Фридрих Незнански
Черният квадрат (9)

3.

Ракитини живееха в прословутия небостъргач на площад „Въстание“. Този и още шест небостъргача бяха построени на седемте московски хълма по личното нареждане на Сталин — според замисъла на диктатора те трябваше да увековечат неговата епоха.

Семейство Ракитини наемаха огромен петстаен апартамент, обзаведен по последния писък на вътрешния дизайн. „Хубаво си живеят! — мина ми през ум. — Такъв разкош можеш да видиш само по филмите.“

— Нали няма да се обидите, ако ви поканя в кухнята? Ние и в добрите си времена обичахме да поседим тук и да побъбрим.

— За московчани кухнята винаги е била най-уютното място — успокои я Меркулов.

— Само че у нас не се пуши, извинявайте — кокетно се поусмихна Виктория Иполитовна, при което Льоша я погледна укорително.

А кухнята беше за чудо и приказ! Подобни гарнитури не съм виждал дори по изложенията за чуждестранна мебел. Овална маса от черно дърво с плот от червено стъкло, около нея шест кресла от същото дърво с тапицирани в червено кадифе седалки. Огромен хладилник в същия червен цвят, цокъл с черни фаянсови плочки и безброй шкафове и шкафчета с красива инкрустация. Меркулов предпазливо отмести един стол и седна, аз храбро последвах примера му.

Докато Виктория Иполитовна сервираше масата за чай, двамата с него си припомняха мили подробности от някогашния си живот в Кратово, вилно селце на старите болшевики, където Меркулови и Воеводини — родителите на Вика — са живели в съседство. Дядото на Вика бил последният мохикан от ленинската гвардия. Умрял преди пет години и на негово име била наречена една от староарбатските улици…

— Значи работиш в прокуратурата, Костя? В интерес на истината всички мислехме, че ще тръгнеш по стъпките на дядо ти. Ще станеш като него академик по аеродинамика или физика. А говорят за силата на гена! Ти единствен от цялото ви семейство имаш хуманитарна специалност. С висок чин ли си? — Ракитина посочи двете големи звезди върху кадифената петлица на Меркулов.

— Съветник от правосъдието, нещо като подполковник — каза той с известно пренебрежение.

— Какво пък, хич не е малко за твоята възраст.

Ракитина отпи глътка чай. Настъпи неловко мълчание.

— Ех, Костя — сепна се тя по някое време, — увлякохме се с тебе по далечното минало. А „с бурени обраснаха пътищата на младежките години“…

Корава жена! На нейно място моята маман отдавна да е припаднала, а тая декламира стихове!

— Константин Дмитриевич, може ли да ви задам един въпрос? — най-после се чу гласът и на Льоша.

— Да, Алексей, можеш да ни задаваш колкото си искаш въпроси. Но се боя, драги, че нямаме отговори за тях. Поне засега.

— Значи не знаете кой е убил баща ми?

— Не, не знам. Нито кой го е убил, нито защо.

Младият Ракитин също беше малко старомоден — прекадено изискан и учтив, твърде сериозен за годините си. Той обаче ми харесваше. Във всеки случай много повече, отколкото майка му. Льоша се прокашля и отново попита:

— Ако мога да ви бъда полезен… — стори ми се, че ще допълни „уважаеми господине“ — ако с нещо мога да ви бъда полезен, Константин Дмитриевич…

— Ще го имаме предвид, Алексей. Ти поддържай връзка със Саша, тоест с Александър Борисович Турецки. Запиши си телефона му.

— Окей — каза Льоша и извади от джоба си бележниче и писалка „Паркер“. При това, явно от притеснение, бутна чашата си и чаят се разля на покривката.

Ракитина изсъска:

— Сакат ли си?! Голям помощник се извъди! Прибери се в стаята си и стой там, щом не знаеш как да се държиш.

Льоша се изправи и дописвайки телефонния номер, каза:

— Извинете, аз ще се оттегля. Всичко хубаво. — После, поглеждайки към майка си, добави: — Успокой се, мамо.

След като той излезе, Виктория Иполитовна стана пак така сдържана и надменна.

— Вика, може би ще ни поразкажете нещо за Виктор Николаевич, за неговата работа, познанства, интереси. Знаете, че обикновено някоя дребна подробност, незначителна на пръв поглед, може да ни ориентира какво и къде да търсим…

Ракитина седеше в креслото изправена и строга. С високата плисирана якичка на бялата си блузка приличаше на английска кралица.

