Дона Тарт
Тайната история (6)

Глава четвърта

Мислех си, че когато близнаците се върнеха, когато отново започнехме редовния живот, когато се върнехме към Лидъл и Скот, и когато заедно преодолеехме няколко съчинения по гръцки, щяхме да възстановим приятната рутина от предишния семестър и всичко щеше да тръгне по старому. Грешах.

Чарлс и Камила писаха, че ще пристигнат в Хампдън с късния влак, около полунощ в неделя. В понеделник следобед, когато студентите започнаха да се прибират в „Монмът хаус“ със ските, уредбите и картонените си кутии, си помислих, че близнаците може да дойдат да ме видят, но те не го направиха. Във вторник никой от тях не ми се обади, нито пък Хенри, единствено Джулиан бе оставил любезна бележка в пощенската ми кутия, с която ме поздравяваше за началото на семестъра и ме молеше да преведа една ода на Пиндар за първия ни час.

В сряда отидох до кабинета на Джулиан, за да го помоля да подпише регистрационния ми картон. Стори ми се щастлив, че ме вижда.

— Изглеждаш добре — каза той, — но не толкова добре, колкото трябва. Хенри ме държеше в течение относно твоето възстановяване.

— Така ли?

— Мисля, че ранното му завръщане се е оказало голям късмет — продължи Джулиан, докато преглеждаше картона. — Аз също се изненадах да го видя. Дойде у дома право от летището, в разгара на снежната буря, посред нощ.

Това бе интересно.

— Остана ли при вас? — попитах.

— Да, само за няколко дни. Самият той се бе разболял в Италия.

— Какво му имаше?

— Хенри не е толкова силен, колкото изглежда. Очите му създават проблеми, страда от ужасни главоболия, понякога има трудности с… Не смятах, че е в добро здравословно състояние, за да пътува, но извади късмет, че не е останал, защото тогава нямаше да открие теб. Разкажи ми, как се озова в толкова отвратително място? Родителите ти нямаше ли да ти дадат пари или ти не пожела да ги помолиш?

— Не исках да ги моля.

— Тогава си по-голям стоик от мен самия — разсмя се той. — Поправи ме, ако бъркам, но родителите ти изглежда не са много загрижени за теб?

— Не, не са особено загрижени за мен.

— Как мислиш, на какво се дължи това? Или твърде невъзпитано от моя страна е да питам? Бих предположил, че доста се гордеят с теб, а в същото време ти изгледаш повече сирак, отколкото нашите истински сираци. Кажи ми — погледна ме той, — защо близнаците още не са дошли да ме видят?

— Аз също не съм ги виждал.

— Къде може да са? Дори Хенри не съм виждал наскоро. Само теб и Едмънд. Франсис телефонира, но си разменихме по няколко реплики. Бързаше, каза, че по-късно ще се отбие, но така и не го е направил… Не мисля, че Едмънд е научил и едно изречение на италиански, а ти?

— Не говоря италиански.

— Нито пък аз, вече не. Някога го говорех доста добре. Известно време живях във Флоренция, но това бе преди почти тридесет години. Ще видиш ли някого от останалите този следобед?

— Може би.

— Разбира се, това не е толкова важно, но регистрационните талони трябва да са в кабинета на декана този следобед, ще се ядоса, че не съм му ги изпратил. Не че това има значение за мен, но ако реши, положението му позволява да причини доста неприятности на всеки от вас.

 

 

Бях малко ядосан. От три дни близнаците бяха в Хампдън и нито веднъж не се бяха обадили. Така че, когато си тръгнах от Джулиан, се отбих в жилището им, но нямаше никой.

Същата вечер ги нямаше и на вечеря. Нямаше никого. Очаквах да видя поне Бъни, на път за столовата минах край стаята му и се натъкнах на Марион, която заключваше вратата му. Тя ми заяви доста официално, че двамата имат планове и ще се приберат доста късно.

Вечерях сам и се прибрах в стаята си през снежния здрач, изпълнен с горчиво и лишено от чувство за хумор усещане, че съм жертва на безвкусна шега. В седем се обадих на Франсис, но никой не вдигаше. У Хенри също никой не отговаряше.

Четох гръцки до полунощ. Измих си зъбите и лицето, готвех се да си лягам, когато слязох долу и позвъних отново. Все още никой никъде не отговаряше. След третото позвъняване си взех монетата и я подхвърлих във въздуха. Тогава ми хрумна да избера номера на Франсис в провинцията.

Там също никой не вдигаше, но нещо ме накара да задържа по-дълго линията и накрая, след около тридесет иззвънявания, последва изщракване и Франсис каза едно дрезгаво „Да, моля?“ в слушалката. Опитваше се да направи гласа си по-дълбок, за да се прикрие, но не успя да ме заблуди. Не му издържаха нервите да остави телефона да си звъни и неведнъж го бях чувал да използва този абсурден глас.

— Да, моля? — повтори той и насилената дълбочина в гласа му се пречупи с леко потреперване в края. Натиснах вилката и линията прекъсна.

* * *

Бях уморен, но не можех да заспя, раздразнението и недоумението ми ставаха все по-големи, поддържани от някакво абсурдно безпокойство. Включих осветлението и започнах да ровя из книгите си, докато не открих роман на Реймънд Чандлър, който си бях донесъл от вкъщи. Бях го чел и си мислех, че една-две страници ще ме приспят. Оказа се, че съм забравил по-голямата част от сюжета и преди да се усетя, изчетох петдесет страници, после станаха сто.

Изминаха няколко часа и все още не бях заспал. Радиаторите работеха с пълна сила и въздухът в стаята ми бе горещ и сух. Бях ожаднял. Прочетох края на главата, станах, облякох палтото върху пижамата и излязох да си взема кола.

В Централната сграда нямаше никого и бе чисто. Миришеше на прясна боя. Минах през пералните — чисти, ярко осветени, по кремавите стени я нямаше плетеницата от графити от миналия семестър — и си купих кола от машината, която бръмчеше в края на коридора.

Върнах се по другия път и се изненадах, когато чух глуха, тенекиена музика от общите помещения. Телевизорът бе включен, Лоуръл и Харди, замъглени от електронен снеговалеж, се опитваха да качат роял по едно дълго стълбище. Първоначално си помислих, че играеха пред празна зала, но тогава забелязах върха на рошава руса глава, отпусната на облегалката на единствения диван срещу телевизора.

Приближих се и седнах.

— Бъни, как си?

Погледна ме с безжизнени очи, трябваха му няколко секунди, за да ме разпознае. Вонеше на алкохол.

— Младият Дики — каза той провлечено. — Да.

— Как я караш?

Оригна се.

— Да си кажа правичката, доста ми е зле.

— Доста си пил?

— Неее — отвърна сърдито, — стомашно неразположение.

Горкият Бъни. Никога не си признаваше, че е пиян, винаги казваше, че има главоболие или че трябва отново да си прегледа очите. Всъщност така беше за доста неща. Веднъж, след като се бе виждал с Марион, се появи на закуска с поднос, натоварен с мляко и понички, когато седна видях, че на врата му, над яката, имаше огромна алена смучка.

— Откъде се уреди с това, Бъни? — попитах го на шега, но той здраво се засегна.

— Паднах по стълбите — рязко отвърна и продължи мълчаливо да си яде поничките.

Престорих се, че съм се хванал на уловката за стомашното неразположение.

— Може би е нещо, което си пипнал в Европа?

— Може би.

— Ходи ли в лечебницата?

— Не. Нищо не могат да направят. Трябва да го оставя да премине от само себе си. По-добре не стой толкова близо, друже.

Бях почти в другия край на дивана, но се преместих още по-надалеч. Известно време седяхме и гледахме телевизора без да си казваме нищо. Сигналът беше ужасен. Оли току-що бе натиснал шапката на Стан над очите му. Стан се въртеше в кръг, блъскаше се в предметите и отчаяно се опитваше да се хване за нещо с двете си ръце. Блъсна се в Оли, Оли го фрасна по главата с длан. Погледнах към Бъни и видях, че бе погълнат от сценката. Очите му бяха втренчени, а устата му леко отворена.

— Бъни.

— Аха — каза той, без да поглежда встрани.

— Къде са останалите?

— Спят, вероятно — отвърна Бъни раздразнено.

— Знаеш ли дали близнаците са в града?

— Предполагам.

— Виждал ли си ги?

— Не.

— Какво им има на всички? Да не си се скарал с Хенри или има нещо друго?

Не отговори. Погледнах го в профил и видях, че лицето му бе напълно безизразно. За миг изгубих смелост и отместих поглед към телевизора.

— Скарахте се в Рим или какво?

Изведнъж той прочисти шумно гърлото си, помислих си, че се кани да ме прати по дяволите, но вместо това посочи нанякъде и отново се изкашля.

— Ще пиеш ли колата?

Изобщо бях забравил за нея. Лежеше си на дивана и се бе запотила. Подадох я, отвори я, пое голяма, алчна глътка и се оригна.

— Почивка, която освежава — каза той, а после добави. — Нека споделя с теб нещичко за Хенри, друже.

— Какво?

Отпи още една глътка и се обърна към телевизора.

— Той не е това, за което го мислиш.

— Какво искаш да кажеш? — попитах след известно време.

— Искам да кажа, че не е онова, за което го мислиш — повтори той, този път по-високо. — Или за което го мислят Джулиан и всички останали — отпи отново от колата. — Беше успял много добре да ме заблуди.

