Джеймс Хадли Чейс
Смятай се за мъртъв (3)

Глава трета

Джина Гранди лежеше на един шезлонг, като ловеше последните лъчи на слънцето и гледаше към големия празен басейн.

Беше облечена със смарагдовозелени бикини, които подхождаха на венецианскочервената й коса. Сърцевидното й лице беше безизразно. Тялото й, силно загоряло от слънцето, имаше правилни пропорции: гърдите й бяха малко по-тежички, ханшът й беше закръглен и солиден, а краката — дълги и елегантни.

Тя прекарваше повечето дни, припомняйки си миналото, когато беше номер едно в римската Dolce Vita. Заради този глупав опит за отвличане сега я бяха тикнали зад електрическата ограда и нямаше представа кога баща й ще се смили да я пусне на свобода.

Колко мразеше баща си!

За хиляден път мислено се връщаше в онази ужасна нощ, когато тъкмо влизаше в своето ламборджини и изведнъж я бяха обкръжили четирима мъже с пистолети в ръце.

Беше отишла да вечеря в една от винарските изби и компанията й се беше сторила скучна. Беше се извинила и ги беше оставила полупияни и кряскащи. Докато отключваше вратата на колата си, от тъмнината се бяха появили онези четирима мъже. Всичките бяха млади, слаби, облечени с изтъркани дънки и кожени якета. Всичките бяха с бради и на нея й се бяха сторили удивително мръсни.

Веднага бе разбрала, че искат да я отвлекат. Мисълта бе накарала тялото й да потръпне. Да се измъкне от скуката на лукса, да бъде скрита в някой долнопробен апартамент, да бъде дори изнасилена — това беше нещо, което подсъзнателно искаше да й се случи, бе осъзнала тя, леко шокирана.

Но колко глупави и какви леваци се бяха оказали тия четиримата! Клечаха пред клуба, надявайки се да спечелят милиони, а не си бяха подготвили дори що-годе приличен план в тъпите глави. Плахите им действия бяха привлекли вниманието на двама наблюдателни полицаи, които се бяха скрили зад една кола, за да разберат какво става.

Отвличанията бяха нещо широко разпространено в Италия и всички полицаи бяха инструктирани да си отварят очите за онова, което им се стори подозрително.

Когато четиримата младежи заобиколиха Джина, тя им се усмихна, без да се плаши от пистолетите в ръцете им. Сърцето й започна да тупа развълнувано.

— Тръгвай — каза най-високият от четиримата. — Това е отвличане.

Тогава откъм тъмнината един глас излая:

— Полиция! Хвърлете пистолетите!

Високият младеж, който едва ли беше на повече от осемнадесет, се завъртя и стреля.

Полицаят, излязъл от прикритието на колата, беше ранен, но преди да се свлече, успя да стреля и уби младежа.

Останалите трима веднага изпаднаха в паника. Обърнаха се и побягнаха. Другият полицай, който продължаваше да се крие зад колата с пистолет върху покрива й, улучи двамата, докато тичаха. Третият младеж, който се беше скрил зад ламборджинито, мерна главата на полицая. Изправи се и стреля едновременно с него. И двата изстрела се оказаха смъртоносни.

По време на стрелбата Джина беше останала като прикована. Тя все още стоеше и гледаше шестте тела, когато приятелите й се изсипаха от клуба и сякаш изневиделица се появиха фотографи от пресата. Заобиколена от крясъци, от щракането на фотоапарати и шуртяща кръв, тя усети, че нещо много съществено в живота й си беше отишло завинаги.

За случая научи целият свят. На първа страница на всички вестници се появи нейна снимка с труповете наоколо. Злонамерените вестници бяха подчертали, че тъкмо била напуснала клуб с доста съмнителна репутация: свърталище на педерасти, наркомани и извратени жени.

Когато баща й чу какво се е случило и прочете съобщенията във вестниците, той моментално взе мерки.

Карло Гранди беше безмилостен магнат, който беше успял да се измъкне от бедняшкия квартал на Неапол и да стане един от най-богатите хора в Италия. Той прекарваше цялото си съзнателно време да контролира огромното си финансово кралство. Жена му, отегчена и самотна, едва ли изобщо виждаше съпруга си и се беше впуснала в любовна авантюра с някакъв плейбой, когото беше срещнала на едно парти, организирано от нейна приятелка. Плейбоят се беше опитал да я изнудва. Страхувайки се от съпруга си, отегчена от празния си богаташки живот и от самата себе си, тя беше изпила чаша водка с куп сънотворни и беше умряла. Гранди се завърна от служебно пътуване и намери малка тъжна бележка, на която пишеше: „Прости ми, Карло. Изискванията ти бяха прекалено високи.“ Самоубийството беше потулено. Джина, тогава седемнадесетгодишна, завършваше училище в Швейцария.

Тя получи телеграма от баща си, в която прочете: „Майка ти умря. Сърдечен удар. Идвам да те видя.“

Гранди пристигна в училището в Монтрьо. Джина обичаше съвсем малко майка си и никак — баща си. Тя знаеше, че баща й е прекалено зает, за да проявява някакъв интерес към нея, и че е човек, неспособен да изпитва чувство на привързаност. Когато й каза, че ще трябва да остане в училището още една година, тя се съгласи.

След като тази година изтече, тя пристигна в Рим. Гранди беше прекалено зает, за да й обърне каквото и да било внимание. Даде й щедра издръжка, направи я член на множество първокласни клубове, провери дали приятелите й са забавни и от добро потекло и я остави да се оправя сама. Всеки месец я водеше на разкошна, но скучна вечеря в ресторанта на Алфредо. Когато му оставаше време да се сети за нея, той си представяше, че тя се забавлява добре и се държи така, както дъщерята на най-богатия човек в Италия трябваше да се държи.