— Е добре, Костя — каза тя след известна пауза, — тогава ще започна от самото начало, а вие ще прецените, отстрани нещата се виждат по-ясно.

Виктория Иполитовна се облакъти на масата и като сключи пръсти, подпря брадичка на тях.

— Представете си, младежо, семейство на стари болшевики. — Ъхъ, ясно, избра ме за слушател, също както актьорите на сцената се обръщат понякога към един зрител от салона, за да ги разбере цялата публика. В случая Меркулов беше публиката. — Дядо ми е герой на труда и член на партията отпреди революцията, а баба ми е работила в секретариата на Крупска. Баща ми цял живот е служил във военното разузнаване, беше заместник-началник на ГРХ, а сега е в оставка. По настояване на мама аз станах преподавателка по английски език. Доцент съм в Московския държавен институт за международни отношения. С Виктор Ракитин се запознах преди двайсет и две години, беше ми студент, и то — трябва да добавя — отличен студент. По-късно ми стана съпруг, в началото на брака доста послушен. Виктор е от просто семейство, израсъл е в някакво село край Майкоп. Ето защо нашият семеен съвет реши, че този млад мъж е податлив като восък, от който ще моделираме каквото пожелаем. С една дума, решихме да му направим кариера… С общи усилия… И не просто кариера, а голяма кариера… Разбирате ли какво искам да кажа?

Не бях много наясно, но кимнах, за да не се изложа — сиреч знам ги аз тия работи!

— Ракитин имаше всички данни за това: първо — работнически произход, второ — неопетнена биография и, трето — нашите връзки, разбира се. Виктор е с две специалности — металургия и външна търговия. Самият академик Бардин често казваше на татко, че Виктор има ум като бръснач. Той лесно защити дисертация, написа трудове за бокситите, златото, диамантите. И в Министерството на външната търговия, където го уреди татко на работа, започна бързо да се издига. Отначало постигна много. Направиха го началник на обединение. По-късно началник на главното управление, включиха го в колегията на министерството. А после… после нещо се прекърши…

Тонът на Ракитина поомекна, изчезна досадната театралност. Притискайки с пръсти слепоочията си и гледайки в една точка, тя продължи да разказва с равен глас, сякаш за запис на магнетофонна лента.

И така, решили да направят Ракитин зам.-министър. После този въпрос отпаднал от дневния им ред, тъй като се чуло, че ще го пращат търговски представител във Вашингтон. Виктория Иполитовна ужасно се радвала — че кой съветски човек не иска да отиде в Америка, и то с нейния английски?! Обаче това назначение било отменено по неизвестни причини. От огорчение тя се поболяла, дори влязла в болница — оттогава започнали тези кризи, които се повтарят все по-често. Виктор мълчал или отговарял неубедително на нейните въпроси. Тогава тя се обърнала за помощ към баща си, а той — към свой приятел, началник кадри в министерството, бивш генерал от КГБ. И онова, което семейство Воеводини успели да научат за Ракитин, ги накарало да изпаднат в ужас.

Ракитин бил в немилост, формално с него се заяли заради някакво си „диамантено“ дело. Но всъщност причината била значително по-сериозна. Той се обявил против някакви планове или директиви, идващи директно от ЦК и Политбюро, изказвал се по разни съвещания, чак в ЦК и Министерския съвет, и като „упорито магаре“ настоявал, че трябва коренно да се преустроят външнотърговските ни организации в чужбина, призовавал да се съхраняват, а не разпродават народните богатства и прочее. Дори имал последователи в Академията на науките и стратегическите институти, планиращи по поръчение на ЦК и КГБ цялата външнотърговска дейност.

Това наистина беше интересно да се чуе, но според мен нямаше никаква връзка с убийството, и то извършено по такъв допотопен начин. Е, да речем, че Ракитин се е присъединил към инакомислещите, но у нас все още има психиатрии за дисидентите. Ама да обесиш човек за тая работа — изобщо не мога да го повярвам.

— Горе решиха — насочи към тавана дълъг лакиран нокът Виктория Иполитовна, — че това е ревизионизъм, приписаха на Витя политическо късогледство и дори го заклеймиха — знаете как става у нас, — обявиха го за „антипартиен националист“! И естествено при това положение кариерата му отиде по дяволите, а можеше да стане и още по-лошо, ако не бяха татковите връзки. — Изведнъж тя рязко стана и с изненадваща мъка в гласа възкликна: — Ех, не е редно някак да седим само на гол чай! Трябва да пийнем нещо по-силно за упокой на Витината душа!

Тя извади някъде от горните шкафчета порцеланова неразпечатана бутилка коняк с офика, необикновена рядкост за наши дни.

