Бъни не познаваше много хора в Хампдън, но колежът бе толкова малък, че почти всеки бе чувал за него по един или друг начин — някои го знаеха по име, други на външен вид, спомняха си гласа му, който до известна степен бе най-отличителната му характеристика. Странно е, но въпреки че имам една-две моментални снимки на Бъни, с мен е останал именно гласът му, а не лицето. Изгубеният глас — пронизващ, кавгаджийски, еклив, не можеше лесно да го забравиш, след като веднъж си го чул. През онези дни след смъртта му столовата бе странно тиха без силния магарешки рев, който обикновено отекваше от обичайното му място край машината за мляко.

Следователно бе нещо нормално да се чувства липсата му, да бъде оплакван, защото е трудно, когато почине някой в колеж като Хампдън, където сме толкова изолирани и толкова близки един с друг. Но се изненадах от вълната от мъка, която се отприщи, когато смъртта му стана официален факт. Предвид обстоятелствата това ми се струваше не само неоснователно, но и доста притеснително. Никой не изглеждаше особено потресен от изчезването на Бъни, дори и през последните дни, когато беше ясно, че новините, които щяха да ни застигнат, със сигурност ще са лоши. В очите на обществото пък издирването не изглеждаше като нещо повече от едно всеобщо неудобство. Но сега, щом научиха за смъртта му, хората станаха необичайно невъздържани. Изведнъж се оказа, че всички го бяха познавали, всички бяха изгубили разсъдъка си от мъка, всички щяха да се опитат да живеят без него, доколкото това бе възможно.

— Той би искал така.

Това бе изречението, което чух безброй пъти от устата на хора, които си нямаха никаква представа какво би искал Бъни — от служители на колежа, от незнайни оплаквачи, от непознати, струпали се подсмърчащи пред столовата, от членовете на управителния съвет, които в своето отбранително изявление с внимателно подбрани думи заявиха, че „в съгласие с неповторимия дух на Бъни Коркоран и в съответствие на човеколюбивите и прогресивни идеали на колежа Хампдън“ правят голямо дарение на Американското сдружение за граждански свободи — организация, която Бъни със сигурност би възненавидял, ако знаеше за нейното съществуване.

Наистина мога да изпиша цели страници за общественото позьорство, което последва в дните след официалното обявяване на смъртта на Бъни. Наполовина спуснато знаме. Психологическите съветници бяха денонощно на разположение. Няколко чешита от факултета по политически науки носеха черни ленти над лактите си. Последва трескава суматоха, изпълнена със засаждане на дървета, заупокойни служби, набиране на средства и концерти. Едно момиче от първи курс направи опит за самоубийство, като изяде плодовете на нандината пред сградата на музикалния факултет. Мотивите й нямаха нищо общо с Бъни, но по някакъв начин цялата история бе преплетена с всеобщата истерия. Дни наред всички носеха слънчеви очила. Франк и Джъд както винаги бяха прегърнали мотото, че животът трябва да продължи и обикаляха наоколо със своята кутия от боя, за да събират пари за „Напиване с бира“ в памет на Бъни. Някои служители на колежа гледаха на това с лошо око, особено след като смъртта му бе съсредоточила общественото внимание върху огромния брой празненства, свързани с употреба на алкохол в Хампдън. Но Франк и Джъд не се трогваха.

— Той би искал да направим купон — отвръщаха те начумерено, което разбира се не беше вярно, но пък в Студентската служба живееха под постоянен страх от Франк и Джъд.

Бащите им бяха пожизнени членове на управителния съвет на колежа — бащата на Франк бе дарил пари за нова библиотека, а този на Джъд бе построил нова за физическия факултет, говореше се, че на практика двамата не можеха да бъдат изключени, а порицание от декана по учебната част нямаше да ги спре да сторят онова, което са си наумили. Тъй че „Напиването с бира“ се проведе, беше точно толкова безвкусно и несъстоятелно, колкото можеше да се очаква, но аз изпреварвам събитията.

Като цяло колежът Хампдън бе винаги странно предразположен към истерия. Дали от изолация, нездраво любопитство или просто от отегчение, но хората там бяха далеч по-лековерни и склонни да се въодушевяват, отколкото обикновено се смята за приемливо образованите. Тази херметическа и натегната атмосфера превръщаше колежа в тъмно петриево стъкло, бъкащо от мелодраматичност и неестественост. Спомням си един случай, когато всички бяха обзети от сляп животински ужас, предизвикан от това, че някой от града на шега пусна сирените на гражданската защита. Тогава някой каза, че е ядрено нападение. Всички телевизионни и радиовръзки, които никога не бяха свестни в планината, бяха особено лоши през онази нощ. От последвалата паника телефонната централа даде на късо и хвърли колежа в неконтролируем и почти невъобразим ужас. Автомобилите се блъскаха на паркинга. Хората пищяха, ридаеха, раздаваха собствеността си и се тълпяха на малки групички за успокоение и топлина. Няколко хипита се барикадираха в сградата на биологичния факултет, в единственото бомбоубежище и отказваха да пуснат всеки, който не знаеше текста на „Захарна магнолия“^[1]. Образуваха се фракции и от хаоса се родиха водачи. В крайна сметка светът не бе унищожен, но хората си прекараха добре и години след това с наслада разказваха историята.

Изразяването на мъката по Бъни далеч не бе толкова драматично явление, но по много неща подобно — едно утвърждаване на общността, едно ясно формулирано изражение на почит и боязън. Девизът на Хампдън е „Учи се от делата“. Хората се наслаждаваха на усещането за неуязвимост и здраве, като ходеха на рап изпълнения на живо и концерти с флейта на открито, или се възползваха от извинението, да сравняват официално кошмари или нервни кризи. В известен смисъл това си бе чисто театралничене, но в Хампдън, където творческото изразяване се ценеше над всичко, театралниченето бе само по себе си вид работа. Хората приемаха мъката си сериозно както дечицата, понякога си играят доста мрачно и без никакво удоволствие в измислени офиси и магазини.

Особено траурът на хипитата имаше почти антропологична значимост. Приживе Бъни бе в почти непрестанна война с тях: те замърсяваха ваната с боите за дрехи и пускаха музикалните си уредби силно, за да го дразнят. Бъни ги бомбардираше с тенекиени кутии от безалкохолно и викаше охраната всеки път, щом му се стореше, че пушат трева. Сега, когато бе мъртъв, те отбелязаха преминаването му във вечните ловни полета по един безличен, почти племенен начин — припяваха, плетяха мандали, биеха барабани и изпълняваха собствените си неразбираеми и загадъчни ритуали. Хенри бе спрял да ги погледа от разстояние, подпрял металния връх на чадъра си във върха на обувката си в защитен цвят, с ластик от двете страни.

— „Мандала“ дума от пракрит^[2] ли е? — попитах го.

— Не — поклати той глава. — Санскрит. Означава „кръг“.

— Значи това е нещо хиндуистко, така ли?

— Не е задължително — отвърна Хенри, докато оглеждаше надменно хипитата, сякаш бяха животни в зоопарк. — Мандалите се свързват с тантризма. Самият тантризъм има покваряващо влияние над индийския будистки пантеон. Въпреки че негови елементи са усвоени и преобразувани от будизма още към 800-та година, тантризмът има своя научна традиция — изопачена според мен, но все пак традиция — и замлъкна, докато наблюдаваше едно момиче с дайре, която замаяно се въртеше на поляната. — Но ако трябва да отговоря на въпроса ти, да, мандалата има заслужено място в истинския будизъм. Открити са следи от нея по надгробни могили по долината на река Ганг, а и на други места, при това датират от първи век след Христа.

Когато препрочетох този откъс, ми се стори, че съм бил до известна степен несправедлив към Бъни. Хората наистина го харесваха. Никой не го бе познавал много добре, но една от особените черти на личността му бе, че колкото по-малко го бе познавал един човек, толкова повече му се струваше, че му е бил близък. От разстояние на времето характерът му създаваше образ на монолитност и цялостност, която всъщност бе нереална, като холограма. Отблизо той бе само петънца и светли точки, можеше да прокараш ръката си през него. Ако се отдалечиш на достатъчно разстояние обаче, илюзията отново си идваше на мястото и ето го Бъни, по-истински приживе, присвил очи иззад малките си очила, отмятащ с една ръка мокрия кичур коса от челото си.

Характер като неговия се разпада, когато бъде подложен на анализ. Той може да бъде обрисуван със забавна история, случайна среща или дочуто изречение. Хора, които никога не бяха говорили с него, изведнъж с голяма топлина си спомняха как са го видели да подхвърля пръчки на някакво куче или да краде лалета от учителската градина.

— Той докосваше живота на хората — каза административният директор на колежа и навеждайки се напред, се хвана здраво за катедрата с две ръце. Въпреки че щеше да повтори същото изречение по абсолютно същия начин след два месеца на заупокойната служба в памет на момичето от първи курс, което в крайна сметка постигна по-голям успех с бръснача, отколкото с отровните плодове на нандината, в случая с Бъни поне това важеше с особена сила. Той докосваше живота на хората, живота на непознатите по един напълно неочакван начин. Именно те жалеха за него истински или за онова, което си мислеха, че бе той. Мъката им не бе по-малка поради факта, че не познаваха добре нейния предмет.

Точно тази нереалност на характера му, тази прилика с анимационен герой, ако щете, която бе тайната на обаянието му, и която в крайна сметка направи смъртта му повод за толкова скръб. Подобно на велик комик, Бъни оцветяваше обкръжението, в което се озовеше. За да се наслади на постоянството му, човек трябваше да го види във всякакви изумителни ситуации: яздещ камила, бавещ бебе или пък в космоса. Сега, след смъртта му, това постоянство изкристализира и се преобрази в нещо напълно различно — добре познатият шегаджия от филмите доста изненадващо бе принуден да играе трагична роля.

Снегът най-накрая се стопи и изчезна толкова бързо, колкото се бе появил. За двадесет и четири часа се бе разтопил напълно, с изключение на няколко прекрасни тъмни кръпки из гората — покрити с бяла дантела клони, от които се отцеждат капки, пробиващи дупки в ледената кора — и кишавите сиви купчини край пътя. Поляната пред столовата се бе ширнала пуста като бойно поле от Наполеоновите войни: разорано, жалко и изпотъпкано от хорските крака.

Този период бе особен, накъсан. В дните преди погребението не се виждахме много. Семейство Коркоран отмъкнаха Хенри със себе си в Кънектикът, а Клоук, който ми се струваше на ръба на нервна криза, се настани неканен у Чарлс и Камила, където пиеше бира „Гролш“ със стекове и заспиваше на дивана с димяща цигара. Аз пък бях принуден да понасям Джуди Пуви и приятелките й Трейси и Бет.

— Ричард, — казваше Джуди и се пресягаше през масата, за да стисне ръката ми, — трябва да се храниш.

Редовно идваха да ме вземат, щом станеше време за ядене, а след това оставах пленник на малките занимания, които бяха планирали за мен — авто-кино, мексиканска храна или апартаментът на Трейси, където отивахме, за да пием „маргарити“ и да гледаме МТВ. Нямах нищо против киното, но непрекъснатото шествие от начоси и питиета с текила ми идваше в повече. Бяха луди за някакво питие, което наричаха „камикадзе“ и си умираха да боядисват коктейлите в ужасяващо електриково синьо.

Всъщност често се радвах на присъствието им. Въпреки всичките си пороци, Джуди бе добра душа, а и така обичаше да се разпорежда и бърбори, че колкото и да е странно, с нея се чувствах в безопасност. Не харесвах Бет. Тя се занимаваше с танци, беше от Санта Фе, с идиотски кикот и гумено лице, което усмивката изпъстряше с трапчинки.

В Хампдън я смятаха за красавица, но аз ненавиждах ленивата й походка, подобна на кокер шпаньол и гласа й на малко момиченце, който ми се струваше много престорен и често се израждаше до скимтене. Бе преживяла една-две нервни кризи, та понякога, докато й говорех, очите й се разширяваха и започваше да гледа втренчено, което ме изнервяше. Трейси бе страхотна. Беше красива еврейка с ослепителна усмивка и склонност да подражава на Мери Тайлър Мур^[3] като се прегръщаше сама или пък се въртеше с разперени ръце. Трите пушеха много и разказваха досадни истории:

— Та ти казвам, самолетът ни просто седя на пистата цели пет часа.

Говореха за хора, които не познавах, но аз, разсеяният опечален, можех спокойно да си зяпам през прозореца. Понякога ми писваше от тях, ала ако се оплачех от главоболие или просто казвах, че искам да си легна, Трейси и Бет изчезваха с предварително уговорена бързина, а аз оставах сам с Джуди. Предполагам, че ми е мислела доброто, но утешението, което искаше да ми предложи, не ми се нравеше, та само след десет или двадесет минути насаме с нея, отново бях готов да пия безброй маргарити и да гледам МТВ у Трейси.