Щом прочете за отвличането и за клуба, той изпадна в див гняв. Накара да я заключат в една от стаите за гости на най-горния етаж на къщата и поръча да се направи разследване на всичко, с което се беше занимавала до момента. Една дискретна детективска агенция му връчи доклад, на който той едва повярва. Тя не само се беше държала като курва, но взимаше и наркотици. Така че сега съществуваше сериозна заплаха от нов опит да бъде отвлечена.

Гранди реши да махне Джина от Италия. Един от помощниците му намери вила „Орхидея“ и Гранди я нае. Инсталираха електрическата мрежа и всички предпазни приспособления и след по-малко от месец Джина беше заведена там от баща си и от Френци Амандо.

Джина беше прекалено уплашена от гнева на баща си, за да си позволи да протестира. Нямаше представа кой е Амандо, но мразеше дори вида му.

Преди да я остави и да се върне в Рим, Гранди проведе с нея разговор.

— Държала си се позорно — каза той. — Ще останеш тук, докато не реша, че си в състояние да общуваш с прилични хора. Ако в края на годината докладът за поведението ти е добър, може би ще помисля да ти дам известна свобода. Излъга вярата ми в теб, а никой досега не го е правил, без горчиво да съжалява за това.

Джина се раздвижи неспокойно. Колко мразеше баща си! Да й направи такова нещо! Да я държи затворена зад електрическа ограда и да й остави този хладнокръвен, подобен на змия, човек за опекун! Този човек непрекъснато я наблюдаваше. Можеше да усети как очите му я гледат и в този момент. Вероятно я гледаше от един от горните прозорци на вилата.

Макар от време на време наркотиците да й липсваха, истинското страдание идваше от липсата на любовници. Жаждата за секс я измъчваше денонощно.

Освен прислужниците, които едва я поглеждаха, тук беше и онова бивше ченге, в което имаше не повече секс, отколкото в пистолета на колана му. Другият пазач беше отблъскващо дебел и имаше космата брадавица на носа си. Беше сигурна, че е воайор^[1]. Винаги я гледаше иззад храстите и й се усмихваше похотливо, разсъбличайки я с поглед.

Единственото мило същество в тази позлатена клетка беше Сука, японското момче за всичко, което ръководеше вилата. Макар че беше неразгадаем, тя усещаше, че му е жал за нея. Сука й беше казал, докато й сервираше чая, че пазачът Джо е бил хванат от Амандо да спи и е бил уволнен.

— Имаме нов пазач, синьорита — рече й Сука и си тръгна.

Нов пазач? Джина протегна дългите си крака. Знаеше, че не бива да пита за подробности. Сука много внимаваше при общуването си с нея. И двамата знаеха, че Амандо може да ги гледа.

Би ли могъл този нов пазач да е интересен? — чудеше се тя. — Господи! Колко голяма нужда имаше от интересен мъж!

Умът й се насочи към онези прекрасни еротични нощи в Рим, когато толкова често й се беше случвало да споделя голямото легло с двама млади, богати самци, които я обладаваха един след друг отново и отново.

Тя леко изстена, отдадена на спомена от преживяването през онези вълнуващи нощи, когато чу тихо покашляне, което я накара да отвори очи и да потръпне.

Сука стоеше от едната й страна и държеше поднос, на който имаше чаша доматен сок: всякакъв алкохол й беше забранен. Докато слагаше чашата на масата, той каза тихо, без да я погледне:

— Синьор Амандо заминава за Фриско. Няма да се върне до утре. Много важна вечеря. — После си тръгна.

Джина пое дълбоко въздух. Новият пазач ще е на смяна. За първи път от много дни насам тя се усмихна.

* * *

Макар че пърженото пиле изглеждаше страхотно, Фрост откри, че няма апетит. Повъртя храната в чинията си, осъзнавайки, че Марвин яде като вълк.

Откакто се беше върнал във вилата на Гранди, в мозъка му беше настъпила бъркотия. Беше задлъжнял с четири хилядарки.

Нямаше никаква надежда, че ще може да плати на това добре стрелящо копеле, а усещаше с порите си, че Силк ще настоява да му бъде платено. Спомни си думите му: „Не се състезавам с крадци!“ изглежда, нямаше друго решение, освен да зареже работата си и да се махне от Перъдайс Сити. Какъв глупак се беше оказал!

— Нещо безпокои ли те, Майк? — попита Марвин и бутна настрани празната си чиния.

— Всичко е наред… просто не съм гладен. — Фрост стана. — Предполагам, че попрекалих с обяда. — Погледна часовника си.

— Приключи ли ти дежурството?

— Да. Дават хубав филм по телевизията. Внимавай за Дъртия Смрадливец — после кимна и излезе от стаята.

Фрост струпа чиниите върху подноса и го остави на един стол до вратата. После запали цигара и се тръшна в креслото с лице към мониторите. Дали Марша щеше да го измъкне от това положение? — зачуди се той. Реши, че няма. Не можеше да си я представи как му дава четири бона, за да уреди безумния си залог. Това той не можеше да си представи. Имаше нещо в Силк, което го караше да се чувства неспокоен. Силк много приличаше на свирепо копеле, което би могло да се обърне към някоя банда по уреждането на дългове и, ако Фрост не платеше, възможно беше някоя нощ да бъде причакан от опитната шайка и да се озове с две счупени ръце. Знаеше всичко за хората, които се занимаваха с уреждане на дългове. Единственото решение беше да зареже сладката си работа и да се върне в Ню Йорк.

Чу как вратата зад него се отваря и се обърна. Сука вземаше подноса.

