Фридрих Незнански
Черният квадрат (54)

8.

„…Точно така! Обадих се в Съюзната прокуратура и разговарях с главния прокурор… Той тогава ме помоли да му дам всичко в писмен вид и каза, че ще вземе мерки… И аз написах това оплакване. Ми аз съм депутат, мама му стара, а не случаен човек! Сега още смятам, че постъпих правилно! Докога ще търпим това беззаконие бе, просто възмутително! Разбираш ли, в центъра на Москва посред бял ден ти влизат в жилището крадци, отмъкват ти, разбираш ли, колекционни ценности за хиляди и всичко това си остава скрито-покрито!…“

Майор Погорелов стоеше до прозореца в кабинета си и наблюдавайки обичайната улична суета, слушаше магнетофонния запис с показанията на известния летец-космонавт генерал-майор Павел Попович, чийто глас звучеше сприхаво и енергично. Погорелов беше в лошо настроение. Вече втори ден, откакто Романова го пришпори и час по час му се обажда да пита с нескривана ирония какво ново е открил по делото на Соя-Серко, а няма нищо ново. Като се изключи вчерашното му пътуване по нареждане на Меркулов до „Звездното градче“ на космонавтите — недалеч от Калининград, в Московска област — и задушевния разговор с Павел Попович. Сега той е голяма клечка, заместник-началник на Центъра за подготовка на космонавти. В живота Павел е страхотен шегаджия, дори наскоро публикуваха негови афоризми на шестнайсета страница на „Литературката“, и изобщо нищо човешко не му е чуждо. Преди няколко години беше свидетел по едно криминално дело, което Погорелов „разработваше“ по оперативна линия, и едва не загази — собствената му волга с негово знание беше вземана от подследствените, след което те я бяха продавали десетина пъти на различни прекупвачи на плодове от Закавказието, а част от парите за „демонстрацията“ на колата бяха давали на Павел.

Погорелов натисна клавиша за обратно пренавиване, отново пусна записа и се заслуша в речта на космонавта. Фонограмата не е като протокола. С думи не може да се предаде тембърът на гласа, интонацията, напрегнатостта на устната реч. Живият, непосредствен разказ е къде по-добър от фразите в протокола, огладени от следователя.

„… Милицията! Ето кой у нас си клати краката! Безделничат, разбираш ли, нищичко не правят! Ти не се обиждай, Погорелов, говоря за районното! Прикриват най-безсъвестно тия пладнешки разбойници, вместо да ги измъкнат за ушите от дупките им. Та, значи, идват при мен Грачов и Соломин — между другото много свестни момчета, работят в Търговската палата — и ми разправят: така и така, Паша, на нашата обща позната с тебе Аллочка Соя-Серко й свиха антиките от апартамента в Арбат и няма кого да арестуват за тая работа, милицията не търси крадците. Питам ги, а защо Алла не ми се обади, нали сме познати? Те смотолевиха нещо в смисъл, че била много заета и тем подобни… Обадих се тогава на Саша Рекунков. Той веднага откликна и прехвърли делото в градската прокуратура, където следователите са много пооправяй и честни, отколкото при вас в милицията… Ама ти, Погорелов, не се засягай от критиката!…“

Погорелов натисна клавиша „стоп“ и започна да прелиства протоколите от разпитите на свидетели през последните два дни. На пръв поглед в тях нямаше нищо интересно. Но само на пръв поглед…

Бързо препрочете показанията на Соя-Серко — обичайните увъртания, както при повечето заподозрени: „не знам“, „не помня“, „не съм видяла“, „не съм чула“, „не съм съгласна“. Ъхъ, ето го първото противоречие… „Когато се уверих, че милицията на нашия Ленински район няма намерение да търси активно престъпниците, аз се обърнах за помощ към Павел Попович“… А сега показанията на самия Попович: „Та, значи, идват при мен Грачов и Соломин…“ Тая Соя-Серко лъже най-безобразно — изобщо не е смятала да се обръща за помощ към Попович… Защо? На този въпрос отговарят работниците от Търговската палата Грачов и Соломин. Сложи друга касета в касетофона и заслуша с внимание. За разлика от космонавта този глас говореше равномерно и спокойно, без да повишава или понижава тон.

