Фридрих Незнански
Черният квадрат (59)

2.

Излязох от дома на Меркулов и тръгнах по проспект „Мир“ в посока към Рижката гара. Времето беше отвратително, студеният вятър пронизваше до костите. Все още влажните ми дънки се бяха втвърдили и болезнено ме удряха по глезените. Когато минах десетина преки, усетих как започна да ме напуска вцепенението, в което бях от снощи, и твърдо реших, че няма да ходя в никаква поликлиника. Ускорих крачка. Слязох в метрото на станция „Рижка“, направих една смяна на „Проспект «Мир» — Колцевая“ и втора — на станция „Киевска“, за да се прехвърля на Фильовската линия. Много я мразех тая линия, но това си беше мой проблем.

На излизане от метрото видях във фоайето телефонен автомат и набрах директния номер на Касарин. Беше точно девет часът. Касарин вдигна веднага. Казах кой му се обажда и че искам да ме приеме. Той сякаш занемя, но тутакси много учтиво отговори:

— Чакам ви. Ще поръчам да ви напишат пропуск.

Качих се на четвъртия етаж в цилиндричната сграда на КГБ и най-безцеремонно влязох в кабинета на Касарин с твърдото намерение да не проявявам капчица любезност дори от възпитание. Ето защо, без да чакам покана, направо тръгнах към бюрото му, смятайки да се тръшна в креслото отпред. Нещо обаче привлече вниманието ми. Това „нещо“ беше горящата запалка в ръката на Касарин. В другата държеше посмачкана хартийка, явно готвейки се да я изгори. Не знам защо, ужасно ми се прииска да узная какво толкова се готвеше да унищожи генералът, но не проявих интерес, тоест престорих се на разсеян и нехайно се тръшнах в креслото, дори сложих крак върху крак. В следващата секунда изведнъж забелязах лепналия се за крачола ми репей, който с усилие откачих и демонстративно хвърлих в огромния кристален пепелник точно под носа на генерала.

Касарин се втрещи от тази простащина и дори забрави да изгори хартийката, а само я смачка на топче и машинално я пусна в пепелника до моя репей. Запалката в другата му ръка все още гореше. Накрая очевидно го опари, угаси я и пак така машинално я прибра в джоба на сакото.

— Позволете да знам, Александър Борисович — подхвана той заплашително, — с какво…

Но аз не позволих. Започнах да говоря. По-точно да крещя. Крещях близо десет минути. За своята преданост към делото, родината и съветската държавна сигурност. Възмущавах се от поведението на неизвестните ми лица — „но подозирам, че това са били ваши хора!“, — които ни отвлякоха с Лидочка Меркулова и ме подложиха на средновековна инквизиция, за да получат информация. В прав и обратен словоред изразявах горещото си желание да служа лично на другаря Касарин и най-искрено скърбях за проявеното към мен недоверие.

Междувременно Касарин се отпусна в креслото си и отмести по-надалеч от носа си пепелника с привлекателната за мен хартийка, поставяйки го на другия край на бюрото, с което направи хартийката недосегаема за мен. Той ме гледаше втренчено в очите и бе трудно да се каже дали се възхищава от наглата ми прямота, или не вярва на нито една моя дума.

Аз, разбира се, си давах сметка, че Касарин не е Пархоменко, на когото можех да пиша доноси на нивото „Как прекарах лятото в пионерския лагер“. Но всъщност не беше толкова важно дали ми вярва или не. Ние трябваше да спечелим време.

Накрая красноречието ми се изчерпа.

Касарин прокара ръка по косата си и тихо заговори с някакъв гробовен глас, дори лошо го чувах, вероятно от снощния удар по ухото. Говореше много красиво и убедително. Виждах или по-точно усещах, че наблюдава реакциите ми. „Оказва се — подчерта генералът, — че от дневниците на Ракитин се интересуват американците.“ И ми подаде едно листче — това беше дешифровка на прихванато в американското посолство донесение на американското разузнаване. Смирено го прочетох и кимнах с разбиране. Оказвало се още, че той не от алтруистични подбуди ми е предложил да работя за КГБ, а защото иска да ме използва като оръдие в борбата с капиталистическото разузнаване, което е особено коварно и жестоко. Изобразих на лицето си загриженост в най-висока степен. Оказвало се също, че следователят Меркулов априорно е възприел делото на Ракитин като изфабрикувано от КГБ и сега тъпо се ръководи от това свое убеждение. Изразих още по-голяма загриженост, дори потърках с пръсти чело, уж че съм впечатлен донемайкъде от чутото. Всъщност безкрайно ме вълнуваше хартиеното топченце в пепелника. След като ме увери, че комитетът ще разследва обстоятелствата, при които съм бил отвлечен аз, както и дъщерята на Меркулов, и че ще бъдат взети всички мерки за охраната на живота и здравето на служителите от следствения апарат на прокуратурата и членовете на техните семейства, Касарин се изправи на крака.

Разбрах, че аудиенцията приключи, измънках нечленоразделно благодарност на доблестния чекист за откровения разговор и скочих от креслото си, при което „случайно“ и с шум го прекатурих. Вдигнах го с безкрайна предпазливост, сякаш беше от порцелан, тръгнах заднишком към вратата с хиляди извинения, бутнах я и излязох в коридора, стискайки между показалеца и средния пръст въжделеното хартиено топченце от пепелника.