— Аха — казах несигурно след още едно дълго мълчание. До съзнанието ми бе започнало да достига неприятното предположение, че всичко това бе някак си свързано със секс. По-добре бе да не знам подробности. Погледнах го в профил: кисел, раздразнителен, с очила смъкнати на върха на острото му малко носле и зачатъци на двойна брадичка. Нима в Рим Хенри му бе посегнал? Неправдоподобна, но възможна хипотеза. Ако го бе направил, със сигурност се бе отприщил адът. Не можех да се сетя за нещо друго, което би наложило толкова много шепнене и такава тайнственост, или пък би оказало толкова силен ефект върху Бъни. Измежду нас той бе единственият с приятелка. Бях повече от сигурен, че спи с нея. Същевременно обаче бе изпълнен с предразсъдъци — много чувствителен, докачлив и лицемер до мозъка на костите си. Освен това без съмнение поведението на Хенри бе много странно, като се има предвид, че постоянно му даваше пари: плащаше му сметките, покриваше му разноските, отпускаше му средства като съпруг на разточителната си жена. Може би Бъни бе позволил на алчността си да надделее, а после бе дошъл ядът, когато бе разбрал, че щедростта на Хенри има определена цена.

Но наистина ли бе така? Със сигурност някъде имаше улики, но не бях сигурен накъде водят те точно, въпреки че на първи поглед сякаш водеха до отговора. Помнех и случката с Джулиан в коридора, но пък тя бе доста различна. Живях с Хенри цял месец, не усетих и най-лекия намек за подобен род напрежение, което аз като човек, по-отдалечен от такива наклонности, долавям бързо. У Франсис усетих силно течение, полъх у Джулиан, дори у Чарлс имаше повей, но знаех, че се интересува от жени, към които таеше някаква наивна, предпубертетна срамежливост, която мъж като баща ми би интерпретирал по отвратителен начин — при Хенри обаче — нищо. Гайгеровият брояч мълчеше. Ако изобщо държеше на някого, това бе Камила. Целият се надвесваше над нея, когато я слушаше, а тя бе и най-честият адресат на изключително редките му усмивки.

Дори и да съществуваше такъв неподозиран аспект на личността му, което бе възможно, възможно ли бе да си пада по Бъни? Отговорът на този въпрос бе почти еднозначен — не. Той не само се държеше така, сякаш Бъни не го привличаше, но дори даваше признаци, че едва го понася. А и ми се струваше, че колкото противен да намираше Бъни във всичките му останали аспекти, толкова по-гнусен щеше да му бъде в този, дори повече, отколкото на мен. Най-общо казано, бих могъл да призная, че Бъни бе красив, но ако го подложех на по-щателна проверка и се опитах да се фокусирам върху него в сексуален аспект, щях да видя само отблъскващото изпарение на вонящи на кисело ризи, на превърнали се в тлъстини мускули и мръсни чорапи. Явно момичетата си падаха по такива неща, но за мен той имаше еротичното излъчване на стар треньор по футбол.

Изведнъж се почувствах много изморен. Изправих се. Бъни ме зяпаше с отворена уста.

— Отивам да спя, Бъни. Може би ще се видим утре.

Той примигна срещу мен.

— Надявам се, че този проклет вирус няма да събори и теб, друже — отсече той.

— Аз също — кой знае защо изпитах огромно съжаление към него. — Лека нощ.

 

 

Във вторник сутринта се събудих в шест, възнамерявах да уча по гръцки, но никъде не открих речника на Лидъл и Скот. Търсих го къде ли не, после помръкнах, защото си спомних, че го бях оставил в дома на Хенри. Бях забелязал, че липсва, когато разопаковах. Неизвестно защо не беше при другите ми книги. Тогава претърсих всичко бързо, ала внимателно и накрая се отказах, реших, че по-късно ще го потърся отново. Липсата му ме поставяше в доста неприятно положение. Първият ми час по гръцки бе чак в понеделник, но Джулиан ми бе дал доста работа, а и библиотеката беше затворена, защото преминаваха от каталожната система на Дюи^[1] към тази на Конгресната библиотека^[2].

Слязох долу, обадих се у Хенри и както очаквах, никой не вдигна телефона. Радиаторите във ветровития коридор тракаха и съскаха. Слушах поне тридесетото иззвъняване на телефона, когато изведнъж се сетих: защо просто не отида в северен Хампдън и не го взема? Хенри сигурно го нямаше, но аз разполагах с ключ. На него ще му трябва повече време, за да се прибере от къщата на Франсис. Ако побързах, щях да съм там за четвърт час. Затворих и се затичах към входната врата.

Апартаментът на Хенри изглеждаше изоставен на мразовитата утринна светлина, колата му не се виждаше на алеята, нито нагоре или надолу по улицата, където имаше обичай да паркира, когато не искаше никой да разбере, че си е у дома. За всеки случай почуках. Pas de reponse^[3]. Предпазливо завъртях ключа и влязох. Надявах се, че няма да го заваря да стои в коридора по халат и да наднича иззад вратата към мен.

Нямаше никого. Апартаментът тънеше в хаос — книги, хартии, празни чаши от кафе и вино. Всичко бе покрито с тънък слой прах, виното в чашите бе изсъхнало и се бе превърнало в лепкаво, ръждиво петно по дъната им. Мивката бе пълна с мръсни съдове, млякото бе извън хладилника и се бе вкиснало. По принцип Хенри бе голям чистник, никога не съм го виждал да си сваля палтото без да го закачи внимателно. На дъното на една от чашите за кафе плуваше мъртва муха.

Нервите ми бяха опънати, имах чувството, че се намирам на местопрестъпление. Бързо претърсих стаите, сред тишината стъпките ми отекваха гръмко. Не след дълго видях книгата, лежеше на масата в коридора, бе на едно от най-очевидните места, където бих могъл да я забравя. Чудех се как съм могъл да я пропусна? В деня, когато си тръгвах, погледнах навсякъде, дали пък Хенри не я бе намерил и не я бе оставил, за да я взема? Грабнах я бързо, бях изплашен и нямах търпение да си тръгна, тогава погледът ми бе привлечен от къс хартия върху масата.

Почеркът бе на Хенри: „TWA^[4] 219; 795×4“.

Ръката на Франсис бе добавила телефонен номер с код 617 в края. Вдигнах листа и внимателно го разгледах. Бележката бе написана на съобщение за просрочени книги от библиотеката, беше само отпреди три дни.

Без да осъзнавам защо, оставих речника и отидох с бележката до телефона в предната стая. Кодът бе на Масачусетс, вероятно на Бостън. Погледнах часовника си и набрах номера, прехвърляйки разговора за сметка на офиса на доктор Роланд.

Тишина, две иззвънявания, изщракване.

— Вие се свързахте с кантората на Робсън Тафт на Федерал стрийт — уведоми ме гласът от записа. — Телефонният ни номератор е затворен, моля обадете си между девет и…

Затворих, стоях, загледан в парчето хартия. Не без известно безпокойство се сетих за намека на Бъни, че Хенри се нуждае от адвокат. Вдигнах отново слушалката и от справки поисках „Информация“ на TWA.

— На телефона е господин Хенри Уинтър — казах на операторката. — Обаждам се, за да потвърдя резервацията си.

— Изчакайте моля, господин Уинтър. Бихте ли ми дали номера на резервацията?

— А? — крачех напред-назад и мозъкът ми работеше на пълни обороти. — Бележникът ми не е пред мен в момента, може би ще можете да… — тогава забелязах номера в десния горен ъгъл. — Чакайте. Мисля, че е това. 219?

Чу се тракане на компютърна клавиатура. Нервно потропвах с крак и поглеждах през прозореца за колата на Хенри. Тогава с ужас си спомних, че Хенри не разполагаше с автомобила си. В неделя го бях взел от него и не му го бях върнал, все още бе паркиран там, където го бях оставил, зад игрищата за тенис.

Едва не затворих от паника. Ако Хенри нямаше кола, тогава нямаше да го чуя, може би в този момент бе изкачил половината стълбище! Точно тогава отново се разнесе гласът на операторката.

— Всичко е наред, господин Уинтър — каза тя енергично. — Нима агентът, от когото сте закупили билетите, не ви е информирал, че няма нужда да потвърждавате билети, закупени по-малко от три дни предварително?

— Не — отвърнах нетърпеливо и се канех да затворя, когато зашеметено осъзнах смисъла на думите й. — Три дни? — повторих.

— По принцип резервациите ви се потвърждават в деня на закупуването, особено що се отнася до такива като вашите, за които не можете да си възстановите парите. Агентът е трябвало да ви информира, когато във вторник сте закупили билетите.

Дата на покупката? Невъзстановими? Спрях да крача.

— Нека се изясним.

— Разбира се, господин Уинтър — отвърна тя рязко. — TWA, полет 41, тръгващ утре от Бостън, летище Лоугън, изход 12, 20.45 часа, пристига в Буенос Айрес, Аржентина в 6.01 сутринта. С прекъсване в Далас. Четири еднопосочни билети, по седемстотин деветдесет и пет долара всеки, да видим… — тя натисна още няколко клавиша, — това възлиза на общата сума от три хиляди сто и осемдесет долара, включително таксите, избрали сте да платите с картата си „Америкън Експрес“, нали така?

Главата ми се завъртя. Буенос Айрес? Четири билета? Еднопосочни? Утре?

— Пожелавам на вас и семейството ви приятен полет на борда на TWA, господин Уинтър — завърши весело операторката и затвори. Застинах, държах слушалката, докато не ме сепна монотонният звук на сигнала „свободно“.