От всички нас единствено Франсис не бе обременен с никого и от време на време се отбиваше да ме види. Понякога бях сам, но когато не бе така, сядаше вдървено на стола зад бюрото и се преструваше като Хенри, че разглежда книгите ми на гръцки, докато дори малоумната Трейси схващаше намека и си тръгваше. В мига, когато вратата се затвореше и стъпките отекнеха по коридора, той затваряше книгата, отбелязвайки мястото с пръст и се навеждаше напред, примигвайки развълнувано. По това време основната причина за тревогите ни бе аутопсията, поискана от семейството на Бъни. Бяхме шокирани, когато Хенри ни съобщи от Кънектикът, че са наредили аутопсия. Един следобед се измъкнал от къщата на семейство Коркоран и отишъл да се обади на Франсис от един монетен телефон под плющящите транспаранти и тенти на паркинг за продажба на употребявани автомобили, а далеч зад него се чувал грохотът на магистралата. Подслушал госпожа Коркоран, която казала на господин Коркоран, че така било най-добре и че в противен случай (Хенри се закле, че много ясно е чул) никога няма да знаят със сигурност.

Каквото и да говорят за вината, то тя определено придава на човека дяволски развинтено въображение. Прекарах две или три от най-кошмарните нощи в живота си изобщо, лежейки пиян, с отвратителен вкус на текила в устата, спохождан от тревожни мисли за частици от дрехи, отпечатъци от пръсти и косми. Всичко, което знаех за аутопсиите, бях научил от повторенията на „Куинси“, но така и не ми хрумна, че информацията ми би могла да бъде невярна, тъй като идва от телевизионен сериал. Нали проучваха внимателно тези неща, нали по време на снимките се консултираха с лекар? Изправих се, запалих лампите, устата ми бе оцветена в противно синьо. Но, когато повърнах алкохола в банята, той бе светъл на цвят, кристално чист, като вълна от освежаваща и дезинфекцираща тюркоазено синя вода за тоалетна.

Хенри имаше възможност да наблюдава семейство Коркоран в собствената им среда и много бързо разбра какво става. Франсис бе толкова щастлив от прекрасните новини, че дори не изчака Трейси и Джуди да излязат от стаята, а ми ги съобщи веднага на доста нескопосан гръцки, докато сладката и глупавичка Трейси на висок глас се чудеше защо настояваме да говорим за училище по това време.

— Не се страхувай — каза ми той. — Става дума за майка му. Безпокои се от безчестието, което синът й ще си навлече, ако го свържат с виното.

Не разбрах какво искаше да каже. Думата за „безчестие“ (ατϊμίά) означаваше и „загуба на граждански права“

— „Атимиа“ — повторих.

— Да.

— Но права имат живите, а не мъртвите.

— Οιμοι — каза Франсис и поклати глава. — О, Боже. Не. Не.

Озърна се, щракна с пръсти, а Джуди и Трейси го гледаха с интерес. Да водиш разговор на мъртъв език е много по-трудно, отколкото си мислите.

— Плъзнали са много слухове — продължи най-накрая той. — Майката скърби. Не за сина си — добави злобно, когато видя, че се каня да проговоря, — защото е зла жена. Тъжи повече за позора, сполетял дома й.

— Какъв е този позор?

— Οιυου — каза той нетърпеливо. — Φάρμακου. Опитва да намери начини, за да докаже, че тялото не съдържа вино — и тук използва много изискана и непреводима метафора: утайка в празния мех на тялото му.

— А защо, моля те, ще я е грижа?

— Защото съгражданите говорят. Позорно е, когато млад мъж умре пиян.

Беше истина, поне що се отнася до клюките. Първоначално госпожа Коркоран бе на разположение за всеки, който бе готов да я изслуша, но сега бе ядосана от неласкавата роля, която й бе отредена. Първоначалните статии, описващи я като „добре облечена“, „забележителна“, а семейството като „идеално“, отстъпиха място на подигравателни и смътно обвинителни материали от сорта на „МАМА КАЗВА: НЕ И МОЯТ СИН“. Въпреки че имаше само една жалка бирена бутилка, която да намеква за наличието на алкохол и никакви следи от наркотици, във вечерните новини психолозите говореха за проблеми в семейството, за явлението на отрицанието, като посочваха, че често склонността към пристрастяване се предава от родителя на детето. Ударът беше тежък. На отпътуване от Хампдън госпожа Коркоран премина през скупчилите се репортери, бившите й приятели, извърнала поглед и здраво стиснала зъби в съвършена, изпълнена с омраза, усмивка.

Разбира се, че не беше честно. От репортажите в новините човек би могъл да заключи, че Бъни е бил типичен представител на „злоупотребяващите с наркотици или алкохол“ или „трудни младежи“. Нямаше никакво значение, че всички, които го познаваха, включително и ние, отричаха, че Бъни е някакъв непълнолетен престъпник. Нямаше никакво значение, че аутопсията доказа, че в кръвта му има незначително съдържание на алкохол и никакви следи от наркотици. Нямаше никакво значение, че дори не бе непълнолетен. Слуховете, които кръжаха като лешояди над тялото му, най-после се бяха спуснали и впили нокти. Резултатите от аутопсията бяха оповестени в скучен абзац на задните страници на Хампдънския „Екзаминър“. В колежанския фолклор Бъни бе запомнен като залитащ непълнолетен пияница. Първокурсниците все още призовават в затъмнени стаи обвития му в бирени изпарения призрак заедно с обезглавените в автомобилната катастрофа, момичето, което било неистова почитателка на Франк Синатра и се обесило на тавана на Пътнам и останалите от фантомната гвардия Хампдънски мъртъвци.

Погребението бе насрочено за сряда. В понеделник сутринта открих две писма в пощенската си кутия: едното от Хенри, другото от Джулиан. Първо отворих това на Джулиан. Пощенският печат бе от Ню Йорк, а самото писмо бе написано набързо с червената химикалка, с която проверяваше съчиненията ни по гръцки.

„Скъпи Ричард,

Колко нещастен съм тази сутрин — така, както ще бъда безброй утрини за напред. Новината за смъртта на нашия приятел ме натъжи неимоверно. Не знам дали сте се опитвали да се свържете с мен, махнах се. Не се чувствах добре, съмнявам се, че ще се върна в Хампдън след погребението…

Тъжно е, като се замисля, че сряда ще бъде последният ден, в който ще сме заедно. Надявам се, че когато четеш това, си в добро здраве. То носи любов.“

В края на листа бе изписал инициалите си.

Писмото на Хенри от Кънектикът бе тромаво като шифрован текст от Западния фронт.

„Скъпи Ричард,

Надявам се, че си добре. От няколко дни съм в дома на семейство Коркоран. Чувствам, че съм далеч по-малка утеха, отколкото те, в тежката си скръб, са склонни да признаят. Въпреки това ми позволяват да им помагам, поемайки най-различни ангажименти.

Господин Коркоран ме помоли да пиша на приятелите на Бъни в училище и да ги поканя да прекарат нощта преди погребението в дома му. Разбрах, че ще ги настанят в мазето. Ако не възнамеряваш да присъстваш, обади се на госпожа Коркоран, за да я уведомиш.

Очаквам да те видя на погребението, а се надявам да се видим и по-рано.“

Под писмото нямаше подпис, само едно двустишие от „Илиада“ на гръцки. Беше от единадесета книга, в която Одисей е откъснат от приятелите си и се озовава сам на вражеска територия:

„… който е храбър, ще трябва в борбата докрай да остане“^[4]

До Кънектикът пътувах с Франсис. Очаквах, че близнаците ще дойдат с нас, но те потеглиха ден по-рано заедно с Клоук, който за всеобща изненада бе получил лична покана от госпожа Коркоран. Мислихме, че изобщо няма да го поканят. Госпожа Коркоран дори бе отказала да говори с него, след като Скиола и Давънпорт го хванаха, когато се опитваше да се измъкне от града.

— Опитва се да излезе с чест от ситуацията — коментира Франсис.

В крайна сметка Клоук получи лична покана, а чрез Хенри бяха поканени и приятелчетата му Руни Уин и Брам Джързи.

В интерес на истината семейство Коркоран бяха поканили доста хора от Хампдън — познати от сградата, в която спеше, хора, за които не знаех, че са се познавали с Бъни. Едно момиче, Софи Диърболд, което познавах бегло от часовете по френски, щеше да пътува с Франсис и мен.

— Откъде се познават с Бъни? — попитах Франсис на път за дома й.

— Не мисля, че я е познавал, поне не много добре. Обаче като първокурсник си падаше по нея. Сигурен съм, че на Марион изобщо няма да й хареса, че са я поканили.

Страхувах се, че пътуването ще бъде доста неловко, но облекчението да си до непознат бе прекрасно. Почти се забавлявахме, радиото работеше, Софи, която имаше кафяви очи и дрезгав глас, се бе облакътила на предните седалки и си говореше с нас, а не бях виждал Франсис в добро настроение от векове.

— Приличаш на Одри Хепбърн, знаеш ли? — каза й той.

Тя ни черпеше с ментови бонбони и топчета дъвка с вкус на канела, разказваше смешни истории. Смеех се, гледах през прозореца и се молех да пропуснем отбивката. Никога в живота си не бях ходил в Кънектикът. Никога не бях ходил и на погребение.

Шейди Брук се намираше на един тесен път, който се отклоняваше рязко от магистралата и в продължение на километри се виеше над мостове, край ниви, пасбища и полета. След известно време хълмистите ливади се превърнаха в игрище за голф. На полюляващата се, опушена, дървена табела пред сградата на клуба в стил „псевдо-тюдор“ бе изписано „ШЕЙДИ БРУК КЪНТРИ КЛЪБ“. След него се появиха къщите — големи, красиви, просторни, всяка една разполагаше с шест-седем акра земя.

Мястото приличаше на лабиринт. Франсис гледаше номерата на пощенските кутии, поемаше по поредната погрешна следа, после отново се връщаше, ругаеше, а скоростите престъргваха. Нямаше никакви знаци и никаква очевидна логика в номерацията на къщите, вече половин час се щурахме като слепи насам-натам и у мен се зароди надеждата, че изобщо няма да я открием, че просто ще обърнем и ще поемем на едно весело пътуване обратно към Хампдън.

Разбира се, че я намерихме. Намираше се в края на своето отклонение и бе голяма, модерна къща с „архитектурни“ претенции, от белосан кедър, а раздвижените й нива и асиметрични тераси бяха съзнателно голи. Дворът бе покрит с черен вулканичен камък, нямаше почти никаква зеленина с изключение на няколко дървета гинко в ултрамодерни саксии, поставени на разстояние една от друга за постигане на драматичен ефект.

— Ау — възкликна Софи, която като истински Хампдънски възпитаник не пропускаше да отдаде почит на Новото.

Погледнах към Франсис, но той сви рамене и каза просто:

— Майка му харесва съвременна архитектура.

Никога не бях виждал мъжа, който отвори вратата, но с неприятно чувство, като насън, го разпознах веднага. Беше едър, със зачервено лице, широка челюст и голяма глава с побелели коси. Известно време ни зяпа, а малката му уста оформи стегнато и заоблено „о“. Сетне изненадващо, по момчешки бързо, се хвърли напред и сграбчи ръката на Франсис.

— Виж ти, виж ти, виж ти — гласът му бе носов, бъбрив, гласът на Бъни. — И ако това не е старият Рижко. Как си, момче?

— Благодаря, добре — отвърна Франсис, изненадах се от дълбочината и топлината, с която го изрече, а и от силата, с която върна ръкостискането.

Господин Коркоран преметна тежката си ръка през врата му и го придърпа.

— Това е моето момче — обърна се той към нас със Софи и посегна, за да разроши косата на Франсис. — Всичките ми братя бяха рижи, но нито един от синовете ми не се роди с червена коса. Не го разбирам. Как си, мила? — обърна се той към Софи, отмахна ръката си и я протегна към нейната.

— Здравейте, аз съм Софи Диърболд.

— Браво, много си хубава. Нали е хубава, момчета? Приличаш на леля си Джийн, скъпа.

— Моля? — попита Софи след известно недоумение.

— Ами, леля ти, скъпа. Сестрата на баща ти. Не познавам други от семейство Диърболд тук. Познавах един на име Брийдлоу, но това май беше преди двадесет години. Занимаваше се с търговия. Казват, че измамил съдружника си с цели пет милиона.

— Аз не съм оттук.

Той повдигна вежда и я погледна по начин, който напомняше за Бъни.

— Така ли?

— Да.

— Не си от Шейди Брук? — изрече го така, сякаш не можеше да повярва.

