Фридрих Незнански
Черният квадрат (55)

9.

Меркулов имаше в производство четиринайсет дела, за които пряко сили намираше време главно за да издейства отсрочка. Едно от тях беше делото за корупция в системата на автотранспортното управление на Мос-съвет. Срокът на разследването бе изтекъл и за да поискаме отсрочка, трябваше съгласно закона да извършим необходимите следствени действия. Именно с тази цел Меркулов бе решил да обиколим комисионните магазини за авточасти.

Върнах се в прокуратурата след блестящото изпълнение на възложената ми задача и бързо написах бележка на моя началник: „Обадих се на Куприянов. Видях Грязнов в една телефонна кабина.“ Меркулов безмълвно драсна клечка кибрит, изгори „рапорта“ ми в пепелника и изсипа пепелта в кошчето за боклук, където вече почиваше прахът на хартийката е неговата бележка.

В кабинета влезе, без да почука, млад мъж, един от шофьорите на прокуратурата, и весело попита:

— Кога тръгваме, другарю началник?

— Веднага, Гена!

В Московската градска прокуратура е същински проблем да намериш кола за излизане по служба. Високите началства ги разграбват от заранта — кой за съвещание в градския комитет, кой за погребението на някой ветеран от прокуратурата. Или пък нечия съпруга спешно трябваше да се разкраси в салон „Чародейка“. Днес Гена имаше почивен ден и се мотаеше из коридорите в търсене на клиент за „черен курс“, та да си набави средства за ремонта на собствения москвич, с който бе дошъл. Така Меркулов има късмет да го срещне и след като се уговори по телефона с шефовете на един автосервиз, нае Гена като личен шофьор за цял ден.

Записахме се при Гарик в журнала за служебни пътувания: „13 ч. 00 мин, Лианозово, комисионния магазин.“ В графата „пристигнал“ сложихме чертичка, тъй като не смятахме да се връщаме в прокуратурата.

— Давай към Южното пристанище, Гена — каза Меркулов, след като се напъхахме в раздрънкания москвич, модел 1965 година.

— Нали казахте в Лианозово, другарю началник?

— Абе сетих се, че в Лианозово черният пазар работи от четири до осем сутринта… — започна Меркулов, но Гена радостно го прекъсна:

— Няма проблем, Южното пристанище е на две крачки!

„Значи Меркулов е замислил поредната «тайна» операция и иска да се откъсне от евентуалната опашка“ — мина ми през ум.

В Южното пристанище ни очакваха. Заместник–директорът на магазина за резервни авточасти — дълъг мършав естонец на име Арво Свенович Линно — даде нареждане на подчинените си и те повлякоха Гена към недостъпното за простосмъртни хранилище на автобогатства. Когато останахме сами, Меркулов тихо поприказва с Линно, след което той отвори задната врата и подвикна нещо на естонски. В кабинета влезе също такъв дълъг и още по-мършав млад естонец, двамата си размениха няколко думи на своя език и после зам.–директорът каза със силен акцент:

— Това е синът ми Гунар. Той ще ви откара където му кажете, Константин Дмитриевич.

Гунар потвърди без никакъв акцент:

— Само да си взема жигулата, вие ме чакайте пред вратата на гаража!

Преди да излезем от сградата, Меркулов отвори чантата си и извади… две стари смачкани бомбета. Нахлупи едното почти до ушите си, след което ми подаде другото и колебливо попита:

— Кой номер носиш?

Нямах представа, защото от десет години ходех гологлав. Поех с отвращение безформения зелен филц и саркастично се поинтересувах:

— Да си се запасил случайно и с фотоапарат? Иначе пропада един чудесен кадър — котаракът Базилио и лисицата Алиса бягат от горкичкия Буратино…

— Е, разбира се, ще изглеждаме нелепо… — започна да се оправдава той, но в този миг се вдигна автоматичната врата на гаража. Ама че физиономия направи естонецът, когато видя нашия маскарад…

За петнайсетина минути Гунар ни закара на гара Нижние Котли, където, все така перчейки се с глупашките бомбета, си купихме билети до гара Расторгуево.

Настанихме се в празния вагон на електричката с въздишка на облекчение и заговорихме почти едновременно като близки роднини, които маса време не са се виждали. Прибирайки театралния реквизит, Меркулов каза:

— Карай подред, Саша, и пести времето — имаме само двайсет и пет минути.

Разказах му за срещата с Касарин, за мама и за предсмъртното писмо на татко. Той ме слушаше с поглед, вперен някъде покрай мен, сякаш се прицелваше в някаква видима само за него мишена. И неочаквано, без връзка с онова, което му разказвах, попита:

— А как си с Рита?

Дори на родната си майка не бих могъл да призная, че обичам тази жена, ето защо сам се изненадах, когато се чух да казвам:

— Ами аз… тя… с една дума… решихме да се оженим… Но какво отношение има това към…

— Никакво.

