Фридрих Незнански
Черният квадрат (41)

10.

— Давай, Макаров! Вкарай най-после тая шайба! — кресна в ухото ми червендалестият запалянко отдясно.

Двамата с Меркулов седяхме на най-горния ред на сектора — Гарик ни изостави, срещна приятели от школата, — а на леденото поле долу играта беше в разгара си. Моят „Спартак“ бе нагънал „Криле на Съветите“ в тяхната половина и отдавна трябваше да забие още една шайба в мрежата им. След като откриха резултата още в първата минута, спартаковци вече петнайсет минути се суетяха пред вратата на „крилцата“.

А за тези петнайсет минути аз успях да докладвам на шефа ми за резултатите от моето първо дело като следовател — за блестящата „находка“ в оказионните магазини и за безплодния разпит на мадам Соя-Серко.

— Леонович трябва да се арестува — замислено произнесе Меркулов, — а у мадам утре ще проведем обиск. Утре. Ако успеем.

Той говореше само с устни, но аз добре го чувах през възбудените крясъци на публиката и стърженето на кънките по леда. Имах чувството, че играта изобщо не го интересува, постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше познати по препълнените трибуни в Двореца на спорта.

После му разказах как ме вербува Пархоменко за доносник. Той пророни нещо като през въздишка, но макар че не можах да чуя какво, бях сигурен, че каза „мръсник“. Когато стигнах до „случайната“ среща с Ракитин-младши, Меркулов напрегнато се заслуша, престана да се оглежда наоколо и впери очи в ръкава на найлоновото ми яке. Понечих да бръкна в джоба и да извадя плика, но той ми изсъска:

— Н-нее…

Охо! Значи наистина се опасява, че ни следят! Престорих се, че вдигам ръце да аплодирам, и за мой късмет „Спартак“ заби втора шайба.

— Нали помниш, когато ти казах, че сме нагазили в лайна? — отново едва чуто проговори Меркулов и аз пак се удивих, че долавям всяка негова дума.

— Помня.

— Тогава съм се лъгал. Мислех, че е кална локва, а то се оказа цял океан. Океан от помия!

Погледнах го — беше дяволски разстроен.

— Константин Дмитрич…

— Да?

— Кажете ми за книжата, които намерихте в дома на музиканта.

Изглежда, се разстрои още повече, но аз упорито настоях:

— Ще бъда гроб, пред никого няма да се изтърва, честна дума! Дори да ме подложат на изтезания!

Това, разбира се, беше тъпо, макар да го казах като своеобразна шега — на кого съм притрябвал, че да ме изтезава! Но Меркулов ме изгледа с дълъг и сериозен поглед, след което отбеляза:

— Има всякакви форми на изтезания…

Помислих си, че започва да откача, и реших за нищо повече да не питам, а да следя играта. Не можах обаче да се съсредоточа в хокейната битка и отново извърнах очи към него. Той сякаш само това чакаше и тутакси зашепна припряно в ухото ми:

— Ракитин е носил в чантата си свръхсекретна информация — копие от плана за завладяване на световните икономически пазари. Преди всичко на пазара за суровини. Има три основни точки. Заграбване на всички западни електронни новости чрез шпионаж. Окупиране на пазара за наркотици и оръжие, най-вече за страните от Третия свят. Но най-важното — военно завладяване на страните, производителки на нефт, уран, боксита, никел и прочее, общо петнайсет на брой. И така, пълното завладяване на световния пазар за суровини ще постави целия Запад и преди всичко Щатите на колене пред социалистическия лагер…

След като изрече тези сведения почти на един дъх, Меркулов дълбоко пое въздух. Опитах се да схвана рационалното зърно, но в интерес на истината не намерих нищо лошо в това да поставим Запада на колене…

— Ракитин е преобърнал в цифри тази доктрина номер три и се е ужасил. За да се осъществи към двехилядната година набелязалият план, би трябвало да се изразходват минимум пет трилиона рубли, да се военизира цялата страна, да се доведе руският и другите сто народи на Съветския съюз до пълна мизерия. И освен това може да последва ответна реакция от Запада. А това значи атомна война и унищожение на цялата планета, наречена Земя.

— Излиза, че все пак Ракитин е американски шпионин?

— Разбираш ли… — подхвана Меркулов и като извади носната си кърпа, започна дълго и шумно да се секне — зависи как се погледне… Я дай да слезем във фоайето…

Тръгнахме към изхода, настъпвайки по краката или подпирайки се в гърбовете на насядалите запалянковци, които ни изпращаха с псувни. „Крилцата“ забиха първата си шайба.

— Днес целият ми ден е на сюрпризи! Имам нужда да пийна нещо, защото направо ще се разглобя на части! — каза Меркулов и като ме остави до една маса да пазя места, тръгна към бюфета.

Бирените павилиончета в Лужники са тема за специално описание. Много московчани идват тук само за да пийнат прясно пиво и да хапнат сандвич с невмирисан салам. И никой не се вълнува, че както едното, така и другото са доставени по втория начин, че лъвският пай от печалбите влиза в джобовете на разни мошеници.

Обичам това място може би защото често идвахме тук с Боря Немировски, най-добрият ми приятел. Сега Боря го няма, живее в Ню Йорк. Интересно дали ходи там на хокей?