— Синьор Амандо замина за Фриско — измърмори Сука. — Ще се върне утре — и после си тръгна, затваряйки вратата.

Фрост вдигна рамене. Сега, след като щеше да му се наложи да напусне Перъдайс Сити, Амандо можеше да върви на майната си с всичките си изисквания. Лошото беше, че напускайки само след две нощи работа, нямаше да му се плати. Парите му застрашително намаляваха. След като си платеше билета за Ню Йорк, щяха да му останат много малко. И какво, по дяволите, щеше да прави в Ню Йорк? Вече беше търсил работа там и нищо не беше открил. За първи път, откакто беше напуснал армията, Фрост започна да се безпокои.

Все още се безпокоеше, гледайки в мониторите, когато чу зад гърба си някакъв звук. Ръцете му се спуснаха към пистолета. Скочи на крака и се обърна с бързо движение.

На прага стоеше момиче и му се усмихваше.

Джина видя как Амандо потегля с ролса, после взе душ, поколеба се пред богатия си гардероб, след което избра една смарагдовозелена вечерна рокля, плътно прилепваща по нея и очертаваща извивките на тялото й рокля, която не беше обличала, откакто беше напуснала Рим. Роклята можеше лесно да се откопчае за незабавно действие, а когато отиваше на парти, Джина искаше точно това.

Очите на Фрост широко се отвориха, докато я гледаше. Предположи, че е Джина Гранди. Не беше очаквал, че ще е толкова невероятно вълнуваща. След като опитните му очи се плъзнаха по тялото й, той вече беше сигурен, че е гола под роклята.

— Здрасти! — каза тя. — Ти си новият пазач, а?

Фрост усети как го обзема силно желание.

— Майк Фрост — отвърна той. — Знам коя сте.

Джина го огледа. Ама че хубав мъж! — помисли си тя и влезе в стаята, затваряйки вратата зад себе си.

— Харесва ли ти работата… Майк?

Той едва чуваше какво му казва. Беше сигурен, че може да я има. Опитът му с жените през изминалите години го беше научил да разпознава знаците, а сега светеше зелена лампичка.

— В момента вече я харесвам далеч повече — отвърна той. Не се поколеба. Та какво имаше да губи? Той се насочи към нея, а тя стоеше и чакаше и когато той стигна до нея, тя плъзна ръцете си зад врата му и силно притисна тялото си към неговото. Устните му докоснаха нейните, езикът и се стрелна в устата му като копие. Те стояха се притискаха един в друг доста време, после тя го отблъсна настрана, усмихвайки се.

— Хайде да се забавляваме, Майк. Не тук… в моята стая.

Като обви ръка около кръста му, тя го избута в голямото фоайе и после нагоре по широкото стълбище, по един коридор и накрая в просторната си спалня.

Когато Фрост затвори вратата, тя вече беше гола и лежеше напреко на леглото.

* * *

Фрост се събуди, когато часовникът на долния етаж отби два. Силна бяла лунна светлина влизаше в стаята през големия прозорец и осветяваше леглото. Погледна към спящото момиче до себе си. Красавица, помисли си той, Господи, каква красавица! Облегна се на възглавницата, протегна дългите си крака и се замисли за Силк. Усети как го обзе люта омраза. Ако не беше онзи смахнат облог, щеше всичко да му е наред, но сега щеше да си тръгне веднага, щом Марвин застъпеше. Щеше да напусне тази сладка работа и, което беше още по-лошо — тази малка нимфа, която му се беше отдала страстно и диво. Дясното му рамо все още леко кървеше на мястото, където го беше ухапала. Слабините го боляха. Чувстваше се така, сякаш беше минал през каменоломна машина.

Той се обърна настрани и погледна осветеното от луната момиче. Докато й се възхищаваше, тя отвори очи и се протегна като доволна красива котка.

После беше неин ред до го погледне. Какъв мъж само! — помисли си тя и умът й се зае да търси решение как биха могли да имат още много нощи като тази. Онова копеле Амандо! Това беше първият път, когато беше напуснал вилата — за период от почти четири месеца! Кога щеше отново да го направи? Тя желаеше и имаше нужда от възбудата, която този страхотен мъж й доставяше. Искаше да лежи до нея — всяка нощ!

— Здрасти — каза Фрост.

Тя обви ръцете си около него и се прехвърли отгоре му. Започна да гризе устните му, но Фрост беше пресушен. Марша практически го беше унищожила, а сега свирепото любене на Джина го беше свело до нулата. Бутна я настрани.

— Стига толкова, миличка — рече той. — Трябва да се връщам на работа. Това е за „здрасти“ и за „довиждане“. Утре напускам.

Тя го погледна втренчено и после седна.

— Напускаш? Какво искаш да кажеш?

Фрост спусна краката си на пода.

— Зарязвам работата. — Изправи се, стегна мускулите си и започна да се облича.

Джина го изгледа ужасено, любувайки се на стройното му загоряло тяло и на мускулите.

— Майк! Какви ги говориш? Защо напускаш?

Той вдигна ципа на панталона си и седна на леглото.

— Напускам, защото ме направиха на глупак. — После й разказа за състезанието по стрелба със Силк. — Сега дължа на този мошеник четири бона — завърши той.

Няма начин да му платя. Така че… трябва да се измъкна от града, преди да ме натисне.

Тя го хвана за ръката.

— Сигурно се шегуваш, Майк! Четири бона? Това е нищо!

— Така смяташ ти. За мен това са много пари. Изпарявам се, в противен случай ще се окажа със счупена ръка.

— Със счупена ръка? Какви ги приказваш?

Той й се усмихна кисело.

— Забрави го, миличка. Това не е по твоята част. Утре напускам. — Изправи се. — Сбогом, миличка, и — благодаря.

