Дона Тарт
Тайната история (5)

Глава трета

Започнах да се страхувам от края на семестъра, още щом кракът ми стъпи в Хампдън, защото тогава трябваше да се прибера в Плано, в онази равнина при претъпканите с хора спирки и прахта. Краят на семестъра наближаваше с всеки изминат ден, снегът ставаше все по-дълбок, утрините — все по-тъмни и с всеки час се приближавах към датата на зацапаното циклостилно копие, закачено от вътрешната страна на вратата на дрешника ми: „17 декември — краен срок за предаване на всички разработки“. Тъгата ми започна да се превръща в нещо подобно на тревога. Изобщо не си мислех, че ще мога да издържа Коледата вкъщи, при родителите си, с пластмасовото коледно дърво, без сняг и с непрекъснато включен телевизор. А и родителите ми не ме чакаха с нетърпение. През последните години се бяха сприятелили с бъбриво и бездетно семейство — по-възрастни от тях, казваха се Макнат. Господин Макнат бе продавач на автомобилни части, а госпожа Макнат бе сива, дребна женица, която продаваше продуктите на „Ейвън“. Убеждаваха родителите ми да предприемат пътешествия с автобуси, за да посещават фабрични разпродажби, да играят някаква игра със зарове, която се казва „бънко“ и да висят в пиано бара на „Рамада Ин“. Тези дейности се случваха основно по празниците, та на присъствието ми, колкото кратко и нередовно да бе, се гледаше като на препятствие, като на нещо, за което трябва да бъда укоряван.

Празниците бяха само едната част от проблема. През януари и февруари колежът затваряше, защото Хампдън се намира много на север, сградите са стари и отоплението им е скъпо. Вече чувах баща си да се оплаква над чаша бира на господин Макнат, който от своя страна лукаво го разярява със забележките си, намекващи че съм разглезен и как той не би позволил на сина си, ако имал такъв, да му се качва на главата. Баща ми побеснява и в крайна сметка влиза с гръм и трясък в стаята ми, за да ме изгони, показалецът му трепери, а очите му се въртят в орбитите като на някакъв Отело. Вече го беше правил няколко пъти, когато бях в гимназията и в колежа в Калифорния, без очевидна причина, освен желанието му да покаже властта си пред майка ми и колегите си. Щом се умореше от вниманието, позволяваше на мама да „ми влее малко акъл в главата“ и отново бях добре дошъл, но при сегашната ситуация? Вече нямах дори спалня, през октомври майка ми писа, че е продала мебелите и я е превърнала в стая за шиене.

През зимната ваканция Хенри и Бъни заминаваха за Италия, за Рим. Бях изненадан от съобщението, когато Бъни го направи в началото на декември, защото и двамата бяха много раздразнителни през последния месец, особено Хенри. Знаех, че през изминалите седмици Бъни яко го крънка за пари, Хенри се оплакваше, но въпреки това бе учудващо неспособен да му отказва. Бях почти сигурен, че не става дума за парите per se^[1], а по принцип. Почти бях сигурен и за това, че каквото и напрежение да съществуваше, Бъни изобщо не го съзнаваше.

Бъни говореше само за пътешествието. Купи си дрехи, пътеводители, касета, наречена „Parliamo Italiano“^[2], която обещаваше да научи слушателя на италиански за две седмици, че и за по-малко. („Дори и онези, които никога не са успявали да се научат с други ускорени курсове!“ самохвално пишеше на опаковката.) Купи си и превода на „Ад“ на Дороти Сейърс. Знаеше, че няма къде да отида през зимната ваканция и се наслаждаваше да сипва сол в раната ми.

— Ще си мисля за теб, когато пия кампари и се возя на гондола — казваше той и ми смигаше.

Хенри не казваше нищо за пътешествието. Докато Бъни дрънкаше, той седеше, пушеше с дълбоки и решителни подръпвания и се преструваше, че не разбира пълния с грешки италиански на Бън.

Франсис каза, че ще се радва, ако прекарам Коледата с него в Бостън, а след това го придружа до Ню Йорк. Близнаците се обадиха на баба си във Вирджиния и тя каза, че ще й бъде приятно да прекарам у тях цялата зимна ваканция. Съществуваше обаче проблемът с парите. Трябваше да си намеря работа за месеците до започването на новия семестър. Ако исках да се върна през пролетта, ми трябваха пари, а не можех да работя кой знае колко, ако скитосвах насам-натам с Франсис. Както всяка ваканция, близнаците щяха да работят в кантората на своя чичо-адвокат, но на тях и без това им беше трудно да намерят работа за двама. Чарлс возеше чичо си Ормън, за да извърши някоя продажба на недвижима собственост или до магазина за алкохол, а Камила се мотаеше из кантората и чакаше да вдигне телефона, който никога не звънеше. Сигурен съм, че изобщо не им бе хрумнало, че се нуждая от работа — всичките ми истории за калифорнийското richesse^[3] се бяха оказали по-убедителни, отколкото предполагах.

— Докато сте на работа, какво ще правя аз? — питах ги с надеждата, че ще усетят накъде бия, но уви.

— Боя се, че няма кой знае какво за правене — извиняваше се Чарлс. — Можеш да четеш, да си говориш с баба ни, да си играеш с кучетата.

Изглежда единствената ми възможност бе да остана в Хампдън. Доктор Роланд беше готов да ме задържи, но на заплата, която нямаше да покрие дори сносен наем. Чарлс и Камила бяха дали под наем своите жилища, в апартамента на Франсис щеше да живее негов братовчед, доколкото знаех, квартирата на Хенри щеше да е празна, но той не ми я предложи, а аз бях твърде горд, за да го помоля. Къщата в провинцията също щеше да е празна, но се намираше на час път от Хампдън, а аз нямах кола. Тогава чух за някакво някогашно хипи — бил завършил Хампдън, а сега държал магазин за музикални инструменти в изоставен склад. Позволявал да живееш в склада без пари, ако дялаш ключове за струнните инструменти или от време на време почистиш някоя мандолина с шкурка.

Отчасти скрих истинските причини за оставането ми, защото не исках да се обременявам с ничие съжаление или презрение. Моите блестящи, но разпуснати родители не ме искаха за празниците, та бях решил да остана в Хампдън сам (не уточнявах къде), за да уча по гръцки, отхвърляйки от гордост техните мерзки предложения за финансова помощ.

Този стоицизъм, тази отдаденост към обучението и презрение към земните неща, типично в стила на Хенри, ми спечелиха възхищението на всички, особено на самия Хенри.

— Аз също не бих имал нещо против да остана тук през зимата — заяви той в една студена ноемврийска вечер, когато се прибирахме от Чарлс и Камила. Обувките ни потъваха до глезените в прогнилите листа, които покриваха пътеката. — Колежът е затворен, а магазините в града приключват в три следобед. Всичко е бяло и празно, единственият шум е звукът от вятъра. Навремето снегът достигал до стрехите на къщите, хората били като в капан и измирали от глад. Откривали ги чак на пролет.

Гласът му бе сънлив и тих, но аз изпитвах известна несигурност. Там, където бях живял, през зимата дори не валеше сняг.

 

 

За всички, освен за мен, последната седмица в колежа бе една вихрушка от пакетиране, писане, резервиране на самолетни билети и обаждания до дома. Не се налагаше да приключвам с разработките си по-рано, защото нямаше къде да отида, щях да опаковам вещите си на спокойствие, когато общежитието се изпразни. Бъни тръгна първи. Цели три седмици бе в паника заради някаква курсова работа във връзка с един от предметите, които изучаваше — „Шедьоври на английската литература“. Задачата му бе да напише двадесет и пет страници за Джон Дън. Всички се чудехме как ще се справи, защото не го биваше кой знае колко в писането — дислексията му бе удобно прикритие, но истината се криеше в това, че можеше да съсредоточава вниманието си не по-дълго от малко дете. Рядко четеше задължителните текстове или допълнителни книги по някой от предметите. Познанията му по всяка отделна тема бяха сбирщина от объркани факти, често изключително несвързани или извън контекста, помнеше ги от обсъжданията в клас или си вярваше, че ги е прочел някъде. Щом настанеше време да пише нещо, той допълваше тези съмнителни факти, разпитвайки надълго и нашироко Хенри, до когото обичайно се допитваше, сякаш бе справочник, или пък вадеше информация от обща енциклопедия, или от „Мъже на мисълта и делото“, шест тома, датиращи от деветдесетте години на деветнадесети век, написани от почитаемия Е. Типтън Чатсфорд. Това бях малки животописи на велики хора от миналото, писани за деца и пълни с драматични гравюри.

Всичко, което сътворяваше Бъни, неминуемо звучеше обезпокоително оригинално, тъй като започваше с доста необичайни източници, които успяваше допълнително да измени благодарение на обърканите си възприятия. Работата за Джон Дън сигурно бе най-лошото нещо, което някога бе предавал. По ирония на съдбата то бе и единственото нещо, написано от него и публикувано. След изчезването му един журналист поискал откъс от работите на изчезналия студент и Марион му дала копия. Един откъс, редактиран с много усилия, в крайна сметка се озова на страниците на списание „Пийпъл“.

