Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ямарка в Сокольниках, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Минка Златанова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Фридрих Незнански. Черният квадрат
Руска. Първо издание
ИК „Атика“, София, 2001
ISBN: 9564-729-130-0
История
- —Добавяне
4.
Пред централния блок на институт „Склифосовски“ бяха паркирани безразборно няколко линейки с надпис „Бърза помощ“. Тук докарват ранените от цяла Москва, за да ги закърпят и по-късно да ги изпратят вкъщи. Или да ги отнесат с краката напред в моргата в сутеренния етаж. Бяхме пристигнали в часовете за свиждане. Тълпата се стараеше да проникне в сградата през тясната странична врата. Двамата милиционери на централния вход пъдеха хората, вместо широко да разтворят вратите и за секунди да въведат ред. Гречаник кимна на сержантите и ние спокойно влязохме.
До гишето за информация във фоайето стоеше дебел мъж на неопределена възраст, облечен в измачкан сив костюм. Когато ни видя, дойде при нас и дрезгаво се представи:
— Майор Погорелов от МУР. Отдавна ви чакам.
От двама ни Погорелов избра мен, хвана ме под ръка и ме поведе към асансьорите. Докато се качвахме нагоре, той се наведе към ухото ми и лъхайки на чесън и снощен алкохол, прошепна:
— Получихте ли някакъв инструктаж? От „колегите“? Ония де, от Комитета?
Вдигнах рамене и също така шепнешком отговорих:
— Никакъв. Сега идваме от кабинета на Абрикосов. Той каза само да изчакаме, докато посъбере материали за тоя фирмаджия!
— Фирмаджията няма да проговори — дрезгаво отбеляза Погорелов. — Пет часа го разпитвах. Нали виждате резултата? — хвана се той за гърлото. — Не ми остана глас, прегракнах, а баровецът си е кукуряк! Нищо конкретно не казва. Сега при него е Рашилин!
В самостоятелна стая с табелка на вратата „Влизането на външни лица забранено“ седеше на леглото едър възплешив русокос мъж, пред когото бе изтеглена подвижната масичка, сервирана с болничния обяд в стандартни метални чинии. Лявата му ръка бе бинтована и висеше на гърдите в широка черна превръзка. Съдейки по недокоснатите чинии, болничната храна не харесваше на чужденеца. На белия стол до него седеше млад и мършав дългуч с рогови очила, който го разпитваше, придържайки на коленете си разтворена папка. Отначалото си помислих, че този Рашилин е подчинен на Погорелов и е от МУР, но не познах. Оказа се, че е капитан от Московското управление на КГБ и именно той води следствието по делото за убийството на Леонович и покушението срещу чуждестранния гражданин Мазер. Задавайки поредния въпрос, той старателно записваше отговорите в протокола за разпит. За да не му пречим, застанахме до прозореца. От тук се виждаше магазинът за радиочасти на „Садовое колцо“, чиято неонова фирма светна пред очите ни. Не се намесвахме в разговора на Рашилин с Мазер.
— И по кое време стана всичко това?
— Вече казах. Приблизително в десет и пет минути.
— С кого отидохте в ресторанта? С жена?
— И с жени, и с мъже — отговаряше Мазер на добър руски език с едва доловим акцент, очевидно нямаше нужда от преводач.
— Кажете, ако обичате, имената и адресите им — със сериозен глас помоли капитанът, записвайки вече нещо в протокола, макар че потърпевшият дори още не бе отворил уста да проговори.
„Какво толкова записва?“ — помислих си удивено.
— Ако не се лъжа, и на този въпрос вече отговорих на господин Погорелов.
— Може и да ви задаваме едни и същи въпроси, но ние с него сме от различни служби. Погорелов и МУР издирват убийците, а ние водим следствието. Вече ви разясних съветския закон — делата, свързани с чужденци, се водят от органите за държавна сигурност! — със спокоен глас, като робот каза Рашилин. — Моля, отговорете, господин Мазер!
