Фридрих Незнански
Черният квадрат (48)

2.

След безсънната нощ и тежката сутрин спах два часа като заклан и се събудих в три следобед от досаден телефонен звън. В коридора се чуваше някаква кавга, но никой нямаше намерение да се обади.

— Да — изкрещях в слушалката, след като изтичах полугол в коридора.

— Имаме новини — невъзмутимо посрещна гневния ми изблик Меркулов.

Намръщих чело:

— Започни от добрите.

Той се прокашля, сякаш му поставях бог знае каква трудна задача.

— Хм… Хм… Щом казваш… тогава… с добрите. Само че не знам коя е по-добрата… Съобщиха ми, че снощи в ресторанта на хотел „Берлин“ е бил убит Юрий Леонович! Нали бяхме решили да го арестуваме, но го изтървахме…

— А лошата?

— Преди час умря Георгадзе.

— Как така „умря“?! — възкликнах смаяно.

— Ами така. Фактът е налице. До обяд е бил на сесията на Върховния съвет, през почивката го е извикал в кабинета си Андропов… Явно го е попитал за обиска и е поискал обяснения за „банката“. Георгадзе изохкал и се строполил, лекарите констатирали смърт. В момента съм в ЦК, чакам Емелянов, ще ходим с него и Савинкин при Андропов…

„Даа — помислих си, — довършихме го тоя старец.“

— Така че по всяка вероятност, Саша — продължи Меркулов, — ще бъда зает най-малко до довечера. Затова иди сега на „Петровка“ в стая 625, Абрикосов, началникът на ОБРСС, се заинтересува от кражбата у Соя-Серко… Да, в следствието ще се включат още двама души — Погорелов от криминално издирване, днес се е върнал от отпуска, и Гречаник от ОБРСС. Гречаник каза, че се познавате… — Наистина познавах Жозеф Гречаник. Този шумен и излъскан нафуканяк беше известна личност в нашия факултет, отговаряше за културно-масовата дейност и завърши една година преди мен. Мислех си, че такъв грандоман като него трябва да е отишъл най-малкото в КГБ, а той бил в ОБРСС… — После ще отидеш в „Склифосовски“ да разпиташ фирмаджията, когото са гръмнали заедно с Леонович, и ще се върнеш в прокуратурата. По някое време и аз ще дойда там…

Премръзнах като куче в ледения коридор — кой знае защо тия смахнати бабички бяха отворили широко прозореца. Побързах да се върна в леглото, за да се посгрея и да събера мислите си. Студът ме затормозяваше и в главата ми бе пълна каша — Ракитин, Касарин, татко, Леонович, Георгадзе… Усещането ми за живота стана някак ново, сякаш у мен бе настъпила коренна промяна, нямаше го вече предишния Турецки и от това изпитвах лека тъга, примесена с непозната гордост…

— Другарю Турецки, имаме нужда от вашата помощ! — чу се глух вик иззад вратата.

О, господи!… Бях принуден да се измъкна изпод одеялото и да се облека, така или иначе трябваше да ходя на „Петровка“.

Излязох в коридора. Дебелата Полина Василиевна Коробицина се бе надвесила до кръста през прозореца, демонстрирайки лилави ватени кюлоти. А Фоксиха, тоест Ангелина Гуриевна Фокс, измъчено я държеше за единия крак да не падне и викаше за помощ. Едва успях да изтегля вътре тая дебелана. Оказа се, че Фоксиха съборила на съседния покрив оставената на прозореца тенджера с кюфтета, собственост на сестри Коробицини, и двете бабички решили да я приберат. Прекрачих перваза и се спуснах на мускули до полегатия заледен скат, на който се виждаха петнайсетина кюфтета. Вдигнах тенджерата и събрах в нея всичко, което беше в радиуса ми на досегаемост, след което се изкатерих обратно на прозореца. От благодарност двете бабички ме почерпиха с чай и баница.