Бъни бе чул от някъде, че Джон Дън се познавал с Айзък Уолтън^[4], но в някой тъмен коридор на съзнанието му това познанство се разраствало ли, разраствало, докато накрая в неговия мозък двамата станали взаимозаменяеми. Никога не разбрахме откъде се е появила тази фатална връзка: Хенри винеше „Мъже на мисълта и делото“, но никой не знаеше със сигурност. Седмица-две преди крайния срок за предаване на курсовата, Бъни започна да се появява в стаята ми в два-три през нощта. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе избавил от природно бедствие — вратовръзката му бе изкривена, а обезумелите му очи не спираха да се стрелкат насам-натам.

— Здрасти, здрасти — казваше, прекрачвайки прага и прокарваше двете си ръце през разбърканата си коса. — Надявам се, че не съм те събудил, нали нямаш нищо против, ако включа осветлението, а… така, да, да…

Палеше лампите и започваше да крачи напред-назад, без да си сваля палтото, с ръце скръстени зад гърба, поклащаше глава. Най-накрая се спираше на едно място и заявяваше с отчаяние в очите:

— Метахемерализъм. Разкажи ми за него. Всичко, което знаеш. Трябва да науча нещо за метахемерализма.

— Съжалявам, но не знам какво е това.

— Аз също — казваше съкрушен Бъни. — Трябва да е свързано с изкуството, пасторализма, или нещо такова? Така ще успея да свържа Джон Дън и Айзък Уолтън, разбираш ли — и започваше отново да крачи. — Дън. Уолтън. Метахемерализъм. Аз така виждам нещата.

— Бъни, дори не съм убеден, че съществува дума „метахемерализъм“.

— Със сигурност съществува. Идва от латински. Има нещо общо с иронията и пасторалното. Мда, точно така. В живописта и скулптурата, или нещо подобно.

— Има ли я в речника?

— Де да знам. Не знам как се пише — после с ръцете си изобрази рамка на картина. — Поетът и рибарят. Parfait^[5]. Весели другари. Навън, сред природата. Живеят хубав живот. Метахемерализмът ще ги стикова, разбираш ли?

И така продължаваше, понякога половин час, че и отгоре, през който Бъни говореше несвързано за рибари, сонети и Бог знае какво още, но някоя гениална мисъл го спохождаше посред монолога и той изчезваше също тъй внезапно, както се бе появил.

Четири дни преди крайния срок завърши курсовата работа и ходеше при всеки, за да му я покаже, преди да я внесе.

— Добра е, Бън… — каза Чарлс предпазливо.

— Благодаря, благодаря.

— Но не мислиш ли, че по-често трябва да споменаваш Джон Дън? Нали той ти бе темата?

— Ах, Дън — отвърна Бъни пренебрежително. — Не искам да го въвличам във всичко това.

Хенри отказа да я прочете.

— Сигурен съм, че няма да я разбера, Бъни, наистина — каза му той, поглеждайки първата страница. — Какво не му е наред на шрифта?

— Има по три интервала — отвърна гордо Бъни.

— Редовете са на разстояние от около два сантиметра и половина.

— Изглежда малко като свободен стих, нали?

Хенри изсумтя:

— Прилича на ресторантско меню.

Всичко, което помня от курсовата работа, бе последното изречение „И тук оставяме Дън и Уолтън на бреговете на Метахемерализма, махваме сърдечно за сбогом на тези прочути и отколешни близки приятели.“ Чудехме се дали няма да се провали, но Бъни не се притесняваше: пътешествието до Италия бе толкова близо, че хвърляше над леглото му през нощта тъмната сянка на кулата в Пиза, бе обзет от силно вълнение и нямаше търпение да напусне Хампдън колкото е възможно по-скоро, да се освободи от семейните си задължения и да отпътува.

Безцеремонно ме попита дали ще отида и ще му помогна да си приготви багажа, след като няма какво да правя? Отговорих му, че ще му помогна. Когато пристигнах, го заварих да изсипва съдържанието на цели шкафчета в куфарите. Навсякъде имаше дрехи. Пресегнах се, свалих внимателно една японска рисунка в рамка от стената и я оставих на бюрото му.

— Не я пипай — изкрещя той, захвърли с трясък чекмеджето от нощната си масичка на пода и се втурна, за да грабне рисунката. — Тя е на двеста години.

Между нас казано, знаех, че това не е вярно, тъй като няколко седмици преди това го видях внимателно да я изрязва с бръснач от една книга в библиотеката. Нищо не му казах, но бях толкова раздразнен, че си тръгнах веднага, посред грубите извинения, които му позволяваше гордостта. След като вече бе заминал, открих странна извинителна бележка в пощенската си кутия, увита около екземпляр от стихотворенията на Рупърт Брук^[6] и кутия шоколадови бонбони с ментов пълнеж.

Хенри замина бързо и тихо. Предишната вечер ни каза, че тръгва и на следващия ден го нямаше. (Към Сейнт Луис? Към Италия? Никой от нас не знаеше.) Ден след това отпътува и Франсис, изпратен с претрупани и протяжни сбогувалия — Чарлс, Камила и аз стояхме от едната страна на пътя, със зачервени лица и почти замръзнали уши, а Франсис бе свалил прозореца и ни викаше над кротко работещия двигател на мустанга и сред огромните облаци бял дим, бълвани от автомобила почти четиридесет и пет минути.

Близнаците заминаха последни и може би заради това ми бе най-неприятно да ги изпратя. След като клаксонът на автомобила на Франсис заглъхна в снежната и лишена от ехо далечина, ние тръгнахме към дома им по пътеката през гората. Почти не разговаряхме. Когато Чарлс включи осветлението, видях, че апартаментът бе зашеметяващо чист — празна мивка, лъснати подове и една редица куфари до вратата.

Същия ден столовата бе затворила на обед, валеше обилно, беше тъмно и нямахме кола. Хладилникът току-що бе почистен, миришеше на дезинфектант и беше празен. Насядахме около кухненската маса и си направихме тъжна и импровизирана вечеря с гъбена супа от консерва, содени бисквити и чай без захар и мляко. Основната тема бе маршрутът на Чарлс и Камила — как ще се справят с багажа и кога ще повикат такси, за да хванат влака в шест и половина. Включих се в разговора за пътуването, но над мен се бе спуснала дълбока тъга, която нямаше да ме напусне седмици наред. Шумът от автомобила на Франсис, който се смаляваше и накрая изчезна в снежната и глуха далечина, все още отекваше в ушите ми. За първи път осъзнах колко самотни щяха да бъдат следващите два месеца, когато колежът е затворен, снегът е натрупал и всички са заминали.

Казаха ми да не се притеснявам да ги изпращам на другата сутрин, защото тръгват рано, но въпреки това в пет часа бях у тях, за да се сбогуваме. Беше ясна и черна сутрин, небето бе обсипано със звезди; живакът в термометъра на верандата пред общежитието бе паднал до нулата. Отпред, обвито в облак дим, чакаше таксито. Шофьорът току-що бе затръшнал капака на пълния с куфари багажник, а Чарлс и Камила заключваха вратата след себе си. Бяха твърде притеснени и заети със свои мисли, за да се насладят на присъствието ми. И двамата се притесняваха много, когато тръгваха на път — родителите им бяха загинали в автомобилна катастрофа на път за Вашингтон през един уикенд. Самите близнаци нервничеха дни преди да тръгнат нанякъде.

Освен това закъсняваха. Чарлс остави куфарчето и ми подаде ръка.

— Весела Коледа, Ричард. Ще пишеш, нали? — после изтича по пътеката към таксито.

Камила се бореше с две огромни пътни чанти, пусна ги в снега и каза:

— Дявол го взел, никога няма да качим всичкия багаж на влака.

Дишаше тежко, дълбоки червени кръгове горяха на светлите й бузи, през целия си живот не бях виждал някой толкова влудяващо красив, колкото тя бе в онзи миг. Стоях и тъпо мигах пред нея, кръвта бушуваше във вените ми, а внимателно репетираният ми план за целувка за сбогом бе забравен. Изведнъж тя се втурна и ме прегърна. Пресипналият й дъх отекваше в ухото ми, а в следващия миг, когато долепи бузата си до моята, я почувствах като парче лед. Хванах я за ръката и усетих учестения пулс на крехката й китка между пръстите си. Таксито свирна и Чарлс подаде главата си през прозореца.

— Хайде — извика той.

Занесох чантите й до тротоара и застанах под уличната лампа, докато потегляха. Бяха се обърнали и ми махаха през задното стъкло, стоях и ги гледах, призракът на собственото ми разкривено отражение се смаляваше в извивката на тъмното стъкло, а таксито зави зад ъгъла и изчезна.

Стоях на пустата улица, докато престанах да чувам шума от мотора и около мен остана само съскането на пухкавия сняг, който вятърът обръщаше в малки вихрушки по земята. После поех обратно към общежитието, напъхал дълбоко ръце в джобовете си и заслушан в непоносимо силния звук от хрущенето на снега под обувките ми. Спалните бяха тъмни и тихи, големият паркинг зад игрището за тенис бе празен, като изключим няколкото коли на университета и зеленият камион на хората по поддръжката. В моята сграда по коридорите се търкаляха кутии за обувки, закачалки, вратите бяха открехнати, навсякъде бе тъмно и тихо, като в гроб. Никога в живота си не съм бил толкова потиснат. Спуснах щорите, легнах в неоправеното легло и отново заспах.