Изведнъж ми хрумна нещо. Затворих телефона, върнах се в спалнята и отворих широко вратата. Книгите ги нямаше по лавиците, вратите на гардероба, който се заключваше с катинар, зееха отворени, самият незатворен катинар висеше на резето. Стоях там и зяпах издълбаните римски букви „YALE“, после се насочих към другата спалня. И там гардеробите бяха празни, закачалките подрънкваха на железния прът. Обърнах се толкова бързо, че едва не се спънах в два огромни куфара от свинска кожа, пристегнати с черни колани, поставени на прага. Вдигнах единия и тежестта му едва не ме събори.

За Бога, какво са намислили? Върнах се в коридора, оставих хартията на мястото й и бързо излязох през входната врата с книгата.

 

 

След като напуснах очертанията на северен Хампдън, започнах да крача по-бавно. Бях страшно заинтригуван, но и едно подводно течение от безпокойство нахлуваше в мислите ми. Трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Дали Бъни знаеше? По някакъв начин бях убеден, че нищо не му е известно и че бе по-добре нищо да не научава. Аржентина. Какво имаше в Аржентина? Пасища, коне, някакви каубои, които носеха плоски шапки с помпони по краищата. Борхес, писателят. Бъч Касиди^[5], казват, се скрил там, както и доктор Менгеле^[6], Мартин Борман^[7] и цяла сюрия далеч не толкова приятни образи.

Спомних си, че една вечер Хенри бе разказал някаква история за една южноамериканска страна в къщата на Франсис — май беше Аржентина, не бях сигурен. Опитах се да си спомня. Беше нещо за пътешествие с баща му, търговски интереси, остров далеч от брега… Но бащата на Хенри поначало пътуваше много, пък и ако имаше някаква връзка, каква бе тя? Четири билета? Еднопосочни? И ако Джулиан знаеше за това, а той сякаш повече от всички нас знаеше неща, свързано с Хенри, защо предишният ден бе разпитвал къде са другите?

Главата ме болеше. Излязох от гората край Хампдън и тръгнах през широка, покрита със сняг поляна, която блестеше на светлината, видях две симетрични струйки дим, които се виеха от комините в двата края на Централната сграда, почернели с годините. Студ и тишина царяха навсякъде, само пред задния вход бе спрял камион за мляко, от който двама мълчаливи и сънени работници разтоварваха метални щайги и с трясък ги пускаха на асфалта.

Столовата бе отворена, макар по това време на деня в нея да нямаше студенти — само служителите на кафенето и хората от поддръжката, които закусваха преди началото на смените им. Качих се, взех си чаша кафе и няколко рохко сварени яйца, които изядох, седнал на една маса край прозореца в празната столова.

Учебните занятия започваха днес, в четвъртък. Но първият ми час с Джулиан бе чак в понеделник. След като закусих се прибрах в стаята си и започнах да се трудя над втория неправилен аорист. Едва към четири следобед затворих книгите си. Когато погледах през прозореца към поляната, светлината на запад тлееше, а тисовете и ясените хвърляха дълги сенки. Чувствах се така, сякаш току-що се бях събудил — сънен, дезориентиран — и съм установил, че навън се стъмва и съм проспал целия ден.

Същата вечер бе тържествената вечеря за добре дошли в колежа — печено телешко със сос, задушен черен боб, суфле със сирене и някакво сложно ястие с леща за вегетарианците. Вечерях сам, на същата маса, където бях закусвал. Столовата беше препълнена, всички пушеха, смееха се, до препълнените маси бяха довлечени допълнителни столове, хората бродеха от група на група с чинии в ръка, за да се поздравят. На една маса до мен бяха насядали студенти по изкуствата — отличаваха се по нашарените си с мастило нокти и умишлено направените петна от боя по дрехите. Един от тях рисуваше върху салфетката с черен маркер, друг ядеше от купа с ориз, използвайки обърнати четки за рисуване вместо клечки. Никога преди не ги бях виждал. Огледах столовата, докато си пиех кафето, хрумна ми, че в крайна сметка Жорж Лафорг е имал право: наистина бях изолиран от другите в колежа — не че държах да съм близък, най-общо казано, с хора, използващи четки вместо прибори.

Недалеч от моята маса двама неандерталци се опитваха „на живот и смърт“ да съберат пари за бирен запой в ателието на скулпторите. Всъщност познавах и двамата, беше невъзможно да учиш в Хампдън и да не е така. Единият бе син на известен мафиот-рекетьор от Западния бряг, а другият — на филмов продуцент. Те бяха съответно президент и вицепрезидент на Студентския съвет — позиции, които използваха основно за да организират състезания по надпиване, мокри фланелки и турнири по женски бой в кал. Двамата бяха над метър и осемдесет, вечно със зяпнали уста, небръснати и тъпи, тъпи, тъпи. От онзи тип хора, които никога няма да се приберат след залез слънце вкъщи през пролетта, а ще се излежават от здрач до зори голи до кръста на шезлонга с хладилната чанта наблизо и надут до дупка касетофон. Всички ги мислеха за готини типове, вероятно бяха такива, ако им заемаш автомобила си, за да си купуват бири, или им продаваш трева. Но и двамата, особено синът на филмовия продуцент, имаха свински, шизофреничен блясък в очите, който изобщо не ми се нравеше. Хората го наричаха Парти Пиг^[8] — прякор, от който не струеше кой знае каква обич, но той си го харесваше и изпитваше някакво тъпо задоволство да отговаря на очакванията, които будеше. Винаги се напиваше и подпалваше нещо, тъпчеше първокурсници в комините или хвърляше буренца от бира през прозорците.

Парти Пиг (известен още като Джъд) и Франк се приближаваха към масата ми. Франк държеше кутия от боя, пълна с монети и измачкани банкноти.

— Здрасти. Бирен купон в ателието на скулпторите. Ще дадеш ли нещо?

Оставих кафето си и бръкнах в джоба на сакото си, открих четвърт долар и няколко цента.

— Стига бе, човече — каза, според мен, доста заплашително Джъд. — Можеш да дадеш повече от това.

Hoi polloi. Barbaroi^[9].

— Съжалявам — отдръпнах се от масата, взех си палтото и напуснах.

Прибрах се в стаята си, седнах зад бюрото, отворих речника, но не го погледнах.

— Аржентина? — казах с поглед, вперен в стената.

 

 

В петък сутринта отидох на занятията по френски. Няколко студенти дремеха отзад — несъмнено празненствата през изминалата нощ ги бяха изтощили. Аз също изпаднах в някакъв транс от миризмата на дезинфектант и гъбата за почистване на черната дъска, комбинирани с тихото жужене на флуоресцентното осветление и монотонния напев на условното наклонение. Седях на масата и се поклащах леко от досада и изтощение, едва усещах как отминава времето.

След като свършихме, слязох по стълбите. Използвах монетния телефон, за да се обадя в къщата на Франсис в провинцията. Оставих го да звъни поне петдесет пъти. Никой не отговори.

Тръгнах през снега към „Монмът хаус“, прибрах се в стаята си и се замислих, или по-скоро не се замислих, а седнах на леглото и се загледах в отрупаните със сняг тисове пред прозореца. След малко станах, седнах зад бюрото, но не бях в състояние и да работя. Операторката бе казала еднопосочни билети. Невъзстановима сума.

В Калифорния бе единадесет часа. Родителите ми сигурно бяха на работа. Слязох долу при стария си приятел, монетния телефон, набрах номера в апартамента на майката на Франсис в Бостън, като пренасочих разговора за сметка на баща ми.

— А, Ричард — каза тя, когато най-накрая се сети кой съм. — Скъпи! Колко мило, че ни се обаждаш. Мислех, че ще дойдеш и ще прекараш Коледата с нас, в Ню Йорк. Къде си, скъпи? Да изпратя ли някого да те вземе?

— Не, благодаря. В Хампдън съм. Франсис там ли е?

— Миличък, той е в колежа, не е ли така?

— Моля да ме извините — сепнах се — беше абсолютна грешка да се обаждам по този начин, без да съм намислил какво да кажа. — Съжалявам. Мисля, че съм се объркал.

— Моля?

— Май беше споменал, че днес ще ходи в Бостън.

— Може да е тук, скъпи, но не съм го виждала. Къде каза, че си? Сигурен ли си, че не искаш да изпратя Крис да те вземе?

— Не, благодаря. Не съм в Бостън. Аз съм…

— Обаждаш се чак от колежа? — разтревожи се тя. — Всичко наред ли е, миличък?

— Да, госпожо, разбира се — за миг ме връхлетя обичайния импулс да затворя, но беше прекалено късно. — Снощи се отби, бях заспал дълбоко, бях готов да се обзаложа, че спомена нещо за ходене в Бостън… ах! Ето го и него! — блъфирах глупаво с надеждата, че тя ще се хване.

— Къде, мили? Там?

— Виждам го да прекосява поляната на път за тук. Много ви благодаря, госпожо Абърнати — ужасно се бях объркал и не можех да си спомня фамилията на настоящия й съпруг.

— Казвай ми Оливия, скъпи. Целуни този палавник от мое име и му кажи да ми се обади в неделя.

Набързо се сбогувах, бях плувнал в пот. Тъкмо се обръщах, за да се кача обратно по стълбите, когато към мен се приближи Бъни, облечен в един от лъскавите си нови костюми и енергично дъвчещ голяма буца дъвка. Беше последният човек, с когото исках да говоря в този момент, но не можех да се измъкна.