— Не.

— А откъде си, скъпа? От Гринич?

— Детройт.

— Бог да те благослови! Изминала си цялото това разстояние!

Софи поклати глава, усмихна се и точно започна да обяснява, когато без никакъв преход господин Коркоран я прегърна и избухна в сълзи.

Застинахме от ужас. Очите на Софи, които ни гледаха над тресящите му се рамене, изразяваха учудване и потрес, сякаш я бе пронизал с нож.

— О, скъпа — ридаеше той, заровил лице дълбоко във врата й. — Скъпа, как ще продължим да живеем без него?

— Господин Коркоран, успокойте се — каза Франсис и го подръпна за ръкава.

— Толкова много го обичахме, скъпа — хлипаше господин Коркоран. — Нали? Той и теб обичаше. Би искал да го знаеш. Знаеш го, нали, скъпа?

— Господин Коркоран — каза Франсис, сграбчи го за рамото и здраво го разтърси. — Господин Коркоран.

Той се обърна и с ридания се отпусна върху Франсис.

Изтичах от другата му страна и успях да прокарам ръката му над врата си. Коленете му се огъваха, почти ме събори, но някак си, олюлявайки се от тежестта му, двамата с Франсис успяхме да го изправим на крака, да го вкараме вътре, заклатушкахме се надолу по коридора и го настанихме в един стол.

— По дяволите — чух Софи да прошепва, — по дяволите.

Той все още плачеше. Лицето му бе мораво. Сграбчи ме за китката, когато посегнах да отпусна яката му.

— Няма го — нададе вой и ме погледна право в очите. — Моето момче.

Безпомощният му и безумен взор ме тресна като бухалка. Изведнъж и наистина за първи път ме връхлетя горчивата и фатална истина за случилото се и за злото, което бяхме сторили. Все едно се бях блъснал с всички сили в тухлена стена. Пуснах яката му, защото се чувствах напълно безсилен. Исках да умра.

— О, Боже — смотолевих. — Бог ми е свидетел, съжалявам…

Някой яростно ме ритна в глезена. Беше Франсис. Лицето му бе бяло като тебешир.

Пред очите ми се извъртяха звезди от болка. Вкопчих се в облегалката на стола, затворих очи и видях ярки червени петна, а риданията прииждаха на равни интервали и ме застигаха като удари на тояга.

А после, съвсем внезапно, спряха. Настана тишина. Отворих очи. По лицето на господин Коркоран все още се стичаха последните сълзи, но иначе бе приел друго изражение и гледаше с интерес малкия кокер шпаньол, който тайно гризеше върха на обувката му.

— Джини — каза той строго. — Лошо момиче. Мама не те ли изведе? А?

После изгука, наведе се, грабна палето, чиито лапи яростно гребяха във въздуха и го изнесе от стаята.

— Хайде, бягай — чух го да казва безгрижно. — Спасявай се.

Някъде със скърцане се отвори външна врата. Само след миг той се върна, вече спокоен, лъчезарен — татко от реклама.

— Е, деца, някой от вас да иска бира? — попита.

Бяхме останали без думи. Никой не му отговори. Зяпнах го, разтреперан и пребледнял.

— Хайде, момчета — каза той и смигна. — Никой ли не иска?

Накрая Франсис прочисти гърлото си със стържещ звук.

— Мисля, че бих взел една, да.

Последва мълчание.

— Аз, също — каза Софи.

— Три? — попита ме весело господин Коркоран и ми показа три пръста.

Раздвижих устни, но от устата ми не излезе нито звук.

Той наклони глава на една страна, сякаш се опитваше да ме фиксира със здравото си око.

— Май не се познаваме, нали така, синко?

Поклатих глава.

— Макдонълд Коркоран — каза и се наведе напред, за да ми подаде ръка. — Наричай ме Мак.

Измънках своето име.

— Как се казваш? — попита ме весело и с ръка зад ухото.

Отново го повторих, но този път по-силно.

— А! Значи ти си онзи от Калифорния! Къде ти е загарът, момче? — изсмя се силно на шегата си и излезе да донесе бирите.

Тръснах се изтощен на стола. Повдигаше ми се. Намирахме се в много просторна стая, като че излязла от „Аркитекчъръл дайджест“, голяма и прилична на галерия, с оберлихти и камина от неодялани камъни, с тапицирани в бяла кожа столове и маса с бъбрековидна форма — модерна, скъпа, италианска работа. По протежение на черната стена имаше дълъг шкаф със стъклена витрина, пълен с купи, ленти, училищни и спортни награди. В злокобна близост с тях се намираха няколко големи погребални венци, които в съчетание с трофеите придаваха на стаята облик на приемната на някой жокей клуб.

— Красива стая — каза Софи. Гласът й отекваше сред блесналите повърхности и полирания под.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна господин Коркоран от кухнята. — Миналата година бяхме в „Хаус Бютифъл“, а по-предишната на страниците за вътрешно обзавеждане в „Таймс“. Нещата не са точно по мой вкус, но Кати е декораторът в семейството.

Звънна се на входната врата. Спогледахме се. Пак се позвъни, два напевни удара на камбанки, госпожа Коркоран се появи с потракване на токчета от задната част на къщата и мина край нас без да каже нищо, нито ни погледна.

— Хенри — извика. — Гостите ти са тук — и отвори входната врата. — Здравей — поздрави момчето с доставките, което бе отвън. — Кой си ти? От цветарницата „Сънсет“ ли си?

— Да, госпожо. Моля, подпишете.

— Не бързай толкова. Преди известно време говорих с твоите хора. Искам да знам кой е доставил всички тези венци, докато сутринта съм била навън.

— Не съм ги доставил аз. Сега ми започна смяната.

— Нали работиш за цветарницата „Сънсет“?

— Да, госпожо — съжалих го. Беше тийнейджър с петна от крем против акне по цялото лице.

— Изрично посочих, че вкъщи трябва да се носят само аранжирани кошници с цветя и растения. Всички тези венци трябва да бъдат в погребалната агенция.

— Съжалявам, госпожо. Ако желаете, обадете се на управителя…

— Боя се, че не ме разбираш. Не искам тези венци в дома си. Искам да ги натовариш в камионетката си и да ги отнесеш в погребалната агенция. Изобщо не се опитвай да ми пробуташ и този — каза му тя, докато той й подаваше крещящ венец от червени и жълти карамфили. — Само ми кажи от кого е.

Момчето присви очи над листа.

— Господин и госпожа Робърт Бартъл поднасят своите съболезнования.

— А! — каза господин Коркоран, който се бе върнал с бирите, които не бе понесъл на табла и неумело стискаше в ръцете си. — Този е от Бети и Боб?

Госпожа Коркоран не му обърна внимание.

— Мисля, че можеш да дойдеш и да внесеш тези папрати — обърна се към доставчика, докато гледаше с омраза някакви увити във фолио саксии.

След като момчето си тръгна, госпожа Коркоран започна да проверява папратите като повдигаше стръковете и търсеше мъртви листа, а на обратната страна на пликовете си отбелязваше нещо с малък молив със сребърна капачка. На съпруга си каза:

— Видя ли венеца от семейство Бартъл?

— Много мило от тяхна страна.

— Никак даже, не смятам, че е подходящо един служител да изпраща такова нещо. Чудя се дали Боб няма да ти поиска увеличение на заплатата?

— Не и сега.

— Невероятно — виж на какво приличат тези цветя! — продължи тя и забучи показалец в пръстта. — Тази иглика е почти увехнала. Луиз би се потресла, ако знаеше.

— Важен е жестът.

— Знам, но въпреки това, ако съм научила едно нещо от всичко това, то е никога повече да не поръчвам цветя от „Сънсет“. Растенията от „Тина’с Флауърланд“ са толкова по-хубави. Франсис — продължи тя със същия отегчен тон и без да вдига глава, — не си идвал да ни видиш от миналия Великден.

Франсис отпи от бирата.

— А, благодаря, добре съм — отвърна той театрално. — А ти как си?

Госпожа Коркоран въздъхна и поклати глава.

— Ужасно трудно е. Всички се опитваме постепенно да свикнем. Досега не съм знаела колко е трудно за един родител просто да забрави и… Хенри, ти ли си? — попита остро, когато чу, че някой се тътри на площадката на стълбите.

Пауза.

— Не, мамо, аз съм.

— Отиди да го потърсиш, Пат, кажи му да слезе — и пак се обърна към Франсис. — Тази сутрин получихме от майка ти прекрасен букет лилиуми. Как е тя?

— Добре е. Сега е в града. Беше много разстроена — додаде неловко Франсис, — когато научи за Бъни. (Франсис бе споделил с мен, че изпаднала в истерия по телефона и трябвало да гълта хапчета.)

— Тя е толкова прекрасен човек — каза мило госпожа Коркоран. — Стана ми толкова мъчно, когато научих, че са я приели в клиниката „Бети Форд“.

— Остана там само няколко дни — отвърна Франсис.

Тя го погледна учудено.

— Така ли? Значи е на оправяне? Чувала съм само отлични неща за това място.

Франсис се изкашля.

— Ами, тя отиде основно, за да си почине. Нали знаеш, че мнозина го правят.

Госпожа Коркоран го погледна с подчертана изненада.

— Нали нямаш нищо против, че го обсъждаме? Не мисля, че трябва да се смущавам. Според мен е изключително модерно, че майка ти е осъзнала, че се нуждае от помощ. До не много отдавна хората не си признаваха проблеми от този род. Когато бях момиче…

— Така, така, говорим за вълка — оживи се господин Коркоран.

Облеченият в тъмен костюм Хенри слизаше по скърцащите стълби с вдървена и отмерена походна.

Франсис се изправи. Аз също. Той не ни обърна внимание.

— Ела при нас, момче — каза господин Коркоран. — Вземи си една биричка.

— Не, благодаря — отвърна Хенри.

Разтревожих се, когато видях отблизо колко бе блед. Лицето му бе оловно сиво, а по челото му бяха избили ситни капки пот.

— Какво правите цяла сутрин горе, момчета? — попита господин Коркоран с пълна с лед уста.

Хенри примигна срещу него.

— А? — каза шеговито господин Коркоран. — Зяпахте списания с разголени момичета? Или правихте любителско радио?

Хенри прокара ръка по челото си — видях, че тя леко потреперваше.

— Четох — каза той.

— Чел си? — попита господин Коркоран, така сякаш никога не бе чувал за подобно занимание.

— Да, господине.

— Какво? Нещо интересно?

— „Упанишадите“.

— Ама и ти си един умник. Долу в мазето имам цяла лавица с книги, можеш да им хвърлиш един поглед, ако искаш. Дори и няколко стари романа с Пери Мейсън. Доста са добри. Точно като телевизионния сериал, само че тук Пери се сближава с Дела и понякога казва „по дяволите“ и разни такива.

Госпожа Коркоран се изкашля.

— Хенри — каза тя любезно и посегна за питието си, — сигурна съм, че младите хора биха желали да видят къде ще спят. Вероятно имат и багаж в автомобила.

— Добре.

— Провери дали в банята долу има достатъчно кърпи за миене на лице и хавлии. Ако няма, вземи няколко от шкафа за бельо в коридора.

Хенри кимна, но преди да успее да отговори, зад него изведнъж застана господин Коркоран.

— Това момче — каза той и го удари по гърба (видях как Хенри сви врат и заби зъби в долната си устна), — е едно на милион. Не е ли истински принц, Кати?

— Със сигурност ни помогна доста — отвърна хладно госпожа Коркоран.

— Можеш да заложиш главата си, че е така. Не знам какво щяхме да правим през тази седмица, ако не беше той. Деца — продължи господин Коркоран, стиснал здраво рамото на Хенри, — молете се да имате такъв приятел. Хора като него не се срещат всеки ден. Не, господа. Защото никога няма да забравя първата вечер на Бъни в Хампдън, когато ми се обади по телефона и ми каза „Татко, татко, трябва да видиш откачалката, която ми натресоха за съквартирант.“ Казах му „Дръж се, сине, дай му възможност.“ И преди да се усетя, се започна Хенри това, Хенри онова, та в крайна сметка промени специалността си и записа старогръцки. Замина за Италия. Беше щастлив като малко дете — очите му се напълниха със сълзи. — А това показва — продължи той, разтърсвайки рамото на Хенри в израз на малко грубовата привързаност, — че по дрехите посрещат, но по ума изпращат. Хенри може да има вид на глътнал бастун, но никога не е имало по-добър приятел от него. Последният път, когато говорих с Бъни, той бе толкова въодушевен от пътуването до Франция с този приятел тук през лятото…

— Стига, Мак — каза госпожа Коркоран, но беше твърде късно. Той отново плачеше.