— Майк! — Гласът й прозвуча пронизително.

Той спря до вратата.

— Чакай!

Тя скочи от леглото, изтича до голям шкаф, рязко дръпна едната вратичка и затършува в някакво чекмедже, после се завъртя на пети и се насочи към него, усмихвайки се.

— Ето, вземи! Струва поне двадесет хилядарки. Тъпият ми баща ми го подари за рождения ден — и тя пусна пръстен с диамант и смарагд в ръката му. — Заложи го, Майк. Плати на тоя мошеник. Едва ли би могло да ми пука по-малко за пръстена.

Фрост погледна пръстена, поколеба се, после се усмихна. Защо не? Ето го решението да се отърве от Силк и да запази работата си. Какво означава един пръстен като този за тази покварена малка нимфа?

— Наистина ли искаш да кажеш, че желаеш да ме измъкнеш от кашата, миличка? — попита той, докато пускаше пръстена в джоба си.

— Искам да останеш тук — отвърна задъхано тя и обви ръце около врата му, прилепвайки тялото си към неговото. — Искам още много нощи.

— О’кей. — Фрост плъзна ръцете си около голото й тяло и я притисна по-силно. — Ще го уредя. — После я отблъсна, излезе от стаята и се спусна тихо по стълбите към помещението на охраната.

Закова на място, когато видя Сука да седи в креслото и да наблюдава мониторите. Като го чу, Сука се изправи и с безизразно лице мина покрай Фрост.

— Какво, по дяволите, правиш тука? — запита Фрост.

— Охранявам — отвърна Сука и излезе от стаята.

Фрост погледна след него, намръщи се и вдигна рамене. Отпусна се в креслото, извади пръстена, който Джина му беше дала, и го разгледа. Двадесет хилядарки! Добре е, за Бога!

Когато в 8.00 Марвин го смени, Фрост отиде в къщичката си и спа четири часа. После хапна един сандвич за обяд и напълно забравяйки за срещата си с Марша в дванадесет пред Спениш Бей хотел, подкара към Перъдайс Сити, без да забележи, че един кремав мерцедес с мургав, дебел мъж с тъмни очила зад волана потегли след него.

Митч Гоубъл дебнеше от 9.00 ч. на паркинга, от който можеше да се види бариерата, преграждаща пътя за Перъдайс Ларго, като се озърташе за Фрост. Беше прекарал трите часа чакане в разглеждане на списание с голи мацки. Беше човек с неизчерпаемо търпение и също така с неутолим апетит. Беше взел със себе си пликче със сандвичи със сирене и от време на време бъркаше в него.

Фрост намери заложна къща на булевард „Сийвю“.

Беше подготвил сладкодумната си история.

— С жена ми се разделяме — обърна се той към мършавия служител евреин, който стоеше зад тезгяха. — Имаме спешно нужда от пари. — Сложи пръстена на тезгяха. — Платих двадесет бона за това.

Служителят разгледа пръстена, въздъхна, каза, че струва само петнадесет хиляди и че ще му заеме шест за срок от три месеца.

Фрост не беше в настроение да се пазари. В края на краищата пръстенът не беше негов. Взе парите и квитанцията и докато вървеше към мястото, където беше паркирал колата, си спомни за срещата с Марша. Сега беше 13.25. Реши, че вероятно е отишла в ресторанта. Не би могъл да си представи, че ще стои и ще чака, който и да било мъж, така че се насочи към „Асо Пика“.

Митч Гоубъл влезе в заложната къща.

— Здрасти. Иси — рече той. — Какво е положението с човека, който току-що излезе?

Иси, който се страхуваше от Гоубъл, извади пръстена.

— Заложи го за шест. Струва най-малко тридесет.

Гоубъл разгледа пръстена, изсумтя и го върна обратно.

— Внимавай да не си навлечеш неприятности, еврейче подхвърли той, излезе от къщата и се затвори в една телефонна будка. Обади се на Силк.

— Нашият тип току-що заложи пръстен със смарагд и диамант, който струва тридесет бона, за шест — каза му той. — Насочи се към теб.

— Почини си, Митч — отвърна Силк и затвори.

След като чака до дванадесет и петнадесет, Марша телефонира на Силк от хотела си.

— Няма го — рече тя. — Какво да правя?

— Ела тук — нареди й Силк. — Не се притеснявай.

Когато Фрост влезе в ресторанта, посрещна го Рос Ъмни, на когото Силк беше казал да се оглежда за него.

Здрасти, Майк! — каза Ъмни с широката си дружелюбна усмивка. — Марша току-що пристигна. Питаше за теб.

— Имах работа — отряза го Фрост. — Силк наоколо ли е.

— Да… долу е на стрелбището.

Промушвайки се покрай Ъмни, Фрост взе асансьора към мазето. Завари Силк да разговаря с Мосис. Веднага щом го видя, Мосис се отдръпна и се зае с чистенето на пистолетите.

Фрост спря пред Силк.

— Дължа ти четири бона — каза той и извади портфейла си. Измъкна четири банкноти по хиляда долара и ги подаде на Силк.

— Не, не ми дължиш, приятелю — рече Силк. Тънките му устни се разкривиха в нещо, което би трябвало да бъде усмивка. — Пътищата ни се пресичат. Как можа тоя тъпанар Рос да не ми каже? Откъде можех да зная, че си приятел на племенницата ми?

Фрост го погледна втренчено.

— Племенницата ти?

— Да… Марша. Когато чу, че съм те изпързалял, едва не ми скъса ушите. — Той се засмя. — Извинявам се, Майк. Не знаех, че си един от нас. Не ми дължиш нищо.

Фрост усети как в главата му нахлува кръв.

