Фридрих Незнански
Черният квадрат (12)

6.

Вчера цял ден Грязнов си отспивал, а днес от заранта тръгнал да действа по нашето дело: рано-рано отишъл на „Смоленска“ в Министерството на външната търговия.

В Управление „Кадри“ го приели демократично, без обичайните номера: „Елате утре, имаме колегия“ или „Изчакайте час-два, приемаме делегация от Бангладеш!“. Дори началникът на управлението Рябенки, бивш генерал от КГБ, зарязал работата си и поканил неочаквания гост в кабинета си, където се заключил с него и двамата разговаряли почти половин час.

Пийнали по чаша експортен коняк „Арарат“ и Грязнов узнал следното: Ракитин бил добър служител, но с нещо сериозно разочаровал началството, дори вече бил поставен въпросът за неговото уволнение. Но това било трудна работа, тъй като години наред той сътрудничил не само на ГРУ — военното разузнаване, но и на Управление „Т“ при КГБ, което в момента се занимава с разработката на стратегически проблеми…

Рябенки хитрувал, говорел с недомлъвки, позовавайки се на секретност, но в края на краищата показал на Грязнов извлечение от протокола на някакво заседание на министерската колегия, от което той разбрал, че неотдавна Ракитин е получил строго мъмрене с последно предупреждение.

— Исках да отида при Патоличев — оправдаваше се Грязнов, — ама кой ще те пусне при министъра? В канцеларията му веднага ме отрязаха: сутринта има среща с японски журналисти, на обяд — разговор с президента на фирма „Армко стил“, а привечер го викат в международния отдел на ЦК — и той виновно сви рамене.

Кой каквото ще да казва, но деликатната работа не бива да се възлага на милицията. Виж, оперативната е друго нещо. Сякаш да потвърди това мое заключение, Грязнов разказа как е прекарал втората половина на деня.

… В два часа имал среща с майор Красниковски, който вече знаел почти всичко за притежателя на значка №10569 „Майстор на спорта“, намерена от Меркулов в Соколники. Така че се наложило междувременно да ходи в Комитета по физкултура и спорт на „Скатертна“ и в Московския държавен университет на Ленинските хълмове. Арестуването на Игор Волин, треньор от ДСО „Наука“, трябвало да се изпипа, за да мине кротко и без много шум. А това означавало „рибката“ да не се подплаши и лесно да налапа въдицата, преди да си подготви някоя лъжлива версия…

… Денят на Волин, главен треньор в секцията по самбо при спортния клуб на Московския университет, бил винаги рационално организиран. Сутрин той отива с волгата си до централния пазар за пресни продукти. Към дванайсет се отбива за малко в университета, за да провери как вървят тренировките, провеждани от неговите помощници, и остава там най-много час, час и половина. В ранния следобед човек може да го срещне на улица „Ферсман“, в магазина на „Берьозка“, а вечер — в клуба на нумизматите на „Шаболовка“. С една дума, напрегнат живот с установен динамичен стереотип…

На улица „Ферсман“ били паркирани много коли, но черна волга с хлътнатина на десния преден калник все още нямало. Красниковски и Грязнов решили да почакат — били сигурни в агента, който им казал, че такава кола непременно ще дойде. А докато чакали, мрачно наблюдавали как един едър и висок капитан от ДАИ се разпорежда на кръстовището. Петък е оживен пазарен ден и представители на привилегированото съсловие: дипломати, висши министерски чиновници, инженери, работили в чужбина, както и хора, получаващи средства от свои роднини зад граница — непрекъснато пристигали да пазаруват във „валутката“ със своите волги, москвичи и жигули, купени пак така с валута от магазина при Лужнецкия мост.

Точно в три и тринайсет дошла черната волга с хлътнатина на десния преден калник. От нея слезли двама мъже. Единият, хилав и риж, облечен в кожено сако и дънки.

На това място от разказа си Грязнов неочаквано се разсмя:

— Бога ми, Сашок, и аз съм риж, ама такъв като него не бях виждал — дори очите му са рижи! — и с удоволствие си бодна едно шишче по карски.

