Стюарт Уудс
Бялата стока (10)

10.

Беше малко след единадесет и в безлунната нощ тъмнината тежеше върху тях. Кат се оглеждаше нервно, докато Блуи, седнал за първи път на лявата седалка, стартираше самолета. Кат виждаше масивния двеста и двадесет литров резервоар в багажното отделение, който беше осветен от слабата светлина на арматурното табло. Върху натрупания на задната седалка багаж се намираше изненадващо компактният, но тежък спасителен сал. Кат предполагаше, че бяха най-малко с десет процента над теоретичното максимално брутно тегло за самолета.

И двамата носеха ненадути спасителни жилетки и раменни кобури с пистолети в тях. „Недей да носиш това нещо под жилетката — му беше казал Блуи. — Там, където отиваме, е по-добре всички да знаят, че имаш оръжие.“ Под дясната си мишница Кат носеше друг вид кобур — голям, мек кожен портфейл със сто хиляди долара в стодоларови банкноти. Това беше допълнителна сума извън двата милиона долара в алуминиевия куфар, който се намираше върху спасителния сал. Кат искаше да бъде сигурен, че ще може да вземе куфара на сала, ако се наложеше да изоставят самолета. На пода между седалките лежеше една пушка „Итака“ — къса, осемзарядна, дванадесети калибър със сачми номер двеста. Блуи я беше купил от Спайк, който му обясни, че е по-страшна от картечница.

В кобура с парите се намираше и паспортът на Робърт Елис, а калъфката за него — в задния му джоб. Собственият му паспорт беше в алуминиевия куфар с парите. Сега Кат притежаваше подправено временно удостоверение на летец от ФАА, издадено на двете му имена и удостоверяващо, че наскоро е издържал изпита за летене по прибори. Това му се струваше смешно, защото нямаше дори разрешително за летец. Спайк му беше обяснил, че удостоверението е такова, каквото издават на начинаещ пилот, който е изкарал изпита. Беше валидно за шест месеца и можеше да бъде фалшифицирано много по-лесно от постоянното удостоверение.

Кат и Блуи бяха заредени много добре — като за лов на мечки. Тази мисъл окуражаваше Кат, но, от друга страна, го караше да се страхува от това, че самолетът е натоварен доста. Чувстваше се много нервен. Гледаше как Блуи включи светлините за рулиране и за кацане, спусна клапите на двадесет градуса, насочи самолета за излитане и бутна газта напред. Стояха на място със задействани спирачки, докато вибриращият двигател достигна пълна мощност, Блуи освободи спирачките.

Кат се ужаси от бавното ускоряване на самолета. Сечището може би не беше много по-дълго от триста метра, а те ги изминаваха бързо. Осветените дървета пред тях се приближаваха и това го плашеше. Движеха се със скорост двадесет и пет мили в час. Блуи дръпна рязко щурвала назад и самолетът се заклатушка нагоре под ъгъл, който според Кат не беше възможен. Сигурен беше, че самолетът ще загуби скорост. Блуи прибра колесника и самолетът се наклони още повече. След миг прелетяха над дърветата и австралиецът върна щурвала в нормално положение, за да позволи на самолета да набере скорост.

— Ето това е излитане над препятствие от къса писта — каза Блуи, доволен от себе си. — Запомни как беше — ъгълът и всичко останало. Може да ни потрябва някой ден.

— Благодаря за демонстрацията — отговори Кат, като попиваше с ръкав потта от челото си. Това беше много по-различно от упражненията на хубавата дълга писта.

Блуи зави рязко към Евърглейдс сити и продължи да лети ниско. След няколко минути, когато летището се появи в полезрението им, той започна да се изкачва, като в същото време се свърза по радиото със службата за полети. Обясни, че току-що са излетели от Евърглейдс сити и биха желали да регистрират полета си към Маратон във Флорида. След като планът на полета беше регистриран, Блуи се отпусна.

— Казах ти, че може да вдигне всичко, с което го натовариш — ухили се той.