— Обзаложихме се. Изобщо не ме интересува кой си. Плащам си дълговете.

Силк продължи да се усмихва.

— Успокой се, приятелю — каза той. — Това ми е бизнесът. Изкарвам си прехраната със стреляне. Мамя баламите, но не и приятелите. Извинявам се. О’кей?

Фрост се поколеба, после се отпусна.

— Наистина добре стреляш. О’кей.

Силк кимна.

— Всички ние, които се стремим към бърза печалба, сме в някой бизнес — рече той, извади пакет цигари и му предложи една. — Научих от Марша, че охраняваш щерката на Гранди. — Изсмя се. — Ама че бизнес. Ама че.

Фрост се подсмихна. Така си отдъхна, че не се налагаше да се прости с четири бона, та предишната му преценка за Силк като за опасен човек започна да избледнява. Освен това забележката на Силк за „хората, които гонят бърза печалба“, му хареса. Точно такъв беше и той: търсеше лесна печалба.

— Така е — отвърна. — Е, това също е работа. — Пъхна банкнотите обратно в портфейла си. През ума му мина една мисъл. Щеше да каже на Джина, че е платил дълга си, да й даде два бона и квитанцията и да запази четирите хилядарки за себе си.

От асансьора излезе мъж с яко телосложение насочи към Силк.

— Здрасти, Лу — каза той. — Искаш ли да се обзаложим?

Силк си придаде безпомощния вид.

— Залозите ви са прекалено високи за мен, мистър Луишън.

— О, хайде! Четири към едно със спортни пушки.

Фрост се насочи към асансьора. Ама че бизнес! — помисли си.

Какво по дяволите правеше той, като седеше в стаята на охраната за шест стотака на седмица! Беше сигурен, че Силк ще спечели четири бона през следващия половин час.

Рос Ъмни се въртеше около асансьора, когато Фрост стигна до етажа, на който беше ресторантът.

— Искаш ли да хапнеш, Майк? — попита той.

— Вече ядох. Къде е Марша?

— Точно сега е заета — усмихна се цинично Ъмни — Момичето трябва да работи. Искам да те запозная с един мой добър приятел. Влиятелен човек.

Ъмни сложи ръка на рамото на Фрост и го поведе по някакъв коридор, отвори една врата и го въведе в малка стая, където чакаше Митч Гоубъл.

Гоубъл нагъваше голям хамбургер. Избърса дебелите си пръсти с една салфетка, стана и се усмихна на Фрост.

— Митч, искам да те запозная с този добър приятел на Марша — рече Ъмни. — Майк Фрост.

Гоубъл подаде ръката си.

— За мен е удоволствие, Майк. Чувал съм за теб… Ти си един от нас.

Седнаха около масата.

— Ще пийнеш ли? — попита Ъмни и щракна с пръсти.

Появи се сервитьор.

— Скоч? — попита Ъмни, поглеждайки към Фрост, който кимна в отговор. Фрост разглеждаше Гоубъл и не можеше да го класифицира. Дрехите му бяха обикновени, но скъпи. Дебелото му мургаво лице не беше симпатично, а сърдечната му усмивка би могла да е престорена, помисли си той.

— Как ти се харесва това малко градче? — попита Гоубъл.

— Добре е.

— Да… настанил си се на хубаво местенце — продължи Гоубъл. — Къщичката на Гранди сигурно си я бива. Харесва ли ти?

— Че на кого не би му харесала? — Фрост имаше усещането, че Гоубъл опипва почвата. Докато работеше с нюйоркските ченгета, често се беше натъквал на хора като него: хитри, опасни типове. Реши и той да опипа почвата. — С какво се занимаваш?

Пристигна сервитьорът с питиетата и пошушна нещо на Ъмни, който се намръщи.

— Вечно става нещо в това място. Ще трябва да ви оставя, момчета. Някакво диване хленчи. — Той обърна чашката си, потупа Фрост по рамото и додаде: — Митч ще се грижи за теб. — После си тръгна.

Фрост си спомни, че номерът беше същият, когато Ъмни го остави насаме със Силк. Застана нащрек.

— С какво се занимавам ли? — рече Гоубъл и отхапа още едно парче от хамбургера си. — Уреждам разни операции. Някой тип идва и ми казва, че има идея как да припечели малко сухо и ме пита какво мисля за това. Аз обмислям операцията и му отговарям с „да“ или „не“. Наречи ме човек, който разглежда нещата отстрани.

— Така ли? — Фрост отпи от питието. — И добре ли печелиш?

— О, разбира се. Ние, хората, дето гоним бързите парици, изцеждаме прехраната си. — Засмя се. — Марша ми каза, че се грижиш за щерката на Гранди. Точно миналата седмица имах един тип с откачената идея, че може да отвлече момичето и да спечели двадесет милиона долара. Рекох му, че трябва да си прегледа главата. — Спря и погледна право във Фрост. — Не е ли така?

Фрост усети как по гърба му премина тръпка.

— Какво… така ли?

Гоубъл не отговори, за да може да довърши хамбургера си, въздъхна и после поклати глава.

— Няма начин да бъде отвлечена — отвърна той. — Нали така?

— Може да опита — рече тихо Фрост. — Ще бъде разкъсан на парчета от четирите добермана. Ако не го сбарат кучетата, ще го направя аз.

Гоубъл си лепна учудена физиономия.

— Кучета, а? Все пак за кучетата може да се намери разрешение. — Изглеждаше замислен. — Двадесет милиона суха пара! Това е голяма сума!

Двадесет милиона! Фрост се замисли. Да, Гранди би ги платил, за да си върне щерката.

