Фридрих Незнански
Черният квадрат (44)

13.

Когато позвъних в апартамента на мама, беше вече десет часът. Отвори ми Павел Семьонович Сатин, на лицето му се изписа искрено удоволствие. Започнах да се извинявам за късното идване, но моят така наречен пастрок замаха с ръце и ме повлече към хола. Разцелувах се с мама. Тя беше някак бледа, а ръцете й — ледени. Навярно от половин година не бях я виждал. Въпреки това тя си беше все така младолика — дребна и тъничка като момиче, в светло поло с обърната яка.

— Хайде, Саша, гаврътни една наказателна, а после ще хапнем — кой знае защо се суетеше Сатин. — Ох, пък и аз! Запознайте се, това е Василий Василиевич Касарин, твой колега.

Василий Василиевич стана от фотьойла, дълъг и скован, сякаш глътнал бастун, и без да се усмихва, ми стисна ръка като с клещи, при което каза:

— В известен смисъл.

— Какво „в известен смисъл“? — не разбрах.

— В известен смисъл колега.

Тъпи гатанки. На мен и бездруго ми се беше подула главата от тежкия ден, а и бях ужасно гладен. Сатини сервираха вечерята на ниската стъклена холна маса. Мама никога не бе блестяла с кулинарно усърдие — така и сега ни бе предложен обичайният сатински асортимент от дефицитни деликатеси — филе от черноморска пъструга, черен хайвер и всевъзможни колбаси и салати. Шляпнах на една филия две-три колела хамбургски салам, сложих отгоре няколко резенчета кисели краставички и насърчаван от Сатин, изпих наведнъж чашата с водка. Едва си поех дъх, тази „огнена вода“ направо ме подпали. Павел Семьонович започна с висок глас да разказва нещо, понятно единствено на самия него, мама току скачаше от масата — я за пепелник, я да усили или намали музиката.

По едно време се усетих, че се смея без причина — проявяваше се комбинираното действие на „огнената вода“ с гърмящата смес от водка и лужниковска бира.

Касарин не вземаше участие в разговора, но аз забелязах острия поглед, с който проследява всяко ставане на мама. Имаше интересно лице — сухо и младолико, със зелени студени очи.

Без видима връзка с онова, което говореше Сатин, той неочаквано се обърна към мама:

— Елена Петровна, ние бяхме големи приятели с Борис Борисович Турецки. Но вие, разбира се, помните…

За секунда, не, за част от секундата мама замря, а после, притискайки длан до гърдите си, възкликна:

— Какво говорите, драги Василий Василиевич?! Нима сте познавали Борис? Боже мой, колко отдавна беше това! Знаете ли как загина? В ужасна катастрофа! Разкажете ми нещо за него!

Касарин си наля малко коняк и облягайки се назад във фотьойла с чашата в ръка, за пръв през цялата вечер се усмихна. Аз дори поизтрезнях от неговата усмивка, която тутакси му придаде вид на озъбен плъх, изскочил от канал. Той прекара свободната си ръка по долната част на лицето, сякаш да изтрие гнусното изражение…

Мама бъбреше оживено с госта, дори си спомни, че баща ми й е разказвал за тяхното приятелство… ох, не, не е много сигурна, но трябва непременно още веднъж да се съберат, дори със семействата, нека някой път да им заповяда на гости със съпругата… Как не, разбира се, че ще се порови в снимките… По някое време се сепна — „имате си мъжки разговор, аз ще се оттегля, няма да ви преча. Сашенка, ела после да ми се обадиш след…“.

Сатин непрекъснато доливаше чашата ми с ужасната „огнена вода“, но аз вече се контролирах: първо, изядох огромно парче масло и, второ (което всъщност беше първо), изтичах до тоалетната и бръкнах в гърлото си, за да повърна. Повече от ясно беше, че този мой „колега“ ще поиска нещо от мен, не току-така Павел Семьонович ме поеше толкова радушно. Едно театро вече изиграх тая сутрин на Льоня Пархоменко; може би и вие се натискате? На драго сърце, готов съм да ви баламосвам, докато паднете под масата.

Страхотен чешит беше тоя Касарин! Отначало дори ми хареса — без никакви заобикалки ми показа служебната си карта, сиреч представи се. Важна птица — генерал-майор от държавна сигурност! Хубав „колега“!