— Вярвам ти — отговори Кат. — Защо ще кацаме в Маратон?

— Няма да кацаме — каза Блуи.

Наистина това беше глупав въпрос. Би трябвало вече да свикне с тези трикове. Блуи се беше престорил, че излита от Евърглейдс сити и щеше да се престори, че каца в Маратон. Полетният му план беше регистриран. Следващата им спирка щеше да бъде колумбийският полуостров Гуахира.

Един час по-късно Блуи се насочи към летището в Маратон, свърза се със службата по полетите и прекрати полетния си план, след което префуча на разстояние три метра от пистата. Изключи мигащите светлини, навигационното осветление, фара за приземяване и лампите на краищата на крилата, изкачи се на шестдесет метра и зави рязко на югоизток. Веднага щом прелетя над земята, Блуи наклони щурвала напред и се спусна към водата, което накара Кат да стисне зъби и да затвори очи в очакване на удара.

След като нищо не се случи, той отвори очи и запита с разтреперан глас:

— На каква височина сме?

— Предполагам, че на около пет метра — провлече Блуи.

Изведнъж префучаха край някаква яхта на не повече от тридесетина метра от страната на Кат.

— Оглеждай се за лодки — каза мудно Блуи.

— Естествено — отговори Кат. — Колко време ще поддържаме тази височина?

— През целия път покрай Куба чак до Испаньола — каза Блуи. — Поеми самолета.

Кат грабна щурвала. Блуи насочи вниманието си към лорана и набра нови координати.

— Не му позволявай да се изкачва! — нареди той.

Кат разбра, че несъзнателно беше дърпал щурвала назад. Опита се да се успокои.

— Наблюдавай водата, не висотомера — каза Блуи и пое управлението от успокоилия се Кат.

Блуи беше казал на Кат, че ще летят покрай Куба, надолу по Подветрения пролив^[1] между Куба и Хаити, но не, че ще го правят на пет метра над водата. Беше му трудно да се успокои.

— На пясъчните рифове на Флорида има балон с четирикилометров кабел — каза Блуи, — вдигат го и наблюдават от него с радар. Тази вечер не е вдигнат, но трябва да стоим под радарите на Щатите и на Куба, докато излезем в открито море. Не искам някоя двойка от миговете на Фидел да ни използват за мишена.

В продължение на почти два часа самолетът се плъзгаше над морето. Очите на Кат обхождаха неясния хоризонт в търсене на кораби и лодки. По едно време видя светлини вдясно от тях. Предположи, че това е Куба, но не искаше да пита и да отвлича вниманието на Блуи. По-късно отдолу срещу тях се появиха светлини.

— Това е Хаити — каза Блуи, — след малко ще започнем изкачването.

Светлините се приближаваха и Блуи се изкачи на шестдесет метра. Прелетяха над някакъв плаж и самолетът започна стръмно да се изкачва.

— Там пред нас има планина, висока два километра и седемстотин метра — каза Блуи.

— Няма ли да забележат чужд самолет в Хаити? — запита Кат.

— О, разбира се — отговори Блуи, — сега сме фиксирани от радарите на американската отбрана, но те ще ни помислят за излитащ хаитянски самолет. Виждат ни и на радарите в Хаити, ако някой от операторите е буден, в което се съмнявам. Там няма военновъздушни сили. Хич да не ти пука!

След като отминаха острова, Блуи настрои автопилота да поддържа височина от два километра и седемстотин метра. Понижи мощността на двигателя и зададе нови ширина и дължина.

— Дадох координатите за Айдълуайлд. Ще пристигнем там след около шест часа. Ще имаме прозорец между седем и тридесет и осем часа. За по-голяма сигурност заложих допълнително половин час в плана.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако пристигнеш рано или късно на Айдълуайлд, когато се опиташ да кацнеш, стрелят по самолета ти. Много са докачливи — бодро обясни Блуи.

— Ясно. Летял ли си често дотам?