Междувременно Меркулов стовари на масата половин дузина „Московско пиво“ и се върна на бюфета за сандвичите и чашите. Отпихме по глътка за начало и когато преполовихме чашите, той извади от чантичката си четвъртинка водка и крадешком я изля в тях. Точно след девет минути, когато според медицинските показатели алкохолът се просмуква в кръвта, аз усетих, че съм пиян. Но през тези девет трезви минути, преди да ме хване алкохолът, проведохме с моя шеф сериозен разговор. Аз повторих въпроса си, а той — отговора.

— Значи все пак Ракитин е шпионин, а?

— Зависи как ще се погледне… Разбираш ли, съветски гражданин не може да бъде шпионин. По член шейсет и пети само чужденците подлежат на углавна отговорност за шпионаж. А юридически погледнато, действията на Ракитин може да се квалифицират като измяна на родината, макар че няма никаква разлика — и в единия, и в другия случай го чака разстрел. Но преди това трябва да има следствие и съдебен процес…

Покрай нас мина група отрядници и офицери в милиционерски униформи. Старшият от тях, дълъг подполковник, приветливо кимна на Меркулов.

— Акулов, началникът на сто трийсет и пето лужниковско отделение — поясни Меркулов. — Не те оставят да си пийнеш спокойно… Та така… С една дума, всичко това са професионални подробности, Саша — квалификация по тоя или оня член… По-правилно е да се зададе въпросът дали Ракитин е изменник. Аз казвам — не е. Но го казвам само като човек, а не като следовател по особено важни дела. Ще кажеш, противоречие? Ами целият ни живот е поредица от противоречия. Ракитин е стигнал до простото заключение, че доктрина номер три означава гибел за съветския народ. И се е опитвал да докаже това с всички средства — позволени и непозволени. При позволените са го обявили за антипартиен националист и фактически са го свалили от длъжност. Опитал се е да призове на помощ общественото мнение. А къде го това обществено мнение? В кухнята на комуналната квартира? Или ето тук… — той огледа масите наоколо — на равнището на „ти приятел ли си или не“? Правителството трябва да е под контрола на общественото мнение в страната си… Ха!

— Мисля, че Ленин го е казал — вметнах аз.

— Няма значение кой го е казал! Важното е, че никой нищо не прави, никой не контролира. НЕ ИСКА да контролира! А Ракитин е искал. Без съмнение Подгурски не е никакъв журналист, а шпионин. Тоест шпионин-журналист, пък и каква е разликата… А Ракитин като кон с капаци — без да се ориентира в ситуацията, решава да се обърне към световната общественост. И, разбира се, моралният аспект на неговите действия може да се постави под съмнение. Но той от такива мръсотии се е напатил във висшите сфери, че…

Мръщейки се от отвращение, Меркулов допи гърмящата смес, стрелна поглед към табелата „Строго се забранява пушенето и внасянето на спиртни напитки“, извади своите „Димок“ и запали.

Стараех се да асимилирам казаното от моя началник и направо усещах как животът ми някак си се усложни. Сякаш Меркулов стовари на гърба ми тежко бреме и аз трябваше или да се отърва от него и да живея леко и безгрижно, или да го нося, провирайки се през непроходим гъсталак…

Извърнат към прозореца, през който се виждаха чернеещите от мрака Ленински хълмове, Меркулов пушеше мълчаливо, потънал в мислите си.

— Слушай, Костя… — казах и тутакси си прехапах езика.

— Карай — карай, смятай, че вече сме пили на брудершафт!

— Все пак не проумявам кой и защо го е убил.

— Убил го е Казаков, тоест Крамаренко. Убиец рецидивист. А Казаков пък някой се опита да го ликвидира — куршумът, който извадиха от главата му, не е от пистолет ПМ. — Меркулов угаси фаса в линийката от сандвичите. — Но това вече е от друг екшън.

— Ще ми кажеш ли от кой?

— Не.

— Има още нещо в случая, нали? Защо му е доктрината на тоя рецидивист?!

Меркулов удари с юмрук по масата.

— По дяволите, Саша! Да, намерих още НЕЩО. И на Казаков това НЕЩО също не му трябва. Казаков е пионка в голяма игра. Аз… А аз не знам какво да правя с това НЕЩО. За мен работата ми означава да постигам целта, да побеждавам, да търпя поражения, да получавам шамари и какво ли не още, но в никакъв случай да не кърша ръце от отчаяние. И аз нямам право да те замесвам в тая игра, не можеш ли да го разбереш?! Ако станеш обект на преследване, животът ти няма да струва пукнат грош! Ние търсим убийците на Ракитин, единия намерихме, ще намерим и другия. Това е, точка по въпроса.

Но аз виждах, че той се мъчи сам себе си да убеди и не е сигурен дали така трябва да постъпи или иначе. Ето защо подметнах:

— Ясно, убило го е гебето^[1], и най-големият глупак ще го разбере. Те са търсили това НЕЩО в дома на Ракитини, после в хотел „Централен“. И сега са тръгнали по нашите следи. Така че няма никакво значение дали аз знам за тези книжа. Но ако ти все пак не искаш да говориш… — Млъкнах, защото видях, че моят началник се превива от смях.

— Как, как го каза — „гебето“ ли? Къде си чувал това?

— Току-що ми хрумна. И нищо смешно не виждам.

Меркулов спря да се смее, извади носната си кърпа и пак така дълго и шумно се секна.

— Да, Саша, прав си. Това е чудовищно, защото не буди никакви съмнения.

Дворецът на спорта гръмна от викове и аплодисменти — „Криле на Съветите“ изравниха резултата.