Другият — снажен широкоплещест блондин, бил с елегантен кожух и лисичи калпак въпреки плюсовата температура. Те се отправили към вратата на „Берьозка“ и тогава Красниковски, който ръководел операцията, казал тихо: „Именно оня с кожуха ни трябва!“

След като се разбрали как да действат, Грязнов отишъл при капитана от ДАИ — нужна им била неговата помощ.

Хилавият и снажният се бавили в магазина двайсетина минути. Накрая излезли без покупки и бавно тръгнали към волгата. Широкоплещестият в кожуха крачел така спокойно и самоуверено, че човек трудно би се решил да го спре, затова изчакали двамата да се качат в колата. Когато хлопнала вратата, до нея тутакси се появил катаджията. Снажният неохотно слязъл, но все така невъзмутим. Докато капитанът тъпо проверявал документите на колата и шофьорската книжка — всичко било съвсем редовно, — до тях изникнал Грязнов. Такава била уговорката. Дебеловратият блондин поизвърнал глава и вперил очи в поднесената му служебна книжка от МУР — с квадратни червени корици и релефен герб на СССР. После се поогледал и видял застаналия отзад Красниковски, висок и мускулест, бивш боксьор от полутежка категория, в миналото бронзов медалист на страната.

— Спокойно, колега! — казал боксьорът.

— Няма проблем! — отговорил самбистът.

— По белези вашата кола прилича на една от списъка на издирваните — обяснил Грязнов. — Ще се наложи да отидем до „Петровка“, за да я подложим на оглед.

— Можете и тук да я огледате — възразил невъзмутимо блондинът.

— Там ни е по-удобно — не се съгласил майор Красниковски.

Волин (а това бил той, майорът го разпознал по снимката) не отговорил нищо. Позамислил се, след което огледал тримата мъже изпод вежди и кимнал:

— Добре, но надявам се, че няма да се бавим?

— Няма, няма! — успокоили го в един глас и тримата, защото макар и въоръжени, те се страхували от този як самбист: дявол знае какво може да им сервира, все пак е майстор на спорта! Току-виж му скимнало да окаже съпротива, а наоколо е пълно с хора!

На „Петровка“ пред входа на милицията Волин сам отворил капака на волгата, без да му напомнят. Помолили го да отвори и багажника. След кратко колебание той го отворил. Нещо яркозелено и червено им се набило в очи — няколко стегнати вързопа с кърпи за глава, по петдесет пликчета във всеки един. „Какво е това?“ — „Подаръци за роднините.“ — „Толкова много роднини ли имате?!… А «дипломатката» ваша ли е?“ — „Моя.“ — „Вземете я със себе си.“ Качили се с поемни лица на четвъртия етаж — да изготвят протокол. Романова предложила на Волин да покаже съдържанието на „дипломатката“. Той отново се поколебал, но после неохотно щракнал заключалките и вдигнал капака на куфарчето. В него имало пачки пари, бонове за валутните магазини на „Берьозка“ и… вносен пистолет със заглушител.

— С една дума, вземай поука, следователю, как трябва да се работи! — отбеляза самодоволно Грязнов, довършвайки разказа си за успехите на Втори отдел при МУР. Запали една от своите „Беломор“, издуха дълга струйка синкав дим, тръсна пепелта в чашата от кафе и лениво попита: — Какво ще кажеш, мой човек, хубава операция проведохме с Арик, нали?

На естрадата засвири малък оркестър. Аз кимнах — сиреч добре сте се справили, момчета. Обаче една мисъл ми пречеше да се радвам за успехите на Втори отдел: „Нима Волин, моят университетски треньор по самбо, е убиец?“

Позатягайки възела на вратовръзката си, полюбопитствах:

— А къде е сега треньорът? Волин де?

Грязнов удивено втренчи очи в мен и бавно попита:

— Ама ти да не го познаваш?

Свих рамене:

— Бегло, срещали сме се в спортния клуб. Та къде е сега?

— Там, където му е мястото. В нашия арест на „Петровка“…

— А хилката? — продължих да любопитствам.

— Той се оказа случаен спътник. Волин само го е „метнал“ до „Берьозка“, затова го пуснахме да си върви…

И Грязнов с небрежен жест хвърли двайсетачката си „и аз съм човек“ в чинийката, където вече лежеше сметката.