— Около дванадесет пъти съм отивал и съм се връщал.

— Те как ще разберат кои сме ние?

— Имаме си код. Айдълуайлд е Браво 1, а ние сме Браво 2. Ти как се запозна с Карлос?

— Имахме общ познат. А ти как се запозна с него, Блуи?

Блуи се засмя.

— Пръсках реколта в Куба през петдесет и девета. Батиста беше все още на власт, но Фидел и веселата му дружинка натискаха яко. Много чужденци и кубинци напускаха страната, но аз реших да поостана. Имаше пари, пък и аз бях млад и глупав. Един ден както си зареждам самолета с гориво, някакъв въоръжен селянин дойде и ме попита дали не искам да изкарам малко пари. Говореше с американски акцент. Помислих си и му казах, че искам. Даде ми, значи, един фотоапарат и ми каза, че иска малко снимки на един плаж близо до тръстиковото поле, което пръсках. Искаше ги от по-малко от тридесет метра. Обектът беше на стотина метра откъм сушата. Минах два-три пъти, направих снимките и ми платиха. Пихме с него по две бири. Сработихме се. А плажът се казваше Байя де кочинос. Свинския залив.

Блуи си наля малко супа от термоса, който Спайки им беше дал, и продължи:

— Когато Кастро се развихри, аз отлетях със самолета в Кий Уест. Може да се каже, че го освободих от комунистите и започнах малък бизнес във Флорида. Пръскането ми беше омръзнало, когато един ден, две години по-късно, ми се обади Карлос. Един бог знае как ме е намерил. Докато се усетя, заминах за Гватемала, където обучаваха кубинци от отряда за Свинския залив. По време на инвазията пусках материали на плажа от един ДЦ–3. Не беше от най-приятните неща, които съм вършил, пък и получих парче шрапнел в задника. Изоставих самолета в океана и ме прибраха с един десантен катер. Карлос ме чакаше, когато ме качваха на кораба. Оттогава се появява от време на време с по някоя и друга работа за мене. Парите винаги са добри.

— Значи е от ЦРУ? — запита Кат.

— Мислиш ли? Никога не ми е показвал документите си. От него получавам само парите, а те винаги са били истински и затова не съм задавал въпроси. Той е добър човек.

— И аз мисля така — каза Кат. — С мен също се държи добре.

— Спи ли ти се?

— Шегуваш ли се? Адреналинът ми още не е паднал от това ниско летене.

— В такъв случай поеми самолета за малко, а аз ще поспя. Просто наглеждай налягането и температурата на маслото и на цилиндровите глави. Ако нещо се отклони от зеленото — посочи Блуи към уредите — или ако нещо те разтревожи, събуди ме.

Той наклони назад облегалката и захлупи шапката върху очите си.

Кат огледа таблото. Нямаше много работа, когато лоранът управляваше самолета. Изяде един сандвич. Пи кафе. Двигателят бучеше монотонно и уредите не помръдваха. Луната изгря и се отрази в морето като сребро на син фон. Звездите висяха в безоблачното небе над тях. Кат се радваше, защото правеше каквото беше по силите му. Радваше се дотолкова, доколкото можеше да изпитва такова чувство след потъването на яхтата. Наслади се на момента, в който образът на Джинкс изплува в съзнанието му. Понякога му се явяваше кървавият отпечатък, макар да знаеше, че онова тяло не беше на Джинкс. Чудеше се кое ли бе онова бедно момиче и защо го бяха убили заедно с Кейти. Не виждаше никакъв смисъл и това го тревожеше. Дали гласът по телефона беше на Джинкс? Дали не беше потънала с Кейти и „Катбърд“? Не рискуваше ли живота и парите си в безсмислено търсене на едно момиче, което не може да бъде намерено, защото е на дъното на морето?

