Фридрих Незнански
Черният квадрат (37)

6.

На вратата се появи красива, по-скоро ефектна брюнетка. В елегантен светлосив кожух и белоснежен ажурен шал, с черна изящна чантичка в ръце и белозъба усмивка на уста, кадифените й очи излъчваха дружелюбност и симпатия. Намразих я на секундата.

— Името ми е Соя-Серко. Всъщност трябваше да дойда при Барков. — Алла Александровна приседна на стола и с любопитство заоглежда кабинета. Същевременно и мен. Като мебел. — Казаха ми, че моето дело сега е у Турецки. Вие ли сте?

Беше ми антипатична и нямах намерение да любезнича с нея. Измъкнах от папката на делото лист номер 13, списъка на познатите, които потърпевшата лично е назовала при първия разпит в милицията. Според нейните показания всички тези хора по един или друг начин са се интересували от колекцията й.

— Бих казал, че в известно отношение списъкът ви е еднопланов. Всички тук са музейни работници, специалисти, колекционери. Но вие навярно сте се срещали и с хора от друг сорт. Случвало се е да продавате, разменяте, купувате някои вещи от вашата колекция. — Това всъщност не беше въпрос, а твърдение, ето защо не изчаках отговор и продължих: — Предполага се участието на други лица, посредници, прекупвачи, спекуланти. Прав ли съм или не?

Соя-Серко почти непресторено въздъхна, извади пакетче „Малборо“ и запали спокойно. Но аз интуитивно усещах скритото й напрежение — не ми предложи цигара, значи импулсивно запали, от вътрешно вълнение.

— Съвършено прав сте, Александър Борисович. Но в наше време може ли без услугите на разни хитреци? Няма да има живот, земята ще спре! Какво да правя?! Грешна съм, уважаеми, налагаше се и да доплащам, и самата аз да правя услуги! А как иначе?

Алла Александровна възприе доверителен тон и разбрах, че няма да проговори. А и аз не съм Меркулов, за да намеря начин как да я пречупя. Тя ми предложи цигара и не защото се усети, а просто така. Значи се бе окопитила и можеше вече както си иска да баламосва неопитния следовател.

— Пък и това положение е не само с колекциите — човек не може да свърши нищо сериозно, ако не наруши някое правило! Каквото и да решиш да направиш, у нас все не може, забранено е! И излиза, че всички всичко трябва да нарушават, нали така? На всяка крачка четеш инструкции — забраняват, усложняват — и с всеки изминал ден стават все повече и повече. А цените растат. Опитай да си доставиш някоя хубава антикварна вещ…

Ах, колко сме откровени и безгрижни! Не ни трябва вашето театро, мадам Соя-Серко, кажете ни нещо конкретно! Слушах я и си мислех как по-умело да я подпитам за Леонович и прибалтиеца, за да не проваля цялото дело. Всъщност нищо не знаех за този Юрий Юриевич — кой е той и какъв е. Затова попитах:

— А защо в списъка ви го няма Юрий?

Не, не се смути. Само ме погледна с кадифените си очи, които изведнъж някак изсветляха и погледът им стана остър и недоброжелателен.

— Кой Юрий имате предвид?

— Това вече сама ще решите — съумях да се измъкна, — той е ваш познат, а не мой.

— Задавате ми гатанки — намръщи тя носле. — Че кой ли може да е тоя Юрий… май не си спомням.

— Искате да кажете, че нямате нито един познат с това име?

— А-а, не, защо — помъчи се Соя-Серко да се усмихне безгрижно, — навярно имам. Но в момента не мога да си спомня.

— Трябва да си спомните. Не настоявам, само ви съветвам. В края на краищата вашата колекция е открадната и би трябвало да сте заинтересувана не по-малко от мен това престъпление да бъде разкрито. Какви ценни антики са отнесли, събирани с години! Едва ли не от миналия век!

— Дори от по-миналия — горестно врътна изящния си профил потърпевшата, — още бащата на моя свекър е започнал да я събира.

— Толкоз повече! Затова ви питам, имате ли някакви подозрения? В смисъл, някаква идея?