— Здрасти, друже. Къде се е запилял Хенри?

— Не зная — отвърнах след кратко мълчание.

— Аз също — войнствено додаде той. — Не съм го виждал от понеделник. Нито пък Франсис, или близнаците. А кажи, с кого говореше по телефона?

Не знаех какво да отговоря.

— С Франсис. Говорех с Франсис.

— Хм — наведе се назад с ръце в джобовете. — Откъде се обаждаше?

— Хампдън, предполагам.

— Не от някъде извън града?

Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Какво знаеше за всичко това?

— Не, поне не ми е известно.

— Хенри да е споменавал нещо за отсъствие от града?

— Не, защо?

Бъни мълчеше, после каза:

— През последните няколко нощи у тях не светеше. Колата му я няма. Няма я никъде по Уотър стрийт.

Колкото и странно да звучи, аз се разсмях. Приближих се до остъклената задна врата, която гледаше към паркинга зад игрището за тенис. Колата на Хенри беше там, точно на мястото, където я бях паркирал. Посочих му я.

— Ето там е. Виждаш ли?

Челюстта на Бъни забави дейността си, лицето му се помрачи от мисловния напън.

— Странно.

— Защо?

На устните му се появи замислен розов балон, изду се бавно, нарасна и се пукна.

— Ох, нищо — отвърна рязко той и продължи да преживя.

— Защо да напускат града?

Бъни вдигна ръка и отметна косата над очите си.

— Ще се изненадаш — весело подхвана той. — Какво правиш сега, друже?

Качихме се в стаята ми. По пътя се спря до общия хладилник, надникна вътре и разучи с късогледите си очи съдържанието му.

— Да има нещо твое, веселяко?

— Не.

Пресегна се и извади замразен чийзкейк. На кутията имаше залепена умолителна бележка: „Моля ви, не го крадете. Получавам финансови помощи. Джени Дрекслър.“

— Колко трогателно — огледа се бързо надолу и нагоре по коридора. — Идва ли някой?

— Не.

Мушна кутията под сакото си и подсвирквайки си, тръгна към стаята ми. След като затворих вратата, той изплю дъвката и я залепи от вътрешната страна на ръба на кошчето ми с бързо финтиращо движение, сякаш се надяваше да не го видя. После седна и започна да се тъпче направо от кутията с лъжица, която откри върху скрина.

— Пфу. Отврат. Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Замислено облиза: лъжицата.

— Проблемът е, че има прекалено много лимон. Сметаненото сирене пък е малко — замълча, явно замислен над този пропуск. — Я ми кажи, през този месец с Хенри прекарахте доста време заедно, нали?

Изведнъж застанах нащрек.

— И така може да се каже.

— Говорихте ли си доста?

— Малко.

— Разказва ли ти за Рим? — попита Бъни и ме погледна очаквателно.

— Не много.

— Обясни ли ти защо си е тръгнал по-рано?

Най-сетне, рекох си, най-сетне ще стигна до дъното на цялата история.

— Не, всъщност почти нищо не ми е разказвал — което си беше самата истина. — Разбрах, че си е тръгнал по-рано, едва когато се появи тук. Но тогава не знаех къде си ти. Една вечер го попитах и ми каза, че си останал там. Това е всичко.

Бъни отегчено отхапа от чийзкейка.

— Каза ли защо е тръгнал?

— Не.

Когато Бъни не отговори нищо, добавих:

— Било е заради парите, нали?

— Така ли каза?

— Не.

Бъни отново замълча.

— Но спомена, че си разполагал с малко пари, че е трябвало да плати наема, такива неща. Нали така?

Бъни, с пълна уста, махна презрително с ръка.

— Тоя Хенри. Обичам го, ти го обичаш, но да си остане между нас, има си еврейска жилка.

— Какво? — изненадах се.

Току-що бе натъпкал в устата си ново парче, та мина известно време, преди да ми отговори.

— Никога не съм чувал човек да се оплаква толкова много, че е помогнал на другар. От мен да го знаеш, той се страхува хората да не се възползват от него.

— Какво искаш да кажеш?

Бъни преглътна.

— Искам да кажа, че когато е бил малък някой вероятно му е казал „Синко, имаш купища пари и някой ден хората ще се опитат да ти ги измъкнат.“ — Косата му бе паднала над едното му око и като стар морски капитан той присвиваше другото към мен. — Не става въпрос за парите, разбираш ли? Той самият не се нуждае от тях, въпрос на принцип е. Иска да знае, че хората не го харесват заради парите му, а заради самия него.

Изненадах се от това обяснение, то изобщо не отговаряше на честата и, според мен, прекомерна разточителност на Хенри.

— Значи не става въпрос за пари? — попитах накрая.

— Не.

— Тогава за какво, ако не възразяваш, че питам?

Бъни се наведе напред, лицето му бе замислено и за един кратък миг непресторено. Мислех, че когато отново си отвори устата, ще обясни честно всичко, но той се изкашля и ме попита дали имам нещо против да му направя кафе.

 

 

Същата вечер лежах в леглото и четях някакъв гръцки текст. Сепнах се от внезапен проблясък на паметта, сякаш някой бе насочил в лицето ми силна светлина. Аржентина. Думата не бе загубила способността си да ме стряска и благодарение на незнанието ми за нейното фактическо положение на глобуса, бе придобила свой собствен живот. В началото беше твърдото Ар, което извикваше представи за злато, идоли, изчезнали градове в джунглата, водещи на свой ред към прошепнатото и злокобно Жен, последвано от яркото и любопитно Тина в края. Пълна глупост, разбира се, но по някакъв неясен начин самото име, един от малкото ми известни сигурни факти, ми се струваше като криптограма или следа. Не това обаче ме накара да се изправя внезапно в леглото, а осъзнаването на часа; погледнах часовника си, беше девет и двадесет. Значи вече са на самолета (дали са се качили?) и летят през тъмното небе към екзотичната Аржентина от моето въображение.

Оставих книгата, станах и седнах на стола до прозореца. През остатъка от нощта не свърших нищо.

 

 

Почивните дни се изтъркаляха както обикновено. За мен те бяха изпълнени с учене по гръцки, самотно хранене в столовата и още размишления над загадката в стаята ми. Бях наскърбен, липсваха ми повече, отколкото исках да призная. Освен това Бъни се държеше необичайно. През този уикенд го видях няколко пъти, беше с Марион и приятелките й, говореше важно, а те го зяпаха с овче благоговение (повечето учеха начална педагогика и предполагам, че го смятаха за страшно начетен, след като учеше гръцки и носеше малки очила с телени рамки.) Веднъж го видях със стария му приятел Клоук Рейбърн. Не познавах добре Клоук и се поколебах дали да спра да ги поздравя.

С изострено любопитство очаквах часа по гръцки в понеделник. Събудих се в шест сутринта. Не исках да отида прекалено рано и преседях доста време в стаята си напълно облечен. С известен трепет погледнах часовника си и разбрах, че трябва да побързам, ако не искам да закъснея. Грабнах книгите и изхвърчах, на половината път за Лицея се усетих, че тичам и си наложих да забавя ход.

Бях се успокоил, когато отворих задната врата. Бавно се изкачих по стълбите, краката ми се движеха, но съзнанието ми бе празно — чувствах се като дете в коледната сутрин, когато след нощта на нечовешко вълнение слизах в коридора и заставах пред вратата, зад която се криеха подаръците ми — държах се сякаш денят не беше нищо особено, сякаш цялото ми желание бе изчезнало.

Те бяха там — всички до един: близнаците — нащрек, седнали на перваза на прозореца; Франсис, обърнат с гръб към мен; до него Хенри; Бъни от другата страна на масата — люлееше се на стола си. Разказваше им някаква история.

— Чуйте това — каза той на Хенри и Франсис, и леко се извърна, за да хвърли поглед към близнаците, очите на всички бяха вперени в него, никой не ме бе видял да влизам. — Директорът на затвора казва „Синко, губернаторът не те е помилвал, минава пет. Някакви последни думи?“ Докато го водят към камерата, човекът се замисля… — поднесе молива към очите си и внимателно го разгледа, — поглежда през рамо и казва „Ами, със сигурност губернатор Еди-кой-си загуби гласа ми за следващите избори!“

Разсмя се и наклони още повече назад стола си. Тогава вдигна очи и ме видя да стоя като истукан на вратата.

— Влизай, влизай — каза Бъни, сваляйки с тупване предните крака на дървения стол на земята.

Близнаците вдигнаха глави, сепнати като сърни. Хенри бе невъзмутим като Буда с изключение на лекото напрежение, което играеше по челюстта му, но Франсис бе толкова бял, че почти зеленееше.

— Просто си разказваме вицове преди началото на часа — жизнерадостно отбеляза Бъни, отново се наклони назад и отмахна косата над очите си. — Значи така, Смит и Джоунс извършват въоръжен грабеж и двамата са осъдени на смърт. Разбира се, опитват всякакви начини за помилване, Смит първи проиграва всичките си шансове и му определят дата за екзекуцията — направи примирителен и философски жест, а после неочаквано ми намигна. — Та водят Джоунс да гледа екзекуцията и той вижда как завързват приятеля му — видях безизразните очи на Чарлс и настървението, с което хапеше долната си устна, — тогава се появява директорът на затвора и пита „Джоунс, да си чул нещо за твоята молба за помилване?“ Джоунс му отговаря „Нищо, господин директор.“ „Ами добре“, казва директорът, поглеждайки часовника си, „значи не си струва да се връщаш в килията си, нали?“

После Бъни отметна главата си назад и се разсмя, безкрайно доволен от вица. Нито един от нас дори не се усмихна.

