Фридрих Незнански
Черният квадрат (47)

1.

23 ноември 1982 година

Меркулов обичаше да казва, че да ръководиш, значи да предвиждаш. Опитният следовател по особено важни дела бе разработил с пълни подробности плана за внезапния обиск у Георгадзе. Беше предвидил всичко: какво ще е времето през първата и втората половина на деня — бе направил справка за прогнозата, — настроението на „велможата“, неговите жестове и мимика, количеството охрана при къщата и доколко е предана на своя бос. Беше въвел в плана и особен коефициент, който нарече „фактор на случайността“, и това означаваше, че всеки член от нашата бригада, включително и стажантът Турецки, трябва да е готов за всякакви изненади и да възприема случайността като неизбежност.

Навън беше още черна, непрогледна нощ, когато шофьорът от МУР позвъни в жилището на Рита и каза, че колата ме чака. Междувременно Рита успя да ме свести с конска доза силно кафе и седалгин. Нямах желание да спя, а още по-малко да се разделя с нея. Седяхме в кухнята и си приказвахме за баща ми, Меркулов, Касарин. Лицето на Рита беше непроницаемо, очите й бяха устремени в незнайни за мен далечини.

Слязох с шофьора и се качих във волгата, която ме понесе през спящата Москва от „Фрунзенска крайбрежна“ към „Петровка“. След петнайсетминутно съвещание в кабинета на Романова нашата оперативна група се изсипа на улицата и се насочи към двете коли. Градът беше тих и безлюден. При градината „Ермитаж“ не се виждаше жива душа — никакъв пешеходец, никакъв автомобил. Силният вятър носеше по „Петровка“ части от афиши с ликовете на Муслим Магомаев, Алла Пугачова и Людмила Зикина, откъснати от кръглите бетонови колони за афиши. Вятърът, студен и пронизващ, сякаш съскаше в ушите ни злобни закани: ще видите, хора, леден ще стана и още по-силно ще хапя…

Майор Красниковски седна зад волана и подкара нашата кола след патрулната волга, в която се качиха Романова и Панюшкин с Рекс.

— Дали не забравих да изключа чайника, преди да изляза от къщи? — неочаквано се обади Меркулов, който седеше на предната седалка до майора.

Той бегло го погледна и каза кротко:

— Спокойно, Константин Дмитриевич! Ще видите, че всичко ще мине успешно…

При полското търговско представителство излязохме на „Садово-Самотечна“. Тук първата кола включи буркана и като наду сирената, с пълна скорост се понесе към околовръстната магистрала, от която беше съвсем близо до селището на Върховния съвет. Ние неотстъпно я следвахме. Над Москва бавно се развиделяваше — съвсем неудобно време да будим и да правим обиск у втория по важност човек в нашата съветска многонационална държава…

От тонколонките на радиото бодро звучеше баритонът на Магомаев, Красниковски и Потьохин разгорещено спореха за грузинската кухня, ние с Меркулов мълчахме.

В интерес на истината аз не се вълнувах от предстоящия обиск, нито пък се заслушвах в спора кое ястие е по-вкусно — сулугуни или сациви. Не ме радваше и закачливата песен. Не можех да се отърва от мисълта, че имам някакъв много важен спомен от детството, нещо във връзка с баща ми, което съм забравил и на всяка цена трябва да си спомня, защото от него някак зависи целият ми живот.

Всъщност какво знаех за моя баща? От разказите на мама знаех, че е загинал в самолетна катастрофа, когато съм бил още малък. Той завършил с отличие аспирантура и работел над кандидатска дисертация на важна икономическа тема — неговите предложения трябвало да направят преврат в нашето планово стопанство и да доведат до гигантски скок в производството на стоки за широка употреба. За да доразвие своите идеи, заминал на работа в Архангелск, в новосъздадения съвет за народно стопанство. Веднъж тръгнал на командировка в областта със самолет „У-2“. Аварията станала над морето, отломките на самолета заедно с пилота и единствения пътник потънали, затова никога не бях ходил на гроба на баща си.

Злото, неясно и ефимерно, каквото често го бях виждал в детските си сънища, изведнъж бе добило реална и конкретна форма. Злото вече си имаше име, фамилия и дори генералско звание. И сега, когато бях обзет от мисли за този злодей, погубил баща ми, неочаквано в съзнанието ми проблесна нова догадка — Льоша също ми бе говорил за Касарин! Да, той е цивилният, ръководил обиска в апартамента на Ракитини, който е приличал на плъх! Голям и хитър плъх! Впрочем такова впечатление създава само когато се усмихва. Нещо толкова необяснимо и страшно. Обикновено усмивката разкрасява лицата дори на грозните хора, а при този показва неговата хищна същност! Потръпнах от отвращение и си помислих, че най-важното сега в моя двубой с Касарин е да не върша глупости, да не се поддавам на чувствата. Ето в какво ще имам нужда от твърдост и методичност — ще трябва да разкажа всичко на Меркулов и да поискам съвет…

Вече наближавахме вилата на Георгадзе. До пристигането ни оставаха трийсет секунди.

