Фридрих Незнански
Черният квадрат (69)

11.

Седях зад празното бюро на Меркулов и с нечовешко усилие на волята се мъчех да не мисля за Рита и нейната гибел, но въпреки това мислех само за нея. На моменти бях готов да изтичам до кабинета по криминалистика, да грабна някой пистолет и да отида лично да убия Касарин. Да отмъстя за Рита. За Костя. За татко… за себе си…

Когато преди половин час дойдох на работа, ме обзе чувството, че след десетгодишно отсъствие се връщам у дома, където всички отдавна са престанали да ме чакат. Избягвах състрадателните погледи и въпроси и си мислех — дано не ме правят на герой…

Телефонът на информацията в 11-а болница беше зает близо петнайсет минути, накрая ми отговори старчески глас:

— Меркулов ли? Константин Дмитриевич? Дванайсета стая? Температурата е трийсет и девет и две десети, състоянието е тежко, стабилизирано.

В събота и неделя температурата му не спадаше по-долу от четиридесет градуса и състоянието му бе критично. Ох, господи, не оставяй да умре моят Меркулов…

— … Чувате ли ме, Александър Борисович? — едва сега забелязах как настойчиво мига светлинката на интеркома. — Вика ви прокурорът на Москва другарят Емелянов с делото на Ракитин.

Е, сега му е времето да отнеме това дело от Меркулов и да го даде на друг следовател или… в КГБ. Извадих от сейфа двете папки и с отвращение ги хвърлих на бюрото.

В кабинета на Емелянов седеше Пархоменко и гледаше новия началник в устата. Без всякакво предисловие и почуквайки с молив по бюрото, градският прокурор каза:

— Грешка на другаря Меркулов, а също и ваша грешка, другарю Турецки, беше несъгласуваното с нас — той посочи с молива себе си и Пархоменко — отиване при другаря Чебриков.

Пархоменко закима, без да откъсва поглед от Емелянов. И макар че нямах намерение да споря за нашите „несъгласувани“ действия, Емелянов повиши тон:

— Не, не, Александър Борисич, не смятам да обсъждам кой е прав и кой е крив, още повече че бяха понесени такива загуби… Ние трябва да продължим работата, да изпълним своя дълг пред народа, партията и правителството. — Той протегна ръка и аз пъхнах в пухкавата му длан двете папки. — Днес изтече десетдневният срок, даден ни от Централния комитет за издирване на убийците. Вашата бригада се справи отлично със задачата. Днес ще докладвам в ЦК за разкриването на убийството. Но както разбирам, покрай делото на Ракитин са образувани десетина допълнителни дела, така че ни предстои още много работа… — Емелянов скочи от креслото и започна да снове със ситни крачки по кабинета, сложил ръце зад гърба си. — Имаме два пътя за избор: първия, най-лесен за нас и, бих казал, най-широко възприет в практиката, е да разпръснем — ммм, имам предвид да разпределим тези дела по съответните ведомства на Министерството на вътрешните работи, ОБРСС, КГБ. Но политически — политически! — това дело като цяло трябва да го приключим ние, прокуратурата, която, съгласно замисъла на нашия генерален секретар другаря Андропов, трябва да стане съсредоточаване на следствената власт в страната. — Градският прокурор завърши встъпителната реч и седна обратно в креслото си. — За жалост, другарят Меркулов няма да е в състояние скоро да поеме служебните си задължения. Впрочем имаме сведения, че вече можем да не се опасяваме за живота на нашия Константин Дмитриевич… Предлагам да се включи във вашата следствена бригада прокурорът криминолог Мойсеев, а вие, Александър Борисич, да я оглавите. Какво мислите за това? Ще се справите ли?

Преди два дни сигурно щях да се стресна от подобно предложение, но сега го приех като единствено възможния вариант. Ето защо отговорих еднозначно:

— Да.

 

 

Вече час и четиридесет и пет минути бях ръководител на следствената бригада по делото за убийствата на Ракитин и Куприянова, но всъщност засега още не работех с тази бригада, тъй като в понеделник Семьон Семьонович ходеше на някакви процедури в поликлиниката и идваше следобед, а другият член на бригадата — капитан Грязнов — не се бе явил на работа по неизвестни причини. Така ме информира Романова. Написах на машината постановление за издирването и задържането на Виталий Шакун. Снимката му лежеше пред мен на бюрото — русоляв, с кръгло лице, бели вежди, широк нос и светли, малко дръпнати очи. Обикновено лице… На убиец…