— Тая „офика“ я купихме с Витя още първия ден след като се оженихме. Решихме, че ще я изпием на сребърната си сватба.

Ракитина наля коняк в изящни кристални чаши и като каза „Лека му пръст!“, на един дъх изпи своята, без да ни изчака. После си наля втора и пак така набързо я обърна. Разкопча високата якичка на шумолящата тафтена блузка, след което седна обратно на мястото си. Поседя, помълча няколко секунди, после отново се изправи.

— Извинете ме, ще отида да се преоблека, просто се задушавам в тая ризница.

Останахме сами. Седяхме мълчаливо. По някое време Меркулов се пресегна и взе бутилката, погледна ме въпросително и без да дочака съгласието ми, наля по още една чаша коняк.

— За безнадеждното ни дело! — Опитах се да бъда весел и находчив.

— Може и така да се каже — отбеляза той замислено и чукна чашата си в моята.

Ракитина се върна просто неузнаваема: в дълга роба и с шал на раменете; беше си разпуснала косите, няколко руси кичура бяха паднали на челото й. Тя дойде до масата и си наля още коняк. Пред нас вече беше една обикновена руска жена, пияна от алкохол и скръб. И без да се обръща към някого от нас, а просто оплаквайки съдбата си, с пресекващ от сълзите глас довърши своя монолог:

— Посветих му целия си живот, все си мислех, че ще дойде и нашият звезден час, а той така да измами надеждите ни! Непрекъснато му казвах: „Витя, забрави държавата, всичко това са само красиви думи! Наивни детски приказки! Огледай се наоколо — за какъв народ говориш? Къде е той? Нима тия хора с вонящи памуклийки, които идват с претъпканите електрички в Москва за продукти, са твоят народ? Та ти не си нужен на тоя «народ»! Помисли за себе си! Ако не искаш за себе си — поне за сина си помисли!“ А той… А той повтаря едно и също: „Интересите на Русия…“ Е, дочака я сега благодарността! Все за реорганизации бълнуваше, докато накрая му видяха сметката!

Залитайки, Ракитина пристъпи към един шкаф, извади пакетче „Малборо“, запали и жадно и дълбоко дръпна от цигарата. После хвърли пакетчето на масата, казвайки отривисто: „Пушете!“ Въздъхнахме с облекчение. Аз, разбира се, запалих от американските, а Меркулов извади своите „Димок“.

Обмислях всяка дума от разказа на Виктория Иполитовна и не намирах в него ключ за разнищването на това дело. Пък и очевидно тя не знаеше нищо за Подгурски. Или може би премълчаваше? Но Меркулов със сигурност разбираше ситуацията не по-зле от мен и въпреки това не задаваше никакви въпроси.

— Какви ги дрънкам?! Защо ви е всичко това?! — възкликна Ракитина и внезапно се разплака на глас. Сълзите размазаха грима й, оставяйки около очите синьо-черни петна. — Заради жена са го убили, само заради жена!

От изненада чак се задавих с цигарения дим. А Меркулов настръхна от напрежение, хвана я за ръка и настойчиво попита:

— Каква жена, Вика?

— Трябвало е него да попитате! Каква жена?! От неговите фльорци до гуша ми е дошло! А нима Виктор им беше нужен? Те му се навираха в ръцете само за пари и подаръци от чужбина! Явно не е могъл да подели с някого своята кучка, това е! Едно цветенце не ми е купил през целия ни съвместен живот, а на тая балерина пращаше кошници с рози!

— Коя балерина, Вика? Успокойте се, Виктория Иполитовна. За коя балерина говорите? — Меркулов продължаваше да я държи за ръка и тихо, но упорито настояваше за отговор.

Обаче аз виждах, че нищо няма да излезе. Сякаш изпаднала в транс, тя повтаряше едно и също:

— По цели кошници с рози, а на мен едно букетче, едно цветенце не подари, а на нея кошници…

В кухнята надникна разтревожен Льоша. Меркулов го повика с пръст:

— Ела, Алексей, опитай се да успокоиш майка си. Много е разстроена.

— Не се тревожете, Константин Дмитриевич. Мама всичко ще издържи — отново каза Льоша, както преди това в моргата. — Нека първо да ви изпратя.

Облякохме се и тихо затваряйки след себе си вратата със златиста табелка „В. Н. Ракитин“, излязохме от апартамента. Отвътре все още се чуваше приглушеният глас на Виктория Иполитовна:

— Чуваш ли, Льошка, едно цветенце…