 

 

Имах толкова малко вещи, че успях да ги пренеса наведнъж. Събудих се отново по обяд, събрах всичко в двата си куфара, оставих ключа в будката на охраната и повлякох товара си по безлюдния, покрит със сняг път към града и адреса, който ми даде хипито по телефона.

Разстоянието бе по-дълго, отколкото очаквах, скоро се отклоних от главния път и поех през една особено обезлюдена местност близо до връх Катаракт. Пътят ми вървеше успоредно с една бърза и плитка река — Батънкил — по течението на която тук-там имаше покрити мостове. Нямаше много къщи и дори онези злокобни и ужасяващи каравани, които човек често вижда в горите на Върмонт, с огромни купчини дърва, струпани от едната страна и черен дим, виещ се от комина на печката, бяха малко и на далечно разстояние една от друга. Нямаше никакви автомобили като изключим някой зарязан, вдигнат на тухли в нечий преден двор.

През лятото разходката би била приятна, макар и изтощителна, но през декември, затънал до коленете в снега и понесъл два тежки куфара ми се струваше, че изобщо нямаше да стигна доникъде. Пръстите на ръцете и краката ми се бяха вкочанили от студ, неведнъж спирах да си почивам, но постепенно околността започна да придобива не толкова пуст вид и накрая пътят ме изведе там, където ми бяха казали: Проспект стрийт в източен Хампдън.

Никога не бях виждал тази част на града; беше на светлинни години от познатите ми места — кленове и магазини с дървени капаци на витрините, селска морава и часовник върху сградата на съда. Този Хампдън, ширнал се пред мен, сякаш бе претърпял бомбардировка, тук-там се виждаха водонапорни кули, ръждясали релси, порутени складове и фабрики със заковани врати и изпочупени прозорци. Цялото място изглеждаше изоставено от времето на Депресията с изключение на един западнал малък бар в края на улицата, който, ако се съди по струпаните камиони пред него, дори толкова рано следобед бе доста оживено място. Коледни лампички и изкуствена зеленика висяха над неоновите реклами на бира. Погледнах вътре и на бара видях мъже, облечени с вълнени ризи — всички държаха пред себе си чаши с уиски или бира, в задната част имаше група по-млади посетители, които залагаха на бейзболните шапки и масата за билярд. Стоях отвън, пред тапицираната в червено врата и ги погледах още малко през кръглия отвор в горната част. Дали да не вляза, да помоля да ме упътят, да пия едно, да се стопля? Реших и бях сложил ръка на мазната месингова дръжка, когато прочетох името на бара, написано на прозореца: „Боулдър тап“. Бях чувал за „Боулдър тап“ от местните новини, мястото бе епицентър на престъпността в Хампдън, колкото и малка да бе тя — наръгвания с нож, изнасилвания и нито един свидетел. Не бе точно мястото, където ще се отбиеш сам да пийнеш, ако си изгубил се колежанин от другата част на града.

В крайна сметка не бе толкова трудно да намеря жилището на хипито. Един от складовете, точно на брега на реката, бе боядисан в тъмнолилаво.

Застаряващият хипар изглеждаше ядосан, когато най-накрая отвори вратата, сякаш току-що го бях събудил.

— Човече, следващия път просто влез — каза той навъсено.

Бе нисък мъж, облечен в покрита с петна от пот тениска, имаше рижа брада и изглеждаше тъй, сякаш бе прекарвал много прекрасни вечери с приятелите си край масата за билярд в „Боулдър тап“. Посочи ми стаята, където щях да живея и която се намираше на горния край на желязно стълбище, естествено, без парапет, а после изчезна, без да каже нищо.

Озовах се в огромна, прашна стая с дюшеме и висок таван с открити покривни греди. Освен разнебитения скрин и стола с висока облегалка в единия ъгъл, нямаше никаква друга мебелировка, ако не броим една косачка за трева, ръждясал варел от петрол и маса, върху която се търкаляха шкурка, дърводелски инструменти и няколко парчета дърво, вероятно бяха кутии на мандолини. Стърготини, пирони, хартия от сандвичи и фасове, разхвърляни по пода броеве на списание „Плейбой“ от седемдесетте години и прозорци, върху чиито многобройни стъкла бяха напластени скреж и мръсотия.

Пуснах единия куфар, а другият сам падна от вкочанените ми ръце, за един кратък миг и мозъкът ми се бе вкочанил, трябваше да регистрира всички тези видения без коментар. После изведнъж ме връхлетя зашеметяващ шум, почти рев. Отидох да погледна през задните прозорци зад масата и се сепнах, когато видях водата, ширнала се едва на метър под мен. Малко по-нататък видях как тя се блъска в една язовирна стена и как летят пръските. С ръка се опитах да изчистя един малък кръг на прозореца и забелязах, че дори и вътре в сградата, продължавах да виждам дъха си.

Изведнъж в стаята се изви нещо, което мога да опиша само като леден вихър. Огледах се. На покрива имаше огромна дупка, през нея видях небето и един облак, който премина бързо отляво надясно и изчезна зад назъбения черен ръб. На пода под отвора се бе настлал пухкав сняг, който като с шаблон бе нанесъл съвършено копие на отвора над него. Целостта му бе нарушена от резките очертания на една единствена стъпка — моята.

 

 

По-късно доста хора ме питаха дали съм съзнавал колко опасно нещо съм предприел, когато съм се опитал да живея в неотоплявана сграда в горен Върмонт през най-студените месеци в годината. Честно казано, не. Някъде далеч в съзнанието ми бяха изтласкани дочутите истории за пияници, стари хора, невнимателни скиори, които са измръзнали до смърт, но по някаква причина това не се отнасяше до мен. Жилището ми определено не беше удобно, бе ужасно мръсно и студено, но никога не ми хрумна, че там няма да съм в безопасност. И други студенти бяха живели тук, самият наемодател живееше тук, а момичето от Службата за подпомагане на студентите ми каза за него. Онова, което не знаех, бе, че помещенията на хипито не се отопляваха и че студентите, които са идвали преди мен, са пристигали въоръжени с електрически печки и одеяла. Дупката в покрива бе скорошно явление и в Службата не знаеха за него. Предполагам, че ако някой бе чул цялата история, щеше да ме предупреди, но истината бе, че никой не знаеше. Толкова се срамувах от жилището, че не казах на никого, нито дори на доктор Роланд. Единственият, който знаеше всичко, беше хипарят, но той се интересуваше само от своето добруване.

Събуждах се рано сутринта, преди да се е съмнало, на пода, увит в одеяла (спях с два-три пуловера, наполеонки, вълнен панталон и палто) и тръгвах, така както си бях облечен, към кабинета на доктор Роланд. Пътят бе дълъг, а ако валеше сняг или се беше извил вятър, ставаше мъчителен. Достигах колежа измръзнал и изтощен, точно когато чистачът отключваше Централната сграда. Слизах в мазето, в една неизползваема и доста злокобна на вид стая — бели плочки, външни тръби и сифон в средата, бръснех се и вземах душ. По време на Втората световна война това помещение е било използвано като временен лазарет. Чистачите използваха мивките, за да пълнят кофите си, тъй че там водата все още течеше, а имаше и газена печка. В един от празните шкафове със стъклени вратички държах бръснач, сапун и небиеща на очи, сгъната хавлиена кърпа. После си затоплях супа от консерва и кафе на котлона в кабинета по обществени науки и докато доктор Роланд и секретарките пристигнеха, бях отхвърлил доста от работата за деня.

Доктор Роланд, свикнал с кръшкането и честите ми извинения заради несвършена работа, беше изненадан и доста подозрителен към внезапното ми силно трудолюбие. Хвалеше ме и подробно ме разпитваше, няколко пъти го чух в коридора да обсъжда ненадейната ми промяна с доктор Кабрини, шеф на катедрата по психология, който бе другият преподавател, ненапуснал сградата за зимата. Без съмнение първоначално Роланд бе решил, че това е някакъв нов номер от моя страна. Но седмиците минаваха и с всеки следващ ден, изпълнен с ентусиазирана работа, се добавяше по още една червена точка към безукорното ми досие. Доктор Роланд започна да ми вярва: в началото плахо, а накрая тържествуваше. Около първи февруари ми повиши заплатата, може би се надяваше, че спазвайки принципите на бихейвиоризма, с този жест ще ме стимулира още повече. Съжали за грешката си, когато зимата свърши и аз се върнах в малката си уютна стая в Монмът и към стария си начин на държание.

Работех при доктор Роланд дотолкова късно, доколкото бе допустимо, а после отивах да вечерям в Централната сграда. В някои по-щастливи вечери имаше къде да отида след това, алчно преглеждах дъската за съобщения на Анонимните алкохолици или представленията на „Бригадун“^[7] на местната гимназия. По-често обаче нямаше никакво съобщение, затваряха Централната сграда в седем часа и аз поемах дългия си път към дома сред сняг и тъмнина.

