Фридрих Незнански
Черният квадрат (13)

7.

20 ноември 1982 година

— Тогава бях на дванайсет-тринайсет години. Мама ме остави да сваря каша от елда и заръча след половин час да сваля тенджерата от огъня и да я покрия с одеяло. После отиде на работа. Това беше през зимната ваканция. След няколко минути дойде един съученик да ме вика за кино — да гледаме „Карнавална нощ“. Разбира се, аз на секундата забравих за кашата. — Меркулов дълбоко дръпна от своята „Димок“ и продължи: — И така, седим ние и гледаме кинопрегледа с новините, който хич не ни беше интересен, бъбрим си нещо и се смеем — салонът беше полупразен. Изведнъж чувам как дикторът произнася с един такъв тържествен глас: „… както и маршалът на Съветския съюз Гречко^[1]!“ Можеш да си представиш как се стреснах — с ужас си помислих, че моята елда вече е загоряла. И наистина тя беше не само загоряла, но и изгоряла — засмя се той, — пак добре, че не стана пожар. А ти си се затръшкал за Чарли Чаплин и бележничето. Всичко това са дреболии, брат.

Смеем се, но аз виждам, че Меркулов поглежда часовника си — чака резултатите от комплексната експертиза по злополучното бележниче на Куприянова, което вчера бях връчил на Слава да предаде в научно-техническия отдел.

Имаме „черна събота“, днес е почивен ден, но ние усилено бачкаме. Изготвяме план за разследване на делото. Аз залягам на моето старо и олющено бюро, Меркулов — на своето, блестящо с огледалната си политура.

За първи път се занимавам с такава работа — студентските семинари и прокурорската практика не влизат в сметката, всичко онова бяха тестове, игра. Поглеждам крадешком към Меркулов — той се преструва, че не забелязва притесненията ми, и си попълва общия месечен график в органайзера. От време на време набира някакъв телефон — явно иска да говори с жена си в болницата, но все попада на заето. В интервалите между това занимание и съставянето на графика отваря средното чекмедже, вади някакъв стар джобен часовник и се опитва да го навие, с което ужасно ме нервира. Според мен тоя часовник отдавна е за боклука — стъклото му е счупено, а когато Меркулов го разтръсква, вътре нещо стърже като ръждиво желязо.

Разтварям широката разчертана тетрадка, изработена в печатницата на Главната прокуратура и озаглавена „План за разследване на делото“, и пиша в графата „Вероятни версии“:

„Версия първа: Ракитин и Куприянова са убити от ревност: а) от наемни убийци, изпратени от съпругата на Ракитин; б) от близък, приятел или познат на Куприянова, който я ревнува от Ракитин.

Версия втора: Ракитин и Куприянова са убити с цел да се прикрие друго (или други) особено опасни престъпления — от хора, опасяващи се, че потърпевшите ще разкрият техните престъпления.

Версия трета: Ракитин и Куприянова са убити с цел да се присвоят ценни вещи — съветска и американска валута, неизвестни предмети, а може би и документи или текстове от секретен характер…“

А как сме с доказателствата по всяка версия? И ето че започвам да буксувам. Проблемът е, че доказателствата, с които разполагаме, не потвърждават нито една от моите версии, дори са в пълно противоречие с тях. Изваждам чист лист и започвам да чертая нещо като родословно дърво: в големи квадратчета означавам номерата на версиите, от тях прекарвам линии към по-малки квадратчета — субектите на престъплението, тоест лицата, които са ги извършили, и към правоъгълничета — наличните у нас доказателства. Получава се нещо страшно: квадратчетата увисват без всякаква връзка с правоъгълничетата, които образуват помежду си затворен кръг.

Меркулов бегло погледна към „творбата“ ми:

— С програмиране ли се занимавате през свободното си време, другарю Турецки?

После взе схемата ми на бюрото си и доста време я разучава. Аз дори се изпотих от напрежение.

— Всичко е правилно. Всичко е правилно, Саша — съвсем неочаквано за мен отбеляза той. — Но няма логика, не може и да има, защото самите убийства са неправилни.

Понякога Меркулов използва такива изрази, някак съвсем неточни, но аз го разбирам какво иска да каже. Въз основа на доказателствения материал това двойно убийство се оказва съвсем нелогично — „няма резон“. Моят началник се облакъти на бюрото и събра длани като за молитва. Тази негова поза показваше изключителната сериозност на ситуацията.

— Я да се опитаме, Александър Борисич, да си разкажем какво се е случило, без да правим дълбоки умозаключения.