Оставаха два часа до Хаити, Кат се отърси от мислите си и погледна уредите. Следеше всичко след като Блуи заспа. Показанията бяха стабилни и скоростта им беше точно колкото трябваше — сто петдесет и шест мили. Разходът на гориво беше петдесет и шест литра на час. До Айдълуайлд оставаха малко над петстотин мили. Скоростта им спрямо земята беше показана на лорана като сто двадесет и осем мили. Кат огледа сепнато останалите уреди и когато установи, че всичко е нормално, раздруса Блуи.

— Какво има?

— Лоранът показва по-ниска скорост спрямо земята, отколкото е въздушната ни скорост. Насрещен вятър ли има?

Блуи погледна таблото.

— Мамка му! Прав си. Имаме насрещен вятър, и то със скорост тридесет мили.

Сравни времето, което им оставаше до делта, с това, което показваше горивомерът, и изруга:

— Мамицата му! Ако се изкачим, вятърът ще се усили, ако слезем, може и да отслабне, но на по-малка височина ще изразходваме повече гориво. Най-добре сме си тук, но и това не е готино. Ще се свършат резервите. Ако вятърът запази тази скорост и ако ние гасим двигателя, ще достигнем брега с гориво, необходимо за шестминутен полет.

— Това достатъчно ли е да се доберем до Айдълуайлд?

— Може би — отговори Блуи кисело. — Вече не можем да се връщаме. Трябва да летим напред и да се надяваме на най-доброто. Ще намаля мощността до петдесет и осем процента. Това е най-ефективната настройка, но намалява още четири мили от скоростта ни и къса от резервите ни за прозореца за Айдълуайлд. А там не трябва да закъсняваме. Може би вятърът ще отслабне и може би горивомерът е неточен в наша полза.

„Или — помисли си Кат — може би вятърът няма да отслабне и горивомерът е неточен, но не в наша полза. Може би ще трябва да изоставим самолета или ще закъснеем за Айдълуайлд и ще ни свалят с картечница.“

— Хайде да изпомпваме допълнителното гориво в резервоарите на крилете — каза Блуи, като опипваше горивната помпа.

Летяха, без да говорят, в продължение на един час. Скоростта им спрямо земята спадна с още три мили. Насрещният вятър се усилваше.

Блуи подаде отново газ.

— Трябва отново да преминем на пълна мощност. Времето изтича.

Самолетът летеше към Южна Америка. Небето на изток придобиваше розов цвят. Блуи направи допълнителни настройки на лорана и каза:

— Изглежда, ще имаме гориво за четири минути, като минем над брега.

Кат не каза нищо. Искаше му се вятърът да отслабне, самолетът да лети по-бързо и двигателят да гълта по-малко гориво.

Когато горивомерът отчете гориво за осемнадесет минути полет, Блуи извика:

— Брегът! Проклетият бряг! Няма да плуваме до сушата.

Кат видя кафява ивица земя, осветена от изгряващото слънце. Очите и на двамата скачаха от горивомера към колумбийския бряг. Струваше им се, че той се приближава твърде бавно.

— „Браво едно“, тук „Браво две“ — предаде по радиото Блуи. В отговор чу шум от статични смущения.

— Все още сме твърде далече — каза той. Посочи към лорана с отчаяно изражение. Светеше червена лампичка.

— Това означава, че сигналът е ненадежден.

Червената светлина угасна. Угасна и дисплеят на лорана.

— Намираме се на външната граница на веригата „Лоран“.

Дисплеят светна отново и угасна.

— „Браво едно“, тук „Браво две“. Чувате ли ме?

Единственият отговор беше шумът. Прелетяха над бреговата линия и Кат погледна към горивомера. Имаха гориво за две минути и половина.

— Ще поддържам този курс в продължение на пет минути, а след това ще започна да снижавам — каза Блуи с мрачно лице. Включи друго навигационно радио.

— Може би ще мога да узная радиалната ни скорост и разстоянието от кулата в Баранкуила.

Започна да човърка радиото.

— Дявол да го вземе, хващам сигнала им, но не и на оборудването за измерване на разстояния. Извън диапазона сме. Може би…

Както говореше, на уреда светна червена лампа.