Продължих да печатам с един пръст на машината. Изтичаше десетдневният срок от задържането под стража по член 90 от НПК на голяма група заподозрени. До края на този срок трябваше да им се предяви обвинение, в противен случай — да се промени мярката за неотклонение, като например подпишат декларация, че няма да напускат града. Прелиствах делото — Волин, Лукашевич, Фролов… И още пет-шест човека от спекулантската група на Волин и от тъмния бизнес на Леонович — Мазер. Началникът на предварителния арест ме беше побъркал с неговите обаждания, голям правозащитник се извъди — трябвало на секундата да има на бюрото си тези постановления. Работех като на конвейер, когато дочух откъм коридора почукване на бастун: Семьон Семьонович идваше на работа. Взех делото и тръгнах към кабинета му. Трябваше да възложа на Мойсеев да подбере конкретните улики срещу Шакун — отливките от стъпки на мястото на убийството в Соколники, различните микрочастици, отново всичко, както за Казаков-Крамаренко. Уликите трябваше да са готови до момента на арестуването на втория убиец…

Емелянов каза, че щял да „докладва за разкриването на убийствата“, сякаш че изобщо не знае за Касарин, не е чел разобличаващите го документи и никога не е имало фалшиво обаждане за аудиенция при Чебриков. А чисто и просто следователят по особено важни дела Меркулов е уредил увеселителна разходка без разрешение на началството, за което и тримата пострадахме така жестоко… Значи отново борба на живот и смърт, отново хайка за вълци, в която никой от нас не знае кой е ловецът и кой звярът…

Семьон Семьонович Мойсеев отключи сейфа и извади отвътре четвъртинка водка. Наля в две малки мензурки, подаде ми едната и каза:

— Да пием, Александър Борисович, за Маргарита Николаевна, за упокой на душата й…

Отпих глътка и тъжно погледнах към сейфа и връзката ключове, които се поклащаха на металната врата — зад нея лежеше документацията на Ракитин. Не, не успя Меркулов да осъществи начинанието си за разобличаването на Касарин, също както Ракитин не успя в парка Соколники. Разполагаме само с показанията на Крамаренко-Казаков, които не вършат никаква работа. Ще ги сметнат за клевета от страна на един рецидивист и толкоз. А и всички тези материали за престъпната дейност на Касарин в чужбина ще останат без внимание — действал е като оторизирано лице и така нататък, и тем подобни… Ще припишат всички тези убийства на американското разузнаване — капиталистите се домогват до секретната доктрина и точка. Но някъде дълбоко в съзнанието ми се въртеше въпрос, мъчех се да го уловя и формулирам, обаче мисълта ми се късаше и той ми убягваше. И неочаквано ми просветна — все пак защо Касарин се стреми на всяка цена да сложи ръка на документацията? От какво се страхува? Това е въпросът — от какво се страхува Касарин. Истината е, че хич не му пука от нашето разследване.

Костя каза тогава в електричката, че Ракитин е искал да направи обществено достояние действията на Касарин. И Касарин ужасно се страхува от такава гласност на Запад. Това ще означава край за него. Тогава никой няма да го прикрие.

Погледнах още веднъж сейфа на Мойсеев. Вече знаех какво ще направя. Не може да се каже, че си представях ясно всички последици от моето намерение. А и в интерес на истината аз изобщо не мислех за тях. Вече бях взел решение и се чувствах много по-бодър. Сега всичко зависеше само от моето умение и ловкост.

Когато се върнах в кабинета, извадих от шкафа папка с някакво старо дело и позвъних на Мойсеев.

— Семьон Семьонич, спешно ви вика Леонид Василич — изломотих припряно в слушалката като нашия секретар Гарик. Налагаше се да използвам всяка възможност, дори най-идиотската.

Стремглаво изтичах от кабинета и влязох най-спокойно при Мойсеев с папката под мишница.

— Александър Борисович — засуети се той, — моля ви, почакайте ме, мисля, че няма много да се бавя…

Онова, което вършех, беше страшно непочтено, но в момента аз не можех да си позволя да бъда порядъчен човек. Бързо отидох до огнеупорната каса — ключовете все така висяха на вратата, отворих я и започнах да ровя между пликовете, пакетите и кутиите, прибрани в нея. Под един пакет, увит с вестник, напипах мушамена опаковка. Измъкнах пакета, извадих от него дебел сноп книжа, сложих на тяхно място папката със старото дело, увих го с мушамата и го оставих на същото място…

След десетина минути Семьон Семьонович се върна разочарован — някой си бе направил лоша шега с него. Старият криминалист дори не забеляза, че бях червен като рак и ръцете ми трепереха.

 

 

„Седемнайсет часът и нула минути“ — отговори автоматичната телефонна информация. Броях минутите до края на работното време, имах чувството, че часовникът ми изостава, и на всеки петнайсет минути набирах „100“.