Студът в склада бе нещо, с което не се бях сблъсквал никога в живота си и нямаше да се сблъскам и по-късно. Предполагам, че ако имах капка здрав разум, щях да си купя електрическа печка, но само преди четири месеца бях пристигнал от едно от местата с най-топъл климат в Съединените щати и нямах и най-малка представа за съществуването на подобни пособия. Изобщо не ми дойде наум, че половината от населението на Върмонт е подложено на онова, на което всяка вечер подлагам себе си — мраз до мозъка на костите, от който ме боляха ставите и толкова безмилостен студ, че го усещах в сънищата си: плаващи ледени късове, изгубени експедиции, светлините на издирващи самолети, въртящи се над заледените върхове и аз, потъващ в черните води на Антарктика. Когато сутрин се събудех, се чувствах схванат и подут, сякаш ме бяха били. Мислех си, че причината е в това, че спя на пода. Едва по-късно разбрах, че истинската причина за болежките ми е било силното и почти непрекъснато треперене. Мускулите ми се свиваха механично, все едно задействани от електрически импулси, през цялата нощ, всяка вечер.

Звучи невероятно, но хипарят, който се казваше Лио, бе доста ядосан, че не прекарвах повече време в дялане на корубите на мандолини, в извиване на плоскости или там каквото се очакваше от мен.

— Възползваш се от мен, човече — казваше ми заплашително, когато ме засечеше. — Никой не може да прецаква Лио. Никой.

Отнякъде му бе хрумнало, че съм учил как се правят инструменти и на практика мога да върша всякакви сложни неща, въпреки че никога не бях му казвал такова нещо.

— Напротив, учил си — тросна се той, когато му казах, че не знам. — Учил си. Каза, че едно лято си живял в планините Блу ридж и си изработвал цимбали. В Кентъки.

Нямах какво да му отговоря. Не че не съм свикнал да се сблъсквам със собствените ми лъжи, но чуждите винаги ме вбесяват. Можех само да отрека и съвсем честно да си призная, че нямам представа какво е цимбал.

— Дялай ключове — каза той невъзмутимо. — Заглаждай.

Отвърнах изключително многословно на тези реплики, обяснявайки му, че едва ли мога да дялам ключове в помещение, където е толкова студено, че не мога да си сваля ръкавиците.

— Изрежи върховете на пръстите — заяви невъзмутимо Лио.

В тези разпри се заключаваха контактите ми с него. По-късно ми стана ясно, че при цялата си любов към мандолините, която Лио демонстрираше, кракът му не бе стъпвал в работилницата, а не бе влизал там и месеци преди появата ми. Започнах да се чудя дали изобщо знае за дупката в покрива и един ден набрах достатъчно смелост, за да му спомена.

— Мислех си, че това ще е едно от нещата, които ще поправиш, докато си там — отвърна той.

Свидетелство за моето нещастие е фактът, че през една неделя наистина се опитах да го направя с помощта на няколко стари парчета от мандолини, които намерих захвърлени. Едва не се пребих: наклонът на покрива бе толкова стръмен, че загубих равновесие и едва не паднах в язовира, в последния миг се хванах за улука, който милостиво ме издържа. С огромни усилия успях да се спася — раздрах си ръцете на ръждясалия улук и трябваше да ми бият инжекция против тетанус. Чукът на Лио, трионът и парчетата от мандолините паднаха в язовира. Всички инструменти потънаха, но Лио най-вероятно и до ден днешен не знае, че ги няма, за нещастие обаче парчетата от мандолините се понесоха по водата и се заклещиха в преливника, точно под прозореца на спалнята му. Разбира се, той имаше какво да каже по въпроса за колежанчетата, които изобщо не ги е грижа за хорските вещи и за това как всички, през цялото време, се опитват да го оберат.

Коледата дойде и отмина, без да забележа, с тази разлика, че тогава не ходех на работа и всичко бе затворено, тъй че нямаше къде да се стопля, ако не броим няколкото часа в църквата. После се прибрах, увих се в одеялото и започнах да се клатя напред-назад, мразът сякаш течеше в костите ми. Припомнях си слънчевите коледи от детството ми — портокалите, колелата, обръчите и зелените гирлянди, които блестяха в жегата.

От време на време пристигаха писма, които бяха адресирани до колежа Хампдън. Франсис ми изпрати шест страници писмо, в което ми разказваше колко е отегчен, колко е болен и изреждаше на практика всичко, което бе ял, откакто се видяхме за последно. Близнаците, да бъдат благословени, изпратиха кутии със сладки, печени от баба им и писма, писани с различно мастило: черно от Чарлс и червено от Камила. През втората седмица на януари получих пощенска картичка от Рим, нямаше обратен адрес. Беше с фотография на статуята на Август от Прима Порта^[8], до нея Бъни бе изобразил Хенри и себе си в доста умела карикатура, облечени в римски тоги и с малки кръгли очила, присвили очи в посоката, сочена от протегнатата ръка на скулптурата. (Цезар Август бе героят на Бъни, той засрами всички ни, когато изкрещя одобрително при споменаването на името му, по време на четенето на витлеемската история от Евангелието от Лука на коледното събиране на кръжока по литература.

— Добре де, какво от това — отвърна той, когато му изшъткахме да мълчи. — Целият свят е трябвало да плаща данъци.)

Все още пазя картичката. Типично за него бе да я надпише с молив, с течение на годините леко се е размазал, но все още се чете. Няма подпис, но не мога да сбъркам автора:

„Ричард, друже,

замръзна ли? тук е доста студено. Живеем в Penscione^[9] (прав.) Поръчах рапан в един ресторант вчера, грешка, беше ужасно, но Хенри го изяде. Всички тук са проклети католици. Аривадерчи ще се видим скоро.“

Франсис и близнаците доста настоятелно ме питаха за адреса ми в Хампдън. „Къде живееш?“ пишеше Чарлс с черно мастило. „Да, къде?“ повтаряше като ехо Камила с червено. (Тя използваше мастило с особен оттенък на червеното, което за мен, тъй като тя ужасно ми липсваше, възкреси със своя ярък цвят високата дрезгавина на гласа й.) Не разполагах с адрес, който да им дам, та пропуснах въпросите им, подплатявайки отговорите си с пространни отклонения на тема сняг, красота и самота. Често си мислех колко ли странен изглежда живота ми за някого, който ги чете далеч от мен. Описаното в тях съществуване бе дистанцирано и безучастно, казваше всичко, но същевременно бе неясно, с големи празнини, чиято цел бе да заблудят читателя. С известна промяна на датите и обстоятелствата писмата можеха да бъдат написани както от мен, така и от всеки друг.

Пишех ги сутрин, преди работа, в библиотеката, по време на продължителното ми разтакаване из Централната сграда, където оставах всяка вечер, докато чистачът не ме помолеше да напусна. Струваше ми се, че целият ми живот се състои от тези разкъсани отрязъци от време, през които висях на едно или друго обществено място, сякаш чаках никога непристигащи влакове. И точно като онези призраци, за които се разказва, че се мотаят из железопътните гари късно през нощта и питат минувачите за разписанието на среднощния експрес, дерайлирал двадесет години по-рано, тъй и аз бродех от едно осветено място към друго до настъпването на онзи омразен час, когато всички врати се затварят и аз напусках света на топлината, хората и дочутите разговори. Тогава отново усещах познатия мраз да се впива в костите ми и само след миг всичко бе забравено — и топлината, и хората. Сякаш никога повече нямаше да почувствам топлина през живота си.

Специализирах се в това да се правя на невидим. Можех да се мотая два часа над едно кафе, четири над едно хранене и изобщо да не бъда забелязван от сервитьорката. Чистачите в Централната сграда ме будеха всяка вечер преди да затворят, но се съмнявам някога да са загрели, че говорят с един и същ младеж. В неделните следобеди слагах мантията-невидимка на раменете си и прекарвах понякога по шест часа в лечебницата, четях си кротко броеве на списанието „Янки“ („Събиране на миди на Кътихънк“) или „Рийдърс Дайджест“ („Десет начина да се избавим от болките в гърба!“). Присъствието ми не бе забелязвано нито от рецепционистката, нито от лекаря, нито от болните.

И точно като Невидимия на Х. Дж. Уелс открих, че дарбата ми си имаше своя цена, която в моя случай, подобно на неговия, приемаше формата на душевен мрак. Струваше ми се, че хората отказват да ме гледат в очите и вървяха така, сякаш искаха да минат през мен. Суеверията ми се превръщаха в нещо като мания. Започнах да вярвам, че беше само въпрос на време преди някое от разнебитените стъпала, водещи към стаята ми, да поддаде и да падна със счупен врат, или — още по-зле — със счупен крак и тогава, преди Лио да ми помогне, щях да умра от студ и глад. Веднъж, когато успешно и без да се страхувам успях да изкача стъпалата, в главата ми звучеше стара песен на Браян Ино („И в Делхи, и в Хонг Конг/ знаят, че няма дълго да изкарат…“), оттогава, на качване и на слизане си я тананиках.