— От скарата най обичам шишчета по карски! — заяви Красниковски.

Шестнайсет секунди…

— Не, другарю майор, обикновените кавказки шишчета са страхотна вкуснотия — месото им е много по-сочно…

Осем секунди…

— А на мен ми харесват ребърцата, особено със сос ткемали — внесох и аз лептата си в полза на кавказката кухня.

Секунда. Край. Пристигнахме…

Резиденцията на Георгадзе напълно покриваше представите ми за жилищата на нашите вождове. От пътя се виждаше само част от къщата — триетажна, в стил модерен, ярка и ефектна, с причудлива форма на балконите и прозорците и многобагрени орхидеи в мозаичния фриз на корнизите.

— Каква странна къща! — възкликна Романова, идвайки към нашата волга. Ние бяхме наобиколили Меркулов в очакване на нареждания.

По-голямата част на сградата бе закрита от вечнозелени мури и ели, много високи и необикновено гъсти. Зад тази жива ограда имаше още една, но метална, изработена по специална поръчка. Владенията на Георгадзе изглеждаха необятни, а градината, спускаща се към голямо езеро, приличаше по-скоро на градски парк за отдих и култура.

— Навремето, уважаеми туристи, това имение е принадлежало на проклетия капиталист — търговеца Рябушински — информира ни всезнаещият Красниковски.

До високата желязна порта имаше пристройка — пропуск, пред който се зеленееше будка, подобна на охранителните будки при посолствата. От нея вече бе излязъл и бързаше към нас дежурният лейтенант — чекист от Девето управление на КГБ, който приличаше на настръхнал гарван — всичко по него беше черно: дебел черен кожух до петите, черни валейки с галоши, черна спусната ушанка.

— Какво търсите тук? Тук е забранено. Не виждате ли, че това е правителствена зона?! — каза той с известно пренебрежение и ни посочи с черната ръкавица табелата с надпис: „Правителствена зона! Влизането строго забранено!“

Тогава напред излезе Шура Романова, която днес беше в пълна парадна униформа, дори бе разкопчала шинела си, за да се виждат всички ордени и медали, подрънкващи на високата й гръд при всяка крачка.

— Аз съм подполковник Романова. Нося срочна пратка за другаря Георгадзе. Николай Анисимович Шчолоков ми нареди да я предам лично на Михаил Порфириевич!

— Как, викаш, че ти е името? — нахално попита лейтенантът, макар че беше чул добре всяка нейна дума.

— Романова, викам, от Министерството на вътрешните работи! — спокойно повтори Шура. — Нося пратка от министъра!

След като я огледа, а и всички нас с презрението на слуга, работещ при високопоставен и могъщ господар, той се отправи към будката, тежко престъпвайки от крак на крак…

Минута още, и щеше да извика подкрепление. Аз шумно поех въздух, Шура скръцна с ботуши, Красниковски бръкна за пистолета си, а на Потьохин му изкуркаха червата — явно от мисълта за шишчета в сос ткемали. Панюшкин пък означи с устни яка псувня. Хладнокръвие запазиха само най-мъжествените от нас — овчарката Рекс и следователят по особено важни дела Меркулов.

Порталът беше все така затворен. Сигурно охраната ни наблюдаваше отвътре и ни държеше на мушка със своите калашници. „Гарванът“ се насочваше вече към телефона. Не можех да си представя как при тия обстоятелства ще правим обиск.

Най-после Меркулов шумно се изсекна. Това беше уговореният сигнал за началото на действията. Подчинявайки се на тази заповед, Красниковски, Потьохин и аз се озовахме на площадката пред вратата на пропуска.

— Там не може! Я се връщайте веднага! — изграчи „гарванът“, хващайки се едновременно за слушалката на телефона и дръжката на пистолета.