Не беше толкова зле колкото първия път, но въпреки това беше тежко. Господин Коркоран прегърна Хенри и зарида на рамото му, а Хенри просто стоеше, загледан измъчено в пространството със стоическо спокойствие.

Всички се чувствахме неудобно. Госпожа Коркоран започна да се рови из цветята в саксиите, а аз, с пламнали уши, бях забил поглед в скута си, когато се тръшна врата и двама млади мъже се появиха в просторното и високо преддверие. Човек нито за миг не можеше да сбърка кои са те. Светлината идваше зад тях и не можех да видя добре нито един от двамата, те се смееха и говореха, за Бога, и смехът им, пронизващ, подигравателен и изпълнен с живот, внезапно и силно прободе сърцето ми, защото напомняше за Бъни.

Отправиха се към баща си, без да обръщат внимание на сълзите му.

— Ей, тате — каза по-големият. Имаше къдрава коса, беше на около тридесет години и много приличаше на Бъни в лице. Високо на хълбока си бе подпрял бебе с малка бейзболна шапка, на която пишеше „Ред Сокс“.

Другият брат, луничав, по-слаб, по-мургав и с черни кръгове под сините очи, взе бебето.

— Ето, отиди при дядо.

Господин Коркоран веднага спря да плаче, вдигна бебето високо във въздуха и го погледна с обожание.

— Шампионе! — извика той. — Разходи ли се с татко и чичо Брейди?

— Водихме го в „Макдоналдс“ — каза Брейди. — Взехме му детско меню.

Господин Коркоран зяпна от учудване.

— Цялото ли го изяде? — попита бебето. — Цялото детско меню?

— Кажи „да“ — изгука бащата на бебето. — „Да, деденце.“

— Глупости, Тед — каза през смях Брейди. — Той не хапна и хапка.

— Но пък в кутията имаше изненада, нали? Нали? А?

— Дай да я видим — каза господин Коркоран и бързо започна да разтваря пръстчетата на бебето от дръжката на кутията.

— Хенри — вметна госпожа Коркоран, — би ли взел багажа на младата дама. Заведи я в стаята й. Брейди, ти можеш да заведеш момчетата долу.

Господин Коркоран бе взел от бебето играчката — пластмасов самолет — и си играеше с него във въздуха.

— Виж! — каза той с тихо благоговение.

— Тъй като става дума само за една нощ — обърна се госпожа Коркоран към нас, — надявам се, че няма да имате нищо против да спите двамата в една стая.

Вече излизахме с Брейди, когато господин Коркоран тръсна бебето на килимчето пред камината, затъркаля се около него и започна да го гъделичка. През цялото време, докато слизахме надолу по стълбите, чувах силните писъци на бебето изпълнени с ужас и задоволство.

Щяхме да спим в приземния етаж. Покрай черната стена, близо до масите за тенис и билярд, бяха наредени няколко походни легла, а в единия ъгъл имаше купчина спални чували.

— Не е ли отвратително — каза Франсис в мига, когато останахме сами.

— Това е само за една нощ.

— Не мога да спя с много хора в една стая. Няма да мигна цяла нощ.

Седнах на едно походно легло. Из стаята се носеше мирис на спарено и застояло, а от лампата над билярдната маса струеше зелена, потискаща светлина.

— А и е много прашно — каза Франсис. — Мисля, че трябва да отидем на хотел.

Подсмърчаше шумно и мърмореше за прахта, докато търсеше пепелник. Със същия успех в стаята можеше да нахлуе и смъртоносния радон^[5], изобщо не ми пукаше. Единственото, за което се чудех, бе как, небеса, как, всемилостиви Боже, щях да издържа часовете, които ми предстояха. Бяхме тук едва от двадесет минути, но вече ми се искаше да се застрелям.

Той все още мърмореше, аз все още бях погълнат от отчаяние, когато при нас слезе Камила. Носеше нефритени обици, лачени обувки и спретнат, черен кадифен костюм по тялото.

— Здравей — каза Франсис и й подаде цигара. — Хайде да се настаним в „Рамада Ин“.

Осъзнах колко много ми е липсвала през последните дни, когато постави цигарата между напуканите си устни.

— Е, не ви е чак толкова зле — отвърна тя. — Снощи аз трябваше да спя с Марион.

— В една и съща стая?

— В едно и също легло.

Очите на Франсис се разшириха от възхищение и ужас.

— Настина ли? Леле. Това е ужасно — каза той тихо и с уважение.

— Сега Чарлс е горе с нея. Тя е в истерия, защото някой е поканил горкото момиче, което пристигна с вас.

— Къде е Хенри?

— Още ли не сте го видели?

— Видях го. Не съм говорил с него.

Камила направи пауза, за да издуха облак дим.

— Как ви се струва?

— Виждал съм го и в по-добро състояние. Защо?

— Защото е болен. Отново тези главоболия.

— От лошите ли са?

— Така казва.

Франсис я погледна с недоверие.

— Как тогава се държи на крака и ходи?

— Не знам. Упоил се е. Дни наред пие хапчета.

— А къде е сега? Защо не си е легнал?

— Не знам. Госпожа Коркоран току-що го изпрати до Къмбърланд Фармс, за да донесе четвърт мляко за проклетото бебе.

— В състояние ли е да шофира?

— Нямам никаква представа.

— Франсис — казах, — цигарата ти!

Той подскочи, посегна към нея прекалено бързо и си изгори пръстите. Беше я оставил на ръба на билярдната маса и тя беше прогорила дървото, едно черно петно се разпростираше по политурата.

— Момчета? — извика госпожа Коркоран от върха на стълбите. — Момчета? Може ли да сляза, за да проверя терморегулатора?

— Бързо — прошепна Камила, докато смачка цигарата си. — Не трябва да пушим тук.

— Кой е там? — остро попита госпожа Коркоран. — Гори ли нещо?

— Не, госпожо — отвърна Франсис, избърса изгореното място и побърза да скрие фаса, докато тя слизаше по стълбите.

Беше една от най-лошите нощи в живота ми. Къщата се пълнеше с хора, часовете се влачеха в ужасяваща, променлива мъгла от роднини, съседи, плачещи деца, покрити ястия, запушени алеи, звънящи телефони, ярки светлини, непознати лица и неловки разговори. Някакъв груб и суров наглед мъж ме приклещи в един ъгъл, където ме държа с часове, за да ми се хвали с риболовни състезания и бизнеса си в Чикаго, Нашвил и Канзас Сити. Накрая се извиних и се заключих в банята на горния етаж, където не обърнах внимание на думкането и жаловитите викове на някакво незнайно хлапе, което със сълзи на очи ме молеше да го пусна.

Вечерята бе определена за седем часа и представляваше неапетитно съчетание от изискана, приготвена в ресторант храна — салата с кускус, патица в кампари, малки хапки пастет от гъши дроб — и храна, приготвена от съседите: риба тон с ориз, пудинги в пластмасови кутии и някакъв ужасяващ десерт, наречен „лудия сладкиш“, който дори не мога да опиша. Хората се размотаваха насам-натам с картонени чинии. Вън бе тъмно и валеше. Хю Коркоран, по риза, се разхождаше с бутилка алкохол и си проправяше път сред мрачната и шепнеща тълпа. Мина край мен, без да ме погледне. От всички братя той най-много приличаше на Бъни (смъртта му започваше да прилича на някакъв кошмарен размножителен акт, защото все повече и повече Бъниевци се появяваха, накъдето и да погледнех, като че ли извираха от ламперията). Да гледаш Хю, бе все едно да гледаш в бъдещето и да виждаш как Бъни би изглеждал на тридесет и пет, точно както когато погледнех баща му, го виждах на шестдесет. Познавах го, но той мен не. Обзе ме силното и почти неустоимо желание да го хвана за ръката и да му кажа нещо, какво обаче не знаех, просто за да видя как смръщва вежди по толкова познатия за мен начин, за да видя озадаченото изражение в наивните, мътни очи.

„Аз убих с брадва старата лихварка и сестра й Лизавета, и ги обрах.“

Смях, световъртеж. Непознатите продължаваха да се разхождат и да ме заговарят. Измъкнах се от един от младите братовчеди на Бъни, който, щом разбра, че съм от Калифорния, започна да ми задава сложни въпроси за сърфинга, заплувах сред поклащащата се тълпа и открих Хенри. Стоеше съвсем сам пред една стъклена врата, с гръб към стаята и пушеше цигара.

Застанах зад него. Не ме погледна, нито пък ми проговори. Вратите гледаха към гола, ярко осветена тераса — черен вулканичен камък, лигуструм в бетонни урни и артистично начупена на парчета бяла статуя на земята. Дъждът се спускаше пред прожекторите, които бяха поставени под такъв ъгъл, че да хвърлят дълги и драматични сенки. Ефектът бе футуристичен, сякаш след ядрена война, но същевременно и древен, като някакъв настлан с пемза двор в Помпей.

— Това е най-грозната градина, която някога съм виждал — казах.

— Да — отвърна Хенри. Беше много блед. — Чакъл и пепел.

Зад нас хората се смееха и говореха. През опръсканите от дъжда стъкла светлините предизвикваха илюзията, че по лицето му се стичаха капки.

— Не е ли по-добре да полегнеш — казах след известно време.

Той прехапа долната си устна. Пепелта на цигарата му бе дълга около два сантиметра и половина.

— Лекарствата ми свършиха.

Погледнах го в профил.

— Можеш ли да издържиш?

— Ще трябва, нали? — отвърна той, без да се помръдне.

След като влязохме, Камила заключи вратата на банята и двамата, застанали на четири крака, започнахме да преравяме купчината от шишета с таблетки под умивалника.

— За високо кръвно налягане — каза тя.

— Не.

— За астма.

На вратата се почука.

— Заето — провикнах се.

Камила се бе навряла в шкафа чак до водопроводните тръби и навън се подаваше само тялото й от кръста надолу. Чувах как подрънкват шишетата.

— Вътрешно ухо? — каза тя с приглушен глас. — По една капачка два пъти на ден?

— Дай да видя.

Подаде ми някакви антибиотици, които бяха поне отпреди десет години.

— Няма да свърши работа — казах и се приближих. — Да виждаш нещо, което няма етикет, позволяващ да бъде допълван? Нещо от зъболекар, например?

— Не.

— „Може да предизвика замайване“? „Не шофирайте и не работете със сложна апаратура“?

Някой отново почука на вратата и завъртя дръжката. Аз почуках отвътре, после се пресегнах и отворих двата крана на чешмата докрай.

Откритията ни не бяха кой знае какви. Ако Хенри се бе допрял до отровен бръшлян, имаше сенна хрема, ревматизъм или остър инфекциозен конюнктивит, щяхме да го оправим, но единственото болкоуспокояващо бе „Екседрин“. От чисто отчаяние взех цяла шепа и още две съмнителни капсули от шише, на което пишеше, че предизвикват замайване, но подозирах, че са антихистамини.

Мислех си, че загадъчният ни гост си е тръгнал, но когато решихме да се измъкнем, открихме Клоук, който се спотайваше отвън. Погледна ме презрително, но после зяпна, когато зад мен се появи Камила с разрошена коса и оправяща полата си.

Дори и да бе изненадана да го види, тя не го показа.

— Ей, здравей — поздрави и се наведе да изтупа коленете си.

— Здрасти — отвърна Клоук и погледна встрани със заучен и високомерен израз. Знаехме, че той се интересуваше от нея, но дори и да не я харесваше, Камила не бе от онези момичета, от които очакваш да се натискат с някого в заключена баня.

Тя мина между нас и тръгна надолу по стълбите. Тръгнах след нея, но Клоук се изкашля многозначително и аз се обърнах.

Облегна се на стената и ме погледна така, сякаш му бях ясен още от мига, в който съм се родил.

— Така — каза той. Ризата му не бе гладена, а краищата й се подаваха отвън. Очите му бяха червени, но не знаех дали е друсан или просто уморен. — Как върви?

Спрях се на площадката. Камила бе в края на стълбите и не можеше да ни чуе.

— Добре — отговорих.

— Какво става?

— Моля?

— Внимавайте Кати да не ви хване да се натискате в банята й. Веднага ще ви изпрати на автогарата.

Тонът му бе неутрален. Въпреки това ми напомни за историята с приятеля на Мона от миналата седмица. Клоук не излъчваше почти никаква физическа заплаха, а освен това си имаше достатъчно проблеми.

— Виж — казах, — разбрал си погрешно.

— Не ми пука. Просто ти казвам.

— Добре, аз ти казвам. Ако искаш вярвай, все ми е тая.

Клоук мързеливо бръкна в джоба си и извади пакет „Малборо“, толкова измачкан и сплескан, че не ми се струваше възможно вътре да има цигара. Каза:

— Мислех, че се вижда с някого.

— За Бога!

Той сви рамене.