… Виктор Николаевич Ракитин, който е началник на главно управление в Министерството на външната търговия и същевременно сътрудничи на Главното разузнавателно управление при Генщаба на Министерството на отбраната, както и на стратегическия отдел на КГБ, отива в парка Соколники, където се открива панаирът на електронна техника, за да се срещне с американския журналист Збигнев Подгурски. Носи със себе си чанта (Със секретни документи? Ценни предмети? Американска валута?). Целта на срещата е неясна. Изглежда, Ракитин не е бил професионален шпионин — твърде непредпазливо е от негова страна да остави на рецепцията в хотела бележка за Валерия с името на американеца. След Ракитин вървят двама мъже, които го: Следят? Охраняват? Преследват? Той не успява да се срещне с Подгурски. След известно време го намират убит по особено жесток начин. Чантата изчезва. Същата вечер в хотел „Централен“ е убита балерината Куприянова, с която по всяка вероятност Ракитин е имал любовна връзка. Убийците й търсят някакви дубликати, може би копия на онова, което е било в чантата. Арестуван е някой си Волин, на когото принадлежи намерената на местопрестъплението значка „Майстор на спорта“. В багажника на колата му е открит пистолет със заглушител. В МУР са сигурни, че Волин е единият от убийците.

Очевидно Меркулов не се задоволява с това просто решение. Остава да изчакаме резултатите от различните експертизи, аутопсиите и разпитите.

— Виж какво, Саша. Нещата при нас нещо не се връзват. Откровено казано, получава се пълна дивотия. — Той загаси угарката в пепелника и тутакси запали нова цигара. — Трябват ни контактите. Засега ще оставим Волин на МУР като гаранция, че ще стигнем до останалата бандитска паплач. Трябват ни контактите най-вече на Валерия…

Разбирам, че Меркулов се старае да вникне в логиката на престъпниците — от Ракитин те са се насочили към Куприянова. Значи от балерината ще тръгнат (или вече са тръгнали) по нейните връзки. Някъде бях чел, че престъпникът има сто пътя пред себе си и може да избере всеки от тях, А следователят — само един, онзи, по който е минал престъпникът. И ние с Меркулов трябваше да налучкаме този един-единствен път…

На вратата деликатно се почука и в кабинета влезе капитан Вячеслав Грязнов. Излъскан, лустросан като олимпийска рубла: изгладеният сив шинел добре прилягаше на върлинестата му фигура, а тесните капитански пагони сияеха от сребро.

— Разрешете, другарю стажант, да се обърна към другаря следовател! — присмехулно удари токове Грязнов. — По заповед на началника на МУР идвам на ваше пълно разпореждане!

С характерната непохватност на цивилен Меркулов опря длан до „гола глава“ и се подсмихна. Но явно усетил, че военният му поздрав излезе несполучлив, махна с ръка, което на негов език означаваше — хайде, Слава, влизай без церемонии, чувствай се като у дома си…

Грязнов разбра поканата му буквално, съблече шинела и най-безцеремонно се изтегна в креслото срещу новия си шеф.

— Ваш ли е тоя часовник, Константин Дмитрич?

Обзе ме глухо раздразнение — ние тук се блъскаме, видиш ли, като грешни дяволи, а тоя дългуч дойде да си прави шегички с нас. Но Меркулов с виновна усмивка започна да му обяснява:

— Подарък ми е от дядо ми, но веднъж забравих да го извадя от джоба и той се изпра заедно с панталона в пералнята. На стотната си година…

Зазвъня телефонът. Меркулов вдигна слушалката и с жест ни помоли да не шумим.

Грязнов се зае да разтоварва „дипломатката“ си. Извади подкова пушена наденица, кутийка червен хайвер, две бурканчета кьопоолу от тиквички, към половин кило филе от риба, мрежичка портокали и кутия шоколадови бонбони „Асорти“.

— Това е за Костя — прошепна ми той, — по-точно за благоверната му. В петък ни снабдяват с продукти и тоя път реших да дублирам — каквото купих за мен, това и за твоя началник!

Меркулов бе приключил разговора и с възхищение гледаше донесените от Слава богатства.

— Ее, много ти благодаря, приятел. Довечера с Лидочка ще си направим същински банкет. Имам чудесни новини — след няколко дни изписват моята Льоля, така че ще ни се облекчи животът. От мен не излезе готвач, страшно съм вързан в ръцете.

— Лошо е без жена, Константин Дмитрич, не ще и дума. Всъщност зависи на каква си попаднал. — Грязнов стисна и бездруго тънките си устни и присви очи. Знаех, че жена му го е напуснала преди година. След десет години съвместен живот. Но пък и не всяка би издържала мъжът й да работи в милицията, за него няма делници и празници, само работа…

— Колко ти дължа, Слава?

— Шестнайсет рубли и нула копейки. — Грязнов си бе възвърнал шеговития тон и бодро добави: — Мога да ви изчакам до заплатата.

— Да, ако обичаш. Всъщност сега имам шестнайсет рубли…

— Спокойно, другарю следовател — каза Грязнов, вадейки от „дипломатката“ си снопче книжа. — Донесъл съм ви тук малко работа, може би ще си намерите нещо полезно…

Меркулов тутакси измъкна акта със заключенията от експертизата на бележничето. Скочих от мястото си и започнах да чета иззад гърба му: от акта на съдебнографологичната експертиза следваше, че почеркът, с който е написано „На Леся — 15 р.“, принадлежи на гражданката В. С. Куприянова и че записката, е направена през последните две денонощия.