Но Шуриният пистолет, насочен към гърдите му, тутакси го накара да млъкне. Меркулов отиде зад него и с такава неочаквана сила го стисна за ръцете, че той дори изписка: „Оох, боли, ще ми счупиш китките, другарю!“

Докато Меркулов и Романова му слагаха белезници, Красниковски се отдръпна от вратата на пропуска и се втренчи в нея с хипнотизиращ поглед на питон. Още при разработката на нашия план ми бяха казали, че той е страхотен спец по разбиването на врати, това било най-голямата му страст. Майорът отстъпи още крачка-две и се опря с лявото рамо на будката, където Меркулов, Панюшкин и Романова наместваха лейтенанта „да полегне“. Копирайки маневрите на майора, Потьохин се приготви да го подкрепи.

Ексшампионът на дружество „Динамо“ от полутежка категория поприклекна и като се засили, блъсна с дясното рамо вратата.

Онова, което се случи в следващите секунди, бе пълна изненада за всички — проява на така наречения от Меркулов „фактор на случайността“.

Без да срещне очакваното противодействие, майорът влетя в помещението, прекоси го полуприведен и заби глава в насрещната врата, която… също не беше заключена. Подчинявайки се на физическия закон за инерцията, едрото му тяло продължи в някакво „салтомортале“, при което той успя по необясним за нас начин да измъкне пистолета си и да стреля във въздуха, после се „приземи“ заднишком в клоните на голям храст до алеята към къщата.

Влязохме в помещението на пропуска и с един поглед аз се уверих, че вътре няма никаква охрана — нито чекисти, нито милиционери.

В същото време от къщата изскочи събуден от гърмежа полуоблечен мъж. Очевидно този дългуч беше началникът на охраната, на когото се готвеше да позвъни „черният“ лейтенант. Вдигнал пистолет над главата си, той истерично изкрещя със силен грузински акцент:

— Бъндюги! Нето крачка нъпред! Вий сте обкръжени! Хвърлъй оръжие!

Грузинецът стреля нагоре и улучи близкия фенер. Това беше много неприятно, защото лампата се пръсна с оглушителен пукот, парченцата й се посипаха по главите ни, а най-много пострада Красниковски, който все още висеше закачен в клоните на храста.

Този трясък изнерви страхотно винаги флегматичния Рекс. Той излая и без команда се метна към началника на охраната. Околността се огласи от нечовешки писък. Рекс го бе захапал за ръката, а след като изпадна от нея пистолетът — заби зъби в меките тъкани на тялото му, разположени по-ниско от гърба, както се изразяват съдебните лекари.

От къщата изскочиха още двама души. Те бяха успели да се облекат, но не успяха да се ориентират в ситуацията и започнаха да стрелят по горкия Рекс, който влачеше по земята началника им. Куршумите разравяха почвата наоколо, кучето приседна и нададе зловещ вой. Имах чувството, че полудявам, защото друг цял–целеничък Рекс се бе върнал при водача си и скачаше на половин метър от мен. Не можах веднага да съобразя, че така вие началникът — тъпите му подчинени го бяха простреляли в прасеца.

Красниковски най-после се измъкна от храста и се втурна към входа на къщата. Може би щеше да влезе, ако не се беше спънал в грузинеца — просна се с целия си богатирски ръст на площадката пред вратата. Настъпи тишина и след секунди ситуацията коренно се промени. Нашият майор и техният майор седяха един до друг на стъпалата, раздърпани, окървавени, напълно изтощени. Но славните представители на правоохранителните органи все още бяха в състояние да разсъждават, поприказваха, споменавайки на няколко пъти името на Андропов с различна интонация, и стигнаха до две идентични заключения: ние не сме бандити терористи, а свои — колеги, упълномощени лично от Андропов да извършат обиск в дома на Георгадзе. Така че не е задължително да се стреля по нас.

Някъде от къщата избоботи тревожен глас:

— Майоре, каква е тази дандания? Какво става? Ааа?

На площадката се появи величествена фигура в дълъг до петите халат. Това беше самият Михаил Порфириевич Георгадзе.

Очевидно той гонеше седемдесетте, но изглеждаше доста по-млад, висок, незатлъстял, с аристократично лице на грузински княз и насмешлив поглед в черните очи.

Във вестибюла, където влязохме, изведнъж стана шумно и многолюдно. Надойдоха хора, които сновяха наоколо и си разменяха реплики на висок глас. Усещах тяхната враждебност към нас, която струеше от очите им като сълзотворен газ.

Сякаш без да ни забелязва, Георгадзе гледаше Меркулов — с набитото око на висш чиновник бе разпознал главния в групата.

— И така, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Имаме заповед за обиск — каза Меркулов, подавайки му документа.