— Както и да е, Майк, посъветвах тоя тип да забрави идеята — продължи Гоубъл. — По едно време и на мен ми бе влязло в главата същото нещо и разучих мястото… Няма начин. Онзи жабар наистина се е погрижил за всичко.

— Абсолютно вярно.

— Да — Гоубъл отпи от чашата си. — Оттогава все мисля за това. Няма проблем, който да не може да бъде решен. Двадесет милиончета! Такива парици ме карат да мечтая. Само си представи, че четирима умни мъже се съберат заедно. Представи си, че отвлекат мацето. Това означава по пет милиончета на глава.

Пет милиона! Фрост се замисли. Толкова пари биха уредили живота му! Запази лицето си безизразно, докато изричаше:

— Ти току-що каза, че няма начин.

— Така мислех преди два месеца — отвърна Гоубъл. — Но продължавам да си човъркам мозъка. От това няма да ме заболи. — Погледна Фрост и рече: — Троянският кон.

Фрост се намръщи.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Моят старец беше луд по гръцка история — отвърна Гоубъл. — Проглуши ми ушите с всички тия врели-некипели за гърците. Имало един тип на име Одисей. Гърците обсаждали троянците, но не постигали никакъв резултат. Този тип направил голям дървен кон, вкарал войници в него и измамил троянците, че нещата ще се обърнат в тяхна полза, ако конят влезе в града. Ония тъпанари се хванали на въдицата. Войниците се измъкнали през нощта, отворили вратите на града и троянците отишли по дяволите. За да отвлека оная сладурана, ми трябва троянски кон и в него мой човек: може би някой от персонала. Десет души се грижат за мястото. Може да успея да се спазаря с някои от тях. — Вдигна рамене. — Напъвам си мозъка. Това ми е работата. Може би аз също трябва да си прегледам главата.

Фрост го погледна втренчено. Предложение ли му се правеше? Пет милиончета! Беше дошъл в Перъдайс Сити, за да прави пари, но до този момент беше попаднал само на работа, за която му плащаха шест стотака на седмица… Дреболия! Гоубъл беше казал: „Може да успея да се спазаря с някой от тях“. Това беше директен намек. Гледайки дебелия мъж, сега Фрост беше сигурен, че му правят предложение. Това беше нещо, за което трябваше да помисли. Преструвай се на недостъпен, рече си той, като стана на крака.

— Да… Прегледай си главата — отвърна кратко и излезе, оставяйки питието си недокоснато.

Гоубъл довърши своето питие и посегна към чашата, която беше оставил Фрост. Силк влезе тихо в стаята, затвори вратата и седна до масата. Беше слушал разговора, който стигаше до него чрез скрит микрофон.

— Добра работа свърши, Митч — каза той. — Подхвана го точно както трябва.

Гоубъл кимна.

— А сега какво?

— Ще му оставим време да помисли. Наистина действа бързо. Получил е пръстена заради горещата си кръв, освен ако не го е откраднал, но се съмнявам. Амандо не беше в къщата през нощта. Тя едва ли би пропуснала подобен шанс. Предполагам, че я е изчукал, казал й е, че дължи четири бона, и за да го задържи, тя му е дала пръстена. — Силк потри кокалестите си ръце. — Всичко се развива, сякаш сме го поръчали, Митч. Ще чакаме.

Гоубъл погледна замислено Силк.

— Не си въобразявай, че тоя тип е вчерашен, Лу. Имам чувството, че може да се окаже костелив орех.

Силк пусна ледена усмивка, която разкриви лицето му.

— И аз мога да бъда костелив орех — отвърна.

* * *

Пет милиона долара!

Фрост се беше отдалечил с колата от ресторанта и се беше насочил към брега. Намери си усамотено местенце под сянката на една палма и седна на пясъка да помисли.

Картината започваше да идва на фокус. Всичко беше започнало със случайната му среща с Марша — племенницата на Силк. Вероятно й бяха казали да си отваря очите за подходяща жертва. Сигурно Силк беше докопал до информацията, че вторият пазач няма да се задържи дълго, така че беше планирал всичко предварително. Може би Джо Соломон играеше в комбина със Силк. Като че ли той (Фрост) изглеждаше на Силк като дар от небесата.

Троянският кон!

Силк беше достатъчно умен, за да е наясно, че няма начин да отвлече Джина, без да има свой човек в имението, така че е заложил на него.

Фрост зарови пръстите си в горещия пясък, докато мислеше.

Пет милиона долара! Ами ако решеше да действа сам? Ами ако Силк имаше някакъв сигурен успешен план? Очите му се присвиха при тази мисъл. Гоубъл говореше за четвърти човек — Ъмни? Да се подели на четири — по пет милиончета на всекиго. Какво не би могъл да направи с толкова пари!

Мисълта му се прехвърли върху Марвин. Да предположим, че Джина бъде отвлечена. Дали Гранди би се обадил на ченгетата. Като размисли, Фрост реши, че няма да го направи.

Щеше да плати, но Марвин — умно бивше ченге щеше да знае, че е имало вътрешен човек и щеше да посочи Фрост.

Да се отвлече момичето и да се вземе откупът бяха две съвсем различни неща. Когато откупът бъдеше платен и Джина се върнеше, щеше да стане напечено.

Фрост направи гримаса. Той щеше да бъде заподозрян номер едно. Силк сигурно го знаеше.

Остави пясъка да се процеди между пръстите му.

Нямаше да позволи да стане изкупителната жертва на Силк. Ако го хванеха, естествено, щеше да попречи на Силк да се измъкне и да похарчи откупа. Щеше да си каже всичко и Силк сигурно го знаеше.

Фрост потърка изпотеното си лице с ръка. Ако се съгласеше да бъде вътрешният човек, отвличането нямаше да бъде прекалено трудно, но взимането и похарчването на откупа му се струваха невъзможни.

