Фридрих Незнански
Черният квадрат (25)

19.

… Милиционерската волга с Шура Романова и двамата й помощници бе стигнала бързо до разклона на Рязанското шосе и сега чакаше на банкета повече от десет минути. Шура ядно псуваше — никакви не се виждаха нито Грязнов, нито Казаков, а вече наближаваше десет часът! Пък и имаше защо да се ядосва. Смяташе, че ще прекара неделната вечер с мъжа и синовете си, а оня риж дявол обърка всичките й планове, изстреля я от къщи и се запиля някъде на майната си. По някое време тя изсъска срещу помощника си, побесняла от злоба към Грязнов:

— Ах, ти, куче краставо! Ако не намериш Казаков до десет, ще те разжалвам в участъков милиционер!

За да защити приятеля си, Красниковски се опита да намери обяснение:

— Май на Слава нещо му се е объркал кадрилът.

Шура се озъби:

— На лошия танцьор все му пречат топките! Едва ли ще се появи и през следващото денонощие. Чакаме още най-много петнайсет минути и си отиваме.

По околовръстната магистрала се носеха леки коли и автобуси. Расте, расте столичният автотранспорт. Всеки ден из Москва кръстосват не по-малко от милион автомобила…

Неочаквано заваля кос проливен дъжд, примесен със сняг.

Във въздуха се засили характерната за тези места миризма на амоняк, остра и противна като котешка пикня. Тя идваше откъм химическия завод при Южното пристанище.

— Вече е десет без две, а тоя „крал на хиподрума“ сякаш вдън земя пропадна! — Романова уморено се облегна назад — седеше на предната седалка до шофьора.

Майор Красниковски, капитан Потьохин и старшината на волана мълчаха. Знаеха, че е най-добре да не се обаждаш, щом началничката не е в настроение, иначе ще обереш калая.

Преследване! Колко романтика е заложена в тази дума! Например по гладкото, почти пусто шосе се носят една след друга две коли. Стремителни завои. Ръце, вкопчени във волана. Внезапна картечна престрелка. Кръв. Нито един екшън не минава без подобни кадри. И ние, зрителите, гледаме без особено удивление как филмовите герои се преследват, бягат и застигат, стрелят и падат, облети в кръв. В живота обаче всичко това не е така ефектно — налага се да стоиш и да чакаш неизвестно какво. Да дишаш тая миризма на пикня. Да пилееш напразно часове от живота си.

— Другарю подполковник! Другарю подполковник! Вижте! Май това е той! — възкликна старшината.

Откъм Москва наистина се зададе кавалкада. Отпред мощен мотоциклет „ИЖ“, следван от червен фолксваген, доста забележима кола за нашите места. Те профучаха така стремително, че никой не успя да види номерата им. Зад тях се носеше с не по-ниска скорост синя жигула.

Радиото запращя:

— Първи! Първи! Аз съм Втори! Застигам го! Тръгвайте!

Това беше промененият от говорителя глас на Грязнов.

Романова дрезгаво изкомандва:

— Бързо след него!

Старшината включи на скорост и даде газ. Кафявата милиционерска волга с форсиран двигател полетя напред…

 

 

… Пътят между Алпатиево и гара Фруктова беше прав и с лек наклон. Отляво по посока на движението се простираше до хоризонта равно поле. Отдясно се нижеше гъста гора. Именно на тази отсечка екипът на Грязнов почти настигна фолксвагена на Казаков. Още едно-единствено усилие, и „кралят на хиподрума“ щеше да им падне в ръцете! Те обаче не забелязаха веднага мотоциклестиста, който беше спрял на банкета и се преструваше, че човърка нещо в мотора.

Гаибов, шофьорът на жигулата, понамали скоростта и тутакси по колата изчаткаха куршуми. С крайчеца на окото Грязнов успя да забележи, че проклетият мотоциклетист стреля от коляно, и изруга. Посипаха се като грах парченца стъкло, Гаибов се кандилна и захлупи лице на коленете му.

— Слава! Газ! — подвикна от задната седалка старши лейтенант Нагорни и в следващия миг се свлече на пода.

Как е успял да сграбчи волана, да достигне с крак педала на газта и същевременно да сгуши глава зад приборното табло, Грязнов не можеше да си обясни. И по-късно, когато разказваше за това, все се чудеше откъде се е взело у него такова умение в тая екстремна ситуация.

— Шура, Шура — изкрещя той, — обстреляха ни!

Но радиостанцията мълчеше…

Изведнъж колата се поднесе, завъртя се няколко пъти около оста си и с угаснал двигател се спря на банкета, полегнала на една страна…

… Когато минаха през фаталното място, Романова не видя мотоциклетиста — той отдавна беше изчезнал. А и жигулата на Грязнов трудно можеше да се забележи в този проливен дъжд.

— Отбий надясно, Кузмич, онова там е нашият Слава! — подвика Шура.

