминиев куфар. Нали се разбрахме да взема много пари, Блуи.

— Имах предвид двеста-триста хиляди. Божичко! Сега не мога да бъда спокоен нито за миг.

Блуи отвори стаята.

— Боже господи! Той си седи там просто така — посочи куфара той.

— Ключалките са с шифър — каза Кат. — Мислех, че е по-безопасно да го оставя отгоре, вместо да го крия под дюшеците.

Блуи седна на леглото и попи потта от челото си. На вратата се почука тихо и той подскочи.

Кат, който беше по-близо до нея, отвори. Влезе телохранителят на Флорио и отиде при Блуи.

— Сеньор, вие се интересува от момиче? Чух да казва това. Така ли е?

— Не ми трябва курва — каза Блуи.

Очите на новодошлия се присвиха.

— Мисля, че търси точно определено момиче.

— О? — каза Блуи, като се преструваше на безразличен. — Какво имаш предвид?

— Мисля, че търси момиче, което познава.

Блуи не отговори.

— Познавам един човек, който има такова момиче.

Сърцето на Кат подскочи.

— Какво момиче? — запита Блуи и хвърли многозначителен поглед към Кат.

— Северноамериканка. Красива. Аз самият виждал нея.

— Къде е тя?

— Тук. На около три километра от града. В много богата къща.

— Как се казва това момиче? — запита Кат, като се стараеше да говори спокойно.

— Кати, сеньор. Това северноамериканско име, нали?

— Може би. Как изглежда?

— Много красива, сеньор. Толкова висока — вдигна ръка до челото си. — Косата й е като злато, но не в основата. Тук по-тъмна — каза той, като опря пръст върху своята коса.

— На колко е години?

— Млада е. Кожата й е много гладка.

Без да обръща внимание на разтревожения поглед на Блуи, Кат извади от портфейла си една снимка. Последната, която си беше правил с Джинкс — на нея тя беше облечена в дрехи за тенис. Подаде я на мъжа.

— Това ли е момичето?

Телохранителят я разгледа и каза:

— Мисля, че е тя. Косата е като злато, но мисля, че е това момиче.

Блуи стана.

— Ще ни заведеш ли там? Ще има пари и за теб.

Мъжът вдигна ръка.

— Не сега. Много рано. Но довечера има парти. Мога да ви взема покани. Хиляда американски долара?

— Ще ти дам петстотин долара, когато влезем — каза Блуи, — и още петстотин, ако момичето е това, което търся.

— Аз дойда за вас единадесет довечера. Трябва носи костюм, връзка.

Блуи кимна в знак на съгласие и телохранителят излезе.

— Избързваш — каза той на Кат. — Не ми харесва това. Твърде хубаво е, за да бъде вярно.

— Не. Не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Има нещо, което не съм ти казвал. Джинкс^[3] е прякор. Когато беше малка винаги чупеше разни неща. Името й е Катрин — на майка й.