Когато отново подхвана „Има една за Дивия запад, тогава хората ги бесели…“, Камила се размърда на перваза на прозореца и нервно ми се усмихна.

Приближих се и седнах между нея и Чарлс. Тя ме целуна леко по бузата.

— Как си? Чудеше ли се къде сме изчезнали?

— Не ми се вярва, че не сме се виждали — обърна се тихо към мен Чарлс и сложи глезена върху коляното си. Кракът му неудържимо трепереше, сякаш водеше свой собствен живот, той отпусна ръката си върху него, за да го укроти. — Имахме ужасно премеждие с апартамента.

Не знаех какво очаквах да ми кажат, но определено не беше това.

— Какво?

— Забравихме си ключа във Вирджиния.

— Леля Мери-Грей трябваше да отиде в Роаноук, за да го изпрати по куриер.

— Мислех, че сте го дали на някого под наем — казах подозрително.

— Наемателят си тръгна преди седмица. Като пълни идиоти му казахме да ни изпрати ключа по пощата. Хазайката е във Флорида. През цялото време бяхме у Франсис, в провинцията.

— Хванати като плъхове в капан.

— Франсис тръгна да ни кара натам и на около три километра от къщата с колата се случи нещо ужасно — вмъкна Чарлс. — Черен дим, нещо стържеше.

— Воланът отказа. Забихме се в канавката.

Двамата говореха един през друг. За миг гласът на Бъни пронизително се извиси над техните „Та този съдия си имал своя система, която следвал неотлъчно. В понеделник бесел крадец на добитък, във вторник картоиграч-измамник, в сряда убиец…“

— … след това — казваше Чарлс, — се наложи да ходим пеша до къщата на Франсис, дни наред звъняхме на Хенри, за да дойде да ни вземе. Но той не вдигаше телефона, знаеш как е, когато човек се опитва да се свърже с него…

— В къщата на Франсис нямаше никаква храна, с изключение на черни маслини в консерви и кутия смес за печене на хляб.

— Да, ядохме маслини и хляб.

Изведнъж се зачудих доколко бе възможно това да е истина. За момент се развеселих. Казах си: „какъв глупак съм бил“, но изведнъж се сетих на какво приличаше апартамента на Хенри и си спомних за куфарите до вратата.

Бъни наближаваше големия финал.

— И съдията казва „Синко, ще ми се да те обеся днес, но ще трябва да изчакам до следващия вторник, защото…“

— Нямаше дори мляко — каза Камила. — Наложи се да слагаме вода в брашното.

Някой леко се покашля, погледнах и видях Джулиан да затваря вратата след себе си.

— За Бога, бърборковци — разнесе се гласът му сред внезапно настъпилата тишина. — Къде бяхте всички?

Чарлс се изкашля, очите му бяха съсредоточени в някаква точка в другия край на стаята, после започна механично да разказва историята с ключа за апартамента, колата в канавката, маслините и брашното. Зимното слънце падаше под ъгъл в стаята и придаваше на всичко застинал и изключително ясно очертан вид. Нищо не изглеждаше истинско, стори ми се, че гледам някакъв объркан филм от средата. Нищо не схващах. По някаква причина затворническите вицове на Бъни ме бяха изнервили, въпреки че той ги разказваше често още през есента. Тогава, както и сега, те бяха посрещани с напрегната тишина, но пък вицовете си бяха тъпи и лоши. Винаги съм си мислел, че причината да ги разказва се крие в сборника с брадати адвокатски вицове, който държеше в стаята си, на лавицата с автобиографията на Боб Хоуп, романите за Фу Манчу и „Мъже на мисълта и делото“.

— Защо не се обадихте на мен — озадачено и леко обидено попита Джулиан, когато Чарлс свърши да разказва.

— Изобщо не се сетихме — каза Камила.

Джулиан се разсмя и цитира афоризъм от Ксенофонт, в който се разказваше за палатки, войници и близостта на врага, но чиято поука бе свързана с това, че в трудни времена човек трябва да разчита за помощ на своите хора.

 

 

След часовете се прибрах вкъщи сам, душата ми тънеше в смут и бъркотия. Мислите ми бяха толкова противоречиви и тревожни, че не успявах да разсъждавам, само глупаво се чудех на случващото се около мен. Остатъкът от деня бе свободен от занятия, но идеята да се прибера в стаята си ми бе непоносима. Отидох в Централната сграда и преседях четиридесет и пет минути в едно кресло до прозореца. Дали да не отида в библиотеката? Да взема колата на Хенри, която все още бе при мен и да отпраша към града, да проверя дали няма ранна следобедна прожекция в киното? Дали да не поискам валиум от Джуди Пуви?

Реших, че последното ще бъде необходимо условие за всякакъв по-нататъшен план. Влязох в „Монмът хаус“ и се качих до стаята на Джуди, на вратата й обаче открих бележка, написана със златист маркер „Бет, ела в Манчестър да обядваш с мен и Трейси. До единадесет съм в магазина за костюми. Дж.“

Стоях и се взирах във вратата на Джуди, която бе украсена със снимки от автомобилни катастрофи, зловещи заглавия, изрязани от „Уикли уърлд нюз“, а на дръжката висеше на примка гола кукла Барби. Беше станало един часа. Тръгнах към чисто бялата си врата в дъното на коридора, тя бе единствената на етажа, която не бе покрита с религиозни брошури, плакати на „Флештоунс“, самоубийствени епитети от Арто̀^[10]. Чудех се как тези хора успяват да сложат всичките тези глупости на вратите си и защо го правеха.

Легнах на леглото и се загледах в тавана, опитвах се да отгатна кога ще се върне Джуди, опитвах се да измисля какво да правя през това време, тогава се почука на вратата.

Беше Хенри. Отворих вратата малко по-широко, взрях се в него, но не казах нищо.

Той ме изгледа със съсредоточено и търпеливо безразличие. Очите му не трепваха, беше спокоен, под мишницата си стискаше книга.

— Здравей — поздрави той.

Последва още една пауза, по-дълга от предишната.

— Здрасти — отвърнах след известно време.

— Как си?

— Добре.

— Хубаво.

Пак мълчание.

— Ще излизаш ли някъде следобеда? — попита вежливо.

— Не — отвърнах слисано.

— Би ли се разходил с мен?

Взех си палтото.

 

 

След като напуснахме очертанията на Хампдън, свърнахме от главната магистрала и поехме по насипан с чакъл път, който никога не бях виждал.

— Къде отиваме? — казах доста неспокоен.

— Казах си, че можем да отидем и разгледаме разпродажбата на Олд Куори Роуд — невъзмутимо отвърна Хенри.

 

 

Никога в живота си не съм бил толкова изненадан, както когато след около час пътят ни изведе пред огромна къща, пред която имаше надпис „РАЗПРОДАЖБА“.

Къщата бе великолепна, но разпродажбата не предлагаше кой знае какво: един роял, върху който бяха наредени напукани сребърни порцеланови фигури, огромен часовник с махало, няколко кутии, пълни с плочи, кухненски прибори, играчки и няколко тапицирани стола, изподрани от котки. Всичко бе разположено в гаража.

Разглеждах купчина със стари партитури и не изпусках Хенри от погледа си. Той равнодушно разгледа среброто, изсвири вяло с една ръка няколко такта от „Мечтание“ на Шуман, отвори вратата на часовника и разгледа механизма му, дълго си бъбри с племенницата на собственика, която току-що се бе появила от голямата къща, за това кога е подходящото време да се садят луковиците на лалетата. Прехвърлих се на фигурките и плочите. Хенри купи градинарска мотика за двадесет и пет цента.

 

 

— Съжалявам, че те замъкнах чак дотам — каза той по пътя за вкъщи.

— Няма нищо — отвърнах, отпуснах се на седалката и се притиснах във вратата.

— Малко съм гладен. Ти гладен ли си? Искаш ли да хапнем нещо?

 

 

Отбихме се да вечеряме в покрайнините на Хампдън. Толкова рано вечерта мястото бе почти пусто. Хенри си поръча огромно количество храна: грахова супа, печено телешко, салата, картофено пюре със заливка, кафе, пай. Изяде ги спокойно, методично и с наслада. Аз ровех от време на време из омлета си и едва откъсвах очи от него, докато се хранеше. Все едно бях във вагон-ресторант на влак и стюардът ме бе настанил до друг самотен пътник, до някой възпитан непознат, до някой, който дори не говореше моя език, но който все пак бе доволен да се храни заедно с мен, излъчвайки вид на спокойно одобрение, сякаш се познавахме от безброй години.

Щом свърши, извади от джоба на ризата си цигарите (пушеше „Лъки страйк“, винаги когато се сетя за него, си спомням и за червената мишена над сърцето му). Предложи ми, като изтърси от пакета няколко и вдигна въпросително вежда. Поклатих отрицателно глава.

Изпуши една, после още една и когато пиехме втората си чаша кафе ме погледна.

— Защо мълчиш цял следобед?

Вдигнах рамене.

— Не искаш ли да научиш нещо за пътешествието до Аржентина?

Поставих внимателно чашката в чинийката и се втренчих в него. Тогава се разсмях.

— Да. Да, искам. Разкажи ми.