— Корекция — каза Блуи, — не хващаме сигнала им. Какво ли може да се обърка още?

Сякаш в отговор на въпроса му двигателят прекъсна, след което заработи отново. Горивомерът показваше минута и петнадесет секунди. Двигателят прекъсна отново и горивомерът показа нула. Двигателят продължи да работи още половин минута, прекъсна и спря. Носът на самолета се наведе надолу.

— Ще се приземяваме — каза Блуи, но според Кат това уточнение беше излишно.

— Гледай дали от твоята страна има подходящо място за кацане. „Браво едно“, тук „Браво две“. Кат, обаждай се по радиото. Аз ще трябва да направя планер от тази щайга.

Кат започна да изговаря кодовите думи по радиото, като се оглеждаше отчаяно и търсеше място за кацане.

— Изглежда доста плоско под нас — каза той на Блуи. Земята беше суха и кафява и осеяна с храсталаци.

— Плоска е. Полуостров Гуахира е оформен като Флорида и прилича на Аризона. Там долу е пустиня. Мога да приземя самолета цял, но не искам да кацам в най-затънтеното място без транспорт, без да мога да презаредя и да разчитам на милостта на всяко копеле, което може да ни застреля заради обувките ни.

Летяха с осемдесет мили. Това беше оптималната скорост за безмоторно летене. Висотомерът показваше постоянно спускане и земята се приближаваше все повече.

— „Браво едно“, тук „Браво две“ — повтаряше Кат, — „Браво…“ Господи! Блуи! Какво е това?

Посочи малко пред края на дясното крило, на около две мили пред тях. Блуи наклони самолета и погледна натам.

— Ще ти кажа — изграчи той. — Това е писта без настилка. Прилича на старо летище за селскостопански самолети!

Блуи насочи самолета към пистата.

— Имаме и достатъчно височина. Ще стигнем! О, Исусе, дано имат гориво!

— „Браво едно“, тук „Браво две“ — повтаряше механично Кат. Очите му не се откъсваха от пистата. Преминаха шестстотин метра над нея.

— Това там някакъв резервоар ли е? — запита Блуи, като сочеше с ръка.

Кат погледна и видя един голям цилиндър, легнал на едната си страна.

— Надявам се, че не е за вода.

Блуи зави на триста и шестдесет градуса, за да загуби височина, след това се насочи към пистата и остави самолета да лети към нея. Когато се убеди, че ще се справи, отпусна колесника и клапите и скоростта им спадна до седемдесет мили.

— Приземяване като по учебник — изсмя се той. Кацането беше сравнително меко и Кат се наслаждаваше на тишината в самолета с неработещ двигател. Пистата беше груба, но се понасяше. Блуи остави самолета да спре от само себе си. На около петнадесет метра пред тях, встрани от пистата, и на около три метра от земята имаше двутонен резервоар, поставен на дървена стойка. Блуи посочи към него и каза:

— Това е резервоар. Гледай! Има маркуч. Бързо! Хайде да избутаме самолета дотам.

Излязоха и започнаха да го бутат за стойките на крилете. Придвижваха се бавно по осеяната с камъчета писта. Кат се огледа. Видя само една барака с тенекиен покрив на около петнадесет метра от другата страна на резервоара. Дали наистина беше резервоар за гориво? Имаше ли нещо в него?

Накрая достигнаха до шланга. Блуи се втурна към него. На стената на резервоара Кат видя някакви цифри: 100LL. Авиационно гориво беше.

— Бързо! — прошепна Блуи, като поглеждаше към бараката. — В багажника при допълнителния резервоар има сгъваема стълба. Донеси я, но тихо. Ако има някой в тая барака, не искам да го събудя.

Кат изтича, отвори багажника и намери стълбата. Върна се бегом до дясното крило, нагласи стълбата и се качи на нея, като пое пистолета за зареждане от Блуи. Отвори резервоара и пъхна пистолета.

