Фридрих Незнански
Черният квадрат (70)

12.

Ирка Фроловска седеше в кухнята и ядеше семки. В краката й се беше разположил Ричард — немската овчарка на леля й. Родителите на Ирина бяха в поредната тиха война, ето защо след заниманията в консерваторията тя прекарваше свободното си време в нашата квартира, използвайки за упражнения старото пиано на леля си, Клавдия Петровна.

— Ира… — повиках я шепнешком и тя с готовност скочи от табуретката. Направих й знак да дойде в стаята ми. — Искам да те помоля за една услуга…

— Ох, Шурик, с най-голямо удоволствие!

— Шшт… Виж този телефонен номер и го запомни.

Тя задвижи устни, присвивайки котешките си очи.

— Запомних го.

— Иди да се обадиш от автомата на ъгъла на „Сивцев Вражек“. Първо се огледай, никой не бива да чуе разговора. Ще търсиш Дейвид. Кажи му, че се обаждаш по моя молба и че днес трябва да се срещнем с него. Разбра ли? Днес!

Ирка поведе Ричард за каишката и тръгна към външната врата, като облече пътьом старото си излиняло палто.

След петнайсетина минути се върна — телефонът на Дейвид не отговарял. На въпроса ми дали е забелязала по нашата улица някакви подозрителни лица, тя неочаквано отговори:

— Да. Двама души. Стояха в двора на черквата.

— И защо реши, че са подозрителни?

— Ричард взе да ръмжи срещу тях. Той познава всички хора наоколо.

— А видя ли кола?

— Не. Ако искаш, да ида пак?

— По-късно… Какво да правя?

— Да не е отишъл на кино с момичето си?

— Кой?

— Твоят Дейвид.

— Откъде знаеш, че си има момиче?

— Предполагам… — Ирка бе влязла в ролята на детектив. — А как ти е ръката, Шурик?

— Ръката?! А-а, ръката… Добре. Боли ме, разбира се, но няма значение — отговорих машинално, мислейки си за друго. Мъчех се да си припомня какво си говореха с Альона на английски. Май си казаха „до утре“? Не, какво ти „до утре“, утре заранта той заминава… Каза й „ще те видя по-късно“ и после още нещо си приказваха. Не помня. Не, не мога да си спомня. След това Альона каза вече на руски: „Ще те откарам на аерогарата.“ А Дейвид: „Аз ще карам, а ти ще върнеш колата.“

— Какво ти е, Шурик?

— Знаеш ли, той е у Альона. Какъв глупак съм.

— У кого?!

— Няма значение.

Отворих чекмеджето на бюрото си. До снимката на Рита лежеше връзката ключове от колата й. Не знам как в оня фатален петък те се бяха озовали в моя джоб. Сигурно оперативниците са решили, че ключовете са мои, и са ги пъхнали в якето ми.

— Ира… Операцията продължава. Вземи Ричард и го изведи на разходка. А аз… ще се кача на покрива през капандурата на таванското помещение и по покривите на съседните сгради ще стигна до „Мало-Афанасиевска“. Ти застани там на ъгъла и ако видиш ония двамата, постарай се да ги задържиш, насъскай Ричард срещу тях или направи нещо друго… Трябва да се кача на трийсет и девети тролейбус и да им избягам.

— А кои са тези мъже?

— Те убиха Рита…

Ирка хвана Ричард за каишката и го поведе към вратата.

 

 

Това бяха те. По-точно той. Не знаех кой, не знаех името, нито пък виждах лицето, но бях сигурен, че това е той, убиецът. На стотина метра бе паркирана черната волга. Аз стоях във входа на ъгловата сграда и чаках да се появи иззад завоя тролейбусът. Ето той се приближава до колата и се навежда към прозореца. Казва нещо на другия, който седи вътре. Същата секунда се зададе тролейбусът. Ирка също го видя, защото тутакси съкрати дистанцията до тях. Както обикновено, тролейбусът стоя дълго на последната спирка, дори ми изтръпна вратът да надничам и изпитах известен страх. Но по някое време видях, че шофьорът се готви да потегли. Изскочих от укритието си и тичешком се качих в тролея, промушвайки се през затварящите се вече крила на вратата. Междувременно чух как яростно залая Ричард. Тролейбусът бавно завиваше на „Голяма Афанасиевска“. Погледнах през задното стъкло — Ричард не му даваше да се качи в колата, Ирка, поотпуснала повода, се суетеше край тях и се преструваше на ужасена. И тогава видях неговото лице. Това беше Виталий Шакун.

При театър „Вахтангов“ на улица „Арбат“ се изстрелях от тролея, претичах на отсрещния тротоар и се мушнах в някакъв вход. Откъм площад „Арбат“ се показа черната волга, която се движеше най-малко със сто километра в час. Тролейбусът бързо потегли и се понесе с пълна скорост по безлюдната улица към „Смоленска крайбрежна“. През тясната пролука на вратата видях, че волгата го застигна някъде при „Плотников переулок“. Излязох от входа, свих по „Старо-Конюшенни“ и криволичейки по арбатските улички, се отправих към Кропоткинското метро.