Два пъти на ден прекосявах пешеходния мост над реката и всеки път спирах и започвах да ровя из кафеникавия сняг край пътя. Намирах сравнително голям камък, навеждах се над заледения парапет и го пусках в бързея, който клокочеше над гранитните отломки на дъното, обсипани с лунички като яйца на динозавър, — може би като дар за речните богове за безопасното преминаване, а може и като опит да докажа, че макар и невидим, съществувах. В някои участъци водата бе толкова плитка и чиста, че понякога чувах звука от удара в речното дъно на пуснатия камък. Опирах се с две ръце на заледения парапет, гледах водата, която се разбиваше с все сили и пенеше в големите речни скали, и тихо боботеше над заоблените камъни. Чудех се как ще се почувствам, ако падна и разцепя главата си в някой от тези лъскави каменни яйца: болезнено пропукване, внезапна вдървеност, а после червените жилки, които ще нашарят гладката като стъкло вода.

Ако се хвърлех, мислех си, кой ли пък щеше да ме открие сред тази бяла тишина? Може би реката щеше да ме понесе надолу по течението, блъскайки ме в камъните и накрая щеше да ме изхвърли в някой вир край фабриката за бои, където някоя жена щеше да ме види в светлината на фаровете си, докато напуска паркинга в пет следобед? Или пък като парчетата от мандолината на Лио щях инатливо да се заклещя в някое тихо местенце, зад голям речен камък и да чакам с развети от водата дрехи пролетта?

Такива бяха мислите ми през третата седмица на януари. Живакът в термометъра падаше, животът ми, който преди бе просто самотен и нещастен, сега бе станал непоносим. Всеки ден, като в мъгла, отивах и се прибирах от работа във време, когато температурите бяха десет или двадесет под нулата, когато бурите бяха толкова силни, че единственото, което виждах бе белота и единственият начин някак да се прибера вкъщи бе като се движа неотклонно до крайпътната мантинела. След като се приберях, се увивах в мръсните одеяла и се строполявах на пода като мъртвец. Всички мигове, когато не бях погълнат от усилията да се избавя от студа, бяха потънали в ужасяващи фантазии, сякаш излезли като изпод перото на По. Една нощ в съня си видях собственото си тяло със слепена от мраз коса и широко отворени очи.

Всяка сутрин се появявах точно навреме в кабинета на доктор Роланд. Той, предполагаемият психолог, не забеляза нито един от „Десетте признака за нервен срив“ или каквото и там да беше, за което го бяха учили да следи и квалифицирали да преподава. Възползваше се от мълчанието ми, за да си говори сам за американски футбол и кучетата, които имал като малък. Редките забележки, отправяни към мен, бяха загадъчни и неразбираеми. Попита ме например, защо след като съм в катедрата по театрално изкуство, не съм участвал в нито една постановка?

— Какъв е проблемът? Срамуваш ли се, момче? Покажи им от какво тесто си замесен.

Друг път ми разказа по доста фамилиарен начин как, когато бил студент в „Браун“, се нанесъл да живее при момчето, което живеело надолу по коридора в общежитието. А веднъж ми каза, че не знаел, че приятелят ми е останал да прекара зимата в Хампдън.

— Нито един от приятелите ми не остана тук за зимата — отвърнах аз и това бе истината.

— Не бива да отблъскваш приятелите си по този начин. Най-добрите приятели, които някога ще имаш, са онези, с които ще се сдобиеш сега. Зная, че не ми вярваш, но те започват да намаляват, когато станеш на моите години.

Вечер, когато вървях към дома, нещата побеляваха по краищата и ми се струваше, че нямам нито минало, нито спомени, че откакто се помня, се намирам точно в тази отсечка от осветения и свистящ път.

Не знам какво ми беше. Лекарите казаха, че страдам от хронична хипотермия, допълнена с лоша храна, придружени на всичкото отгоре от лека пневмония. Не знам обаче дали те бяха виновни за всички халюцинации и психическото разстройство. Тогава дори не знаех, че съм болен: всеки симптом, всяка болка бе удавена във воплите на по-непосредствените ми нещастия.

Бях изпаднал в много затруднено положение. Това бе най-студеният януари от двадесет и пет години. Бях ужасен от мисълта да ме застигне бялата смърт, но нямаше къде да отида. Предполагам, че е можело да попитам доктор Роланд дали мога да остана в апартамента, който споделяше с приятелката си, но унижението бе толкова голямо, че смъртта ми се струваше за предпочитане. Не познавах никого, дори бегло, та не можех да почукам на вратата дори на далечен познат, нищо не можех да сторя. През една особено свирепа вечер се опитах да се обадя на родителите си от телефона пред „Боулдър Тап“. Валеше суграшица и аз треперех толкова силно, че едва успях да вкарам монетата в отвора. Таях някаква отчаяна и слаба надежда, че може да ми изпратят пари или самолетен билет, но не знаех какво искам да чуя от тях. Струва ми се, мислел съм си сред суграшицата и вятъра на Проспект стрийт, че ще се почувствам по-добре, ако чуя гласовете на хора, които са толкова далеч и на топло. Но когато баща ми вдигна телефона след шестото или седмото иззвъняване и чух гласа му, завален от бирата и раздразнен, гърлото ми пресъхна и затворих.

Доктор Роланд отново спомена въображаемия ми приятел. Този път го видял в жилищната част на града, на път с колата за вкъщи, разхождал се по площада късно през нощта.

— Казах ви, нито един от приятелите ми не е тук.

— Знаеш за кого говоря. Високо, едро момче. Носи очила.

Някой, приличащ на Хенри? Бъни?

— Сигурно сте се припознали — казах.

Температурите паднаха толкова много, че се видях принуден да прекарам няколко нощи в мотела „Катамаунт“. Бях единственият човек там, с изключение на един старец с изпочупени зъби. Беше в стая, съседна на моята, не можех да заспя, защото имаше силна, суха кашлица и храчеше. На вратата нямаше ключалка, а някакъв древен неин роднина, който можеше да бъде отворен с фиба. На третата нощ се събудих от кошмар (ужасяващо стълбище, стъпала с различна височина и ширина, мъж, който се спуска много бързо пред мен) и чух леко изщракване. Изправих се в леглото и на лунната светлина видях, за свой най-голям ужас, как дръжката на вратата се завърта крадешком.

— Кой е там? — извиках и всичко спря. Дълго лежах буден в тъмното. Напуснах на следващата сутрин, предпочитах тиха смърт у Лио пред това да ме убият в леглото ми.

На първи февруари се изви страшна буря, имаше съборени електрически стълбове, изгубили се шофьори, а на мен този ден донесе пристъп на халюцинации. От тътена на водата и съсъка на снега ми говореха гласове: нашепваха „Легни.“ „Обърни се наляво. Ще съжаляваш, ако не го направиш.“ Пишещата ми машина бе до прозореца в кабинета на доктор Роланд. Късно един следобед, докато се стъмваше, погледнах към празния двор и се сепнах, защото видях една тъмна, неподвижна фигура под уличната лампа — стоеше с ръце в джобовете на тъмното си палто и гледаше към прозореца ми. Навън се сипеше плътен и тежък сняг.

— Хенри? — казах и затворих очи, докато не започнах да виждам звездички. Когато ги отворих отново, видях само сипещия се в светлия конус под лампата сняг.

През нощта лежах на пода, треперех и гледах как осветените снежинки се сипеха в строен стълб през дупката в покрива. Бях на ръба на затъпяването и тъкмо се плъзгах по стръмната плоскост към безсъзнанието, когато в последния миг нещо ми прошепна, че ако заспя, може и никога повече да не се събудя: с неимоверни усилия накарах очите си да се отворят и изведнъж снежната колона се издигна, блеснала в своя тъмен ъгъл, яви ми се с истинската си, нашепваща и усмихваща се заплаха, като ефирен ангел на смъртта. Бях прекалено уморен, за да ме е грижа. Още докато я гледах, усетих как охлабвам хватката си, преди да се осъзная бях паднал и се спусках надолу по наклонената повърхност към тъмната пропаст на съня.

Времето бе започнало да губи очертанията си. Довличах се до офиса само защото там бе топло, някак си свършвах простите задачи, които ми бяха възложени, но да си призная, не знам колко дълго щях да издържа, ако не се бе случило нещо много изненадващо.

Докато съм жив, няма да забравя тази нощ. Беше петък и доктор Роланд щеше да бъде извън града до сряда. За мен това означаваше четири дни в склада и дори в замъгленото състояние, в което се намирах, ми бе ясно, че мога да измръзна до смърт.

Тръгнах към къщи, когато затвориха Централната сграда. Снегът бе дълбок, краката ми започнаха да ме болят и изтръпнаха до коленете. Докато стигна до мястото, където пътят влизаше в източен Хампдън, сериозно започнах да се чудя дали ще успея да се прибера в склада и какво ще правя там. Всичко в източен Хампдън бе тъмно и безлюдно, дори „Боулдър Тап“. Единствената светлина на километри разстояние, бе трепкащият светлик от телефона пред заведението. Минах край него, сякаш бе пустинен мираж. В джоба си имах тридесет долара, повече от достатъчни, за да си повикам такси, което да ме откара в мотела „Катамаунт“, в гадната, малка стая с незаключващата се врата и всичко останало, което ме дебнеше там.