— Не се ли чудиш откъде съм разбрал? Искам да кажа, откъде съм разбрал, че знаеш?

Не се бях сетил за това, явно бе отгатнал по изражението на лицето ми, защото сега и той се засмя.

— Няма нищо загадъчно. Отказаха да отменят резервацията, когато се обадих, цялата история за невъзстановимите билети и т.н., но мисля, че се справихме. Бяха доста изненадани, когато се обадих в авиокомпанията, тъй като предишния ден съм се обадил да потвърдя.

— Откъде разбра, че съм аз?

— Кой друг можеше да бъде? Ти имаше ключ. Знам, знам — каза той, щом се опитах да го прекъсна. — Оставих ти го нарочно. По-късно много щеше да улесни нещата, но по някакво съвпадение ти се оказа там в неподходящо време. Бях излязъл за няколко часа, никога не съм си мислел, че ще минеш между полунощ и седем сутринта. Сигурно сме се разминали за пет минути. Ако беше дошъл час и половина по-късно, всичко щеше да е изчезнало.

Отпи от кафето си. Имах толкова въпроси, че бе безполезно да се опитвам да ги подредя в някакъв разбираем ред.

— Защо ми остави ключа? — попитах накрая.

Той сви рамене.

— Защото бях повече от уверен, че няма да го използваш, ако не ти се наложи. Ако бяхме заминали, някой трябваше да отвори апартамента на хазайката. Щях да ти изпратя инструкции с кого да се свържеш и как да се разпоредиш с нещата, които съм оставил. Забравих обаче за проклетия речник. Всъщност, не бих се изразил така. Знаех, че си го забравил, но бързах, а и никога не съм си мислел, че ще се върнеш за него bei Nacht und Nebel^[11], както и стана. Бе глупаво от моя страна. Знам, че и ти като мен не можеш да спиш.

— Нека се изясним. Въобще не сте ходили до Аржентина?

Хенри изсумтя и поиска сметката.

— Разбира се, че не. Щях ли да съм тук, ако бяхме стигнали?

Плати и ме попита дали искам да отидем у Франсис.

— Той няма да е там — поясни Хенри.

— Защо да ходим там?

— Защото в апартамента ми цари бъркотия, отседнал съм при него, докато намеря кой да го почисти. Случайно да знаеш добра фирма за домашни прислужници? Франсис ми разказа, че последния път от службата за безработни му изпратили човек, който откраднал две бутилки вино и петдесет долара от едно чекмедже на скрина.

 

 

По пътя за северен Хампдън полагах всички усилия да не залея Хенри с въпроси. Държах си устата плътно затворена.

— Сигурен съм, че не е тук — каза той, отключвайки входната врата.

— Къде е?

— С Бъни. Заведе го в Манчестър на вечеря, а след това ще ходят на кино, Бъни иска да гледа някакъв филм. Искаш ли кафе?

Жилището на Франсис се намираше в грозна сграда от седемдесетте години, собственост на колежа. Беше по-просторно и по-уединено от старите къщи в студентското градче, с дъбови дъски по пода. Желаещите да се настанят в сградата бяха много. Лошите страни бяха подовете, покрити с балатум, слабо осветените коридори и евтината, модерна мебелировка, като в „Холидей Ин“. Франсис сякаш не им обръщаше много внимание. Беше донесъл свои мебели от къщата в провинцията, изборът им бе на посоки и се бе получила ужасна смесица от стилове, тапицерии, светло и тъмно дърво.

Оказа се, че Франсис не разполага нито с кафе, нито с чай.

— Трябва да напазарува — отбеляза Хенри, когато надникна над рамото ми в поредния празен шкаф.

Имаше само няколко бутилки скоч и минерална вода „Виши“. Взех лед, чаши, бутилка „Феймъс граус“ и ги отнесохме в сумрачната всекидневна, стъпките ни отекваха по противната пустош на светлия балатум.

— Значи не заминахте? — попитах, след като седнахме и си наляхме по чаша.

— Не.

— Защо?

Хенри въздъхна и бръкна в горния си джоб за цигара.

— Пари — и клечката кибрит просветна в мрака. — Не разполагам с попечителски фонд, за разлика от Франсис, имам само месечна издръжка. Тя е значително по-голяма от нуждите ми и години наред бях пестил. Но Бъни я изпразни. Дори и да продадях колата, пак нямаше да събера повече от тридесет хиляди долара.

— Тридесет хиляди долара са много пари.

— Да.

— Защо би имал нужда от толкова много?

Хенри издуха едно колелце дим, което потъна наполовина в жълтия кръг под лампата и се разми в мрака.

— Защото не мислехме да се връщаме. Никой от нас нямаше работна виза. Парите трябваше да ни стигнат за дълго време. Всъщност — повиши глас той, сякаш се опитах да го прекъсна, а на практика си бях поел дъх от изумление, — всъщност, целта ни не беше Буенос Айрес. Това беше само първата спирка по пътя.

— Какво?

— Предполагам, че ако разполагахме с пари, щяхме да отлетим за Париж или Лондон, някой огромен, пренаселен град, оттам за Амстердам и накрая към Южна Америка. Така по-трудно щяха да ни проследят, разбираш ли? Но не разполагахме с толкова пари, така че алтернативата бе да отлетим за Аржентина, оттам да свърнем към Уругвай — доста опасно и нестабилно място, мен ако питаш, но подходящо за целта. Там баща ми има дял в строителството. Без особени трудности щяхме да намерим място, където да живеем.

— Баща ти знаеше ли за всичко това?

— Накрая щеше да научи. Като стана дума, щях да те помоля да се свържеш с него, след като стигнехме там. Ако се случеше нещо непредвидено, той щеше да ни помогне, дори да ни изведе от страната, в случай че се наложи. Иначе никой друг нямаше да знае.

— Би ли го направил за теб?

— С баща ми не сме близки, но аз съм единственият му син — изпи остатъка от скоча и раздрънка леда в чашата. — Както и да е. Въпреки че нямах пари в брой на разположение, имах кредитните си карти, което бе повече от достатъчно. Оставаше ни само да решим проблема с парите, с които да живеем там. Това бе задачата на Франсис. Както знаеш, с майка му живеят с лихвите от попечителски фонд, но имат право да теглят на година до три процента от основните авоари, което възлиза на около сто и петдесет хиляди долара. По принцип това не се случва, но на теория и двамата могат да го направят, когато си поискат. Ролята на попечителите се изпълнява от адвокатска кантора в Бостън, във вторник сутринта напуснахме къщата в провинцията, отбихме се в Хампдън за няколко минути, за да си съберем багажа с близнаците и се отправихме към Бостън, където се регистрирахме в „Паркър хаус“. Прекрасен хотел, знаеш ли? Не? Дикенс е отсядал в него по време на посещенията си в Америка.

Франсис имаше среща с адвокатите си, а близнаците трябваше да довършат някакви неща в паспортния отдел. За да се вдигнеш и напуснеш страната се изисква доста по-сериозно планиране, отколкото си мислиш, но ние се бяхме погрижили почти за всичко. Щяхме да излетим на следващата вечер и сякаш нищо не можеше да ни се изпречи на пътя. Безпокояхме се малко за близнаците, но нямаше да е голям проблем, ако се наложеше да изчакат десетина дни и да ни последват по-късно. Аз самият трябваше да свърша някои неща, Франсис ме бе уверил, че получаването на парите е проста работа, само трябвало да отиде до центъра и да подпише някакви документи. Майка му щеше да разбере, че ги е взел, но какво можеше да направи, след като бе заминал?

Но той не се върна, когато каза, изминаха три часа, после четири. Близнаците се прибраха, тримата точно си бяхме поръчали обяд, когато влетя изпадналият в истерия Франсис. Парите за тази година били изчезнали, разбираш ли. Майка му изтеглила и последния цент от главницата още на първи януари и не му казала. Гадна изненада, още по-гадна при създалите се обстоятелства. Опитал какво ли не — да заеме пари срещу самия попечителски фонд, да ипотекира един вид лихвите си, което, ако разбираш малко от фондове, е най-отчаяната крачка, която може да се предприеме. Близнаците настояваха да потегляме и каквото сабя покаже. Но… Положението беше много сложно. Веднъж тръгнали, не можехме да се върнем, а какво щяхме да правим, когато пристигнем? Да живеем в къщичка на дърветата като Уенди и Изгубените момчета^[12]? — въздъхна. — Та ето ни, с опаковани куфари, готови паспорти и без пари. Ама буквално нямахме нито цент. Обсъждахме надълго и нашироко, накрая решихме, че единствената ни възможност бе да се върнем обратно в Хампдън. Поне за известно време.

Разказваше доста спокойно, но докато го слушах, усетих как в стомаха ми се събира буца. Картината все още не бе никак ясна, но онова, което виждах никак не ми харесваше. Дълго време не казах нищо, само гледах сенките, хвърляни от лампата по тавана.

— Хенри, за Бога — продумах накрая, гласът ми бе глух и странен дори за моя слух.

Той вдигна вежда, но не каза нищо, в ръката си държеше празната чаша, а лицето му бе полускрито в сенките.

Погледнах го.

— За Бога, какво сте направили?

По лицето му заигра принудена усмивка, наведе се напред в обсега на светлината, за да си налее още скоч.

— Мисля, че доста ясно съзнаваш какво сме сторили. Нека те попитам нещо. Защо ни прикриваше през цялото време?

— Какво?

— Знаеше, че напускаме страната. През цялото време си го знаел и на никого не си казал нито дума. Защо?