— Знаете ли, нека да си помисля още малко. У дома. Ще се помъча да си спомня.

— Помислете — казах важно. — А междувременно ние още веднъж… ще проверим всичките ви познати… от списъка. Трябва да търсим — няма как! Ето и Попович пише жалби по ваша молба.

— Кой Попович? Какви жалби? — трепна Соя-Серко, сякаш не разбираше за какво става дума.

Това смущение ме изненада. Имах чувството, че не се преструва, а наистина нищо не знае за жалбата.

— Кой Попович ли питате? Ами че у нас има само един Попович, космонавта. Вижте жалбата му, на лист петдесет и три от делото — и измъкнах с два пръста от неподшитите книжа жалбата на космонавта — на половината страница бяха изредени заслугите на Павел Попович: два пъти герой на Съветския съюз, заслужил космонавт, депутат, председател на федерация в Комитета за физкултура и спорт, председател на асоциацията за дружба на СССР с някаква мижава наша африканска колония.

— Ох, какви ги говоря! — възкликна Алла, дори се плесна по челото. — Ами разбира се, че се обаждах на Павел — помолих го да ми съдейства, да ходатайства пред… Но това беше отдавна, малко след кражбата на колекцията… Каква глупачка съм! Помолих човека за помощ, а сега отричам!

И тя се усмихна с предишната подкупваща белозъба усмивка. Но аз останах с впечатлението, че не е много сигурна в твърденията си.

— Случва се… Така че ще чакам да се обадите, нали? — Стараех се да запазя добри отношения с приятелката на знаменития космонавт.

— За тоя Юрий? — попита тя, здраво стискайки ми ръка.

— Не само. Изобщо във връзка с този кръг от вашите познати.

— Да-да, разбирам.

— Чудесно, тогава доскоро виждане!

Соя-Серко излезе, а аз набрах телефона на мама. В слушалката дълго се чуваше продължителният сигнал и започвах вече да се тревожа дали не се е случило нещо… Най-после мама се обади със запъхтян глас:

— Да, моля…

— Аз съм, мамо…

Гласът й стана по-топъл:

— Сашенка, сине, чакаме да се обадиш! Толкова пъти те търсих… А тебе все те няма… Ела ни довечера на гости!

Придържайки слушалката с рамо, прибирах в папката книжата по делото на Соя-Серко.

— Защо така изведнъж? — попитах, знаейки, че майка ми не е любителка на официалните вечери. — По какъв случай? Какъв е поводът за тази вечеря?

— Ами затъжихме се за тебе, сине, това първо, нали отдавна не сме се виждали…

— А второ?!

— Павел Семьонович, знаеш, все ми натяква: къде се загуби Саша, защо не идва. Пък и иска да те запознае с един свой приятел… Във връзка с работата ти. Той е важен човек, може да те уреди на хубаво място. С добра заплата… С перспективи… Много по-висока от сегашните ти сто и четиридесет…

Ядосах се. Мразех да ми се бъркат в работата — малка заплата и прочее.

— Знаеш ли, мамо, нямам време. В момента имам една делова среща, после друга, така че не ти обещавам.

— Саша! Много те моля! Направи го заради мен! Ела!

Понякога в гласа на майка ми се появяваха такива драматични нотки, че не можех да й устоя и казах:

— Добре, но ще закъснея. Ще дойда някъде между девет и десет часа. Става нали?

— Става — повтори мама и аз затворих.

Всъщност моята майка, вече петдесетгодишна жена, е още като дете — няма собствено мнение и вечно се води по ума на другите.

След минута излязох от кабинета, а след още една — от новата сграда на следственото управление при Московската градска прокуратура. Бързах за срещата с Меркулов. Мокрият сняг, завалял от сутринта, все още не спираше. Вървях по „Новокузнецка“ в посока към станция „Павелецка“. По „Садовое колцо“ се образуваха локви от разтопен сняг. Колите се движеха бавно като костенурки. Работници в рефлекторно жълти жилетки скачваха за колесарка един ударен Москвич, за да го откарат в гараж.