Фридрих Незнански
Черният квадрат (49)

3.

— Да, да, скъпа, разбирам. Значи го играе Ален Делон… Така ли?! Тогава Луи дьо Фюнес?… Интересно!

Ерих Карлович Абрикосов, четиридесет и пет годишният началник на ОБРСС, седеше в кабинета си на „Петровка“ и разговаряше по телефона. Гречаник и аз търпеливо го чакахме да свърши, за да обсъдим плана за предстоящите операции по делото на Соя-Серко, както и по някои други дела, очертаващи се от показанията на Волин, когото Меркулов предаде на обересесовците.

Всички на „Петровка“ знаеха, че младият генерал–майор е страхотен женкар. Той често не нощуваше в дома си под предлог, че участва в опасни операции. Току–що си беше гукал с някаква гургуличка, предумвайки я да пренощуват извън града в една от правителствените вили. В момента разговаряше с жена си, като притискаше с рамо слушалката до ухото си и преглеждаше разни книжа с агентурнооперативен характер. Едва след пет минути генералската съпруга стигна до края на филма.

— Да-да, Нинусенка, страшно, страшно интересно… Не, скъпа, не ме чакай за вечеря, тая нощ ми предстои извънредно отговорна операция извън града.

Най-после Абрикосов се обърна към нас.

— Снощи е имало стрелба. В ресторанта на „Берлин“. Разбойниците пак не са си поделили нещо. Убит е Юра Леонович, много важна птица! Аз отдавна го дебна! И отдаавна щях да го пипна, ако не бяха „колегите“^[1]! Но ние все пак ще се заемем с Юрочка! Не успяхме да се докопаме до живия — ще се докопаме до мъртвия! Вече окошарих десетина от неговите хора, ония, дето му пласират кърпите и купуват картини за него. В Бутирка бързо ще си развържат езика, ще ми кажат кой дърпа конците на Юра, с кого е правил заварките… А вие, другари прокурори, надявам се, ще заловите заедно с КГБ човека, който го е опукал и е имал с него сметки за уреждане…

Измънках нещо нечленоразделно и запалих цигара. А Абрикосов продължи разгорещено своя монолог, очевидно имаше актьорски дарби:

— Беше много хитър и предпазлив. Вечно вадеше кестените от огъня с чужди ръце. Ама тоя път си намери майстора — свраката хвърка от колец на колец, па се надене!

Ерих Карлович се фръцна на излъсканите си до блясък ботуши и подрънквайки с шпори (за какъв дявол са му шпори на един обересесовски генерал?!), мина по дебелия персийски килим, конфискуван при обиска у директора на магазин „Таджикистан“, отключи сейфа, извади отвътре платнена торба и подхващайки я ловко за долните ъгълчета, я обърна. На масата се изсипа като от рога на изобилието, преливайки с всички цветове на дъгата, нещо фантастично.

— Е, другари офицери, дайте да видим има ли тука някои джунджурийки от колекцията на Соя-Серко.

— Има — казах сподавено, като разпознах и гривната с цветен емайл, и цейлонската брошка, и златната балерина.

— Това е то, другари прокурори и офицери — произнесе със задоволство той, почти издърпвайки от ръцете ми статуетката, — моля да обърнете внимание, че вашата „висулка“^[2] бе разкрита не от бабаитите на МУР! Аз я разкрих!

УБРСС и МУР се намират в една сграда на „Петровка“ 38 и ползват общо фоайето и стола. На паметната дъска в центъра на фоайето, върху която със златни букви са изписани имената на героично проявилите се, няма да срещнем имената на редови служители от ОБРСС. Изтъкнатите храбреци не се занимават с престрелки, самбо и извиване на ръцете. Интелектуалците от МВР си имат определена роля. Разбира се, причината е в противника. А техен противник е самият интелектуалец. При хората от „бизнеса“ грубите муровски похвати са неподходящи — без познаването на съветската стопанска система не може да се излезе на глава с мошениците. Ето защо в наши дни в ОБРСС работят само подбрани служители почти както в КГБ. С висше специално образование, както седящият срещу мен Жозеф Гречаник.

— А как е попаднала при вас тая колекция, другарю генерал? — попита Жозеф, въртейки в ръце цейлонската брошка.

— Ами виждате каква кишавица е сега! Тая нощ един фургон на „Съюзтрансавто“ се е врязал в стълб за високо напрежение. И знаете ли къде? В бившето дворянско владение на Наталия Гончарова, жената на Пушкин, село Лопасна, край Серпухов.

Генералът придърпа оставения на бюрото доклад и започна да чете с школуван глас:

— „При сблъсъка вратите и стените на фургона са се счупили. Кашоните с товара са се пръснали във всички посоки, дори зад оградата на старото дворянско гробище… Сред събраните пакети с печат «Произведено в СССР» имаше старинни ювелирни изделия, икони, черковни съдове, картини, златни и сребърни монети, изделия от кост, сребърни накити, творби на кавказки майстори от кована мед, както и оръжие, тоест ценни вещи, забранени да се изнасят зад граница…“

Не можех да си обясня как са попаднали в този фургон уникати от колекцията на Соя-Серко. Но Абрикосов стана от бюрото и каза:

— А сега, момчета, идете в „Склифосовски“ да разпитате оня фирмаджия Мазер — трябва и майчиното си мляко да каже! Бих дошъл и аз, но нали виждате, че се разкъсвам на сто места. Предайте на Костя Меркулов големите ми благодарности за Волин! Същинска златна мина е тоя Волин. Такива показания даде — и за хиподрума, и за Елисеевския гастроном, и за Павлов от Комитета за спорт, че остава само да се проведат разпитите, да се внедри агентура, да се назначат ревизии…

Абрикосов отново се бе разбъбрил, а аз се измъчвах от мисълта: защо именно Леонович, който беше необходим за нас донемайкъде, защо именно той беше убит? А може би са го убили точно затова — защото ни е нужен? Теглят му куршума и край — няма свидетел! Значи някой ги е насочил към него. Някой е знаел, че ние сме стигнали до тоя Леонович… Усетих как ми се вдига адреналинът — първо ми пламнаха ушите, после лицето, вратът, дори ръцете… Ами този някой съм АЗ!!! Аз ги насочих към Леонович — заинатих се вчера с тая кучка Бистрицка, тоест как беше… Серко, кажи ми, та кажи ми за тоя Юрий. И те ми го сервираха на поднос! С гарнитура. Трябва нещо спешно да предприемем с тая Соя, с други думи, просто незабавно да я арестуваме и…

— Прокурор! Да не сте прихванали случайно азиатския грип? Целият горите!

— Не, нищо ми няма, не спах цяла нощ — замънках, свеждайки очи, — а и сутринта този обиск…

— Да, да — съчувствено закима генералът, — знам… за обиска… и за… постигналата ни загуба…