Помисли още малко, но не можа да намери решение.

Беше сигурен, че Силк няма да си заложи главата, ако не разполага с перфектен план. Но какъв беше той?

През следващия половин час Фрост седеше и гледаше блещукащото море, а мозъкът му трескаво работеше. После внезапно, поклащайки глава, той взе решение. Щеше да се престори, че ще действа със Силк щеше да изслуша плана му, да го обмисли и после щеше да реши да участва или да не участва в зависимост от това, колко убедителен щеше да бъде Силк.

Изправи се и погледна часовника си. Беше 15.15. Имаше да убие пет часа, преди да се върне в резиденцията на Гранди. Чудеше се дали трябваше да се върне в „Асо Пика“ и да се види с Марша. Поклати глава: прави се на недостъпен. Реши да поразгледа Перъдайс Сити и се насочи към мястото, където беше паркирал колата.

Пет милиона долара!

Продължи да мисли какво би било да притежава такава сума. Умът му беше толкова зает с картината как щеше да похарчи всичките тези пари, че не забеляза слабия висок младеж с дълга мазна коса и лице като на пор, облечен с тениска и мръсни джинси, който се метна на мощен мотоциклет „Хонда“ и тръгна след него, когато той се насочи по магистралата към града.

Този младеж, познат като Hi-Fi^[2], работеше за Митч Гоубъл. Беше наркоман, пристрастен към хероина. Гоубъл му даваше точно толкова пари, колкото да си купи следващата доза. Беше му казал да върви по петите на Фрост и да не го изгубва нито за миг от погледа си.

Все още мислейки за възможността, която му се откриваше, Фрост влезе в Перъдайс Сити и паркира T.R.-а пред увеселителна аркада. След като остави колата, той влезе в аркадата, която гъмжеше от хора. Тълпи от младежи се шляеха наоколо, харчеха парите си, ядяха хотдог и си крещяха взаимно.

Фрост си проби път към стрелбището. Дебел усмихнат поляк му подаде пушка. Това беше начин да убие времето, помисли си Фрост, докато се нагласяше и се прицелваше в отдалечената мишена.

Hi-Fi се сля с тълпата, с очи, приковани в широкия гръб на Фрост.

Фрост беше пробил центъра на мишената, когато чу висок глас да казва:

— Ти ли си Фрост?

Той наклони пушката, обърна се и видя до себе си висок жилав мъж с набраздено загоряло лице и чисти ледени сини очи.

Веднага разбра, че този мъж е ченге.

— Аз съм отвърна. А ти кой си?

— Том Лепски. От местната полиция. — Лепски се усмихна и му протегна ръка.

Лепски? Фрост застана нащрек. Спомни си, че Марвин му беше споменал, че Лепски е първокласен детектив и негов добър приятел. Лепски също така беше съобщил на Марвин, че Гранди има нужда от бодигард.

— А, да — отвърна. — Джек ми спомена за теб.

— Да. С него сме приятели — рече Лепски. — Видях T.R.-а отвън, та реших да се запозная с теб.

— Радвам се, че го направи. — Фрост остави пушката. — Просто се забавлявам.

— Джек ми каза, че си добър стрелец. — Лепски хвърли поглед на отдалечената мишена. — Да… наистина си. Имаш ли една минутка? Какво ще речеш да прескочим отсреща при Джо за по една бира?

— Защо не?

Когато напуснаха аркадата, Hi-Fi тръгна след тях. Видя ги как влизат в бара от другата страна на улицата, поколеба се, после бързо се насочи към една телефонна кабинка. Обади се на Силк.

— Нашият тип си бъбри с Лепски — докладва той.

Лицето на Силк се стегна. Това беше неочаквана и лоша новина. Дали Фрост уведомяваше ченгетата, че Гоубъл му е направил предложение? След като размисли за миг, реши, че не е така. Пет милиона за човек като Фрост бяха прекалено голямо изкушение, за да си развърже езика пред някое ченге.

— Продължавай да го следиш, но внимавай — нареди Силк и затвори.

Когато се настаниха до една ъглова маса с по чаша пред тях, Лепски каза:

— Намерил си сладка работа. — Усмихна се. — Местната полиция е твърдо зад мистър Гранди. Той се грижи за нас, така че ние се грижим за него. Дъщеря му е в абсолютна безопасност.

Фрост кимна с безизразна физиономия.

— Така ми каза и Джек.

— Вече виждал ли си я?

Фрост поклати глава.

— Още не. Тази седмица съм нощна смяна. Всичко, за което трябва да се безпокоя, е Амандо.

— Голяма гадина е. — Лепски направи гримаса. — Нищо не може да го задоволи. Безпокои шефа почти всяка седмица. Щукнала му е шантавата идея, че момичето ще бъде отвлечено. — Лепски се засмя. — Че как би могло да стане това? Непрекъснато му го повтаряме, но той не кандисва.

— Така си печели парите — отвърна Фрост.

— Сигурно. — Очите на ченгето се плъзнаха по Фрост. — Когато разбрахме, че Амандо е показал на Джо Дейвис вратата и е имал причина за това, се заинтересувахме от теб. — Сега на лицето на Лепски нямаше усмивка. — Разбрахме, че си получил работата чрез Джо Соломон. Знаем всичко за Джо. Не ни е любимецът в града. Така че го понатиснахме и той ни показа препоръките ти. Онова, което прочетохме в тях, ни удовлетвори подходящ си за работата. Свързахме се с нюйоркската полиция и с ФБР. Те потвърдиха. — Той спря и после продължи. — Има обаче едно нещо, което ни безпокои: не си се задържал дълго на една и съща работа. — Отново пауза, после каза: — Може би имаш таралеж в гащите.