Пелтечех и операторката не желаеше да ми даде номер на таксиметрова компания.

— Трябва да ми кажете името на конкретна фирма — каза тя. — Не ни е позволено да…

— Не знам името на нито една конкретна фирма — отвърнах глухо. — Тук няма телефонен указател.

— Съжалявам, господине, но не ни е позволено да…

— „Ред топ“ — казах отчаяно, опитвайки се да отгатна имената, да ги измисля. — „Йелоу топ“? „Таун такси“? „Чекър“?

Накрая мисля, че познах или тя просто ме съжали. Последва изщракване и механичен глас ми съобщи номера. Набрах го бързо, за да не го забравя, толкова бързо, че сбърках и загубих своя четвърт долар.

Имах още една монета в джоба си, последната. Свалих ръкавицата и опипах вътрешността на джоба с вкочанените си пръсти. Най-после я открих, хванах я в шепата си и щях да я пусна в отвора, когато изведнъж монетата се изплъзна от пръстите ми, хвърлих се след нея и ударих главата си в острия ръб на металната полица под телефона.

Няколко минути лежах по лице в снега. Ушите ми пищяха, падайки, се бях опитал да се хвана за телефона, но съборих слушалката от вилката, от нея се разнасяше сигнал „заето“, който сякаш идваше много от далеч, защото тя се люлееше напред-назад.

Успях да застана на четири крака. Загледах се в мястото, където бе лежала главата ми и видях тъмно петно в снега. Докоснах челото си с ръката, от която бях свалил ръкавицата. Пръстите ми се обагриха в червено. Бях загубил монетата, а освен това бях забравил номера. Трябваше да се върна по-късно, когато отвореха „Боулдър тап“ и щяха да ми развалят парите. Някак си успях да се изправя на крака, оставяйки черната слушалка да се клатушка на кабела.

Изкачих стълбите — ту ходейки, ту лазейки. Кръвта се стичаше по челото ми. Спрях да си почина на площадката и усетих как заобикалящите ме предмети се размиха: неподвижни между две спирания, за миг всичко бе в снеговалеж, после черните линии потрепериха и картината отново се появи, не много ясно, но разпознаваема. Камерата се клати в тази реклама на кошмара. Складът за мандолини на Лио. Последната спирка долу при реката. Нисък наем. Спомнете си за нас, когато имате нужда от огромен фризер.

Отворих вратата на работилницата с рамо и търсех опипом ключа на лампата, когато изведнъж съзрях до прозореца нещо, което ме накара да се олюлея от ужас. В другия край на стаята, до прозорците, стоеше и не помръдваше фигура, облечена в дълго черно палто и със скръстени зад гърба ръце. Близо до една от ръцете видях малката светлинка на цигара.

Светлините се включиха с пукане и бръмчене. Призрачната фигура, придобила плът и станала видима, се обърна. Беше Хенри. Изглеждаше така, сякаш бе готов да отправи някоя шеговита забележка, но когато ме видя, очите му се разшириха, а устата му зяпна.

Миг-два стояхме и се гледахме през стаята.

— Хенри? — казах най-накрая, като гласът ми бе малко по-силен от шепот.

Той пусна цигарата и направи крачка към мен. Наистина беше той — мокър, с румени бузи и сняг, посипал се по раменете му.

— За Бога, Ричард — каза той, — какво ти се е случило?

Това бе най-подчертаният израз на изненада, който някога съм го виждал да проявява. Не бях помръднал от мястото си, гледах го втренчено и се поклащах. Нещата станаха прекалено ярки, пак с бяло по краищата. Посегнах към рамката на вратата и в следващия миг усетих, че падам, Хенри се втурна, за да ме хване.

Внимателно ме остави на пода, съблече палтото си и ме покри с него, като с одеяло. Примигнах срещу него и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Откъде се появи? — попитах.

— Напуснах Италия по-рано — отмахваше косата от лицето ми, за да види раната. По върховете на пръстите му видях кръв.

— Ама какво прекрасно местенце си имам, а? — казах и се засмях.

Хенри погледна към дупката в тавана.

— Да — грубо отвърна той. — Доста прилича на Пантеона.

После се наведе, за да огледа отново главата ми.

 

 

Спомнях си, че бях в колата на Хенри, светлини, хора, които се навеждат над мен, караха ме да сядам, когато не исках. Помня и как някой се опитваше да ми вземе кръв, а аз едва-едва се противопоставях. Първото нещо обаче, което помня много ясно, бе как се изправям и се оказва, че съм в мрачна бяла стая и лежа в болнично легло, на системи.

Хенри седеше в стол до леглото и четеше на светлината на нощната лампа. Остави книгата, когато видя, че се размърдах.

— Раната не бе сериозна — каза той. — Беше чиста и плитка. Спечели си само няколко шева.

— В лечебницата ли съм?

— Ти си в Монпелие. Докарах те в болницата.

— Защо съм на системи?

— Казват, че имаш пневмония. Искаш ли нещо за четене? — учтиво попита той.

— Не, благодаря. Колко е часът?

— Един през нощта.

— Мислех, че си в Рим.

— Върнах се преди около две седмици. Ако искаш да поспиш, ще извикам сестрата да ти сложи инжекция.

— Не, не искам. Защо досега не съм те видял?

— Защото не знаех къде живееш. Единственият адрес, с който разполагах, бе адресът на колежа. Този следобед поразпитах из офисите. Между другото, как се казва градът, където живеят родителите ти?

— Плано. Защо?

— Мислех, че ще поискаш да им се обадя.

— Не си прави труда — отвърнах и се отпуснах в леглото. От системите във вените ми сякаш се вливаше лед. — Разкажи ми за Рим.

— Добре — каза Хенри и започна много тихо да разказва за прекрасната етруска керамика във вила Юлия, езерцата с водните лилии и фонтаните в нимфея^[10] пред нея; за вила Боргезе и Колизея, гледката от Палатинския хълм рано сутрин, за това колко ли красиви са изглеждали баните на Каракала в древния Рим, с мрамора и библиотеките, с огромния кръгъл калдарий^[11] и фригидария^[12], чиито голям празен басейн е запазен до наши дни, както и за много други неща, които вече не помня, защото заспах.

 

 

Останах в болницата четири нощи. Хенри бе край мен почти през цялото време, носеше ми безалкохолни напитки, когато го помолех, донесе ми и бръснач, четка за зъби и една от своите пижами — от мек египетски памук, кремава на цвят и невероятно мека, с инициалите ХМУ (М за Марчбанкс), избродирани с малки алени букви на джобчето. Донесе ми също молив и хартия, които изобщо не ми трябваха, но без които той самият би бил загубен, както и огромно количество книги, половината бяха на езици, които не четях, а за другата половина нямаше никакво значение на какъв език са написани. Една нощ (главата ме болеше от Хегел) го помолих да ми донесе списание, той ме погледна доста озадачено и когато се върна ми подаде специализирано издание („Фармакологията днес“), беше го намерил в чакалнята. Почти не си говорехме. През по-голямата част от времето той четеше с такава съсредоточеност, че ме изуми — по шест часа без прекъсване, при това без да вдига поглед. Почти не ми обръщаше внимание. Но остана с мен през всичките тежки нощи, когато дишах с мъка и дробовете ме боляха толкова силно, че не можех да заспя. Веднъж, когато дежурната сестра закъсня с три часа, за да ми даде лекарството, той я последва мълчаливо в коридора и там й изнесе една от своите сподавени и монотонни речи, чийто сериозен и красноречив укор обаче малко умилостивиха сестрата. Тя бе надменно и обръгнало същество, с боядисана като на застаряваща сервитьорка коса и готова злобна забележка за всекиго. Първоначално изтръгваше лепенките на маркучите грубо и ме превръщаше в черно-син игленик, докато търсеше вени, но след речта на Хенри бе по-внимателна с мен, а веднъж, когато ми проверяваше температурата, дори ме нарече „мило“.

Лекарят от спешното отделение ми каза, че Хенри ми е спасил живота. Да чуеш такова нещо бе драматично и носещо удовлетворение, повторих го пред известен брой хора, но тайничко си мислех, че бе преувеличение. Годините изминаваха и започнах да си мисля, че лекарят е имал право. Когато бях млад, си мислех, че съм безсмъртен. В краткосрочен план се възстанових много бързо, но в дългосрочен така и не преодолях онази зима. Оттогава имам проблеми с белите дробове, костите ме болят при най-лекото захлаждане и много лесно се простудявам, а в миналото това никога не се случваше.

Предадох на Хенри думите на лекаря, но той не бе доволен. Намръщи се и направи някаква кратка забележка, която се изненадвам, че съм забравил, но бях толкова смутен, че никога не споменах отново този факт. Вярвам, че той наистина ме спаси. И ако има място, където пазят списъците с добрите дела, то съм сигурен, че до името му има една златна звезда.

Но аз се разнежвам. Понякога, когато си мисля за тези неща, наистина ставам сантиментален.

 

 

Изписаха ме в понеделник сутринта с шише антибиотици и набодена от спринцовки ръка. Настояваха да ме избутат до автомобила на Хенри в инвалидна количка, въпреки че можех да вървя и ми се струваше унизително да ме избутат като пакет.