— Не е моя работа — продължи, извади една изкривена цигара и смачка празния пакет в ръката си. — В колежа хората ме притесняваха, така че преди да дойдем тук, отидох да спя у тях. Чух я да говори по телефона.

— Какво каза?

— А, нищо, но когато я чуеш да шепне в два-три през нощта, започваш да си задаваш въпроси — той се усмихна мрачно. — Предполагам, мислела е, че съм дълбоко заспал, но да ти призная, не спях толкова добре… Така да е — вметна, когато видя, че не му отговарям. — Нищо не знаеш за това.

— Не знам.

— Вярно бе.

— Наистина не знам.

— Тогава какво правехте там вътре?

Погледнах го за миг, после извадих шепата хапчета и протегнах отворена длан, за да ги види.

Наведе се напред със сключени вежди, а после доста изненадващо мътните му очи се избистриха и придобиха разумен изглед. Съвсем делово избра една капсула и я вдигна към светлината.

— Какво е? Знаеш ли?

— „Судафед“ — отговорих. — Не си прави труда. Тук няма нищо.

Подсмихна се.

— Знаеш ли защо? — и за първи път ме погледна с истинска добронамереност. — Защото не сте търсили на правилното място.

— Моля?

Погледна през рамо.

— Надолу по коридора. След спалнята на домакините. Щях да ти кажа, ако беше попитал.

Зяпнах го.

— Откъде знаеш?

Прибра капсулата в джоба си и ме погледна с недоумение:

— Почти съм израснал в този дом. Добрата Кати взема поне шестнадесет различни вида приспивателни.

Погледнах към затворената врата на спалнята на домакините.

— Не. Не сега.

— Защо не?

— Заради бабата на Бъни. Трябва да полегне, след като хапне. Ще дойдем по-късно.

Положението долу се бе прояснило, но не много. Камила никъде не се виждаше. Отегченият и пиян Чарлс се бе свил в един ъгъл и притискаше чаша в слепоочието си, а разплаканата Марион му бръщолевеше нещо, косата й бе пристегната назад с една от онези огромни панделки, предлагани в каталога на „Талботс“. Не бях имал възможност да говоря с Чарлс, тъй като тя почти неотлъчно бе до него, откакто бяхме пристигнали. Не знам защо се бе лепнала за него толкова здраво, може би защото не говореше с Клоук, а братята на Бъни бяха или женени, или сгодени, а от останалите мъже в нейната възрастова група — братовчедите на Бъни, Хенри и аз, Брам Джързи и Руни Уин, Чарлс бе най-добре изглеждащият.

Той погледна към мен над рамото й. Не ми стискаше да се приближа и да го спася, затова погледнах встрани, но точно тогава някакъв мъник, който бягаше от своя брат, ухилен и с големи уши като дръжки на чаша, се мушна между краката ми и едва не ме събори.

Започнаха да се въртят около мен. По-малкият, ужасен и пищящ, се хвърли на пода и ме сграбчи за коленете.

— Задник — подсмъркна малкият.

Другият се спря, отстъпи една крачка назад, а в погледа му имаше нещо злобно и почти похотливо.

— Тате — изчурулика той, гласът му бе като разлян сироп. — Та-теее.

От другия край на стаята Хю Коркоран се обърна с чаша в ръка:

— Не ме карай да идвам там, Брандън.

— Ама Кори те нарече задник, та-теее.

— Ти си задник — подсмъркна малкият. — Ти, ти, ти.

Отлепих го от крака си и отидох да търся Хенри. Те с господин Коркоран бяха в кухнята, заобиколени от хора: господин Коркоран, който бе прегърнал Хенри, имаше вид сякаш бе прекалил с пиенето.

— Ние с Кати — говореше той с висок и поучителен тон, — винаги сме отваряли дома си за младите хора. Винаги е имало още едно място на масата ни. И преди да се усетим, те свикнаха да споделят проблемите си с нас. Като този младеж — каза той и разтърси Хенри. — Никога няма да забравя, когато една вечер дойде при мен след вечеря. Каза ми „Мак (всички хлапета ми викат Мак), бих искал да ми дадеш съвет за нещо, чисто по мъжки.“ „Преди да ме питаш, синко, нека ти кажа нещо. Мисля, че познавам момчетата доста добре. Самият аз съм отгледал петима. А и когато израствах имах четирима братя, тъй че може да се каже, че като цяло съм специалист по момчетата…“

Продължи да дрънка тези измислени спомени, а Хенри, блед и болен, стоически понасяше смушкванията и ударите по гърба, като добре обучено куче, което търпи юмручните удари на грубо дете. Самата история бе нелепа. В нея се разказваше за един енергичен и необичайно предприемчив млад Хенри, който иска да си купи едномоторен самолет против волята на родителите си.

— Но този младеж бе твърдо решен — продължи господин Коркоран. — Трябваше да има самолета или нищо. След като ми каза за това, постоях една минута, после си поех дълбоко дъх и му казах „Хенри, синко, сигурно е страхотен, но ще бъда честен и ще се съглася с родителите ти. Нека ти кажа защо.“

— Ей, тате — обади се Патрик Коркоран, който току-що бе влязъл, за да си налее едно питие. Бе по-слаб от Бън, но много по-луничав, имаше същата пясъчна коса като Бъни и острия му малък нос. — Тате, объркал си всичко. Това не се случи с Хенри. Това бе старият приятел на Хю Уолтър Балънтайн.

— Глупости — каза господин Коркоран.

— Със сигурност беше той. А и той в крайна сметка си купи самолета. Хю? — провикна се към съседна стая. — Хю, помниш ли Уолтър Балънтайн?

— Разбира се — отвърна Хю и се появи на прага. Държеше за ръката хлапето Брандън, което се въртеше и с всички сили се опитваше да се отскубне. — Какво за него?

— Нали в крайна сметка Уолтър си купи онзи малък „Бонанза“?

— Не беше „Бонанза“ — отвърна Хю, който с ледено спокойствие пренебрегваше ударите и скимтенето на сина си. — Беше „Бийчкрафт“. Не, знам какво си мислите — вметна, когато видя, че баща му и Патрик се канят да му опонират. — Нали пътувах до Дънбъри с Уолтър, за да видим онзи малък „Бонанза“, но собственикът му искаше прекалено много. Поддръжката на тези самолети струва страшно много, а и машината трябваше да претърпи сериозен ремонт. Продаваше я, защото не можеше да си позволи да я поддържа.

— А какво стана с „Бийчкрафт“-а? — попита господин Коркоран. Ръката му се бе махнала от рамото на Хенри. — Чувал съм, че е една великолепна малка машина.

— Уолтър имаше известни проблеми с нея. Намери я чрез обява в „Пенисейвър“, от някакъв пенсионирал се конгресмен от Ню Джързи. Използвал я, за да пътува с нея по време на предизборните си кампании…

Той изохка и се гмурна напред, защото хлапето се бе извило рязко, откопчи се и се втурна из стаята като снаряд. Избягна нападението на баща си, шмугна се встрани, за да се изплъзне на препречилия му се Патрик и се обърна назад, за да погледне преследвачите си, но точно тогава се блъсна право в стомаха на Хенри.

Ударът бе силен. Детето се разплака. Хенри зяпна и последната капка кръв се дръпна от лицето му. Бях сигурен, че ще се строполи, но някак си успя да се задържи на крака с огромно усилие изпълнено с достойнство като стар и ранен слон. А господин Коркоран отметна глава и весело се разсмя на страданието му.

Не бях повярвал напълно на Клоук за опиатите, които могат да бъдат открити на втория етаж, но когато отново се качих с него, разбрах, че не ме е излъгал. Към спалнята на домакините имаше малка гардеробна, в нея имаше черна, лакирана тоалетна масичка с много малки отделения и миниатюрни ключета. В едно от тези отделения имаше луксозна кутия с шоколадови бонбони „Годайва“ и спретната, добре подредена сбирка от разноцветни хапчета. Лекарят, който ги бе предписал — д-р Е. Дж. Харт — очевидно бе много по-безразсъден по нрав, отколкото предполагаше спретнатият му подпис. Та той бе доста щедър човек, особено що се отнася до амфетамините. Дамите на възрастта на госпожа Коркоран обикновено доста сериозно се пристрастяваха към валиум и разни такива, но тя разполагаше с достатъчно гориво, което да накара цяло стадо от „Ангелите на Ада“^[6] да тръгне да буйства из страната.

Бях нервен. Стаята миришеше на нови дрехи и парфюм. Огромни стенни огледала възпроизвеждаха всяко наше движение в един параноичен и многокартинен образ. Нямаше как да се измъкнем и не можехме да измислим никакво обяснение защо сме вътре, ако някой влезеше. Държах под око вратата, докато Клоук с възхитителна ефикасност и умение преглеждаше шишетата.

Далмейн. Жълт и оранжев. Дарвон. Червен и сив. Фиоринал. Нембутал. Милтаун. Взех по две от всяко шише, което ми подаде.

— Какво — попита ме той, — не ти ли трябват повече?

— Не искам да се усети, че нещо й липсва.

— По дяволите — отвърна той, отвори друго шише и изсипа половината от съдържанието му в джоба си. — Вземай каквото си поискаш. Ще си помисли, че е била някоя от снахите й. Ето, вземи малко и от тази жега — и изсипа почти цялото останало съдържание в дланта ми. — Голяма работа е. Фармацевтично постижение. По време на сесия много лесно можеш да вземеш по десет-петнадесет долара на хапче.

Слязох долу, десният ми джоб бе пълен с антидепресанти, а левият — с успокоителни. Франсис стоеше в подножието на стълбите.

— Виж какво — казах, — знаеш ли къде е Хенри?

— Не. Виждал ли си Чарлс?

Почти бе изпаднал в истерия.

— Какво се е случило?

— Открадна ключовете от колата ми.

— Моля?

— Взе ключовете от джоба на палтото ми и излезе. Камила го видяла да потегля по алеята. Гюрукът бил спуснат. Тая кола едва върви при дъжд, както и да е, но ако… дявол го взел — каза той и прокара ръка по челото си. — Нищо не знаеш за това, нали?

— Видях го преди около час. Беше с Марион.

— Аз също говорих с нея. Чарлс каза, че отива за цигара, но това беше преди един час. Видя ли го? Не си говорил с него?

— Не.

— Беше ли пиян? Марион каза, че бил. Стори ли ти се пиян?

Самият Франсис изглеждаше доста пиян.

— Не много — отвърнах. — Хайде, помогни ми да намеря Хенри.

— Казах ти. Не знам къде е. За какво ти е?

— Имам нещо за него.

— Какво? — попита на гръцки. — Успокоителни ли?

— Да.

— Ами за Бога, дай и на мен нещо — каза той. Поклащаше се напред-назад, с облещени очи.

За приспивателно беше прекалено пиян. Дадох му един екседрин.

— Благодаря — той го преглътна с голяма, бавна глътка уиски. — Дано пукна през нощта. Къде мислиш, че е отишъл? Колко е часът?

— Около десет.

— Нали не мислиш, че е решил да шофира към къщи? Може би просто е взел колата и е подкарал към Хампдън. Камила каза, че със сигурност не би го направил, не и преди утрешното погребение, но аз не съм убеден, той просто изчезна. Нали ако е отишъл само за цигари, трябваше вече да се е върнал? Как мислиш?

— Ще се появи. Извинявай, но трябва да вървя. Ще се видим по-късно.

Претърсих цялата къща за Хенри и го намерих в тъмното, седнал съвсем сам на едно походно легло в мазето.

Погледна ме с ъгълчето на окото си, без да повдигне глава.

— Какво е това? — попита, когато му предложих няколко капсули.

— Нембутал. Ето.

Взе ги и ги глътна без вода.

— Имаш ли още?

— Да.

— Дай ми ги.

— Не можеш да вземаш повече от две.

— Дай ми ги.

Дадох му ги.

— Хенри, не се шегувам. По-добре внимавай.

Погледна ги, а после бръкна в джоба си за синята емайлирана кутийка и внимателно ги прибра вътре.

— Ще бъде ли прекалено, ако те помоля да се качиш горе и да ми донесеш нещо за пиене — каза после той.

— След тези хапчета не трябва да пиеш.

— Вече съм пил.

— Знам.

Известно време никой от нас не продума.

— Виж какво — каза Хенри и побутна очилата нагоре по носа си, — искам скоч със сода. Във висока чаша. Наблегни на скоча, по-малко сода и повечко лед, както и чаша с чиста вода, без лед. Това искам.

— Няма да ти ги донеса.

— Ако не се качиш и не ми ги донесеш, ще трябва сам да го направя.

Качих се до кухнята и му приготвих питието, с тази разлика, че наблегнах на содата повечко, отколкото на него му се искаше.