В коридора се чу неясен шум и някой високо изпсува. Реших да видя какво става и тъкмо посегнах към вратата, но тя тутакси ме връхлетя заедно с кошмарна миризма на алкохол и… капитан Грязнов, който едва не ме събори, седна до масата, като първо метна на нея дългите си луничави ръце, после намести мършавия си задник на най-близкия стол и едва тогава изтегли от вратата дългите си крака.

— Ще им… Сашок… така ще им… ъъъх… те мен да ме… прекарат… ммм… ще ги… убия… ще им… за Риточка… за Костя… със собствените си… ръце… ще го… убия… гад… ще…

И Грязнов се стовари на пода заедно със стола. Опитах се да го издърпам на дивана, но той се съпротивляваше — искаше да остане на малкото пространство между шкафа и страничната облегалка. Хукнах за помощ при Мойсеев, като преди това заключих вратата. Семьон Семьонович имаше в подвижната си лаборатория всичко необходимо за екстрени случаи и след две–три минути вече разтривахме слепоочията на Грязнов, наливахме му нещо в устата и бутахме под носа му шишенце с амоняк.

— Не намирате ли, Александър Борисович — каза Мойсеев, — че тази гледка не отговаря на общоизвестното твърдение „Човек звучи гордо“?

Не, не намирах. Беше ми жал, знаех приблизително какво става с Вячеслав, по-скоро досещах се. По някое време той се поуспокои и остана да лежи кротко на дивана, провесил през страничната облегалка дългите си крака в контешки обувки и с леко извити навътре стъпала като на дете. Семьон Семьонович отиде да уреди транспортирането му до вкъщи, а аз пуснах резето на вратата, за да не може да се отключва отвън, и седнах да изслушам горчивата изповед на капитан Грязнов.

Бяха го купили срещу евтин компромат — някой го видял пиян на 7 ноември по време на дежурство на правителствен обект (това първо), бил разказвал — пак така в нетрезво състояние — антисъветски вицове (това второ) и, трето, което било „най-страшното“ — в Сандуновските бани го хванали момчетата от районната бригада за издирване нарушителите на трудовата дисциплина тъкмо когато си пиел мирно и тихо биричка с колегите от МУР в една самостоятелна кабина, също така през работно време. Касарин го извикал при себе си и обещал да потули всичко, ако работи за КГБ. Слава се съгласил, тъй като бил авантюрист по характер, и отначало дори му харесало да следи собствения си началник — Меркулов, но после загрял, че в тая работа има нещо гнило, ама вече било късно…

Мойсеев се върна с шофьора Гена, на когото Меркулов помогна да си оправи москвича. С общи усилия и криейки се от началствата, тримата успяхме да напъхаме Грязнов в колата.

Беше шест без пет.

 

 

Затворих се в една кабина в тоалетната — доста банално, но не можах да измисля нищо по-свястно — и зачаках да утихнат стъпките и разговорите по коридора. Близо трийсет-четирийсет минути слушах как се хлопат врати и се превъртат ключове. Най-после всичко утихна. Излязох от моето убежище и минах по коридора от единия до другия край, проверявайки всяка врата — на етажа нямаше никого. Тогава отидох до остъкленото шкафче с ключовете от стаите, отвинтих с предварително взетата отвертка халките на катинарчето, взех ключа от кабинета по криминалистика, след което отново завинтих халките.

Влязох в кабинета на Мойсеев и без да паля осветлението, бутайки се по пътя към прозореца в някакви апарати, спуснах плътните завеси и включих настолната лампа. Монтирах трикракия статив и завинтих на него фотоапарата „Зенит“, който още през деня бях видял оставен на открито. В лабораторията имаше и репродукционни химикали, но аз не умеех да боравя с тях кой знае колко добре, затова реших да не рискувам. Домъкнах четирите осветителни лампи. Лентата ми беше ГОСТ-65. Фиксирах блендата на 5,6 и експозицията на 1/125 сек. Това бяха средните величини за най-сполучливи резултати.

Оставаше да закача в устройството на стената обекта за фотографиране и едва сега се сетих, че никога не съм чел материалите на Ракитин. Те просто не ме интересуваха. Знаех само, че в тях е прословутата доктрина и документацията за престъпната дейност на Касарин. Интересуваше ме само едно — как да изпратя всичко това в чужбина и по този начин да отмъстя на недосегаемия злодей. Пък и разполагах с много малко време — утре Дейвид Драпкин се връщаше в Америка и непременно трябваше да ми помогне. Както и на цялото човечество. След това Касарин да прави каквото иска с мен. Днес обаче трябваше да му се изплъзна и на всяка цена да осъществя замисъла си.

Притесняваше ме само това, че цял ден не успях да открия американеца по телефона, но все пак не губех надежда, имах още време. Погледнах часовника си — осем и десет.