Всички обитатели на къщата се разсмяха като по команда с изключение на Георгадзе, който само леко се усмихна и присвивайки очи, ги впери в заповедта. След като я прочете, замислено огледа Меркулов от главата до краката и пусна листа, който плавно падна на пода.

— Нямам време за такова нещо. Трябва да отида в Кремъл, имаме сесия на Върховния съвет, на която ще ме преизберат за секретар на Президиума…

В същия миг някъде зазвъня телефон. От горния етаж някаква жена извика нещо на грузински. Георгадзе се качи.

След пет минути същата жена ни покани — вече на руски — да се качим в кабинета.

Просторната стая, тиха и уютна, застлана с килими, окичена с портретите на членовете на Политбюро и с картините на известни художници — Саврасов, Кустодиев, Левиатан, Айвазовски, задръстена със скулптури на неизвестни майстори и пълна с книги, — представляваше нещо средно между музей и библиотека на милионер. Стопанинът седеше полуобърнат към нас в кресло с висока облегалка, зад масивно скъпо писалище с половин дузина телефони по него. Ръката му все още стискаше слушалката върху червения телефон — кремълската „линия“, а погледът беше устремен някъде в пространството.

Когато насядахме в креслата пред бюрото, видях, че Георгадзе гледа не някъде в пространството, а в портрета на Андропов, закачен над входната врата. До него висеше портретът на Брежнев в траурен креп.

— Не мен… чуваш ли… а тебе те сваля — бавно проговори Георгадзе, премествайки поглед към бившия си пряк началник, — разбираш ли… скъпи мой, незабравим приятелю… нали помниш, че ти говорех… недей… не бива да допускаш при себе си този човек… той е лош… ненадежден… колко пъти ти казах… ти не ме послуша… не руснак, не евреин, не грузинец, а арменец… най-големия предател…

Меркулов, който втренчено го наблюдаваше, попита:

— Зле ли ви е, Михаил Порфириевич? Да извикаме лекар?

Дръпвайки ръка от телефона, Георгадзе го успокои с жест:

— Добре, зле! Това няма значение! Какво говориш, момко! За мен вече няма живот — ти разбираш ли?! След такъв позор един кавказец не може да живее! Обиск у Георгадзе! Как ще гледам сега хората в очите? Даваш ли си сметка?! Не, такъв позор кавказецът не може да преживее… А ти започвай обиска, щом като Андропов е дал одобрението си… Не бой се, няма да стреляме. Ще кажа на хората си. Чудо голямо — милион, десет милиона ще намериш тука! Дрънкулки всякакви, картини. Парите не са мои — порядъчни хора ми имат доверие и ги оставят за известно време при мен. Това да не е престъпление? Както са дошли от музеите тия дрънкулки и картини, така ще се върнат пак там още утре, когато умра… — Георгадзе замълча — дишаше тежко, беше блед и съкрушен. Ръката му се вдигна към сърцето — сигурно то се късаше сега на части. Стана ми жал за този старец.

Най-доброто, което можехме в момента да направим за него, беше да извикаме лекар и да си тръгнем. Лекар извикахме, но веднага след това пристъпихме към обиска.

Обиколихме цялата вила, смаяни от разкоша в нея. Всъщност това беше малък дворец с безброй стаи, доста просторни и уютни въпреки чудатата архитектура с кули, кулички и крепостни стени. Намерихме не само картини от Кустодиев и Айвазовски, но и много безценни творби, изнесени от хранилищата на Московския Кремъл, Ермитажа и Историческия музей: Рубенс, Ван Дайк, Рубльов, Леонардо да Винчи, златни и сребърни статуетки и украшения от най-великите майстори от Средновековието и Ренесанса, царски сервизи с монограма на Николай II, скъпоценни камъни, каквито не са познавали нито височайшите особи, нито нефтените и автомобилните магнати.

След като огледахме всичко това, Меркулов отбеляза тъжно:

— Какво грандиозно гробище за старинни съкровища!

Онова, което намерихме в подземното помещение, напомнящо банков трезор със средни размери, потресе всички ни, дори Рекс. Металните сандъци, наредени на метални стелажи, съдържаха същински приказни богатства. Започнахме да изготвяме протокол за конфискуваните скъпоценности.

След описа на всевъзможните пръстени, обеци, халки, брошки, медальони и огърлици ги прибирахме в кутийките им и ги връщахме обратно в поредния сандък.

Бяха открити още четиридесет милиона рубли, два милиона в чуждестранна валута, сто златни кюлчета и половин пуд превъзходни диаманти — осем килограма, или четиридесет хиляди карата. В няколко торбички имаше и необработени южноафрикански диаманти…