Фридрих Незнански
Черният квадрат (11)

5.

19 ноември 1982 година

„Следователи от прокуратурата! Обикновено вие разследвате сложни случаи. Но все пак трябва да знаете, че пътят към ИСТИНАТА често пъти минава не само през стегнатия възел на старателно замаскираните престъпления…“ Ние, младите следователи, седим в тъмния киносалон на Московската градска прокуратура и гледаме учебни филми. Имам леко главоболие и спазми в стомаха от вчерашните „капки“ на Шура. Назидателният ликторски глас продължава: „Пътят към ИСТИНАТА минава през гъста джунгла от така наречените дребни обстоятелства, непростими недоглеждания и трагични грешки…“ Всичко това са все познати неща, ясни и за най-големия задръстеняк. До мен седи и ми се сваля Танечка Зернова, хубавичката дъщеря на завеждащия канцеларията на Министерския съвет. Аз се правя, че не забелязвам усилията й, пък и зад нас седи моят шеф Меркулов, който отговаря за учебната прожекция.

Първият филм, заснет по два действителни случая, е документален. Вторият — игрален и макар че в него участват второкласни актьори, е направен доста добре. С комични ситуации. На екрана се появява спестовната каса на „Плюшчиха“. Нисък и набит милиционер стои на пост във входа, при което замислено и усърдно човърка широкия си нос. Обаче не го оставят да си изчопли нещо — камерата улавя две фигури с маски, чува се гърмеж и милиционерът пада. После камерата се пренася в залата на спестовната каса и в едър план показва оксижен, с който маскираните отварят сейфовете. Пачки пари изчезват в платнени чували. Приключили успешно „работата“ си, доволните престъпници изскачат на улицата и се качват на чакащото ги такси, което светкавично ги понася към Бородинския мост… Появява се нова група хора — следователи, придружени от множество експерти, поемни лица, кучета, милиционери и началниците на тези милиционери. Всички дружно заличават следите, оставени от престъпниците: суетят се при вратата, хвърлят фасовете си където им падне, вършат и други криминалистични грешки. Най-старателен в това отношение е един следовател, чийто изпълнител явно се мъчи да имитира Чарли Чаплин. Например при огледа на един сейф той се хваща за дръжката му точно на онова място, където ясно личи някакъв пръстов отпечатък; намира на пода ръкавица и с два пръста гнусливо я хвърля в близкото кошче за боклук…

Някаква необяснима тревога ме присвива под лъжичката. А може би ми е тежко на стомаха от снощните „капки“? Но вече съм почти сигурен какво е това…

Докато следователят на екрана продължаваше „да се старае“, давайки на чистачката една мрежа с диня, намерена под прозореца, аз вече се провирах през редицата, за да изляза от салона. Явно видът ми е бил доста окаян, щом като Танечка високо се провикна след мен:

— Турецки, къде? Да не ти прилоша?

Пресвета Богородице! Прилоша ми и още как! Та тоя „Чарли Чаплин“ е просто един гениален Шерлок Холмс в сравнение с мен, най-личния кретен от лейбгвардейския дебилен полк! Плувнал в пот, профучах като стрела по коридора, плъзнах се по перилата надолу, изскочих на улицата и разпервайки ръце, сякаш ловях пеперуди, застанах в края на тротоара да хвана такси. След секунди, оплисквайки ме с ледена кална вода, пред мен спря красив черен ЗИЛ. От прозореца му надникна лъщяща от мас физиономия:

— Накъде бе, момче? Ако си за болница, няма да те взема!

За три рубли таксиджията ме откара до хотел „Централен“. По пътя се опитваше да оправдае високата тарифа — сега началството ги стегнало много яко, не им разрешавало никакви аванти както по-рано… Аз обаче не го слушах.

Бързо влязох в хотела и хукнах да търся дежурния администратор, вадейки тичешком червената служебна карта. Намерих това жълтокосо конте — кажи-речи, мой връстник — да пие кафе в бюфета на втория етаж. С пресипнал от вълнение глас му обясних, че се налага да извърша повторен оглед на стая 547, където бе открита убитата жена. Току-що сме узнали — но това да си остане между нас, — че тя е била прочута балерина. Така че без много приказки да взима ключа, поемни лица и да тръгва с мен!

Жълтокосият веднага се ориентира в ситуацията, явно не за пръв път си имаше работа с властите. Грабна връзка ключове, подвикна „Митрофанова, ела!“ и прескачайки по две стъпалата, се втурна по стълбището нагоре. Аз и миниатюрната като статуетка Митрофанова го следвахме като кучета, кой знае защо и тримата забравили, че има асансьор.

Щом ни видя, дежурната на етажа пребледня, стрелна се пред нас и като Матросов на амбразурата прегради с тяло вратата на стая 547. Но жълтокосият я отстрани, отключи и всички буквално нахълтахме вътре.