— Това е за Хенри — каза Камила, влизайки в кухнята, точно когато бях свършил с първата чаша и пълнех втората с вода от чешмата.

— Да.

— Къде е той?

— Долу.

— Как е?

Бяхме сами в кухнята. Не изпусках от поглед отворената врата и й разказах за лакираната кутия.

— Типично за Клоук — каза тя през смях. — Всъщност е доста почтен, нали? Бъни винаги е казвал, че му напомня за теб.

Озадачих се и доста се обидих от последното. Канех се да й отвърна, но просто оставих чашата и казах:

— С кого говориш по телефона в три сутринта?

— Моля?

Изненадата й изглеждаше напълно естествена. Проблемът бе, че Камила бе толкова умела актриса, че човек никога не може да бъде сигурен дали е искрена.

Погледнах я право в очите. Отвърна на погледа ми, веждите й бяха сключени и точно когато си помислих, че е запазила мълчание малко по-дълго отколкото трябва, тя поклати глава и отново се засмя.

— Какво ти става? За какво говориш?

Аз също се засмях. Невъзможно бе да я надхитриш в тази игра.

— Не се опитвам да те поставя натясно. Но трябва да внимаваш какво говориш по телефона, когато Клоук е в дома ти.

Погледна ме безучастно.

— Внимавам.

— Надявам се да е било така, защото той е подслушвал.

— Не е чул нищо.

— Не че не се е постарал.

Стояхме и се гледахме един друг. Точно под едното й око имаше една спираща дъха, рубинено червена, много малка бенка. Поривът бе неустоим. Наведох се и я целунах.

Засмя се.

— Това пък за какво?

Сърцето ми, окрилено от моментната ми дързост, бе пропуснало един-два удара, но внезапно започна бясно да препуска. Обърнах се и се престорих, че се занимавам с чашата.

— Просто така, изглеждаше много хубава — може би щях да добавя още нещо, ако мокрият до кости Чарлс не бе влетял през вратата на кухнята. Франсис го следваше неотлъчно по петите.

— Защо просто не ми каза — прошепна Франсис ядосано. Беше зачервен и трепереше. — Да не говорим, че седалките са подгизнали, вероятно ще плесенясат и ще изгният, а и че утре ще трябва да шофирам обратно към Хампдън. Но това няма никакво значение. Не ми пука. Онова, което не мога да повярвам е, че съзнателно си преровил джобовете на палтото ми, взел си ключовете и…

— Виждал съм те да караш със свален гюрук, когато вали — каза рязко Чарлс. Стоеше до плота, с гръб към Франсис, и си наливаше питие. Косата му бе полепнала по челото, а по балатума около него се образуваше малка локва.

— Моля те — рече през зъби Франсис. — Никога.

— Напротив — отвърна му Чарлс, без да се извръща.

— Кажи кога.

— Ще ти кажа. Ами през онзи следобед, когато с теб бяхме в Манчестър, около две седмици преди началото на учебната година и решихме да отидем в „Екуинокс Хаус“ за…

— Това беше летен следобед. Само пръскаше.

— Не беше. Валеше силно. Сега не искаш да говорим за това, защото тогава се опита да ме накараш да…

— Ти си луд — каза Франсис. — Онова няма нищо общо с това. Навън е тъмно като в рог, вали като из ведро и ти си се нарязал като казак. Цяло чудо е, че не си убил някого. Къде, по дяволите, ходи за тия цигари? Наблизо няма магазин за цигара поне на…

— Не съм пиян.

— Ха, ха. Говори ми. От къде взе цигарите? Бих искал да узная. Обзалагам се…

— Казах, че не съм пиян.

— Да бе. Обзалагам се, че дори не си купил цигари. А ако си взел, трябва да са подгизнали. Къде са?

— Остави ме на мира.

— Не. Наистина. Покажа ми ги. Бих искал да видя тези баснословни…

Чарлс остави с трясък чашата, завъртя се обратно и изсъска:

— Остави ме на мира.

Ужасяващото не бе точно тонът, а изражението на лицето му. Франсис го зяпна с леко отворена уста. За около десет секунди единственият звук идваше от ритмичното кап-кап-кап на водата, която се стичаше от подгизналите дрехи на Чарлс.

Взех скоча със сода и много лед, и чашата с вода без лед за Хенри, минах край Франсис, през летящата врата и тръгнах надолу към мазето.

През цялата нощ валя силно. Носът ме сърбеше от прахта в спалния чувал, а подът на мазето бе излят от бетон и покрит с много тънък мокет, от тези, които се използват и на открито, така че костите ме боляха всеки път, когато се обърнех. Дъждът барабанеше по високите прозорци и по прожекторите, които светеха през стъклата и хвърляше сенки по стените, сякаш тъмни ручейчета се спускаха надолу от тавана към пода.

На своето легло Чарлс хъркаше с отворена уста, Франсис бълнуваше. От време на време през дъжда внезапно преминаваше автомобил и фаровете му за миг обикаляха и осветяваха стаята — билярдната маса, снегоходките на стената и гребния тренажор, креслото, в което седеше неподвижно Хенри с чаша в ръка и димяща цигара между върховете на пръстите. Само за миг призрачно бледото му и бдящо лице, попадаше в обсега на светлините и после много бавно и равномерно отново потъваше в тъмнината.

Сутринта се събудих, изтръпнал и дезориентиран, от шума на незатворен капак, който се блъскаше някъде. Дъждът плющеше по-силно от всякога и шибаше ритмично, на вълни прозорците на бялата и ярко осветена кухня. През това време ние, гостите, насядахме край масата и наченахме мълчалива и безрадостна закуска с кафе и бисквити с мармалад.

Семейство Коркоран бяха горе и се обличаха. Клоук, Брам и Руни пиеха кафе, облакътили се на масата и говореха тихо. Току-що се бяха изкъпали и избръснали, държаха се наперено в официалните си костюми, но и малко притеснено, сякаш щяха да се явяват в съда. Франсис бе с подпухнали очи, гъстата му червена коса бе прилепнала към главата на нелепи зализани кичури и все още бе по халат. Беше станал късно и едва сдържаше гнева си, защото горещата вода в бойлера на долния етаж бе свършила.

Той и Чарлс бяха на двата противоположни края на масата и старателно избягваха да гледат един към друг. Марион бе със зачервени очи, топли ролки на главата и също кисела и мълчалива. Беше облякла много елегантен тъмносин костюм, но на краката си, обути в найлонови чорапи с телесен цвят, носеше пухкави розови пантофи. От време на време вдигаше ръце към ролките, за да провери дали са изстинали.

Хенри бе единственият от нас, който щеше да носи ковчега, останалите носачи бяха семейни приятели или бизнес съдружници на господин Коркоран. Чудех се дали ковчегът бе много тежък и ако бе така, дали Хенри щеше да се справи. От него се носеше слаб, амонячен мирис на пот и скоч, но изобщо не изглеждаше пиян. Хапчетата го бяха потопили в безжизнено и бездънно спокойствие. Тънки струйки дим се носеха от цигарата без филтър, чието огънче гореше опасно близо до върховете на пръстите му. Състоянието му можеше да изглежда подозрително близко до онова, в което се изпада под влиянието на опиати, но при него то не бе много по-различно от обичайното му поведение.

Кухненският часовник показваше малко след девет и половина. Погребението бе насрочено за единадесет. Франсис излезе, за да се облече, а Марион — да свали ролките. Останалите все още седяхме край кухненската маса, чувствахме се неловко и вяло, но се преструвахме, че се наслаждаваме на втората и третата си чаша кафе, тогава влезе бойко съпругата на Тед. Беше строга, но хубава адвокатка, която пушеше непрекъснато и носеше русите си коси на кок, подхванат от две китайски клечки. С нея бе и съпругата на Хю — дребна и любезна жена, твърде млада и крехка на вид, за да износи всичките деца, които бе родила. По нещастно стечение на обстоятелствата и двете носеха името Лиса, а това предизвикваше голямо объркване в дома.

— Хенри — каза първата Лиса, наведе се напред и така натисна в пепелника недопушената си цигара, че тя се изкриви под прав ъгъл. Сложила си бе парфюм „Джорджо“, при това твърде много. — Тръгваме за църквата, за да подредим цветята пред олтара и да съберем картите преди началото на заупокойната служба. Майката на Тед — и двете Лиси не харесваха госпожа Коркоран, а от отсрещната страна съвсем искрено им отвръщаха със същото, — каза, че трябва да дойдеш с нас, за да се срещнеш с другите носачи на ковчега. Разбра ли?

Светлината проблясваше по стоманените рамки на очилата на Хенри, но той с нищо не даде да се разбере, че я бе чул. Точно щях да го ритна под масата, когато много бавно вдигна глава.

— Защо? — попита.

— Носачите на ковчега трябва да се срещнат в десет и петнадесет в преддверието.

— Защо? — с ведическо спокойствие повтори Хенри.

— Не знам защо. Само ти предавам онова, което тя каза. Цялото нещо е планирано като синхронно плуване или някаква подобна проклетия. Готов ли си да тръгнеш или искаш още малко време.

— Стига, Брандън — меко се обърна към малкия си син съпругата на Тед. Той бе влетял в кухнята и се опитваше да се залюлее на ръцете й като примат. — Моля те. Мама ще я заболи. Брандън.

— Лиса, не трябва да му позволяваш да се катери по теб така — каза първата Лиса и погледна часовника си.

— Моля те, Брандън. Мама трябва да тръгва сега.

— Вече е прекалено голям, за да се държи така. Знаеш, че е. Ако бях на твое място, щях да го вкарам в банята и да го спукам от бой.

След около двадесет минути слезе госпожа Коркоран, облечена в черен крепдешин и ровеща из кожената си чантичка с метална закопчалка.

— Къде са всички? — попита тя, когато видя, че край стъкления шкаф се мотаехме само ние с Камила и Софи Диърболд.

Никой не й отговори и тя раздразнено се спря на стълбите.

— Е? Всички тръгнаха ли? Къде е Франсис?

— Мисля, че се облича — отвърнах, доволен, че бе попитала нещо, за чийто отговор не се налагаше да излъжа. От там, където бе застанала на стълбите, не можеше да види онова, което останалите от нас виждахме доста ясно през стъклените врати на всекидневната — Клоук, Брам, Руни и Чарлс бяха застанали под покритата част на верандата и пушеха трева. Бе необичайно да видиш точно Чарлс да пуши трева и единственото обяснение, което бях в състояние да измисля, бе, че го правеше, защото си мислеше, че това ще го стегне, така както би направило едно силно питие. Ако наистина бе така, бях сигурен, че го очаква доста неприятна изненада. В училище, когато бях на дванадесет и тринадесет, се напушвах всеки ден, но не защото ми харесваше — избиваше ме студена пот и изпадах в паника — а защото бе изключително престижно да те смятат за пушач на ганджа, и защото много умело прикривах параноидните, прилични на грип симптоми, които предизвикваше.

Госпожа Коркоран ме гледаше, сякаш бях вдигнал ръка за хитлеристки поздрав.

— Облича се?

— Така мисля.

— Не се ли е облякъл досега? Какво са правили всички цяла сутрин?

Не знаех какво да й отговоря. Слизаше бавно, стъпало по стъпало, но главата й вече бе над перилата и нищо не препречваше гледката й към френските прозорци, изпръскани от дъжда и към нищо не съзнаващите пушачи зад тях, ако решеше да погледне в онази посока. Всички бяхме вкаменени от напрежение. Някои майки не биха разпознали марихуана, ако я видеха, но госпожа Коркоран като че ли не бе от тези жени.

Щракна силно закопчалката на чантичката си и бавно, като граблива птица обходи всичко с поглед. Единствено този поглед можеше да ми напомни за баща ми. Така и стана.

— Е? Някой ще му каже ли да побърза?

Камила скочи.

— Аз ще му кажа, госпожо Коркоран — но след като сви зад ъгъла, тя тръгна към френските прозорци.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна госпожа Коркоран. Бе намерила това, което търсеше — слънчевите си очила — и ги сложи. — Не разбирам какво ви става, млади хора. Нямам предвид точно вас, но моментът е много труден, всички сме подложени на голямо напрежение, но трябва да се опитаме нещата да вървят, колкото е възможно по-гладко.

Клоук вдигна неразбиращ и кръвясал поглед в отговор на тихото почукване на Камила по стъклото. После погледна зад нея, към всекидневната и изведнъж лицето му се промени. Видях го как безшумно изруга и от устата му излезе облаче дим.

Чарлс също я видя и едва не се задави. Клоук грабна джойнта от Брам и го изгаси между палеца и показалеца си.

Госпожа Коркоран бе сложила големите си слънчеви очила и, слава Богу, не забеляза драмата, която се разиграваше зад гърба й.