— Откарай ме в мотела „Катамаунт“ — казах, докато потегляхме към Хампдън.

— Няма. Ще дойдеш да живееш при мен.

Хенри обитаваше първия етаж от една стара къща на Уотър стрийт в северен Хампдън, на една пресечка от жилището на Чарлс и Камила, по-близо до реката. Не обичаше да приема гости, бях ходил в дома му само веднъж, при това за минута-две. Апартаментът бе значително по-голям от този на Чарлс и Камила, и доста по-празен. Стаите бяха големи и безлични, подът настлан с широки дъски, прозорците без завеси, стените бяха боядисани в бяло. Мебелите бяха качествени, но изподраскани, семпли и доста малко на брой. Цялото място имаше призрачен, необитаван вид, в някои от стаите нямаше съвсем нищо. Близнаците ми бяха разказали, че Хенри не харесва електрическото осветление и тук-там по первазите на прозорците видях керосинови лампи.

Щях да спя в спалнята му, чиято врата бе красноречиво затворена при предишното ми посещение. Там бяха книгите на Хенри, не толкова много, колкото бихте си помислили, единично легло и гардероб с огромен, биещ на очи катинар. На вратата на гардероба бе закрепена малка черно-бяла снимка от старо списание — „Лайф“ от 1945 година. На нея се виждаха Вивиан Лий и, за моя изненада, значително по-младият Джулиан. Бяха на коктейл, с чаши в ръка, той й шепнеше нещо в ухото, а тя се смееше.

— Къде е направена? — попитах.

— Не зная. Джулиан казва, че не може да си спомни. От време на време се натъквам на негова фотография в някое старо списание.

— Как така?

— Познавал е много хора.

— Кои?

— Повечето сега са мъртви.

— Кои?

— Наистина не знам, Ричард — после омекна. — Виждал съм негови снимки със Ситуелови^[13]. С Т. С. Елиът. Има и една много смешна негова фотография с актрисата… не мога да се сетя за името й. Мъртва е — замисли се за миг. — Мисля, че беше руса и бе женена за играч на бейзбол.

— Мерилин Монро?

— Може би. Снимката не беше много ясна, на вестникарска хартия.

През изминалите три дни Хенри бе успял да пренесе нещата ми от Лио. Куфарите ми бяха до леглото.

— Не искам да ти вземам леглото, Хенри. Ти къде ще спиш?

— В една от стаите отзад има легло, което се прибира в стената — отвърна той. — Не се сещам как ги наричаха. Никога не съм спал в него.

— Ами тогава ме остави да спя в него.

— Не. Любопитен съм да разбера какво представлява. Освен това мисля, че човек от време на време трябва да сменя местата, където спи. Вярвам, че така се сънуват по-интересни неща.

 

 

Възнамерявах да остана при Хенри само няколко дни, тъй като се връщах на работа при доктор Роланд в понеделник, но в крайна сметка останах до началото на новия семестър. Не можах да разбера думите на Бъни, когато бе казал, че с Хенри се живее трудно. Той бе най-добрият съквартирант, който някога съм имал: тих, подреден и обикновено си стоеше в неговата част на жилището. Често го нямаше вкъщи, когато се прибирах от работа. Никога не ми казваше къде ходи, аз никога не попитах. Понякога, когато се приберях, той бе приготвил вечеря — не бе изтънчен готвач като Франсис, приготвяше прости неща като печено пиле с картофи, ергенска храна — седяхме на масата за карти в кухнята, хранехме се и разговаряхме.

Дотогава бях привикнал да не си пъхам носа в личните му дела, но една вечер любопитството ми надделя и го попитах:

— Бъни все още ли е в Рим?

Преди да отговори, измина известно време.

— Предполагам — отвърна той и остави вилицата. — Беше там, когато тръгнах.

— Защо не се върна с теб?

— Не съм сигурен, че искаше да си тръгва. Бях платил наема за целия февруари.

— Накарал те е да платиш наема?

Хенри лапна още един залък.

— Честно казано — продължи той след като го бе сдъвкал и преглътнал, — каквото и да твърди Бъни, той няма пукнат цент, баща му също.

— Мислех, че родителите му са заможни — отбелязах объркано.

— Не бих казал — каза спокойно Хенри. — Може би някога са имали пари, но са ги похарчили много отдавна. Ужасната им къща сигурно е струвала цяло състояние, а и цялото това размотаване по яхт– и голф-клубове, изпращането на синовете им в скъпи училища — затънали са до ушите в дългове. Може да изглеждат богати, но нямат пукната пара. Подозирам, че господин Коркоран скоро ще фалира.

— Бъни си живее доста добре.

— Откакто познавам Бъни, той никога не е имал нито цент джобни пари — язвително каза Хенри. — Но пък има скъпи вкусове. В това се крие нещастието.

Продължихме да се храним сред тишина.

— Ако бях на мястото на господин Коркоран — след известно време каза Хенри, — след гимназията бих въвел Бъни в бизнеса или да се постарая да получи професионално образование. Бъни няма какво да търси в колеж. Дори не е можел да чете до десетгодишна възраст.

— Рисува добре.

— И аз мисля така. Но не е достатъчно талантлив, за да получи стипендия. Трябвало е да го дадат да се обучава при някой художник, вместо да го пращат по всичките онези скъпи училища за преодоляване на проблеми с ученето.

— Изпрати ми доста добра карикатура на двама ви до статуята на Октавиан Август.

Хенри издаде остър, раздразнен звук.

— Беше във Ватикана. През цялото време правеше забележки за жабарите и католиците на висок глас.

— Поне не говори италиански.

— Говори го достатъчно добре, за да си поръча най-скъпото всеки път, когато отидехме на ресторант — рязко отвърна Хенри и аз реших, че е по-добре да сменя темата.

 

 

В събота, преди началото на семестъра, лежах в леглото на Хенри и четях книга. Самият той бе излязъл преди да се събудя. Изведнъж чух силно думкане по входната врата. Помислих си, че си е забравил ключа и отидох да му отворя.

Беше Бъни. Носеше слънчеви очила и за разлика от безформените дрипи от туид, които обикновено носеше, сега бе в чисто нов, елегантен италиански костюм. Беше напълнял с около десетина килограма. Изненада се да ме види.

— Виж ти, здравей, Ричард — поздрави и сърдечно разтърси ръката ми. — Buenos dias.^[14] Радвам се да те видя. Не видях колата отпред, но току-що пристигнах в града и реших да се отбия. Къде е господарят на дома?

— Няма го вкъщи.

— А ти какво правиш тук? Проникнал си с взлом?

— От известно време живея тук. Получих картичката ти.

— Живееш тук? — гледаше ме много странно. — Защо?

Изненадах се, че не знае.

— Бях болен — отвърнах и му разказах известна част от случилото се.

— Хмм — каза Бъни.

— Искаш ли кафе?

Минахме през спалнята, за да влезем в кухнята.

— Изглежда, че добре си се устроил тук — безцеремонно заяви Бъни, поглеждайки нещата ми върху нощната масичка и куфарите ми на пода. — Само американско кафе ли имате?

— Какво искаш? „Фолджърс“?

— Нямате еспресо?

— Не, съжалявам.

— Аз самият вече не мога без еспресо — започна да обяснява Бъни. — Пих го през цялото време и навсякъде из Италия. Имат какви ли не малки заведения, където сядаш и ти го сервират.

— Чувал съм.

Свали очилата си и седна край масата.

— Няма нищо свястно за ядене, нали? — каза той, докато надзърташе в хладилника, когато го отворих, за да извадя сметаната. — Още не съм обядвал.

Отворих вратата по-широко, та да разгледа.

— Това сирене ще свърши работа.

Нарязах хляб и му приготвих сандвич със сирене, тъй като изобщо не демонстрира никакво желание да стане и да си го направи сам. После налях кафе и седнах.

— Разкажи ми за Рим.

— Великолепен — каза той с пълна уста. — Вечният град. Навсякъде изкуство. Църкви на всяка крачка.

— Какво разгледа?

— Хиляди неща. Сега ми е трудно да се сетя за имената. Докато стана време да си тръгвам, говорех като местен.

— Кажи нещо.

Бъни бе така любезен да изпълни молбата ми, като стисна палеца и показалеца си и ги разклати във въздуха, за да наблегне на фразата, като френски готвач от телевизионна реклама.

— Добре звучи. Какво означава?

— Значи „Келнер, донесете ми местните специалитети“ — обясни той и се зае отново със сандвича.

Дочух лекото завъртане на ключа в ключалката и затварянето на входната врата. Стъпките се насочиха тихо към другия край на апартамента.

— Хенри? — изрева Бъни. — Ти ли си?

Стъпките спряха. После бързо се насочиха към кухнята. Застана до вратата и се загледа в Бъни с безизразно лице.

— Предположих, че си ти — каза той.

— Ами, здравей тогава — отвърна Бъни с пълна уста и се облегна назад в стола. — Как си, друже?

— Добре. А ти?

