Фридрих Незнански
Черният квадрат (61)

4.

Влакът наближи станция „Кутузовска“, погледнах часовника си: беше десет и седем. Набързо пресметнах, че ако бях отишъл в поликлиниката, щях да загубя на опашките пред разните кабинети и рентгена най-малко два, дори три часа. Значи Меркулов ще очаква да се появя след два часа. Скочих от седалката и се проврях през затварящите се вече крила на вратата. Хванах такси на „Кутузовски проспект“ и потеглих към „Фрунзенска крайбрежна“.

Рита веднага ми отвори и радостно възкликна, лицето й беше разтревожено.

— Саша?!… Вчера цял ден те търсих… Да не се е случило нещо?

Явно се готвеше да излиза, беше в синьо вталено палто със сива астраганена якичка и сива плетена шапчица. Изглеждаше на петнайсет години, не повече. В ръката си държеше скачени алуминиеви съдинки, в каквито обикновено арбатските пенсионери — разните заслужили артисти и зъболекари — си носят готов обяд от ресторант „Прага“.

— Вчера направиха операция на Жора, имаше нещо на коляното — нали го помниш моя брадат приятел, бяхме на купон в ателието му? — Кимнах, разбира се, че го помнех. — Знаеш каква е храната в болниците, затова му наготвих тук разни неща…

Рита замълча, затвори вратата, остави съдинките на пода, влезе в хола и се върна с някаква телеграма в ръка. Прочетох я и всичките ми кошмари от снощи отново ме връхлетяха: „Излитам в събота, 27 ноември. Сергей.“ Притесних се като гузен хлапак и жално погледнах Рита, но тя ме въведе в стаята и ме накара да седна на дивана.

— Сашка… всяко зло за добро. Все не намирах кураж да му пиша… А сега всичко ще се реши от само себе си… Навярно ме мислиш за умна, но аз съм много задръстена. — Говореше бавно и тихо, разглеждайки лилавия си маникюр на дългите тънки пръсти. — Дойде на абитуриентската ни вечер… По това време беше адюнкт, аспирант в академия „Фрунзе“… те бяха поели шефство над нашето училище… И на мен ужасно ми хареса неговата униформа. Каква глупачка, нали? Танцувахме с него идиотските валсове… и после той ме доведе в ей този апартамент.

Рита запали цигара. Не свалях очи от лицето й и не знаех да се радвам или да тъгувам. Само едно знаех със сигурност — че я обичам така, както никой никога не е обичал.

— И по-късно… не че поумнях, а просто разбрах, че не мога повече… че с него сме… как да го кажа… от двете страни на барикадата…

— А сигурна ли си, че с мен ще бъдеш от едната? — казах и си помислих за Касарин, Пархоменко, Грязнов — както и да го погледна, излизаше, че с тях съм от един дол дренки.

Рита угаси цигарата в пепелника, прегърна ме през врата и каза безгрижно:

— Това няма никакво значение, защото те обичам.

Притиснах я и впих устните си в нейните. Плетената шапка падна и косите й се разпръснаха като царевична свила по зелената тапицерия на дивана.

В коридора изстиваха съдинките с обяда за Жора…

Докато Рита хранеше ненаситния художник, аз карах колата й около болницата. И чудесно се справях, но непрекъснато ми пречеше един велосипедист, който правеше същите кръгове и със същата скорост. Най-после успях да го задмина, при което леко одрасках вратата в крайпътните храсти. После излязох на „Люсиновска“, стигнах до универмага на Даниловския площад, направих обратен завой, като се изплезих скришом на лостовия милиционер, и направих още няколко тура по съседните улици.

След половин час Рита се появи. Въодушевен от шофьорските си успехи, аз й разказах за вчерашното произшествие.

— Днес ще те взема от работа, ще дойда в шест — каза тя с потъмнели от ужас очи.