Мозъкът на Фрост работеше трескаво. Значи ченгетата го бяха сложили под микроскоп. Той самият беше прекалено много ченге, за да могат да го притискат.

— Въпрос ли ми задаваш или само си говориш? — попита тихо.

— Наречи го въпрос.

Фрост се усмихна.

— Я ми кажи, приятелю: задаваш ми този въпрос, защото шефът те е накарал или просто се правиш на детектив?

Лепски замръзна. Шефът му не го беше инструктирал да разпитва Фрост. Осъзна, че върви по несигурна почва.

Махна с ръка.

— Не ме разбирай неправилно. Нека ти обясня. Не искаме Джина Гранди да бъде отвлечена. Знаем, че в момента е в пълна безопасност. Няма как да се докопат до нея, освен ако нямат вътрешен човек, но ако се появи такъв човек, тя може да бъде отвлечена. Проверили сме всички, които живеят във вилата: всички са о’кей. Ти се появи на сцената, така че проверяваме и теб. Разбра ли каква е хавата?

Фрост кимна.

— Да… Да, но това не е отговор на въпроса ми. — Допи бирата си. — Разпитваш ме, защото такива са инструкциите на шефа ти, или защото си първокласен детектив, който се стреми към повишение? — Той се наклони напред и се вгледа в Лепски. Бил съм в тая система и знам как работи. Знам всичко за хората, които притискат себеподобните си, за да постигнат повишение. Самият аз съм го правил, но никой не може да постъпва по този начин с мен. Така че говори с шефа си. Кажи му, че ще му дам каквато иска информация. Нямам какво да крия, но няма — повтарям: няма — да се оставя някакъв първокласен детектив да ме притиска. — Изправи се. Ясно ли ти е, Лепски?

Лепски го зяпна и, преди да измисли какво да отговори, Фрост му се усмихна широко и излезе от бара.

Hi-Fi седеше върху хондата, когато Фрост влезе в колата си. Щом Фрост подкара по главната улица, той форсира мотора и се включи в трафика.

Умът на Фрост работеше трескаво. Беше неспокоен. Добре ли се беше справил с Лепски? — запита се. Последното нещо, което желаеше, беше да си създаде враг сред ченгетата, но не можеше да позволи на Лепски да го притиска. Вдигна рамене. Може би не беше толкова важно, но онова, което наистина имаше значение, беше, че ченгетата бяха стигнали до същия извод като Силк — за да се отвлече Джина, трябваше да има вътрешен човек.

Фрост подкара безцелно към Маями. Все още имаше няколко часа за убиване, преди да се върне във вила „Орхидея“. Движението не беше натоварено. Той продължаваше да гледа в огледалото си за обратно виждане, както правят добрите шофьори, и мерна Hi-Fi, който караше след него. Не беше ли виждал това влечуго и преди? Фрост се намръщи. Спомни си, че го беше видял на пустия бряг, където беше седнал под сянката на палмата да помисли. Ето го отново. Следяха ли го? Подсмихна се. Разгледа Hi-Fi в огледалото: боклук. Една от жертвите на Силк?

Когато стигна до Маями, се отклони от крайбрежното авеню и сви на югозапад по 17-о авеню, после зави наляво по Маями авеню. Хондата го следваше.

Значи го следяха!

Фрост направи обратен завой и потегли към Перъдайс Сити. Беше се отпуснал и си подсвиркваше тихичко.

В предградията се отклони от магистралата и подкара по песъчливия път към плажа. Остави колата и се запъти бързо към няколко палми край морето, вслушвайки се в звука на хондата, която приближаваше по пътя.

Застана на ръце и колене, така че да не се вижда, и зачака. Чу как моторът на хондата замлъкна.

Hi-Fi беше изнервен. Остави мотоциклета и тръгна бавно по пясъчната пътека. Лицето му беше обляно в пот. Беше му казано да не изпуска Фрост от погледа си. Знаеше, че ако не изпълнява стриктно заповедите, парите за хероина щяха да секнат.

Стигна до едно голо място и огледа широката пясъчна ивица. В този момент Фрост се хвърли върху него. Коленете му се забиха в гърба на Hi-Fi, поваляйки го на пясъка.

Когато силните жестоки пръсти на Фрост се обвиха около гърлото му, Hi-Fi нададе вик. Опита да се бори, но пръстите се стегнаха.

— Спокойно, синко — рече Фрост тихо. — Само ми отговаряй на въпросите. Силк ли те изпрати?

Hi-Fi се загърчи, напрегна силите си и напразно се опита да преодолее силата, която го държеше притиснат към пясъка.

— Не ставай глупав, синко — каза Фрост и, освобождавайки гърлото на Hi-Fi, хвана дясната му китка и й направи ключ. — Говори или ще ти счупя ръката.

Hi-Fi усети натиска. Болката, която преряза ръката му, едва не го накара да припадне.

— Силк ли те изпрати? — попита Фрост.

— Да… да. Ще ми счупиш ръката! — простена Hi-Fi

Фрост го пусна и се изправи. Hi-Fi остана неподвижен. После се превъртя по гръб и се втренчи във Фрост.

— Не се опитвай да правиш каквото и да било, синко — рече Фрост. — Върви при Силк и му кажи, че не обичам да ме следят. Следващия път, когато забележа, че ме следиш, ще ти счупя ръката. Ясно ли е?

Погледнаха се. Hi-Fi неведнъж беше попадал в ръцете на полицията. Подушваше ченгето още щом го видеше.

— Ясно — измърмори той и проследи с поглед Фрост, който тръгна през пясъка към мястото, където беше оставил колата си.