Първото, което видяхме и ни накара да се заковем на място от изумление, беше едно голо дупе. Аз дори за миг забравих защо съм дошъл. „Дупето“ скочи от пода и се превърна в хубавичко изплашено същество на петнайсет-шестнайсет години. Другото изплашено същество — с черни мустаци, в габардинено сако с ордени и медали и, пардон, смъкнати панталони — замря в неестествена поза на фотьойла до прозореца, излагайки на показ могъщите достойнства на своята мъжественост.

Някой заквича като ранено прасе (не можах веднага да съобразя, че това е администраторът), дежурната се разрева на глас, а невъзмутимата Митрофанова започна да звъни в милицията.

Но аз вече не обръщах внимание на тая бъркотия — бях съгледал това — едно бележниче с черни лачени корици, което кротко си лежеше върху черния лакиран подлакътник на втория фотьойл в отсрещния ъгъл на стаята, там, където го бях оставил при огледа в нощта на убийството. Тогава го бях открил между седалката и облегалката на дивана. Един господ знае как е попаднало там, но важното беше, че престъпниците не го бяха намерили. После бях сложил тази находка до себе си върху ръчката на фотьойла с намерение да я впиша в протокола и… просто бях забравил за нея… Взех бележничето, стараейки се да го държа така, че да не оставя на кориците му пръстовите си отпечатъци, и внимателно го прелистих. В него бяха записани само две-три думи на буквата „Л“ — „На Леся — 15 р.“. Е, това можеше да го отгатне и едно дете — балерината е взела или дала 15 рубли на някоя си Леся, а може би Олеся, но с нищо не допринасяше за следствието. Затова пък на първата страница бе изписано с едри красиви букви: Куприянова В. С., „Сретенски пр.“ №13, ап. 15, тел. 211-44-85.

Понеже не носех със себе си протоколна бланка, отидох при масата на дежурната и откъснах лист от някакъв журнал. Докато се занимавах с „разкопките“ си, не забелязах кога стаята се напълни с милиция. Моите поемни лица бяха ангажирани да дават показания за много по-интересното за тях събитие, така че се наложи да изчакам милицията да напише своя протокол, който гласеше:

„Ергаш Жургаев, завеждащ отдел «Агитация и пропаганда» при Ферганския областен комитет на партията в Узбекистан, командирован служебно в Москва за съвещание по идеологическите въпроси в ЦК на КПСС, проявява неморално държание и извършва дребно хулиганство, а именно: дава 50 руб. като подкуп на дежурната по етаж А. М. Силкина, след което довежда в предоставената му за един час хотелска стая срещнатата при Централната поща непълнолетна Мая Розова, на 15 год., ученичка в 8-и клас на 185-о столично у-ще, и обещавайки да й подари тюркоазено пръстенче (на стойност 15 руб.), извършва с нея полов акт в перверзна форма, но бива открит и заловен в момента на закононарушението от бдителната администрация на хотел «Централен»…“

Колкото за „бдителността“ и „дребното хулиганство“, явно бяха прекалили, защото за развращение на малолетни се полагат шест години затвор. Но ферганският партиен функционер не ме интересуваше.

Излязох от сградата и бавно тръгнах по улица „Горки“ към Пушкинския площад. Не пропусках телефонна будка — исках да се обадя на Меркулов, но той сякаш бе изчезнал вдън земя. Не отидох за идентифицирането на Куприянова, защото не знаех на кого трябва да покажа трупа за разпознаване. Обикновено в моргата се викат майката, бащата, съпругът или съпругата на жертвата, а аз дори не знаех дали са живи родителите на Куприянова и къде да търся сега бившия й съпруг. Когато влязох в метрото на площад „Пушкин“, съгледах още един автомат и нерешително набрах номера на Рита.

— Да — гласът й беше спокоен и равнодушен.

Аз мълчах.

Тя рязко каза:

— Идиотщина — и пак така рязко затвори.

Разбира се, че е идиотщина. Пък и целият ми ден беше идиотски. Заради това бележниче бе загубен цял един ден, а може би и два. Ако не го бях забравил, щяхме да узнаем името на балерината още в нощта на убийството и вероятно следствието би потръгнало. Нямах търпение да се разкая заради грешката си пред Меркулов. Естествено, не очаквах да ме потупа по рамото за „блестящото“ ми участие в огледа на местопроизшествието. Но пък в крайна сметка, мислех си аз, бележничето няма никаква доказателствена стойност — две-три думи, които нищо не означават, много важно!

Позвъних в МУР. Просто така, за всеки случай.

— Хей, прокуратуро, младо дарование! — тенорът на Грязнов пресекна на дисканта. — Къде се шляете? Два часа не мога да открия кьорав човек! Ние, кажи-речи, вече разнищихме вашето дело, а вие дявол знае какво се моткате… — „Дарованието на средни години“ продължи да ръси бисери по наш адрес, а после неочаквано предложи: — Я чуй, Сашок, защо не идем в „Нарва“? Умирам от глад, скрил съм си една двайсетачка за фонд „и аз съм човек“. Хем ще се нахраня, хем, докато се черпим, ще ти разкажа всичко подред. Като на надзорен прокурор…