— Чух, че се грижиш за болните — каза Бъни и смигна към мен. — Съвестта ти е заговорила? Решил си да сториш едно-две добри дела, а?

Хенри не каза нищо и съм убеден, че в онзи миг би изглеждал напълно безразличен към репликите на всеки, който не го познаваше, но аз знаех, че е доста развълнуван. Дръпна си стол и седна. После пак стана и си наля кафе.

— За мен също, ако не възразяваш, благодаря — каза Бъни. — Хубаво е да се върнеш в добрите стари Съединени щати. Хамбургери цвъркат на скарата и всичко останало. Земята на възможностите. Нека се вее вечно^[15].

— Откога си тук?

— Вчера, късно през нощта, пристигнах в Ню Йорк.

— Съжалявам, че не съм бил тук, когато си пристигнал.

— Къде беше? — подозрително попита Бъни.

— На пазар — беше лъжа, не знаех къде е ходил, но определено не бе пазарувал четири часа.

— Къде са покупките? — каза Бъни. — Ще ти помогна да ги внесеш.

— Ще ми ги доставят.

— От „Фуд Кинг“ доставят? — изненада се Бъни.

— Не съм пазарувал във „Фуд Кинг“ — каза Хенри.

От неудобство станах и се отправих към спалнята.

— Не, не си тръгвай — рече Хенри, отпи една голяма глътка кафе и остави чашата в мивката. — Бъни, щеше ми се да ме бе предупредил, че пристигаш. Ние с Ричард трябва да излезем след няколко минути.

— Защо?

— Имам среща в града.

— С адвокат? — изсмя се Бъни силно на собствената си шега.

— Не, с очния лекар. Затова се отбих — обърна се Хенри към мен. — Надявам се, че нямаш нищо против. Ще ми слагат капки в очите и няма да виждам добре, за да шофирам.

— Не, разбира се — отвърнах.

— Няма да се бавя. Няма нужда и да ме чакаш, просто ще ме закараш и после ще ме вземеш.

Бъни ни изпрати до колата, стъпките ни хрущяха в снега.

— Ах, Върмонт — вдиша дълбоко той и се удари по гърдите, като Оливър Дъглас в първата сцена от „Зелените поля“. — Няма нищо по-хубаво от свежия въздух. Та кога ще се върнеш, Хенри?

— Не зная — отговори той, подаде ми ключовете и застана до другата врата.

— Добре, искам да си поговорим с теб.

— Добре, Бъни, готово. Но сега наистина закъснявам.

— Тогава довечера?

— Щом искаш — каза Хенри, влезе в колата и затръшна вратата.

Щом влезе в колата, Хенри запали цигара и не продума нищо. Откакто се бе върнал от Италия, пушеше много, почти по кутия на ден, а това бе необичайно за него. Тръгнахме за града и едва когато отбих и спрях пред кабинета на очния лекар, той се отърси и ме погледна безизразно.

— Какво има?

— В колко да се върна, за да те взема?

Хенри погледна навън, към ниската сива сграда с надписа на входа „Очна клиника, Хампдън“.

— За Бога — възкликна той, изсумтя и после се разсмя горчиво. — Продължавай да караш.

 

 

Онази вечер си легнах рано, към единадесет часа. В дванадесет бях събуден от силно и настоятелно думкане по вратата. Изправих се в леглото и се ослушах, после станах, за да видя кой е.

В тъмния коридор срещнах Хенри, облечен с халат, наместваше очилата си. В едната си ръка държеше петромаксов фенер, който хвърляше дълги, странни сенки върху тесните стени. Сложи пръст на устните си, когато ме видя. Стояхме в коридора и слушахме. Светлината от лампата бе зловеща, ние стояхме по халати, сънени, неподвижни, а сенките играеха около нас. Почувствах се, сякаш се бях събудил от един сън, за да се озова в още по-невероятен — някакво изкривено военновременно бомбоубежище на несъзнателното.

Седяхме така доста дълго време, доста след като думкането бе спряло и бяхме чули отдалечаването на стъпките. Хенри ме погледна и минута-две не каза нищо.

— Вече всичко е наред — каза най-накрая и рязко се обърна. Фенерът се клатеше като луд, докато Хенри вървеше към стаята си. Изчаках още малко в тъмното, после се прибрах в стаята си и си легнах.

* * *

На следващия ден, около три следобед си гладех ризата в кухнята, когато някой отново зачука по вратата. Излязох в коридора и видях Хенри да стои пред вратата.

— Това звучи ли ти като Бъни? — попита той тихо.

— Не — отвърнах, чукането бе доста по-леко, Бъни винаги удряше, сякаш искаше да я разбие.

— Иди до страничния прозорец и виж дали ще можеш да разбереш кой е.

Приближих се до прозореца и внимателно надникнах, нямаше пердета и беше трудно човек да се доближи до прозореца, без да го видят. Предните прозорци бяха под необикновен ъгъл и единственото, което виждах, бе черно палто и копринен, развяван от вятъра, шал. Промъкнах се обратно през кухнята при Хенри.

— Не мога да видя добре, но може да е Франсис.

— А, него можеш да го пуснеш — каза Хенри, обърна се и се върна в своята част на къщата.

Отидох в антрето и отворих вратата. Франсис гледаше назад, през рамо, вероятно вече се канеше да си тръгва.

— Здравей — казах.

Той се обърна и ме видя.

— Здравей! — лицето му ми се стори доста по-слабо и изпито от последната ни среща. — Помислих, че няма никой. Ти как си?

— Добре.

— Доста зле изглеждаш.

— И ти не изглеждаш много добре — отвърнах през смях.

— Снощи пих прекалено много и сега имам болки в корема. Искам да видя тази огромна рана на главата ти. Ще ти остане ли белег?

Въведох го в кухнята и дръпнах встрани дъската за гладене, за да може да седне.

— Къде е Хенри? — попита той, докато си сваляше ръкавиците.

— Отзад.

Започна да развива шала си.

— Само ще отида да го поздравя и веднага се връщам — бързо каза той и се изниза.

Нямаше го доста време. Отегчих се и почти бях свършил с гладенето на ризата, когато изведнъж чух гласът на Франсис да се повишава с лека истерична нотка в него. Станах и отидох в спалнята, за да мога да чувам по-добре.

— … да си мисли? За Бога, той не е на себе си. Не можеш да твърдиш, че знаеш какво би…

Последва шепот, гласът на Хенри и отново гласът на Франсис, който достигна до мен.

— Не ми пука — разгорещено отвърна той. — Исусе, стореното-сторено. В града съм от два часа и вече… Не ми пука — каза Франсис в отговор на нов шепот от страна на Хенри.

— Освен това е малко късно, не е ли така?

Мълчание. После заговори Хенри, но твърде тихо, за да разбера нещо.

— На теб не ти харесва? На теб? — каза Франсис. — Ами аз?

Той млъкна изведнъж, а когато заговори отново, беше твърде тихо, за да го чуя.

Безшумно се върнах в кухнята и сложих вода за чая. Няколко минути по-късно все още размишлявах над дочутото, когато отекнаха стъпки и Франсис влезе в кухнята, провря се покрай дъската за гладене и взе ръкавиците и шала си.

— Съжалявам, но ще тръгвам. Трябва да разтоваря колата и да почистя апартамента. Този мой братовчед го е обърнал с главата надолу. Май не е изхвърлял боклука, откакто е дошъл. Искам все пак да видя раната на главата ти.

Отмахнах косата от челото си и му показах мястото. Бяха ми извадили конците преди доста време и почти нищо не личеше.

Той се наведе напред, за да го разгледа през пенснето.

— Боже, сигурно съм сляп, нищо не виждам. Кога започваме учебните занятия? В сряда?

— Четвъртък, мисля.

— Ще се видим тогава — и той изчезна.

Сложих ризата си на закачалка и се върнах в спалнята, където започнах да прибирам нещата си. „Монмът хаус“ отваряше същия следобед, може би Хенри по-късно щеше да ме откара с куфарите.

Току-що бях свършил, когато Хенри ме извика от неговата част на апартамента.

— Ричард?

— Да?

— Ще дойдеш ли за минутка, моля те?

Отидох в стаята му. Седеше от едната страна на сгъваемото легло, ръкавите му бяха навити до лактите, а върху одеялото бе нареден пасианс. Косата му бе сресана на другата страна и се виждаше дългия белег по линията на косата — назъбен и набръчкан, с ивици светла плът, които преминаваха през него и достигаха до костта над веждата му.

Той ме погледна.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

Пое си дълбоко дъх през ноздрите и бутна очилата си нагоре.

— Би ли се обадил на Бъни, за да го помолиш да дойде за малко тук?

Толкова се изненадах, че известно време не продумах нищо.

— Разбира се, добре. С удоволствие.

Хенри затвори очи и разтри слепоочията си с върховете на пръстите си. После примигна срещу мен.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Ако искаш да отнесеш някои от нещата си днес следобед, можеш да вземеш колата — каза той с равен тон.

Схванах намека.

— Разбира се.

Натоварих куфарите си в колата, откарах ги в Монмът, накарах охраната да отключи стаята ми и чак тогава се обадих на Бъни от телефона долу. Беше изминал повече от половин час от разговора ни с Хенри.