— Добре, ще повторя: със служители от Търговската палата, УПДК и Министерството на външната търговия. Ние… как се казваше на руски?… поливахме сделка! Срещата беше протоколна и предварително съгласувана с ръководството, с господин Сушков — заместник-министъра на външната търговия на СССР. Можете да проверите!
Пропускайки последните думи покрай ушите си, Рашилин попита:
— Вие къде се намирахте, когато влезе непознатият?
— На масата. Настаниха ни недалече от басейна с каракуди. Не… как бяха? С… шарани!
— Можете ли да опишете външността на този мъж?
— М-м… не, за съжаление, не… Аз тъкмо произнасях тост. За дружбата. За взаимното разбирателство. За мира между Запада и Съветския съюз…
— А вашите сътрапезници — как ви се стори, — дали са го познавали?
— Не. Мисля, че не го познаваха. — Болезнена гримаса изкриви лицето на блондина и той леко докосна ранената ръка. — Освен може би Юрий Юриевич… покойният…
— Кажете, господин Мазер, участвали ли сте с Леонович в някакви сделки от, така да се каже, незаконен характер? — попита отривисто Рашилин и втренчи пронизващ поглед в чужденеца.
Той обаче не се уплаши и спокойно отговори, без да извръща очи:
— Не съм участвал в никакви сделки с господин Юрий…
Капитанът внезапно прекрати разпита и облягайки се на стола, уморено произнесе:
— Ваш ред е, другарю прокурор!
Прибра книжата си в кожената папка с надпис: „На капитан Рашилин от колегите по случай трийсетгодишния му юбилей“, стана, прошепна нещо на Гречаник и с отсечена крачка излезе от стаята.
Настъпи моят ред. Знаех, по-скоро се досещах, че КГБ и ОБРСС заедно или поотделно са започнали с Мазер някаква игра, чиито условия ми бяха неясни. Докато подреждах бумагите си и размишлявах с какво да започна, за да покажа класа на Гречаник, той самият ми показа класа. Взе да вади от модната си дипломатка „джунджурийките“ на Абрикосов — гребена с диаманти, кокаления комплект и други веществени доказателства. Мазер бегло ги погледна без видим интерес. След като подреди антиките на болничното шкафче, Гречаник зачете на глас показанията на шофьора от „Совтрансавто“, в които той твърдеше, че именно господин Мазер му е възложил да прекара торбичката със скъпоценни вещи през съветската граница.
А господин Мазер слушаше всичко това най-невъзмутимо и дълго мълча, след като Гречаник спря да чете и затвори папката. В стаята цареше пълна тишина, само някъде отвън се чуваше гукане на гълъб.
— Познавам госпожа Соя-Серко от няколко години — неочаквано заяви Мазер с безразличен глас. Това прозвуча още по-изненадващо, защото той започваше някак от средата. Трескаво грабнах химикалката и се заех да записвам показанията му дума по дума.
„Често я посещавах в разкошния й апартамент в района на Арбат — пишех аз, — където уговаряхме размяната на стоките. А с господин Леонович се запознах малко по-късно по препоръка на самата Алла Александровна. И пак в Москва, през есента на седемдесет и девета година. С него установихме делови, търговски отношения, които се състояха в следното: аз изпращах в СССР заедно с личните вещи на служителите в нашето посолство големи пратки от дамски шалове с ламе и еко палта, американски дънкови костюми, джинси френско производство, видеокасети, ръчни часовници «Ориент» и «Сейко» и други стоки. В замяна на това Леонович ми осигуряваше икони, картини, сребърни монети, различни религиозни принадлежности и антики. Всичко това аз изпращах в Европа с камионите на нашето посолство или прибягвах до услугите на «Совтрансавто». А шофьорите ми осигуряваше пак Леонович… Що се отнася до гребена с диаманти и комплекта от резбована кост, то аз купих тези антики от госпожа Соя-Серко в хотел «Украйна» в края на миналия месец. За да ги прекарам през митническия контрол, ми трябваше официален документ, че те нямат висока стойност и прочее. Ето защо Леонович ме заведе при свой познат, директор на оказионен магазин. За него не представляваше проблем да ми издаде такъв документ. Тогава госпожа Соя-Серко ни чакаше в колата си срещу магазина…“
След като записах показанията, зададох въпрос на Мазер:
— А познавате ли инженер Ракитин от Министерството на външната търговия?