— Църквата не е близо — каза тя, когато Камила мина край нея и се запъти да търси Франсис. — С Мак ще потеглим с комбито, вие можете да карате след нас или след момчетата. Според мен ще трябва да се разпределите в три коли, въпреки че може да успеете да се съберете и в две… Не тичайте в къщата на баба — сопна се тя на Брандън и братовчед му Нийл, които се стрелнаха надолу по стълбите, край нея и затрополяха из всекидневната. Бяха облечени в сини костюмчета с папийонки, а лачените им обувки вдигаха ужасен шум по пода.

Задъханият Брандън се скри зад дивана.

— Той ме удари, бабо.

— Той ми каза, че съм парцал.

— Не съм.

— Каза го.

— Момчета — изкрещя тя. — Трябва да се засрамите — направи драматична пауза, за да огледа смълчаните им и ужасени лица. — Вуйчо ви Бъни е мъртъв, знаете ли какво означава това? Значи, че си е отишъл завинаги. Никога повече няма да го видите, поне до края на живота си — изгледа ги свирепо. — Днес е много важен ден. Днес трябва да го почетем. Трябва да седите тихо и да си мислите за всички мили неща, които е направил за вас, а не да тичате из къщата и да драскате този хубав и нов под, който баба ви съвсем скоро накара да лакират отново.

Настъпи мълчание. Нийл ритна сърдито Брандън.

— Веднъж вуйчо Бъни ме нарече копеле — каза той.

Не бях сигурен дали тя наистина не го чу или се направи, че не го е чула. Каменното изражение на лицето й ме накара да си мисля, че бе второто, но точно тогава вратата на терасата се приплъзна и Чарлс, Брам и Руни влязоха с Клоук.

— А, ето ви и вас — подозрително изрече госпожа Коркоран. — Какво правихте навън в дъжда?

— Излязохме на чист въздух — отвърна Клоук. Изглеждаше наистина отнесен. Шишенцето с капки „Визин“ се подаваше от горния джоб на сакото му.

Всички изглеждаха много напушени. Горкият Чарлс се беше облещил и се потеше. Това явно беше повече, отколкото бе очаквал — ярките светлини, напушването, а на всичко отгоре трябваше да се справя и с враждебно настроена дама.

Тя ги погледна. Чудех се дали бе разбрала. За миг си помислих, че ще каже нещо, но тя се протегна и хвана Брандън за ръката.

— Всички трябва да тръгвате — рече отсечено и се наведе, за да прокара ръка през разчорлената му коса. — Става късно, а и разбрах, че може да има някакъв малък проблем с настаняването в църквата.

Според списъка на „Архитектурните забележителности от национално значение“, църквата била построена през хиляда седемстотин и някоя си година. Представляваше почерняла от времето, прилична на тъмница сграда със свое малко, разпиляно гробище отзад. Намираше се на стръмен и тесен селски път. Пристигнахме мокри и схванати от подгизналите седалки на колата на Франсис. От двете страни на пътя, сякаш беше някакъв селски празник или вечер за игра на бинго, се редяха автомобили, леко килнати встрани в затревената канавка. Ръмеше сив, ситен дъждец. Паркирахме близо до кънтри клуба, който бе малко по-надолу и останалите около четиристотин метра изкачихме мълчаливо в калта.

Храмът бе потънал в сумрак, но щом пристъпих вътре, бях заслепен от блясъка на свещите. Когато очите ми привикнаха, видях метални фенери, лепкави каменни плочи и цветя навсякъде. Сепнах се, като зърнах, че една от аранжировките бе оформена с помощта на тел във формата на числото 27.

— Мислех, че беше на двадесет и четири — прошепнах на Камила.

— Не — отвърна тя, — това е номерът му в отбора по ръгби.

Църквата бе препълнена. Огледах се за Хенри, но не го видях. Зърнах човек, който ми заприлича на Джулиан, но, когато се обърна, разбрах, че не бе той. Известно време стояхме така — скупчени и объркани. Покрай задната стена бяха наредени метални, сгъваеми столове, за да могат да се настанят всички, но някой забеляза една полупразна пейка и ние се насочихме към нея: Франсис и Софи, близнаците и аз. Чарлс не се откъсваше от Камила и съвсем очевидно бе изперкал от страх. В храма витаеше кошмарна атмосфера на покаяние и обреченост, което изобщо не му помагаше. Той оглеждаше всичко с неприкрит ужас, а Камила го хвана за ръката и се опита да го избута надолу по пътеката между столовете. Марион бе отишла да седне с някакви хора, дошли направо от Хампдън, а Клоук, Брам и Руни просто се бяха изпарили по пътя от колата до църквата.

Службата бе дълга. Пасторът бе взел своите универсални, а според някои и леко безлични цитати от проповедта за любовта от Първо послание до коринтяните от апостол Павел. („Не ти ли се стори, че текстът бе много неподходящ?“ попита после Джулиан, който притежаваше потискащото виждане за смъртта на езичник, съчетано с ужаса от неопределимото.) След пастора говори Хю Коркоран: („Той бе най-добрият малък брат, който някой може да има“.)

А после излезе старият треньор по ръгби на Бъни, жизнерадостен и напорист тип, и надълго говори за обединяващия дух на Бъни. Разказа вдъхновяваща история за това как покойният спечелил изгубената игра срещу един особено труден съперник от „долен“ Кънектикът. („Разбирай «черен», прошепна Франсис“.)

Завърши историята, като направи театрална пауза и се загледа в аналоя, а после впери поглед напред.

— Не знам почти нищо за рая. Работата ми е да науча момчетата да играят играта, при това да я играят добре. Днес сме се събрали, за да почетем едно момче, което преждевременно напусна играта. Но това не значи, че когато е бил там, на игрището, не е дал всичко от себе си. Това не значи, че не беше победител — последва дълга, изпълнена с напрежение пауза. — Бъни Коркоран — продължи той пресипнало — бе победител.

Някъде от средата на събралото се множество някой нададе дълъг и протяжен вой.

Не помня да съм виждал толкова бравурно изпълнение, освен на кино („Кнут Рокне, Ол-Американ“^[7]). Когато седна, половината от присъстващите бяха облени в сълзи, включително и самият треньор. Никой не обърна внимание на последния, който щеше да говори. Беше Хенри, който се изкачи до аналоя и прочете едва чуто и без никакъв коментар едно кратко стихотворение от А. Е. Хаусман^[8].

Стихотворението се наричаше „Сърце ми жал не ще да пусне“. Не знам защо избра точно него. Знаехме, че семейство Коркоран са го помолили да прочете нещо и предполагах, че са му се доверили, защото ще избере нещо подходящо. Толкова лесно щеше да му е да избере друго, за Бога, макар и нещо, което всеки би си помислил, че ще избере, например от „Лисид“ или Упанишадите, или друго, но не и това стихотворение, което Бъни знаеше наизуст. Той много обичаше сантименталните, изтъркани стихове, които бе научил в гимназията, като „Атаката на леката кавалерия“^[9], „В полетата на Фландрия“^[10] и още много странни, сълзливи поеми, чиито автори и заглавия дори не знаех. Ние, останалите, бяхме сноби, когато ставаше дума за подобни неща и смятахме тези му предпочитания за срамни и сродни с предпочитанията му към „Кинг Донс“ и „Хоустес Туинкис“^[11]. Твърде често бях чувал Бъни да изрича това стихотворение на Хаусман на глас — със сериозен тон, когато бе пиян и с лека подигравка, когато бе трезвен. В мен строфите се бяха запечатали с интонацията на гласа му. Може би именно поради тази причина, когато ги чух тогава, произнесени с академичния и монотонен глас на Хенри (беше ужасен четец), там, сред капещите свещи, течението, което караше цветята да потреперват и ридаещите наоколо хора, те ми причиниха кратка, но и толкова мъчителна болка, като онези странно научни японски изтезания, настроени така, че да предизвикват възможно най-голяма болка за най-малко време.

Стихотворението бе много кратко.

Сърце ми жал не ще да пусне

за верните другари мили,

за девите със рози-устни

и юношите лекокрили.

Край ручеи със ширнал бряг,

лежат момците бързоноги.

Девойките в полета спят,

где розите смъртта гризе ги.

По време на заключителната молитва, която бе извънредно дълга, усетих, че се поклащам, при това толкова силно, че ръбовете на новите ми обувки се врязваха под кокалчетата на глезените ми. Беше душно, хората плачеха, появи се някакво натрапчиво жужене, което се доближи до ухото ми, а после постепенно затихна. За миг си помислих, че ще припадна. Тогава осъзнах, че жуженето бе истинско и идваше от една голяма оса, която се стрелкаше насам-натам и се въртеше в кръг над главите ни. Франсис бе успял да я разяри, след като безрезултатно се бе опитвал да я прогони с листа, на който бе отпечатано описанието на заупокойната служба. Осата се гмурна към главата на ридаещата Софи, но видя, че тя не реагира, обърна се в полет и кацна на гърба на пейката, за да си върне силите. Камила крадешком се наведе на една страна и започна да сваля обувката си, но преди да успее, Чарлс успя да я размаже с един отекващ удар на молитвеника.

Пасторът се сепна, защото се намираше в ключов момент от молитвата. Отвори очи и погледът му попадна на Чарлс, който все още размахваше виновния молитвеник.

— И нека не линеят от пуста болка — изрече пасторът леко по-силно, — нито от мъка, като ония, що нямат никаква надежда, а през сълзи все към Теб да отпращат взор…

Бързо сведох глава. Осата все още се крепеше с едната си черна антенка за гърба на пейката. Загледах се в нея и се замислих за Бъни, горкия Бъни, който бе невероятно умел убиец на всякаква летяща напаст и преследваше мухите с навит на руло екземпляр от Хампдънския „Икзаминър“.

Чарлс и Франсис, които не си говореха преди службата, някак си бяха успели да се сдобрят до края. След последното „амин“, в абсолютно мълчаливо съгласие те се шмугнаха в празния коридор на страничния кораб. Зърнах ги преди да свият към мъжката тоалетна, бързаха мълчаливо, Франсис се спря, хвърли един последен, нервен поглед назад и веднага бръкна в джоба на сакото си за онова, което знаех, че бе там — плоска бутилка, бях го виждал да я вади от жабката на автомобила си.

Навън, в двора на църквата, денят бе кален и мрачен. Дъждът бе спрял, но небето бе тъмно и духаше силен вятър. Някой биеше църковната камбана, но не се справяше много добре. Тя се поклащаше неравномерно, с подрънкване, напред-назад, като звънче по време на спиритически сеанс.

Хората се опитваха да се доберат до колите си с издути от вятъра дрехи и придържащи шапките към главите си. На няколко крачки пред мен Камила бе застанала на пръсти и се опитваше да свие чадъра си, който я влачеше и тя пристъпваше ситно-ситно, с черната си траурна рокля приличаше на Мери Попинс. Тръгнах към нея, за да й помогна, но преди да я достигна, чадърът се обърна навън. За миг той поведе свой собствен, ужасяващ живот, крякаше и пляскаше със спици като птеродактил. Камила нададе внезапен, остър вик, пусна го и той веднага отлетя на метър във въздуха, преобърна се веднъж-дваж и се закачи във високите клони на един ясен.

— По дяволите — каза тя, загледа се нагоре към него, а после надолу към пръста си, по който се появи тънка нишка кръв. — По дяволите, по дяволите, по дяволите.

— Добре ли си?

Тя мушна наранения пръст в устата си.

— Нищо ми няма — отвърна на висок глас и раздразнено, гледайки към клоните. — Беше любимият ми чадър.

Бръкнах в джоба си и й подадох носната си кърпа. Тя я разтърси и я притисна към пръста си (бялото изпърполи, развята коса, помръкващо небе). Докато я наблюдавах, един врязал се в паметта ми спомен ме пренесе: небето бе в същото буреносно сиво, каквото бе тогава, покарали листа на дърветата и тя, с развяна около лицето коса, точно по същия начин…

(бялото изпърполи)

(… при клисурата. Слезе заедно с Хенри и се изкачи обратно преди него, останалите чакахме на ръба, студен вятър, потръпваме, подскачаме на крака да й помогнем да се изкачи; мъртъв? той…? Тя извади носна кърпичка от джоба си и избърса окаляните си ръце, не погледна към никого от нас, косата й се развяваше на фона на небето, а лицето й бе лишено от каквато и да било емоция…)

Зад нас някой много силно извика:

— Татко?

Подскочих стреснато и гузно. Беше Хю. Вървеше бързо, почти тичаше и след миг настигна баща си.

— Татко? — повтори той и постави ръка на прегърбеното рамо на баща си. Отговор не последва. Разтърси го полека. Далеч напред, носачите на ковчега и Хенри, когото не можех да различа между тях, но знаех, че бе там, приплъзваха саркофага през отворените врати на катафалката.