Грязнов изтича насреща им и когато спряха и Романова спусна стъклото, яростно каза:

— Онова копеле мотоциклетистът рани Гаибов и Нагорни, а фолксвагенът избяга! Извикайте „Бърза помощ“ и ДАИ! По-скоро!

С всяка изминала секунда изчезваше надеждата да заловят „краля на хиподрума“. Още повече че първо трябваше да се справят с въоръжения мотоциклетист, който прикриваше бягството на Казаков и неговите помощници.

Пристигнаха една линейка и кола на „Пътна помощ“. Санитарите прибраха ранените оперативници и линейката веднага потегли към районната Луховицка болница. Проблемът с жигулата беше доста по-труден: двете десни гуми и радиаторът бяха надупчени от куршуми.

Грязнов трябваше да продължи с волгата на Романова, седна отзад при Красниковски и Потьохин. Потеглиха в мрачно мълчание.

Тъкмо отминаха гара Фруктова и стопанските сгради на совхоз „Грачево-Горки“, и се случи нова неприятност. В купето замириса на изгоряло масло.

— Ах, твойта мама мръсна! — избухна шофьорът. — Спукала се е тръбата на маслото!

Наложи се да спрат и да чакат помощ от местната милиция. Романова се извърна към своите подчинени на задната седалка и се опита да ги ободри:

— Ей, кво сте се оклюмали?

А когато погледна Грязнов, весело се разсмя: от косата по челото му се стичаше струйка вода и смешно капеше от връхчето на орловия нос — кап, кап, кап.

— Голям образ си, канарче! — възкликна тя и взе от ръцете му контешкото каскетче: на две места в кожата имаше дупки от куршуми. — И как така не са те закачили?

Слава се уплаши със закъснение и се хвана за тила. Шура се пресегна над облегалката и го придърпа към себе си.

— Е, поодраскало те е — тихо каза тя, като поразрови косата, после го целуна по щръкналия риж кичур на темето.

 

 

Тази вечер дежурен в Луховицкото районно отделение беше капитан Галкин. С него на смяна застъпи лейтенант Федосов, който щеше да обслужва телефоните, телетайпа и радиостанцията.

В 22:20 зазвъня един телефон. Федосов с привично движение вдигна слушалката. И по това как нервно започна да пише в дневника за произшествия, Галкин разбра, че се е случило нещо сериозно. Надникна над рамото му: в района е извършено нападение над оперативна група на МУР.

— Съобщи в Москва и изпрати хора на мястото! — нареди кратко той и се зае да върти шайбата на другия телефон. Трябваше незабавно да докладва на началника. Междувременно видя през прозореца как оперативните работници наскачаха в колата и тя с остър завой изчезна зад ъгъла.

Докато Федосов работеше на телетайпа, Галкин седна пред радиостанцията да уведоми съседите. След това даде поръчка за телефонен разговор с Москва, с Главното управление, и току подканяше телефонистките: по-живо, милички, по-живо…

Когато в дежурната част дотича началникът, полковник Журавльов, и заповяда да се вдигне по тревога цялото отделение, за извънредното произшествие се знаеше вече не само в двете управления на милицията — градското и областното, но и в Министерството на вътрешните работи, а патрулните коли на ДАИ бяха приведени в готовност номер едно и заемаха позиции по всички пътища, излизащи от района на Луховица. Инструкцията беше да се задържи червен фолксваген и мотоциклет „ИЖ“, но никой не знаеше отличителните им белези.

Един оперативник от току-що изпратената група в болницата крещеше по радиостанцията в колата:

— Местопроизшествието е при гара Фруктова! Шофьорът Гаибов е вече на операционната маса. Предстои тежка операция. Ранен е в главата. Старши лейтенант Нагорни е контузен. По следите на бандитите е подполковник Романова от МУР с групата си, предоставихме й наша кола…

Но това си беше чиста лъжа. Пардон, неточност. Групата на Романова час по час се спираше да пита местните жители дали не са виждали червена кола чуждестранна марка и се мотаеше в неизвестна посока. Вече почти никой не вярваше в успешното приключване на операцията.

Стигнаха до едно възвишение, където имаше великолепна бяла триетажна къща, заобиколена с висока двойна ограда с патрулни будки по ъглите. От едната страна имението граничеше с езеро.

— Ще влезем ли? — попита старшината на волана, като спря до входната алея, застлана с дребен чакъл.

— Да не откачаш бе, Кузмич?! Тук живее Георгадзе, секретарят на Президиума на Върховния съвет! Мислиш ли, че той ще вземе да укрива бандити? Само при намека за подобно нещо генералът ще ни одере кожите! Я обръщай към шосето!

От момента на нападението до подновяване на преследването бяха минали повече от петдесет минути, а и блокирането на района отне доста време. Така че в крайна сметка се получи прозорец, който органите не успяха да захлопнат. Това беше напълно достатъчно Казаков да закопае или откопае няколко пъти богатствата си и най-спокойно да изчезне. С големи пари и познанства не беше трудно да се укрие в Рязанска, Липецка, дори и в Ростовска област…