Материалите бяха сто и шест страници акуратно направени ксерокопия от оригинала на доктрината, двайсет и два листа от фирмен бележник на „Главсуровинекспорт“, изписани с едрия почерк на Ракитин, няколко чуждестранни фактури на немски, френски и английски, с различен цвят, качество и формат на хартията, копия от банкови чекове, фактури на руски език и още десетина непонятни документи. По две печатни страници на кадър, по четири листа от бележник — това прави петдесет и девет снимки и още десет–дванайсет за всичко останало. Значи две ленти. Работа за половин час.

Разтворих металните щипки и закачих на стената първите два листа.

 

 

„ЛЕНИНСКА ДОКТРИНА № 3

(План за осъществяването на интернационалната комунистическа програма за общонародно съзидание)

Изхождайки от основните задачи, съдържащи се в историческия труд на В. И. Ленин «Поредните задачи на съветската власт», както и от Програмата на КПСС, приета на XXII конгрес на партията, и от Декларацията, гласувана на Московското съвещание на държавите, участнички във Варшавския договор (Москва, ноември 1978 г.), Комунистическата партия на Съветския съюз призовава всички държави и народи да приемат и решително да отстояват политиката на мир и намаляване на военното напрежение…“

Престанах да чета по-нататък, помислих си, че и американците няма да четат тези страници. Закачих следващите две.

„… че Ленинската доктрина за окончателната гибел на капитализма и пълната победа на социалистическата система към 2000 година ще намери на практика своето реално осъществяване…“

Излишно губене на време. Следващите.

Нащраках още няколко страници, пълни с чиста демагогия… А, това вече е интересно… „В развиването на плана да се набележат следните политико-военни варианти за завладяването от социализма на страните от капиталистическия лагер…“ Набързо прочетох няколкото страници, преди да ги снимам. Бях поразен, че Ракитин, а след него и Меркулов бяха приели сериозно тези щуротии. Уж зрели хора, а са се уплашили…

Следващата част беше озаглавена „Икономическата надпревара между двете системи — социализма и капитализма“. Заснех десетина страници, без дори да погледна текста. С тях свърши първата лента. Беше вече девет без десет. Ако разучавам тия писания, ще откарам до полунощ. За четвърт час приключих с доктрината и докато подреждах страниците, се зачетох в една от тях:

„… Благодарение на Главно управление «Т» при КГБ в момента СССР разполага вече с чертежите на френския изтребител «Мираж-Ф 1» с лазерен жироскоп от американската фирма «Ханиуел» и редица други придобивки…

… Използвайки вътрешните противоречия между Съединените американски щати и партньорите им — Япония, Канада, Великобритания и други, — да се разшири радиусът на тяхната изолация…

… Да се започне политика на икономически натиск върху САЩ, като за тая цел се използват неограничените суровинни възможности на СССР и страните на СИВ (в момента СССР държи под контрол световния добив на нефт — 40 %, диаманти — 60 %, мед — 70%, никел — 60%, боксити — 90 %)…

… До 1995 година САЩ трябва да бъдат лишени преди всичко от стомана, титан, никел, хром и алуминий — необходимите компоненти за производство на самолети и подводници, както и от други крайно необходими ресурси — най-вече за ядрената енергетика…“

Чух стъпки в коридора и замрях… „Накиснах се в барата и се зачесах по китарата…“ Мили боже! Ами аз бях забравил, че в нашата прокуратура, както във всяко нормално учреждение, има чистачка, която се казва Серафима Ивановна и е страшилище за всички, по-голямо дори от Пархоменко, макар че профилът на тяхната дейност в известен смисъл съвпадаше — тя беше професионална доносничка. Серафима чистеше вечер най-малко в четири учреждения и затова идваше в прокуратурата доста късно, премиташе как да е, позабърсваше прах и си докарваше на месец колкото заплатата на началника на следствената служба.

Бързо напъхах книжата в касата, угасих лампите и се заврях в гардеробчето на Семьон Семьонович.

Както и трябваше да се очаква, Серафима не се задържа дълго в кабинета по криминалистика и въобще в сградата на прокуратурата. След половинчасовото седене в неудобното гардеробче аз се поразкърших и продължих коварното си дело.

Заснех „досието“ на Касарин, което ми беше добре известно, и към десет часа приключих работата. Разтребих кабинета на Мойсеев, върнах материалите на Ракитин в касата, прибрах си папката, после слязох по черното стълбище в котелното, откъдето излязох в задната част на двора — оттатък строителните изкопи за новата сграда. Прескочих сравнително ниската ограда и се озовах на съседната улица, където видях да идва насреща ми свободно такси.