Стените бяха изчезнали и цялата стая бе потънала в мрак. Лицето на Хенри, ярко осветено от лампата, бе бледо на фона на тъмнината, малки светли поточета намигаха от очилата му, пръскаха се в кехлибарените дълбини на чашата му с уиски и се топяха в синьото на очите му.

— Не знам — отвърнах.

Усмихна се.

— Нима?

Втренчих се в него и не казах нищо.

— В крайна сметка, не ти се бяхме доверили — очите му, вторачени в моите, бяха спокойни и напрегнати. — Можеше да ни спреш по всяко време, но не го направи. Защо?

— Хенри, какво за Бога, сте сторили?

Усмихна се.

— Ти ми кажи.

Кошмарното бе там, че аз наистина предполагах истината.

— Убили сте някого, нали?

Погледна ме за миг и после за моя най-голяма изненада се облегна назад в стола си и се разсмя.

— Браво на теб. Точно толкова умен си, колкото си мислех. Знаех си, че рано или късно ще разбереш, това повтарях през цялото време на другите.

Мракът бе надвиснал над малкия ни осветен кръг като тежка и осезаема завеса. В пристъп на нещо подобно на морска болест, изпитах клаустрофобичното усещане, че стените се спускат над нас, а после ме връхлетя зашеметяващото чувство, че се смаляват до безкрай, оставяйки ни да висим в безбрежната празнота на тъмнината. Преглътнах и погледнах към Хенри.

— Кого сте убили?

Сви рамене.

— Дребна работа. Нещастен случай.

— Не е било нарочно?

— Пази Боже, не — отвърна изненадано.

— Какво се случи?

— Не зная откъде да започна — замълча и отпи. — Спомняш ли си миналата есен, часовете при Джулиан, когато изучавахме онова, което Платон нарича мистична лудост? Bakcheia^[13]? Дионисиевият екстаз?

— Да — отговорих доста нетърпеливо, беше толкова типично за Хенри — да говори за такива неща в подобен момент.

— Ами ние решихме да се отдадем на това безумие.

За миг си помислих, че не съм го разбрал.

— Какво?

— Казвам, че решихме да си устроим вакханалия.

— Стига бе.

— Направихме го.

Погледнах го.

— Сигурно се шегуваш.

— Не.

— Това е най-шантавото нещо, което някога съм чувал.

Той сви рамене.

— С каква цел искахте да направите такова нещо?

— Бях обсебен от идеята.

— Защо?

— Доколкото знам, не е правено от две хиляди години — той помълча, защото разбра, че не бе достатъчно убедителен. — В крайна сметка притегателната сила на желанието да престанеш да бъдеш себе си, дори и за един кратък миг, е неимоверна. Да се измъкнеш от познавателната способност на опита, да се издигнеш над несъщественото обстоятелство, каквото представлява човешкото съществуване. Има други предимства, за които е по-трудно да се говори, неща, които древните извори само намекват и които самият аз разбрах едва след случилото се.

— Например?

— Ненапразно го наричат мистерия — каза сухо Хенри. — Повярвай ми. Но не трябва да се подценява основната притегателна сила — да изгубиш същината си, да се отървеш от нея напълно. И посредством това освобождение да се родиш за първоизточника на вечния живот, далеч отвъд оковите на тленността и времето. Това ме привлече първоначално, още когато не знаех нищо по въпроса и подходът ми бе повече на антрополог, отколкото на евентуален mystes^[14]. Древните автори са доста предпазливи, когато пишат на тази тема. С много труд успях да открия част от свещените ритуали: химните, свещените предмети, с какво да си облечен, какво да кажеш. Самата мистерия бе далеч по-трудна: как да се тласнем към това състояние, какъв беше катализаторът? — Гласът му бе замечтан, говореше с наслада. — Опитахме всичко. Алкохол, опиати, молитви, дори малки дози отрова. В нощта на първия опит, край къщата на Франсис, се напихме до козирките и изгубихме съзнание в гората, така както си бяхме с хитоните.

— Носели сте хитони?

— Да — потвърди Хенри с леко раздразнение. — Всичко бе в името на науката. Направихме ги от чаршафи на тавана на Франсис. Както и да е. Първата нощ нищо не се случи, като изключим махмурлука и това, че бяхме схванати, защото бяхме спали на земята. Следващия път не пихме толкова много и така, озовахме се посред нощ на хълма зад къщата, пияни, в хитони и припяващи гръцки химни, сякаш бяхме на посвещаване в някое братство. Изведнъж Бъни започна така да се хили, че се прекатури като кегла и се търколи надолу по хълма.

Стана пределно ясно, че само с алкохол няма да постигнем нищо. Господи, дори не мога да изредя всичко, което опитахме. Бдения. Пост. Възлияния. Само мисълта за тях ме потиска. Горяхме клонки от бучиниш и вдишвахме изпаренията. Знаех, че Пития^[15] е дъвкала листа от лаврово дърво, но и това не свърши работа. Ако си спомняш, ти откри тези листа на печката в кухнята на Франсис.

Зяпнах го.

— Защо не сте ми казали нищо?

Хенри бръкна в джоба си за цигара.

— Наистина, мисля, че отговорът е доста ясен.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбира се, че нямаше да ти кажем. Та ние едва те познавахме. Щеше да си помислиш, че сме откачени — направи пауза. — Разбираш ли, не разполагахме с нищо, с което да продължим. Предполагам, че съм се подвел по определен начин от описанията на Пития, на pneuma enthusiastikon, отровните изпарения и т.н. Описанията на нейните ритуали, макар и схематични, са доста по-добре документирани от вакханалията. За известно време смятах, че двете трябва да са свързани. След доста дълъг период на опити и грешки стана ясно, че не са и че по всяка вероятност пропускаме нещо доста просто. Така си и беше.

— Кое беше то?

— Само едно. В тази, а и във всяка друга мистерия, за да приеме бога, човек трябва да изпадне в състояние на euphemia, ритуалната чистота. Това е основата на бакхическата мистерия. Дори Платон говори за нея. Преди да се отдадем на Божественото, тленната същина — прахът в нас, частта, която гние — трябва да се пречисти.

— По какъв начин?

— Чрез символични действия, повечето, от които, са характерни за почти целия гръцки свят. Вода, изливана над главата, бани, пост — Бъни не беше много настървен за баните, както и щом ставаше дума за пост, но останалите преодоляхме тези изпитания. Колкото повече го правехме обаче, толкова по-безсмислено ни се струваше, докато един ден не се сетих за нещо много очевидно — а именно, че всеки религиозен ритуал е случаен, докато човек не го прозре и не съзре по-дълбокото му значение — пак млъкна за малко. — Знаеш ли какво казва Джулиан за „Божествена комедия“?

— Не, Хенри, не знам.

— Че е неразбираема за всеки, който не е християнин. Тоест, ако някой иска да прочете и разбере Данте, той трябва да стане християнин, пък дори и за няколко часа. Същото се отнасяше за бакхическия ритуал. Подходът към него трябваше да бъде личен, а не зрителски или научен. Предполагам, че първоначално не сме могли да го гледаме по друг начин, като имам предвид отломките, съхранили се през вековете. Виталността на самия акт бе напълно помрачена, красотата, ужасът, жертвоприношението — дръпна за последен път от цигарата си и я загаси. — Всичко е много просто — ние не вярвахме. А вярата бе единственото абсолютно задължително условие. Вяра и пълно отдаване.

Чаках да продължи.

— Трябва да разбереш, че в този миг бяхме на прага да се откажем — поде той спокойно. — Начинанието бе интригуващо, но не чак толкова интересно, освен това ни създаваше доста проблеми. Нямаш представа колко пъти едва не се спъна в нас.

— Така ли?

— Да — отпи от уискито. — Едва ли помниш, че когато бяхме в къщата в провинцията, веднъж слезе долу в три сутринта. Отиде до библиотеката, за да си вземеш книга. Чухме те по стълбите. Бях се скрил зад завесите, ако исках, можех да се протегна и да те докосна. Друг път се бе събудил, преди да се приберем вкъщи. Наложи се да се промъкваме през задния вход и да се прокрадваме по стълбите като крадци — цялото това промъкване, боси в тъмното, бе много изморително. Беше започнало да се захлажда. Твърдят, че oreibasia^[16] се състояла посред зима, но се осмелявам да твърдя, че зимата на Пелопонес е далеч по-мека от тази във Върмонт.

Бяхме работили толкова усилено, че в светлината на откритието си помислихме, че ще е пълна загуба, ако не опитаме поне още веднъж, преди времето да се развали. Изведнъж всичко стана много сериозно. Постихме три дни, много по-дълго, отколкото сме го правили. В съня ми се яви вестител. Всичко вървеше прекрасно, бяхме на ръба да полетим. Чувствах нещо, което никога дотогава не бях изпитвал, реалността край нас се превръщаше в нещо красиво и опасно, вече ни движеше сила, която не разбирахме, към край, който не очаквах — отново посегна към питието си. — Единственият проблем бе Бъни. Той не бе успял да разбере, че нещата са се променили драстично и то по много съществен начин. Бяхме по-близо, отколкото когато и да било, всеки ден беше жизненоважен. Вече бе станало ужасно студено и ако паднеше сняг, както изглеждаше че ще стане, трябваше да чакаме до пролетта. Не можех да понеса мисълта, че след всичко, което сме направили, той ще ни провали в последния миг. Знаех, че ще го направи. В съдбовния момент щеше да започне да разказва някакви тъпи шеги и щеше да съсипе всичко. На втория ден бях изпълнен със съмнения, а в следобеда на съдбовната вечер Чарлс го видял в Централната сграда да нагъва сандвичи със сирене и да пие млечен шейк. Това преля чашата. Решихме да се измъкнем без него. Да излизаме през почивните дни бе опасно, тъй като ти едва не ни хвана няколко пъти, така че обикновено потегляхме в четвъртък вечерта и се връщахме в три-четири на следващата сутрин. Този път, обаче тръгнахме преди вечеря и нищо не му казахме.