Сатин, тананикайки си под нос един мотив от „Царицата на чардаша“ — любовта такава глупост е голяма, — отиде в кухнята да запари чай по специална китайска рецепта, а Василий Василиевич, впервайки в мен немигащи очи, произнесе:

— Имам с вас, Александър Борисович, един поверителен и същевременно съвсем официален разговор. — И като видя, че аз само свивам рамене, продължи: — Вече споменах, че бяхме приятели с вашия баща, по едно и също време завършихме аспирантура в университета. Той беше в икономическия, а аз — във философския факултет. Нямам навик да хваля хората, но баща ви, Саша, беше изключително умен и способен. Често се срещахме на „Моховая“, понякога и в Ленинската библиотека. Обсъждахме Маркс, Ленин и… Сталин, размишлявахме за социализма. Попивахме, тъй да се каже, азбучните истини, станали за нас смисъл на живота. Няма да крия — не всичко вървеше гладко, не всичко беше ясно… Но без това не може…

Интересен ми беше този човек, седнал насреща ми в дълбокия кожен фотьойл, но не го разбирах накъде клони…

— Трябва да се проумее, Александър Борисович — продължи той, — че борбата в обществото никога не е затихвала. Тя се води дори сега, докато пием с вас коняк. Светът е разделен на два враждебни лагера — червен и бял, лагера на социализма и лагера на империализма, извинете за шаблона. А в борбата има само един победител. Маркс е доказал, че ще победят червените. И аз му вярвам. Но много повече вярвам на нашия сънародник Улянов-Ленин, който откри един забележителен закон: „Диктатурата на пролетариата е неограничена от каквито и да било закони власт, която се опира на насилието.“ Разбирате ли — на насилието! Времето само размести акцентите. Отначало вместо диктатура на пролетариата възникна друго понятие — партия, комунистическата партия. Сега научното разбиране се разви по спиралата нагоре, от което следва, че диктатурата принадлежи на нас — Държавна сигурност! Ние сме партия в партията, защото сме много по-организирани и по-образовани от общия състав на партията. КГБ е авангардът на КПСС!

На вратата се подаде главата на Сатин, но тутакси изчезна при думата „КГБ“.

— Искам да изградя нашия разговор на абсолютно реалистична почва. — Василий Василиевич наля коняк, този път само на себе си, и то доста внушителна доза. — Отначалото смятах да ви поканя на разговор в моя кабинет, но после реших, че е най-добре да се срещнем тук. Добре се познавам с вашия пастрок, а най-важното — бях приятел с баща ви. В известен смисъл нося морална отговорност за вас.

Касарин се изправи с целия си ръст и пронизвайки ме с поглед, попита:

— Въпросът стои така — вие с нас ли сте или против нас?

Аз също се понадигнах от мястото си и удивено възкликнах:

— Не ви разбирам, Василий Василиевич! Нима не съм с вас? Прокуратурата е частица от партията, значи съм с вас!

Лицето му стана мрачно, сякаш някой го бе шамаросал.

— Прокуратурата е най-обикновен придатък. Какво значение имат вашата прокуратура или Министерството на правосъдието? Ние сме ги създали, за да изгребват помията. Аз ви говоря за КГБ, за нашата нова съвършена партия, която най-после дойде на власт! Ленин и болшевишката партия завоюваха Русия, КГБ и Андропов — ние — ще завоюваме целия свят!

Реших, че му хлопа дъската, че имам пред себе си пациент на института за душевноболни „Сербски“, като студент ги бях виждал всякакви на практическите занятия по съдебна психиатрия при професор Боброва. Но какво общо имах аз с всичко това?!

Касарин отегчено поклати глава й неочаквано каза със съвсем различен, делничен тон:

— Може би не се изразявам ясно? В прекалено висок стил? Добре, ще минем директно на въпроса, кратко и ясно. Съгласен ли сте да работите за КГБ? Тоест за мен? Аз ще се заема с формалностите… Пред вас се откриват перспективи, за каквито дори не можете да мечтаете, докато сте в правосъдието. При нас има командировки и работа в чужбина, достъп до реалната власт и реалните ценности. Бих ви взел веднага при себе си, но нямам тази възможност — нашият правилник не го разрешава. Първо трябва да проучим, да проверим кадрите на дело и чак след това да ги поканим на работа при нас. Аз отдавна ви наблюдавам, прегледах досието ви в спецотдела на Московския университет. Ние имаме нужда от интелигентни хора, сега вече не приемаме простаци и селяци в органите. За мен интелигентността не е социална принадлежност, а състояние на душата. И така, какъв е отговорът ви?

Просто бях стъписан. Какво толкова им харесах, че сутринта Пархоменко, а сега и тоя генерал ме сваля за сътрудник. Ако беше дошъл на комисията през април за разпределението на младите специалисти и ми беше предложил работа в КГБ, щях да подскачам от радост, сякаш че съм ударил шестица от тотото. А той фактически се опитва да презавербува служител от прокуратурата за някакви свои тайни цели и вече половин час, ако не и повече, ме заглавиква с тия глупости. Все пак попитах:

— Какво трябва да правя?

Касарин сдържано се усмихна. Гадният плъх отново се мярна за секунда и изчезна…

— Аз ръководя операцията „Експорт“. Чували ли сте за нея?

Свих рамене.