— Как е пълното му име? — попита той.
— Виктор Николаевич Ракитин.
— Не, не познавам такъв човек — твърдо заяви Мазер.
И аз си помислих: „Да, но ако ти включа сега детектор на лъжата, дявол да те вземе, веднага ще ти се изпари тая твърдост“, а на глас тържествено и официално:
— Господин Мазер! Вашите действия се квалифицират по смисъла на член седемдесет и осем от наказателния кодекс като контрабанда. Наказанието е доста сурово — от три до десет години. Ако ни разкажете подробно за всички престъпления, които са ви известни, то по точка девета от член трийсет и осми можете да облекчите положението си…
Мазер ме погледна изпод вежди и неочаквано попита:
— Извинете, вие наистина ли сте прокурор? У нас толкова млад човек не може да стане прокурор…
Извадих служебната си книжка и я размахах пред очите му, за да прочете „Прокуратура на СССР“, изписано със златни букви.
Явно това му бе достатъчно, защото каза:
— В такъв случай искам да направя официално изявление! Тъй като ми се налага спешно да се върна в моята страна, готов съм да разкрия пред съветската държавна прокуратура… някои тайни сделки на западни фирми с шефове от вашето Министерство на външната търговия, както и… с едно друго ведомство!
Чак сърцето ми подскочи при тези думи.
— Господин Мазер, можете да разкажете на мен всичко, което сметнете за нужно.
Мазер огледа присъстващите, давайки да се разбере, че иска да говори с мен насаме, и аз тъкмо реших да отпратя Гречаник и майор Погорелов, но Гречаник подскочи напред като петел и каза:
— Другарят Турецки не е прокурор, а следовател, дори стажант-следовател! По надзора за дела от такава категория като вашето има специален прокурор за чужденците, името му е Фунтов!
Мръсен копелдак! Задъхах се от ярост — защо говори глупости и ми мъти водата!!!
— Тогава това променя нещата — тутакси заговори Мазер, — настоявам за среща с господин Фунтов, в случай че не може да ме приеме главният московски прокурор.
Бях готов да го удуша тоя проклетник Жозеф, но сдържайки злобата си, започнах отегчително да обяснявам, че както е казал самият Ленин, нашата съветска прокуратура е единственият в страната орган на единоначалство, че разговорът с мен е равностоен на разговор със самия главен прокурор. Че у нас няма курска или калужка законност, което пак е казал другарят Ленин, а има една-единствена законност и тъй нататък… Но Мазер вече не ме слушаше, повтаряйки:
— Моля ви, уредете ми среща с вашия главен прокурор или поне с другаря Фунтов! Моля ви, уредете ми среща с…
Междувременно извади изпод възглавницата си листове, прегънати на три, размаха ги, след което отново ги пъхна, мръщейки се от болка.
Побеснял от яд, аз го накарах да се подпише в протокола, оставих Гречаник да се погрижи за безопасността му и тръгнах с дебелия Погорелов за прокуратурата. Там трябваше да ме чака Меркулов.
Влязохме в кабинета. Меркулов разговаряше по телефона с необикновено тревожен глас.
— Вие ли сте дежурният лекар? С вас говори Меркулов от градската прокуратура… И в какво състояние е Мазер? Да, да, чужденецът!
Затваряйки след себе си и втората врата, двамата с Погорелов се заковахме на място, заслушвайки се в разговора на Меркулов с дежурния лекар. Под краката ни започнаха да се образуват локвички от разтопения сняг.