Запали цигара. Последва дълга пауза.

— И? Какво се случи?

Разсмя се.

— Не знам какво да кажа.

— Какво имаш предвид?

— Получи се.

— Получи се?

— Напълно.

— Но как?

— Получи се.

— Мисля, че не разбирам какво имаш предвид, когато казваш „Получи се“.

— Казвам го в най-буквален смисъл.

— Но как?

— Беше разтърсващо. Божествено. Факли, опиянение, песни. Вълци виеха край нас, в тъмнината ревеше бик. Реката побеля. Беше като филм на бързи обороти, луната нарасна и намаля, облаците препускаха в небето. Лозите никнеха толкова бързо из земята и се увиваха като змии около дърветата, сезоните се сменяха с едно примигване на окото, цели години… Искам да кажа, че ние гледаме на осезаемите промени като на самата същност на времето, а изобщо не е така. Времето е нещо, което не се подчинява на пролетта и зимата, на раждането и гниенето, на доброто и злото, напълно е безразлично към тях. То е нещо непроменяемо и прекрасно, напълно неразрушимо. Двойствеността не съществува, няма его, няма „аз“ и същевременно няма нищо вярно в онези ужасяващи описания, които понякога дочуваме от източните религии, че същността е капка вода, погълната от океана на вселената. По-скоро сякаш вселената се разширява, за да запълни границите на същността. Нямаш представа колко бледи изглеждат ежедневните граници на обикновеното съществуване след такъв екстаз. Все едно си бебе. Не можех да си спомня името си. Ходилата ми бяха раздрани, а аз не усещах нищо.

— Но тези ритуали в основата си са сексуални, нали?

Не прозвуча като въпрос, а като твърдение. Той не помръдна, просто седеше и ме чакаше да продължа.

— Така де. Не са ли?

Наведе се, за да остави цигарата си в пепелника.

— Разбира се — съгласи се Хенри, спокоен като свещеник в своя тъмен костюм и аскетични очила. — Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Известно време седяхме и се гледахме.

— Какво точно направихте?

— Ами, наистина не мисля, че точно сега трябва да навлизаме в такива подробности — отвърна той спокойно. — В естеството на действията имаше известен телесен елемент, но основно преживяването бе духовно.

— Видели сте Дионис, предполагам?

Не исках да прозвучи толкова сериозно и бях изненадан, когато той кимна толкова небрежно, сякаш го бях попитал дали си е написал домашните.

— Видели сте човешкия му облик? Козята кожа? Тирсът^[17]?

— Откъде знаеш как изглежда Дионис? — остро попита Хенри. — Какво мислиш, че сме видели? Фреска? Рисунка от ваза?

— Просто не мога да повярвам, че наистина сте видели…

— Представи си, че никога в живота си не си виждал море. Че единственото, което си виждал, е детска рисунка — син пастел, накъсани вълнички. Щеше ли да познаеш истинското море, ако си виждал само рисунката? Щеше ли да си в състояние да разпознаеш истинското нещо, дори когато го видиш? Не знаеш как изглежда Дионис. Говорим за Бог. Бог е сериозно нещо — отпусна се назад в стола си и започна да ме изучава. — Бяхме четиримата. Чарлс имаше кървяща рана от ухапване, нямаше и най-малка представа как го е получил, но си беше човешко ухапване. Твърде голямо. Камила каза, че за известно време се е чувствала като сърна, което е странно, защото останалите помним как преследвахме една сърна из горите в продължение на километри. Наистина се оказаха километри. Знам го със сигурност. Явно сме тичали, тичали, тичали, защото когато се свестихме, нямахме представа къде се намираме. По-късно установихме, че сме преодолели поне четири телени огради, нямам си и представа как е станало, намирахме се далеч от имението на Франсис, на около десет километра нататък в провинцията. Тук стигаме и до злополучната част от историята.

Спомням си я много бегло. Чух нещо или някого зад себе си, извъртях се, едва не паднах, замахнах със свития юмрук на лявата, по-слабата си ръка — нещото бе голямо, неясно и жълто. Почувствах ужасна болка в кокалчетата и почти веднага нещо ми изкара дъха. Беше тъмно, разбираш ли, не виждах добре. Този път замахнах с дясната, вложих цялата си тежест, този път чух силно изпукване и писък.

Не сме наясно какво се случи след това. Камила беше доста пред нас, но Чарлс и Франсис бяха близо зад мен и бързо ме настигнаха. Ясно си спомням, че бях прав и ги гледах как си проправят път през храстите. Божичко, и сега ги виждам. В косите им бяха оплетени листа и спечена кал, дрехите им практически бяха на парцали. Стояха там, дишаха тежко, очите им бяха изцъклени и враждебни — не разпознах нито един от тях и мисля, че щяхме да се сбием, ако луната не се бе показала иззад един облак. Гледахме се един друг. Погледнах към ръката си и видях, че бе покрита с кръв, дори нещо по-лошо от кръв. Тогава Чарлс пристъпи напред и коленичи пред нещо в краката ми, аз също се наведох и видях, че бе мъж. Беше мъртъв. Беше на около четиридесет години и носеше чисто жълта риза, знаеш ги онези вълнени ризи, които носят по онези места. Вратът му беше счупен и, неприятно ми е да го кажа, но мозъкът му бе потекъл по лицето му. Не знам какво се бе случило. Беше ужасна бъркотия. Целият бях плувнал в кръв, кръв имаше дори по очилата ми.

Чарлс разказва друга история. Той си спомня, че ме видял до тялото. Но си спомня, че се борил с нещо, дърпал го с всички сили, когато изведнъж осъзнал, че дърпа ръката на мъжа, а кракът му бил забит в подмишницата на човека. Франсис — ами, не мога да кажа. Всеки път, когато говоря с него, си спомня нещо различно.

— А Камила?

Хенри въздъхна.

— Предполагам, че никога няма да разберем какво наистина се бе случило. Открихме я доста по-късно. Седеше си тихо на брега на един поток с крака, потопени във водата, робата й бе безупречно бяла, кръв имаше само в косата й. Бе тъмна, спечена и просмукана до корените. Сякаш се бе опитала да я боядиса в червено.

— Как се е случило това?

— Не знаем — запали нова цигара. — Както и да е, мъжът бе мъртъв. А ние бяхме вдън горите, полуголи, покрити с кал, тялото му се търкаляше в краката ни. Всички бяхме като в мъгла. Изплувах и потъвах, едва не заспах. Тогава Франсис се приближи, за да огледа и му призля. Някое от тези неща ме върна към реалността. Казах на Чарлс да намери Камила, после коленичих и пребърках джобовете на мъртвеца. Нямаше кой знае какво, намерих някакъв документ с името му, но това не ни помогна много.

Нямах представа какво да правя. Спомни си, че ставаше студено, не бях спал или ял от дълго време, съзнанието ми не работеше съвсем ясно. За няколко минути — Бога ми, колко объркващо беше — размишлявах над идеята да изкопаем гроб, но осъзнах, че това си беше чиста лудост. Не можехме да бродим из гората цяла нощ. Не знаехме къде сме, кой може да е наоколо и дори кое време беше. Освен това нямахме нищо, с което да изкопаем гроба. За миг едва не изпаднах в паника — не можехме да оставим тялото просто така, нали? — и тогава разбрах, че това бе единственото, което можеше да направим. Господи, та ние дори не знаехме къде беше колата. Изобщо не си представях да влачим тялото по гори и долини, а дори и да се доберяхме до колата, къде щяхме да го отнесем?

Така че, когато Чарлс се върна с Камила, просто си тръгнахме. Това, от гледна точка на настоящето, бе най-умното, което можехме да направим. Все пак из горен Върмонт не кръстосват екипи от съдебни следователи. Мястото е примитивно. Хората умират при злополуки през цялото време. Дори не знаехме кой беше мъжът, нищо не можеше да го свърже с нас. Трябваше само да се доберем до колата и да се приберем вкъщи без някой да ни види — наведе се и си наля още скоч. — Точно това и направихме.

Аз също си налях още една чаша. Седяхме още около минута, без да говорим.

— Хенри. Господи!

Той ме погледна учудено.

— Наистина беше по-разтърсващо, отколкото можеш да си представиш. Веднъж с колата ударих елен. Беше красиво създание и да го гледаш как се бори, как кръвта му изтича навсякъде, как се опитва да помръдне счупените си крака… А това бе далеч по-ужасяващо, но поне си мислех, че всичко бе приключило. Изобщо не съм си представял, че отново ще чуя нещо за случая — той отпи от скоча. — За съжаление, това не бе краят. Бъни се погрижи да не бъде.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали го видя тази сутрин. Почти ни е подлудил. Просто съм на края на силите си.

Разнесе се звук от завъртане на ключ в ключалката. Хенри вдигна чашата си и изпи остатъка на една дълга глътка.

— Това е Франсис — каза той и включи централното осветление.