„… Прието е да се мисли, че обикновено човек може да се излъже в младежката си възраст… Аз обаче се излъгах на трийсет и кусур години… Никога не съм подозирал, че Алла Серко е способна да извърти такъв номер… Виждате ли, другарю майор… как да се изразя по-точно… в нашите условия, имам предвид съветската действителност, не е прието открито да съхраняваш своите спестявания. Могат да те привикат в ОБРСС и да те попитат: абе ти, уважаеми другарю Грачов, откъде имаш тая статуетка от чисто злато? Ето защо аз, Соломин и още неколцина помолихме Алла да подържи нещицата ни в колекцията. Притежаваш си я, викаме й, законно — сто години са я събирали роднините на мъжа ти… Тя се съгласи. Но един прекрасен ден дойде разтревожена. «Ужас! — вика. — Отидоха по дяволите всички ценни вещи, и вашите, и моите. Някакви бандюги посред бял ден влезли в апартамента ми въпреки сложните заключалки и отнесли всичките антики…» Е, мислим си със Соломин, все ще се намери колекцията, а с нея и нашите неща, щом като милицията се захване както трябва с тая работа! Минават обаче ден-два, седмица, месец, а милицията търси крадците колкото да не е без хич. Отиваме при Алла — пиши жалби, а тя, да се неначудиш, отказва. Нямало защо да се заяждаме с органите, нищо нямало да излезе… Но не щеш ли, веднъж подслушахме един неин разговор по телефона, дори го записахме на касета. Оказа се, че тя ни продава нещата, които уж били откраднали от дома й. Тогава се решихме на такъв ход — да се обърнем за съдействие към някой важен човек, който да повлияе на милицията и да ускори следствието, сиреч да разобличат Алла. Отидохме при Попович…“

Погорелов се обади на дежурните в предварителния арест, където бе затворена Соя-Серко, и помоли да му доведат за разпит арестантката от пета килия. След като затвори, отиде до касата, извади плоско метално шишенце с водка, отпи две-три глътки, сдъвка парченце индийско орехче, за да убие миризмата на алкохол, и зачака идването на арестуваната.

„Няма да се впускам в приказки с тая дамичка — реши той, — само ще опипам почвата, да видим какъв акъл й е дошъл в килията.“

Вратата изскърца с ръждивите си панти, пропускайки надзирателя и Алла. Надзирателят сложи пред Погорелов разписката от призовката и безшумно се оттегли. Соя-Серко тъпо плъзна по инспектора сънен поглед, дори не кимна и остана права, гледайки пред себе си като лунатик.

Майорът каза най-учтиво:

— Добър ден, Алла Александровна. Моля, седнете.

Но тя не реагира, продължи да стои на място, все така вперила в пространството кафявите си, леко подпухнали от съня очи.

Погорелов се приближи и като я хвана за раменете, насила я сложи да седне на завинтения за пода стол. Отстъпи към бюрото си и попита:

— Как сте, миличка?

Погледът на Соя-Серко не се отклони от въображаемата точка.

„Ъхъ, мадам е решила да симулира невменяемост, с други думи, да се прави на откачена. Е, тогава ще опитаме с фронтална атака.“ Той седна зад бюрото и се втренчи в младата жена, но тя все така тъпо гледаше пред себе си.

Не е така лесно да се установи симулацията — нужна е стационарна съдебнопсихиатрична експертиза, което значи най-малко два, ако не и три месеца разтакаване. Но тези игрички му бяха добре познати, препсува наум и с висок глас започна най-невъзмутимо да й разяснява член трийсет и осми от наказателния кодекс за чистосърдечното признание и другите смекчаващи вината обстоятелства; после мина към заплахите — прочете й една след друга всичките дванайсет точки от член трийсет и девети за обстоятелствата, утежняващи вината… Безжизнената маска не слезе от бледото лице на Соя-Серко.

— Надявам се, разбрахте обясненията ми, гражданко, и ще престанете да си играете на криеница със социалистическата законност и ще разкажете кой ви подучи да извършите кражба от собствения си дом, кой ви даде това вражеско клише за печатане на фалшиви долари и тъй нататък — Погорелов заканително размаха показалец, — например как успяхте да отровите чужденеца.

Тъй като не очакваше отговор, майорът много се изненада, когато Соя-Серко скочи от стола, изтегли от контакта щепсела на касетофона и засъска в лицето му:

— Я не ме вземай за канарче, мильо нещастен, какви ми ги плямпаш, да ти кензам на скапаняшките обяснения. Ако си решил да ми приписваш чужди изпълнения, моят Иван^[1] ще те пречука в първата тъмна уличка… А сега ме връщай в килията. Не виждаш ли, че съм невменяема?!

Погорелов се втрещи.

— Що за ужасни изрази употребявате, гражданко Соя-Серко? — едва можа да промълви. Но „гражданката“ вече се бе превърнала пак в египетска мумия.

През това време се отвори вратата и влезе капитан Грязнов, с когото деляха кабинета:

— Валентин, вика те „шефката“!

Разбира се „шефка“ в отдела наричаха Шура Романова и Погорелов тутакси се изстреля, успявайки да каже:

— Слава, остани с дамата, ей сега се връщам.

Когато вратата след него се затвори, Грязнов подаде на „дамата“ хартийка от цигарена кутия. Тя го погледна изпод вежди, но взе бележката и я прочете. В нея имаше само няколко думи. Алла Александровна се усмихна злорадо, взе химикалка от бюрото, написа нещо на същата хартийка и пак така с усмивка я пъхна в шепата на Грязнов.