— Моля… Как така в тежко състояние?! Каква операция му предстои? Докторе, явно го бъркате с някого. Моят помощник току-що го разпита… Кога се случи това?
След като изслуша онова, което му казаха, Меркулов замръзна със слушалката в ръка. От мембраната се чуваха сигнали за свободна линия…
— Ама че негодници — замислено произнесе той, — изглежда, и него ликвидираха…
— Как „ликвидираха“?! — възкликнахме едновременно с Погорелов.
Ние наистина не проумявахме как е възможно Мазер да е в тежко състояние, нали преди трийсет минути го бяхме видели, макар и не в цветущо здраве, но пък и не на смъртно легло?! Навярно в момента ние с Погорелов имахме вид на пациенти от психиатрията „Проф. Кашченко“, пациенти, които далеч още не са за изписване…
— Надявам се, че поне колата не сте освободили? — Меркулов погледна червената потна физиономия на Погорелов.
— Не.
— Тогава да тръгваме! — Като грабна балтона и нахлупи калпака си, той излезе в коридора.
След двайсет и пет минути бяхме в института „Склифосовски“.
— Докторе! Как е Мазер?
Лекарят, който излизаше от операционната придружен от две сестри, се поспря на вратата и отговори на Меркулов:
— Умря… Без да дойде в съзнание… Нищо не можахме да направим…
— Какво му беше? Аз съм следовател, ето картата ми. Какво му беше, можете да не криете от мен?
— Защо да крия? Елате…
Хирургът изчезна зад безшумната врата, ние го последвахме.
Мазер все още лежеше на операционната маса. Не можах да го позная — лицето му беше измъчено и мъртвешки бледо, устните — сини, очите — хлътнали. Меркулов се наведе над него.
— Най-вероятно отравяне — каза хирургът, срещнал въпросителния му поглед, — мисля, че от циановодород. Утре ще разберем със сигурност. Аутопсията ще покаже, засега това е най-точната област на съвременната медицина!
Няколко минути по-късно, след като разговаряхме набързо със сестрите, санитарките, лекарите и Гречаник, ние вече знаехме какво се беше случило в самостоятелната стая, където беше настанен Мазер.
Не само ние с Погорелов бяхме оставили Гречаник „на пост“. Същото нареждане той получил и от капитан Рашилин, който му обещал да изпрати свои хора към девет часа. Но търпението на лейтенанта стигнало само за десет минути, след което той извикал сестрата и хукнал към автомата на партера, за да се обади на някаква своя позната. Сестрата също не се оказала от търпеливите, тя пък се отлъчила „за минутка“. И това било напълно достатъчно. През тази „минутка“ в стаята влязла процедурната сестра — донесла на Мазер болкоуспокояващо средство. Изчакала, докато той изпие лекарството, излязла от стаята и се отправила към служебното стълбище. Според описанието на случайни свидетели тази процедурна сестра била тъмнокоса, под трийсет години, с ярко изразени черти на лицето и дълбоки тъмни очи… Но такава сестра в отделението нямало. Това се разбрало едва когато в стаята се върнала истинската сестра. Тя видяла, че болният не е добре, и премерила пулса му. „Изглежда, е колабирал — казала на влезлия Гречаник, — останете тук, ще изтичам за лекаря.“ След броени минути цяла армия ескулапи се събрали край леглото на Мазер. Но било вече късно…
Слушайки тези обяснения, Меркулов кипеше от възмущение. Не открихме заявлението на Мазер до московския прокурор. То беше изчезнало заедно с „процедурната сестра“.
Меркулов набра 02, извика следствено–оперативна бригада от ГУВР и извести „колегите“, все пак това дело спадаше към тях. Изчакахме идването на следователя Боровик, дълъг глистообразен момък, и напуснахме първо отделение на института „Склифосовски“. Меркулов бързаше. Предстоеше ни обиск у мадам Соя-Серко, така че шефът не искаше и там да ни изненада поредният провал…