Меркулов прочисти носа си, обърна се към прозореца, гледа трийсетина секунди застигащите се в далечината гори, след което тихо каза:

— Сега отиваме при генерала от армейското разузнаване Цапко. Иполит Алексеевич, бащата на Виктория Ракитина, чудесен човек. Той е предпоследната ми надежда да разоблича Касарин. В своите дневници Ракитин подробно описва престъпленията на този кагебист. Подробно, но без доказателства. Казаков и съучастникът му, неизвестният мъж в яке с качулка, са наемни убийци. Мадам Соя-Серко очевидно е любовница на Касарин. Много се съмнявам, че Казаков и тя ще дадат показания срещу него. Ракитин е сътрудничил на отдела за стратегически разбработки при Комитета за държавна сигурност и много пъти се е опитвал директно да се свърже с Андропов, дори преди това с Брежнев. Никой обаче не му е вярвал и цялата му информация е попадала в ръцете на Касарин. Там е работата, че самият Касарин, участвайки в задграничните операции — по наводняването на световния пазар с фалшиви пари, завладяването на страните, производителки на суровини, и така нататък, — си присвоява милиони във валута и използва фалшиви долари при командировките си в чужбина. Той е убил Мазер и Леонович, ще направи същото с Казаков (вече се опита) и което е твърде възможно, със Соя-Серко. А щом разбере, че ние разполагаме с така наречените дубликати на Ракитин, ще направи опит да се отърве и от нас. Сега купи тебе, прати по петите ни опашки, набучка навсякъде микрофони, използва услугите на Пархоменко и… на Грязнов.

В интерес на истината Костя с нищо не ме изненада, аз вече бях подготвен за нещо от тоя род. Имах усещането, че познавам Касарин от дълги години, най-малко десет, а бяха минали само два дни от срещата ни в дома на мама.

— Много е възможно и аз да съм направил грешка, като не предадох веднага по назначение дневниците на Ракитин. Вярвах и все още не губя надежда, че ще открием улики срещу тоя генерал. Но признавам, Саша, че толкова безцеремонна наглост не съм очаквал дори от нашите чекисти… Давам ти дума, че ако до края на седмицата не разкрия цялата тази банда, още в понеделник ще отида при Емелянов с материалите срещу Касарин и ще помоля да ме отстранят от това дело. Или ще приема предложението на Емелянов. Което фактически е едно и също.

— Какво предложение?

— Да стана заместник градски прокурор на Москва.

„Супер!“ — възкликнах наум и си представих катърската физиономия на Пархоменко, който от началник на Меркулов ще стане негов подчинен.

— Виждаш ли, Саша — продължи Меркулов сякаш в отговор на мислите ми, — аз лично не виждам нищо съблазнително в това предложение. Да се превърна в задръстен бюрократ, да стана част от партийната върхушка, да се боря за власт… Нашата работа, имам предвид следствената ни работа, е да разкриваме престъпления. — Той го каза така подчертано, сякаш правеше бог знае какво откритие. — Съветският народ, както и всички останали народи, има право да е защитен от убийства, грабежи и най-различни други злодеяния. Представи си, че се запалва къща, а ние знаем, че собственикът е бандит и мръсник. Трябва ли да махнем с ръка и да я оставим да изгори с всичките партакеши? А вътре има деца…

Меркулов се огледа настрани — освен нас във вагона седеше някаква селянка в старо кадифено палто, — извади цигарите си и запали.

— И на мен много неща не ми харесват в нашия живот, но аз нямам намерение да обявявам война на съветската система, аз съм просто един юрист по професия, следовател, и моята задача е да спасявам децата от горящата къща, а не да участвам във вълчата хайка на настървени помияри и импотентни управници…

Сърцето ми се сви. Меркулов заявяваше пред мен или по-скоро пред самия себе си такива неща, за които можехме да отнесем сериозна присъда, ако не и разстрел. Всъщност той ми имаше пълно доверие, но кой знае защо от това не ми беше по-леко и отново, както тогава в Лужники, почти физически усетих на плещите си прекадено тежко бреме.

— Гара Расторгуево. Следва спирка Горки Ленински — безразлично изгъгна глас по говорителя във вагона.

Тръгнахме с Костя към вратата. През прозорците на електричката видях един дореволюционен пейзаж: на високия хълм отсреща имаше старинни къщи с дворове, към които водеше от самата гара дълга дървена стълба.

Меркулов погледна часовника си:

— Ще трябва да успея и да отида за Льолечка в болницата…

 

 

„Строго секретно

До началника на

Отдел за специални разследвания

Генерал-майор от КГБ

др. В. В. КАСАРИН

СПЕЦДОНЕСЕНИЕ

Днес продължихме външното наблюдение на следователя от градската прокуратура К. Меркулов и на помощника му А. Турецки.

Двамата отидоха в прокуратурата към девет часа и до обяд престояха в следствената служба.

В 12 часа и 48 мин в Центъра постъпи телефонно съобщение от капитан Грязнов, че:

— началникът на следствената служба Пархоменко е провел оперативка с бригадата за по-активно издирване на убийците;

— Меркулов, Грязнов, Турецки и криминологът Мойсеев са обсъдили резултатите от получените заключения на криминалистичните и прочее експертизи;

— следователят Меркулов е споменал на Грязнов, че е установил коя е тази «Леся», записана в бележника на Куприянова — това е гражданката Алиса Фьодоровна Смитюк. Алиса Смитюк потвърди пред нас, че действително е продала на приятелката си полска козметика за 15 рубли, но така и не е получила парите.

В 13 ч. 01 мин. Меркулов и Турецки се отправиха с «Москвич» МЛС 48–33 към Лианозово на черния пазар за резервни авточасти. Обаче по пътя промениха маршрута и отидоха на Южното пристанище.

В 13:38 Меркулов, Турецки и шофьорът влязоха в автосервиза и скоро автомобил МЛС 48–33 бе приет за ремонт.

Както по-късно се изясни, Меркулов и Турецки бяха успели по някакъв начин да излязат от територията на сервиза и да заминат в неизвестна посока. От този момент нататък прекратихме наблюдението по независещи от нас обстоятелства.

Началник на 5-о отделение

майор П. Смолярчук 24 ноември 1982 година“