— Татко — каза Хю. Беше силно развълнуван. — Татко. Изслушай ме за секунда.

Вратите се затръшнаха. Господин Коркоран се обърна бавно, бавно. Носеше бебето, което наричаха „Шампиона“, но днес неговото присъствие не му носеше никаква утеха. Изражението на голямото му и отпуснато лице бе празно и отнесено. Загледа се в сина си така, сякаш никога преди не го бе виждал.

— Татко — каза Хю. — Познай кого видях току-що. Познай кой е дошъл. Господин Вандерфелър — допълни той бързо и стисна рамото на баща си.

Сричките на това знаменито име, което семейство Коркоран произнасяха с почти същото уважение както, когато споменаваха Всевишния, оказаха чудотворно влияние над господин Коркоран още със самото си изричане.

— Вандерфелър е тук? — огледа се той. — Къде е?

Този величествен персонаж, който се въздигаше в колективното несъзнателно на семейство Коркоран, оглавяваше благотворителна организация, създадена от още по-величествения му баща. Тя пък от своя страна държеше контролния пакет акции от банката на господин Коркоран. А това означаваше срещи на управителния съвет и от време на време някакви обществени дейности. Семейство Коркоран имаха нескончаем запас от „прекрасни“ истории за Пол Вандерфелър, за това колко „европейски“ се държал, колко прочут бил със своята „духовитост“, въпреки че изящните му слова, които намираха чести поводи да повтарят, ми се струваха доста пошли (пазачите в караулката в Хампдън бяха по-остроумни), семейство Коркоран изпадаха в изтънчен и привидно съвсем искрен смях. Един от любимите начини, по които Бъни започваше някое изречение, бе съвсем невинно да спомене:

— Когато татко вечерял онзи ден с Пол Вандерфелър…

Ето го и него самият, великият, изпепеляващ ни с лъчите си от слава. Погледнах натам, накъдето Хю бе посочил на баща си и го видях — обикновен наглед мъж с добродушно изражение на човек, свикнал да бъде обслужван непрекъснато, наближаващ петдесетте, добре облечен, нямаше нищо особено „европейско“ в него, като изключим грозните очила и фактът, че бе значително по-нисък от средния ръст.

Нещо много близо до нежност се разля по лицето на господин Коркоран. Без да продума, той тръсна бебето в ръцете на Хю и забърза през моравата.

Може би защото семейство Коркоран имаха ирландски произход, или защото господин Коркоран бе роден в Бостън, но сякаш цялото семейство усещаше някаква загадъчна близост с рода Кенеди. Беше прилика, която се опитваха да развият, особено госпожа Коркоран, с прическата си и очилата „а ла Джаки“. Съществуваше и лека физическа прилика: големите зъби на Брейди и Патрик, заедно с прекалено загорелия им тен и хлътналите им страни извикваха сянката на Боби Кенеди. А другите братя, заедно с Бъни, имаха структурата на Тед Кенеди, с доста по-едри и малко заоблени черти, сбрани в средата на лицата им. Човек с лекота би ги сбъркал за далечни членове на рода, братовчеди навярно. Франсис ми разказа как веднъж с Бъни влезли в моден и претъпкан ресторант в Бостън. Имало списък на чакащите и келнерът поискал име:

— Кенеди — отвърнал ядно Бъни, поклащайки се на пети и в следващия миг половината от персонала се втурнал да разчиства една маса.

Вероятно всичко се дължеше на тези необичайни случки, които се лутаха из главата ми, или пък на това, че единствените погребения, които някога бях виждал, ги предаваха по телевизията и бяха държавни, във всеки случай погребалното шествие — дълги, черни, облени от дъжда автомобили, сред тях и бентлито на господин Вандерфелър — в мен бе свързано по някакъв съноподобен начин с друго погребение и друга, далеч по-внушителна колона автомобили. Бавно се придвижвахме напред. Открити коли с цветя, досущ като кабриолети в някакъв кошмарен парад на цветята, пъплеха зад катафалката, чиито перденца бяха спуснати. Гладиоли, боядисани хризантеми, палмови клонки. Духаше силен вятър и ярките венчелистчета се откъсваха и се превъртаха назад между автомобилите, залепвайки се по предните стъкла като конфети.

Гробището се намираше на магистралата. Спряхме, излязохме от мустанга (вратите на колите хлопваха унило) и застанахме, примигващи, на мръсния банкет. На трийсетина сантиметра от нас по асфалта профучаваха автомобили.

Гробището бе голямо, брулено от ветровете, равно и безлично. Надгробните плочи бяха подредени в редици като каравани. Облеченият в униформа шофьор на погребалната агенция излезе от линкълна, за да отвори вратата на госпожа Коркоран. Не знам защо, в ръцете си тя носеше малък букет от напъпили рози. Патрик й предложи ръката си, тя плъзна облечената си в ръкавица ръка в свивката на лакътя му, зад тъмните си очила изглеждаше неразгадаема, спокойна като младоженка.

Отвориха задните врати на катафалката и извадиха ковчега. Всички мълчаливо тръгнахме след него, когато го понесоха високо вдигнат по откритата морава, носейки се по морето от трева като малка лодка. Жълти панделки весело плющяха от капака. Небето бе враждебно и огромно. Минахме край един детски гроб, от който злорадо ни се хилеше пластмасов фенер във формата на тиква.

Балдахин на зелени райета от онези, използвани по време на градински партита, бе разположен над гроба. В него имаше нещо празно и глупаво, защото плющеше посред нищото, нещо безсмислено, банално и грубо. Спряхме и се разпръснахме на малки, мълчащи неловко групи. Не знам, но сигурно съм си представял нещо повече от това. Сдъвкани от косачките парченца боклук бяха разпръснати по тревата. Имаше фасове, разпознах части от опаковка от „Туикс“.

Изведнъж ме връхлетя паника и си помислих „Това е нелепо. Как можа да се стигне до тук?“

Колите профучаваха по магистралата.

Гробът вдъхваше почти необясним ужас. Никога преди не бях виждал гроб. В него имаше нещо варварско — зинала, сляпа, кална дупка. От едната й страна за семейството бяха наредени наклонили се сгъваеми столове, а от другата бе струпана прясната пръст. „Боже!“ Изведнъж, с ослепителна яснота, започнах да осъзнавам всичко. Защо да се занимаваме с ковчега, със сенника или с всичко останало, след като просто щяха до го хвърлят тук, да го зарият с пръст и да се приберат вкъщи? Това ли беше всичко? Да се отърват от него като боклук?

„Бън, о, Бън, съжалявам!“

Пасторът претупа службата, под балдахина лицето му изглеждаше зелено. Джулиан бе там, сега го видях, гледаше към нас четиримата. Първо Франсис, а след това Чарлс и Камила се присъединиха към него, но на мен ми бе все едно. Бях замаян. Семейство Коркоран седяха тихо с ръце, положени в скутовете: „Как могат просто да седят там край тази противна яма и нищо да не правят?“ Беше сряда. В сряда, в десет имахме час по съчиняване на гръцка проза и точно там трябваше да бъдем всички сега. Край гроба безмълвно лежеше ковчегът. Знаех, че няма да го отворят, но ми се искаше. Едва сега бях започнал да осъзнавам, че никога повече няма да го видя.

Носачите стояха в една тъмна редица зад ковчега, подобно на хор от мъдреци в трагедия. Хенри бе най-младият. Стоеше спокойно, прибрани пред себе си ръце — големи, бели ръце на учен, умели и добре поддържани, същите онези ръце, които бяха опипали врата на Бъни, за да намерят пулса, после завъртяха главата му напред-назад на нейния счупен ствол, а ние, останалите се бяхме навели над ръба и наблюдавахме със секнал дъх. Дори от онова разстояние виждахме ужасния ъгъл, под който се бе извил вратът му, обърнатата в грешната посока обувка, струйките кръв от носа и устата. Хенри се наведе още по-близо и вдигна с палец клепачите му, като внимаваше да не докосне очилата, които висяха накриво на главата на Бъни. Единият му крак се сгърчи в един-единствен спазъм, който постепенно затихваше до леко потръпване, докато накрая престана. Часовникът на Камила имаше секундарник. Видяхме как тихо се съвещаваха. Изкачи се след нея по хълма, подпирайки се с длан на коляно, избърса ръцете в панталоните си и отговори на неспирния ни шепот — мъртъв? той дали…? — с краткото и безлично кимване на лекар…

— Господи, умоляваме те сега, докато оплакваме кончината на нашия брат, Твоя слуга, Едмънд Грейдън Коркоран и го изпращаме от тази земя, не забравяме, че сме готови да го последваме. Дари ни с милостта Си да се подготвим за последния си час и ни пази от внезапна и ненавременна смърт…

Бъни изобщо не бе видял какво става. Дори не бе разбрал, нямаше време. Олюля се назад, все едно бе на ръба на плувен басейн: един смешен вик и размахани във въздуха ръце. После изненадващият кошмар от падането. Човек, който не съзнаваше, че на света има такова нещо като Смъртта, който не можеше да повярва, дори когато бе изправен пред нея и никога не си бе представял, че тя ще дойде за него.

Гарваните пляскат с крила. Лъскави бръмбари пълзят в храсталаците. Къс небе, замръзнало в заоблачената ретина, отразена в локва на земята. Ю-ху. Битие и небитие.

… Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…^[12]

Носачите спуснаха ковчега в гроба с дълги, скърцащи ремъци. Мускулите на Хенри потръпваха от усилието, беше стиснал здраво челюсти. Пот се бе просмукала и попила в гърба на сакото му.

Бръкнах в джоба на сакото си, за да се уверя, че болкоуспокоителните бяха още там. Обратният път към дома щеше да бъде дълъг.

Изтеглиха ремъците. Пасторът поръси гроба със светена вода. Пръст и мрак. Господин Коркоран бе заровил лице в ръцете си и ридаеше монотонно. Балдахинът плющеше от вятъра.

Първата лопатка пръст. Глухият шум от падането й върху капака на ковчега ме изпълни с противно, черно усещане за празнота. Госпожа Коркоран, с Патрик от едната й страна и спокойния Тед от другата, пристъпи напред. Ръката й с несвалена ръкавица хвърли розите в гроба.

Бавно, бавно, с провлачено и неизмеримо спокойствие Хенри се наведе и взе шепа пръст. Поднесе я над гроба и я остави да се изрони между пръстите му. После с ужасяващо присъствие на духа отстъпи и съвсем несъзнателно прокара ръката по гърдите си, размазвайки пръстта по реверите, вратовръзката и безукорно бялата колосана предница на ризата си.

Зяпнах го. Джулиан, Франсис и близнаците също бяха вперили поглед в него с изписан по лицата си ужас. Хенри сякаш не съзнаваше, че бе направил нещо необичайно. Стоеше там, напълно неподвижен, вятърът рошеше косата му и притъпената светлина просветваше по рамките на очилата му.

Бележки

[1] Песен на „Грейтфул дед“. — (Бел.прев.) ↑

[2] Индо-арийски диалект, на който са предадени свещените писания на теравадинския будизъм — (Бел.прев.) ↑

[3] Американска актриса, играла в популярни сериали. — (Бел.ред.) ↑

[4] „Илиада“, прев. Ал. Милев, Блага Димитрова, изд. „Народна култура“, София, 1969 г. — (Бел.прев.) ↑

[5] Радиоактивен химичен елемент, наричан още „радиева еманация“, смята се, че високото му съдържание в жилищни помещения може да доведе до рак на белите дробове. — (Бел.прев.) ↑

[6] „Ангелите на Ада“ е клуб на мотоциклетисти, основан през 1948 г. във Фонтана, Калифорния, взема името си от филма „Ангелите на Ада“, режисиран от Хауърд Хюз. — (Бел.прев.) ↑

[7] Филм от 1940 г., посветен на Кнут Кенет Рокне (1888–1931) един от най-прочутите колежански треньори по ръгби. — (Бел.прев.) ↑

[8] Хаусман, Алфред Едуард (1859–1936) английски поет, известен с цикъла си стихотворения „Момъкът от Шропшър“. — (Бел.прев.) ↑

[9] Стихотворение от лорд Алфред Тенисън, посветено на атаката на 13-ти хусарски полк в битката при Балаклава в Кримската война. — (Бел.прев.) ↑

[10] Едно от най-известните стихотворения, посветени на Първата световна война, написано от канадския лекар Джон Макрий на 3 май 1915 г. — (Бел.прев.) ↑

[11] Сладкиши от пандишпанено тесто. — (Бел.прев.) ↑

[12] Йоан 11:25-26 — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дона Тарт Тайната история (9)

Метаданни

Данни

Тайната история

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седма

Дона Тарт
Тайната история (9)