— Дори не е заключен! — прошепна Блуи.

Кат стисна пистолета и горивото започна да тече. Резервоарът беше пълен наполовина, когато Блуи подръпна крачола на панталона му.

— Слизай и вземи пушката, за да ме прикриваш.

Кат погледна през рамо и видя четирима сънени индианци, които идваха откъм бараката. Трима от тях носеха пистолети. Четвъртият държеше лека картечница. Кат зави бързо капачката на резервоара и скочи.

— Дай ми малко пари — каза Блуи с пресипнал глас.

Кат бръкна в раменния си кобур и издърпа няколко пачки нови стодоларови банкноти. Подаде ги на Блуи, захвърли сгъваемата стълба в самолета и грабна пушката. Застана разкрачен под крилото, като държеше пушката напряко на гърдите си и се стараеше да изглежда спокоен.

— Amigos^[2] — извика Блуи и размаха ръка. Индианците спряха и един от тях започна да говори бързо.

— Какво казва?

— Нямам представа — отговори Блуи, — но е много ядосан.

— Как така нямаш представа? Нали каза, че говориш испански?

— Да, но това е някакъв диалект.

Индианецът заприказва отново и зареди злокобно картечницата. За своя изненада Кат зареди шумно пушката. Индианците отстъпиха, като гледаха в нея. Блуи му беше казал, че всява страх.

Блуи пристъпи към тях и размаха една стодоларова банкнота. Индианецът спря да говори и го подкани да се приближи. Усмихнат, Блуи започна да говори на испански. Кат чу думата „amigos“ няколко пъти. Индианците започнаха да се споглеждат.

Без да сваля очи от индианците, Блуи извика през рамо:

— Колко гориво успя да налееш?

— Може би до половината.

Блуи продължи да говори. Беше започнал да прелиства стотарки, като броеше високо на испански. Един от индианците пристъпи, като поклащаше глава и взе парите. Мъжът с картечницата все още гледаше застрашително.

Блуи се обърна и тръгна към самолета.

— Стой тук с пушката. Ще обърна самолета и ще се махаме оттук.

Отиде зад самолета, натисна хоризонталния стабилизатор, отлепи носовото колело от земята и завъртя самолета около оста му. Насочи го в средата на пистата и се качи в кабината.

— Щом заработи двигателят, качвай се — извика той на Кат.

— Добре.

След секунда двигателят заработи. Кат, с лице към индианците, заобиколи самолета, като се усмихваше и им махаше с ръка. Те гледаха студено и подозрително. Скочи в кабината и самолетът потегли.

— Нямаме време за разгон — каза Блуи, като бутна лоста за газта докрай. — Надявам се тези копелета да не започнат да стрелят.

Олекотен от по-малкото количество гориво, самолетът набра скорост по късата писта и се вдигна леко във въздуха. От Кат се изтръгна една дълга въздишка.

— Окей — каза Блуи. — Имаме гориво за малко повече от час. Хайде да намерим Айдълуайлд. „Браво едно“, тук „Браво две“.

Кат беше изненадан, че някакъв глас отговори веднага:

— „Браво две“, тук „Браво едно“. На какво разстояние сте?

Блуи извика изненадан:

— Един момент.

Натисна един бутон на лорана.

— На едно-три-пет градуса и двадесет и две мили. Съжалявам за закъснението.

— Точно с колко закъснявате? — запита подозрително гласът.

Блуи погледна часовника си.

— Тридесет и една минути.

След известна пауза гласът каза:

— Добре. Кацането разрешено, „Браво две“.

Блуи и Кат се спогледаха.

— Това означава ли, че няма да стрелят по нас?

— Така изглежда — усмихна се Блуи.

Пет минути по-късно Блуи посочи право напред и извика:

— Виждам летището!

Кат погледна към дългата ненастлана писта и запита тихо:

— Колко струваше горивото?

— Хиляда долара. Нали не е много? — отвърна Блуи и спусна колесника.

— Евтино е — каза сериозно Кат.