Изкарах като крадец ладата на Рита измежду другите паркирани коли, бавно набрах скорост и се понесох по притихналата Москва по диагонал към парка Соколники и Богородското шосе.

Те ме настигнаха по Богородското шосе там, където се отклоняваше вдясно някакъв безименен черен път. Оставаше ми не повече от километър до завоя към „Олений тупик“. Дано успея… Погледнах в огледалото — жълтите точки на халогенните фарове неумолимо се приближаваха. Трескаво, до болка в китките сграбчих волана и натиснах газта докрай. Стрелката на спидометъра скочи, на 140. Колата престана да ми се подчинява и докато се мъчех да се справя с управлението, с ужас си помислих — дано само не полети по стръмния каменист склон… След няколко секунди разбрах, че няма да им избягам. Намалих скоростта, през огледалото ме заслепиха светлините на техните фарове. Дръпнах ръчката на вратата, изключих от скорост, натиснах с всичка сила педала за спирачките, а с левия крак ритнах вратата да се отвори. В ужасяващия писък на спирачките не чух удара отзад, но ми се стори, че главата ми се отделя от шията от някакъв силен тласък. Изхвръкнах от колата и се затъркалях по бетонното платно. С оглушително чегъртане и хрущене черната предница на волгата смачка като хармоника багажника на ладата.

Ударих се силно в крайпътния стълб и изохках от болка. Но след секунди забравих за нея, когато видях над себе си разкривеното от злоба лице на Касарин.

— Къде са книжата? — изхриптя той, сега вече приличаше не на плъх, а на чакал, и насочи към челото ми необикновено дългия си пистолет. Доплака ми се от яд и безсилие… Неочаквано със силен трясък и звън, сякаш падаше новогодишна елха, се посипа градушка от стъкла — по чудо задържалото се счупено предно стъкло на волгата се пръсна на хиляди парченца. Касарин трепна от изненада, за миг извърна глава и тогава го ритнах по коленете, влагайки цялата си сила и умение на самбист. Той се преви от болка, но все пак успя да стреля — някъде покрай мен, — а в следващата секунда аз вече се бях вкопчил в него, прегръщайки го здраво през ръцете. Въпреки това той продължи да стреля напосоки — разнесе се остра миризма на бензин. Отблъснах го от себе и светкавично го ритнах по ръката, нанасяйки му саблен удар по врата. Неестествено отметнал глава назад, Касарин падна по гръб върху смачкания капак на волгата.

Въздъхнах с облекчение и бръкнах в дънките да проверя там ли са касетите с филмчетата — те бяха съвсем здрави, плътно прилепнали една до друга на дъното на джоба. После надникнах във волгата — с окървавено лице Виталий Шакун бе клюмнал на волана. Измъкнах пистолета от ръката на Касарин и го хвърлих надолу по склона, след което долепих ухо до гърдите му — беше жив.

Качих се в ладата, завъртях ключа на стартера и дадох газ. Двигателят изрева, но се чуваше някакво силно чукане. Натиснах амбреажа, включих на първа и дадох още газ — нещо затрещя, запищя, но колата все пак тръгна, като лъкатушеше леко наклонена надясно, а от ауспуха се понесе същинска канонада… След като докретах до завоя към улица „Альонина“, поспрях и погледнах назад. Първо си помислих, че греша, че само така ми се е сторило, но жълтите фарове не стояха на място, а се движеха бавно, после по-бързо и още по-бързо. Обърнах се и дадох газ, но небето изведнъж светна и сякаш се разцепи. Спрях и изскочих от колата: вместо жълтите фарове видях на шосето огнено кълбо, което изхвърляше с трясък и съскане дълги синкави стрели от пламъци. И хукнах натам. Защо?! Аз тичах да спасявам него, Касарин, убиеца на моята Рита. Тичах с глупашката надежда, че все пак ще стигна и ще успея да го измъкна жив от пламъците. Сълзи се стичаха по лицето ми, ненавиждах се, готов бях да се хвърля в този огън от омраза към самия себе си. Но не можех нищо да променя — аз го съжалявах.

Стоях край огнения гроб на двамата изроди и не изпитвах нищо друго освен отчаяна жалост. Някъде долу шумеше невидима река. Бях сам–самичък в този свят. Всичко, което беше прекрасно и страшно, добро и зло — всичко си отиде, всичко свърши. Остана ми само една тъпа и неизлечима, вечна болка.

Извадих касетите, отворих ги, дръпнах от ролките черните гирлянди и ги метнах към огъня.

Те тутакси пламнаха и изгоряха, без дори да се докоснат до пламъците.