Не бях много наясно защо Меркулов се зарадва така на факта, че Валерия е писала тази бележка. Нима това не се разбираше от само себе си и по-рано?

После прегледахме заключенията от дактилоскопската експертиза — върху лачената корица на бележничето са открити множество пръстови отпечатъци, но само на балерината. При това неразмазани, съвсем отчетливи, което показва, че бележничето не е попадало в чужди ръце, дори и ако този „чужд“ е бил с ръкавици.

— Впрочем тая балерина няма нито приятелка, нито роднина на име Леся. „Претършувах“ целия театър и всички съседи.

— Как така „няма“?! — възмути се Меркулов. — Значи лошо си „тършувал“. Добре де, сам ще се оправя… „Няма“! Признай, че не си намерил, Слава, а не че „няма“. — Меркулов не на шега се бе ядосал, но Грязнов весело го успокои:

— Не се разстройвайте, Константин Дмитрич, за сметка на това съм ви донесъл скъп армаган от чужбина — и му подаде още една официална бумага:

„АКТ

за технико-криминологично изследване Москва, 19 ноември 1982 г.

Въз основа на постановлението от следователя при Московската градска прокуратура др. Меркулов аз, експертът криминалист Г. Г. Бочан, изследвах късче от паричен знак на американската валута — стодоларова банкнота — за автентичност и начин на изработка.

За сравнение ми бе предоставена оригинална стодоларова банкнота от Държавната хазна на СССР по специалното искане от прокурора на гр. Москва др. Малков. Въпросът за автентичността на отпечатването остана неизяснен поради малките размери на късчето. Спектралният анализ на хартията установи, че химичният състав на паричния знак, взет за образец, съществено се различава от химичния състав на късчето… (Следваха многобройни химични формули и резултати от реакции.)

Заключение: Паричният знак, от който бе дадено късче за изследване, е печатан от метално клише, сходно с оригиналното. Хартията се отличава от образеца по:

а) химически състав;

б) дебелина;

в) относително тегло;

г) краево сечение;

д) степен на изпепеляемост.

Извод: Представеното късче е част от фалшива банкнота. Хартията по физически и химически състав е сходна с тази на съветския паричен знак — банкнотата от петдесет хиляди рубли, печатана във фабрика «Гознак». Експерт-криминалист: Г. Бочан“

Неочаквано с моя началник стана нещо изумително. Той бавно се надигна от бюрото и с плавни стъпки, кършейки дългото си тяло като солист на цигански ансамбъл, отиде в средата на кабинета. Плесна с ръце и като запя:

„Пиян на съмване се връщах,

бях млад и водка пиех здраво.“

Започна да танцува и да се потупва смешно по токовете. Ние с Грязнов втрещено гледахме това любителско изпълнение. А следователят по особено важни дела прехласнато пееше:

„И в циганския факултет

получих диплома по право!“

След като се потупа от коленете до гърдите, Меркулов се поклони, каза „Благодаря за вниманието“ и отново седна зад бюрото си съвсем невъзмутим. Тогава дойде и нашият ред да се повеселим. Двамата с Грязнов избухнахме в луд смях и може би десетина минути цвилехме като коне. А междувременно Меркулов се бе вглъбил в съставянето на някакъв документ, но се виждаше как едва сдържа усмивката си.

Зазвъня телефонът. Меркулов вдигна и, кажи-речи, цяла минута слуша мълчаливо. Грязнов ми прошепна:

— Това беше от радост, че неговата Льоля се оправя…

Меркулов затвори, дописа документа и ми го подаде:

— Иди при дежурния прокурор Омелченко, нека го подпише и да му тури печат.

— Сега ли?

— Сега! — Меркулов погледна часовника си. — Обади се Романова. Днес е почивен ден и всички началства са отпрашили нанякъде извън града. Затова ме помоли да й подготвим една заповед за обиск и разрешение, да удължат задържането на Волин с три денонощия. Тя смята, че именно той е снажният блондин, който е убил Ракитин.

— И балерината — тържествуващо добави Грязнов.

— И балерината — повтори Меркулов без ентусиазъм.

— А вие, Константин Дмитрич — напористо продължи Грязнов, — смятате ли, че Волин… такова… наистина може да е убиецът?

Вместо отговор Меркулов каза:

— Ето какво, момчета. В три часа имам среща едновременно с три дами. Двете ви отстъпвам. Изберете си която искате — едната е на „Петровка“, другата на „Ленински проспект“. Всъщност не! — Той ме бодна в гърдите с дългия си пръст: — Ти, Саша, отиваш на „Ленински“, а Слава при Романова!

Изтичах до централната сграда при дежурния прокурор и буквално след три минути се върнах с готовата заповед в ръка. Грязнов ме чакаше, а Меркулов вече бе излязъл. Слава ми обясни, че много е бързал да отиде при жена си в болницата.

Отново зазвъня телефонът. Грязнов вдигна:

— Да-да, тъй вярно, другарю подполковник! Заповедта е у мен. Веднага тръгвам, Александра Ивановна, само ще откарам Турецки до моргата…