Фридрих Незнански
Черният квадрат (57)

11.

Всичко наоколо бе обвито в розова мъгла, която като смерч се вихреше нагоре в конус към някакъв огромен купол. Неземна розова светлина струеше от небесата, звучеше печално и мелодично с тона на една минорна нота, като отчаян зов на зареян в мъглата морски фар. Не усещах тялото си, в отвъдното се бе преселила единствено самотната душа на Александър Турецки. Без учудване видях да се свежда над мен ангел, но на нежното му личице бе изписана такава скръб и страдание, че нямах сили да го гледам и отново затворих очи.

Свестих се от непоносим студ, сгърчен в неестествена поза и с пресъхнало гърло. Главата ми бучеше като след удар с тояга. Някъде горе, под олющения купол, от течението се люлееше гола крушка, стените наоколо бяха напукани и покрити с плесен. Претърколих се на хълбок и видях насреща си десетинагодишно момиченце, което седеше на мръсния и попукан циментов под. То също трепереше от студ и прегърнало коленете си, ме гледаше с големите си сини очи. Попитах:

— Ти коя си?

Момиченцето не отговори, тогава изкрещях:

— Чу ли какво те питам?

То пак не отговори, само на хубавото му личице се появи недоумение. Пресвета Богородице! Едва тогава разбрах, че от гърлото ми не излиза нито звук! Опитах да се прокашлям, но вместо кашлица от устата ми излезе на кълбета пара беззвучният ми дъх. Тази безнадеждна ситуация ме накара да се замисля и по логичен път да си обясня какво се е случило. Помня, че ме нападнаха, явно за да ме ограбят, след което са ме захвърлили в тази изоставена черква. От студа се е схванал гласът ми. Е, значи не е фатално. Ще се оправи. Ами ако съм и оглушал? — помислих с ужас и като опровержение на тази мисъл ясно чух:

— Турецки, да не си ням?

Едва сдържайки се да не скоча и да завия от отчаяние „какво?“, „защо?“, „кой?“, изсъсках със зловещ шепот:

— Ти-и коя-я си-и?

— Лида Меркулова.

Усетих как отново ще припадна. И за да не се случи това, пряко сили се надигнах и се облегнах на влажната слузеста стена. Помещението бясно се завъртя пред очите ми, таванът стремително полетя надолу. Извърнах лице към стената и тутакси започнах да повръщам нещо гадно, зелено и горчиво. С чувството, че съм пълно нищожество, и гърчейки се от срам и конвулсии, полагах усилия да избълвам всичко — инстинктивно, също като звяр, спасяващ плътта си. Най-после свърши. Целият плувнал в пот, все още опирайки се с едната ръка в хлъзгавата стена, с другата забърках по джобовете си за носната кърпа. Те бяха празни. Нямаше го и портфейла, картата и ключовете ми. Само от дъното на един джоб извадих щипка тютюн и слънчогледови семки. Изправих се на крака и пристъпвайки разкрачено като по палуба на кораб, стигнах до вратата, отворих я и се озовах в гъста непрогледна мъгла. Напипах някаква заснежена издатина, гребнах шепа сняг и избърсах с него лицето и ръцете си. В тясната ивица светлина от открехнатата врата се появи стройната фигурка на Лида.

— Ти си дъщерята на Константин Дмитриевич? — изшептях.

— Да. Само че той не ми е роден татко. Но аз му викам татко. Сега всички се разбрахме, че ще го смятам като роден — неочаквано бързо заговори тя, — и мама днес трябва да се прибере от болницата, и сигурно сега двамата са пощурели от тревога къде съм, мислят, че съм се загубила. — Тя трепереше от студ и непрекъснато подсмърчаше. Усетих остра миризма на бензин, лъхаща от овчото й кожухче.

— Защо миришеш така на бензин?

Мина ми през ум, че с този зловещ шепот приличам на вълка, готвещ се да изяде Червената шапчица в тъмната гора. Изведнъж Лидочка се разплака.

— По-скоро да се махаме от тук, Турецки, докато те не са се върнали — започна да повтаря тя, размазвайки с юмруче сълзи и сополи по хубавото си личице. Избърсах я с плетеното й шалче, вързано под яката на кожухчето.

— Кои „те“?

— Които ни отвлякоха…

Лидочка се поуспокои и започна да ме тегли за ръката към непрогледния мрак. Не ми оставаше друго, освен да я послушам. Тръгнахме напосоки — и без това нищо не се виждаше, така че нямаше значение накъде. Пляскаха ни мокри клонки по лицата, заобикаляхме дървета, прескачахме внезапно изникнали пънове. Обърнах се — на петдесетина метра зад нас бледо мъждукаха, като кухи очи, прозоречните отвори на нашата обител с избити рамки и стъкла. Тъкмо си помислих: „Щом като има електричество, значи…“, и се блъснах във висока ограда от бодлива тел. Хващайки се предпазливо за телта, продължихме да вървим покрай оградата. Далече напред се появи светлина на фенер. Стана по-лесно да се движим към този ориентир, вече се държахме само един друг за ръцете. Дърветата оредяха, под фенера видяхме шперплатова табела с надпис:

„Охраняван обект

Влизането строго забранено

Нарушителите се наказват съгласно закона“

Под електрическия стълб се търкаляха счупени бутилки, мокри вестници, консервени кутии. Някакво зверче, сигурно катеричка, прошумоля в храстите, скочи на близкото дърво, погледна надолу и уплашено изчезна сред клоните. Господи! Къде сме? Вдигнах оцеляла бутилка от бира и прочетох на разкъсания етикет: „Калинински пивоварен завод“. Нима сме в Калининска област? Продължихме напред покрай оградата. От време на време се навеждах и четях заглавията на вестниците, всички бяха парчета от „Правда“. Ето и още нещо познато — „По ленински път“, орган на Солнечноградския райком на КПСС и така нататък. Това вече е по-точно. Лидочка намери ученическа тетрадка — „На ученика от 6-и клас във Второ училище в гр. Солнечногорск Алексей Слепугин“. Значи сме в Солнечногорск, той е на Октябърската железопътна линия. Но къде е самата линия?

Все вървяхме и вървяхме, навярно цял час. По едно време Лидочка каза:

— Там върви влак — и посочи напред с мократа си ръкавичка.

Нищо не чувах, вероятно все пак съм пооглушал.

Скоро излязохме на междуселски път, който ни изведе на железопътното платно. Към двайсет минути вървяхме по траверсите, после още двайсет чакахме електричката в сградата на гарата. Нямах пари за билети и през целия път се оглеждах не идва ли контрольор, никак не ми се искаше да ни водят в милицията. А Лида все така се опитваше да пробуди речевата ми способност чрез единствено познатия й метод на хипноза. И след час, когато вече наближавахме Москва, аз вече можех да измъкна от гърлото си някакви пискливи звуци като кукуригане на петел.

Часовникът на Ленинградската гара показваше точно полунощ, когато след половинчасова опашка успяхме да се качим на такси — по това време на денонощието бе невъзможно да се пътува без билет с градския транспорт…

Имах чувството, че Меркулов ще счупи вратата или ще я избие от пантите — от вълнение не можеше да отключи.

— Константин… Дмитриевич… Платете… моля ви… таксито… — едва успях да изграча.

Меркулов ни измери с безумен поглед и закри лицето си с ръце.

РАЗКАЗЪТ НА ЛИДОЧКА

„Някъде към пет часа по телефона се обади таткото на Машка Голдщейн и каза бързо ела да се сбогуваш с Маша, защото сега заминава… Но мисля, че това не беше Машкиният татко, така си мисля сега, ама тогава нищо такова не си мислех и хукнах като щура, защото тя е моята най-добра приятелка и ми разправяше, че ще заминават за Америка… Щом слязох на улицата, видях до тротоара някаква кола, може би волга, но не можах добре да я разгледам, защото те ме сграбчиха и ме вкараха в нея, и тя веднага тръгна, и един мъж през цялото време ми натискаше главата надолу, аз нищо не виждах… и ние все пътувахме, пътувахме, аз се уплаших и заплаках, а той ми каза не реви, нищо лошо няма да ти сторим, и пристигнахме в някаква гора, вече беше съвсем тъмно… Те ме занесоха в някаква разрушена черква и там седеше Турецки, само че аз не знаех още, че това е Турецки, те го биеха по бузите и му викаха стига си се преструвал, ама според мен той изобщо не се преструваше, а беше в безсъзнание, а лицата им бяха увити с шалове и единият каза на другия дай ми… дай ми… беше някаква медицинска дума… акс… акс… меници… фитил… и другият отвори някаква чанта и извади една спринцовка с ееей такава игла, и започнаха да правят на Турецки инжекция в ръката, и той отвори очи, а те му викат казвай веднага къде скрихте с Меркулов дневниците, и Турецки много високо крещеше, но нищо не му се разбираше, и оня, по-високият, го цапардоса по ухото, а другият му каза, ако ти го… изобщо той непрекъснато псуваше… значи, ако го убие, нищо няма да узнаят, и пак започнаха да му правят инжекция, а после той изобщо престана да говори и само си отваряше устата като риба… Тогава високият донесе една голяма квадратна туба и ми поля кожуха, мисля, че беше бензин или газ, а другият извади запалка и вика на Турецки гледай как ще пламне сега като факла дъщерята на твоя началник…“

Меркулов трепна като ужилен на това място от разказа на Лидочка и безпомощно ме погледна:

— Чуваш ли, Саша?

Чувах. И на мен това ми напомни нещо познато, чуто наскоро. Пред очите ми заплуваха лицата на Хитлер и Борман и кой знае защо изключително красиви алпийски ливади сред също така изключително красиви планини. Бях съвсем сигурен, че това е алпийски пейзаж. Може би наистина не ми беше наред нещо главата.

Жената на Меркулов, Льоля, стана и отиде в тоалетната. След миг чухме как горчиво ридае на глас.

„… А Турецки все отваряше, отваряше уста, но нищо не можеше да каже и сигурно не беше в съзнание, и тогава високият каза нищо няма да измъкнем днес от него, защото прекалихме, и започна да му вика кретен и някакъв мръсник и се закани, че ей сега ще го запали, а после извади пистолет и каза тръгвай, мършо, към колата.“