— „Прекопаваме“ Министерството на външната търговия и всички търговски представителства в чужбина. Докато синът на Брежнев ръководеше външнотърговските операции, той внедри в нашите подразделения отявлени мошеници. Те се грижеха само за себе си. Не мислеха за родината, за интересите на народа и държавата! Стигна се до сделки с американски, канадски, японски и най-различни други фирми. Много пари, милиони във валута изтекоха от хазната… Засега няма да вземаме от прокуратурата делото на Ракитин. Но аз трябва да съм в течение на всяка следствена стъпка. Друг въпрос е, ако този случай приеме нов обрат — например да се открие някаква връзка с чужбина… Тогава веднага ще взема делото при себе си…

— Василий Василиевич, защо не поговорите за всичко това направо с Меркулов?

— Меркулов работи само за ЦК, не иска и да чуе за контакти с нас. Той вече влезе в конфликт с КГБ по едно друго дело и административният отдел на ЦК подкрепи него, а не нас. Изобщо политиката тук е доста сложна. Савинкин и Емелянов се страхуват от увеличаващата се власт на КГБ и правят всичко възможно да изведат на преден план ролята на Прокуратурата на СССР. Днес получих сведение, че Малков е свален от длъжност и за нов прокурор на Москва Юрий Владимирович е одобрил… Емелянов.

Хич не ми пукаше кого са назначили за нов прокурор. Предостатъчни ми бяха и моите си проблеми. Мъчех се да си представя как би постъпил на мое място Меркулов. Да речем, първо ще извади носната си кърпа и дълго ще се секне. После пак така дълго ще се кашля. Накрая такива ще ги наговори на тоя плъх, че той ще се завре в дупката си и няма да помисли повече да се показва. Това, разбира се, беше пресилено, но знаех със сигурност, че Меркулов би намерил изход от положението. А аз не виждах никакъв и затова пак попитах:

— Та какво конкретно трябва да направя, Василий Василиевич?

— Преди всичко трябва да кажете само три думи: „да, съгласен съм“. Второ, да подпишете декларация… И трето, да отговаряте искрено на всичките ми въпроси и да ме информирате за хода на следствието по делото на Ракитин…

Насилих се да кажа:

— Да, съгласен съм…

Касарин извади от вътрешния джоб на светлосивото си сако лист, сгънат на четири, разтвори го и го сложи пред мен.

„ДЕКЛАРАЦИЯ

Аз, Александър Борисович Турецки, род. 1957 г. в гр. Москва, ръководен от висшите интереси на съветската държава, доброволно се съгласявам да работя за органите на съветската държавна сигурност и да изпълнявам само личните инструкции на началника на 3-и отдел на Главно управление «Т» при КГБ на СССР генерал-майор др. В. В. Касарин. Разяснено ми е, че в случай на разгласяване на държавна тайна и укриване на сведения, важни за държавата, може да бъда подведен под наказателна отговорност по чл. 64 от НК на РСФСР, включващ и висша мярка на наказание — разстрел.

А. Турецки

Москва, 23 ноември 1982 г.“

Извадих писалката си и подписах своята смъртна присъда. Нали се готвех да „разглася“ всичко това на Меркулов още при първия удобен случай. Освен това в следващите трийсет секунди трябваше да, бъда изпратен на разстрел за „укриване“ на важни сведения, тъй като на въпроса на Касарин дали сме намерили копия от записките на Ракитин, аз отговорих с твърдо „не“.

Не знам дали той ми повярва, но взе декларацията, пак я сгъна на четири и я прибра във вътрешния джоб. Колкото и странно да е, изпитах облекчение. Тоест влязох в ролята на доносник и предател. Но всъщност бях двоен агент, Джеймс Бонд. Единият от моите „господари“ беше този генерал от КГБ. Другият… Кой беше другият? Меркулов? Аз самият? Но това вече нямаше значение. Кръстосах крак върху крак и бодро, доколкото бях способен, попитах:

— Значи ме прикрепвате към Меркулов?

— Не съм се излъгал във вас. Умен сте — отбеляза сериозно Касарин. — Точно така. Направете го прозрачен на всяка цена. Аз трябва да знам всичко ново пет минути преди Коля Савинкин. Ще бъде добре както за вас, така и за мен, ако се справите с тази задача и ми кажете къде са копията от записките на Ракитин.

— Вие ще получите звание Герой на Съветския съюз, а аз орден „Червено знаме“ — изтърсих и се удивих от своята наглост. Явно алкохолът си казваше думата. Благодарение на него се държах дръзко и най-спокойно гледах Касарин в безсрамните очи.

— Не сте далеч от истината! — подсмихна се той, без да отмества поглед.

— Василий Василиевич, давате ли ми гаранция, че няма да си имам неприятности в прокуратурата?

— Давам.

— И коя е тя?

— Моята честна дума. Честната дума на един генерал от КГБ.

Вдигнах вежди като палячото от едноименната опера на Леонкавало.

— Имате ли друга алтернатива, Александър Борисович? — мазно попита Касарин.

Мъркайки си мотива от „Царицата на чардаша“, в хола влезе Сатин с поднос в ръце, на който беше подредил всичко необходимо за чая плюс три чинийки с киевска торта…