Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ямарка в Сокольниках, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Черният квадрат

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2001

ISBN: 9564-729-130-0

История

  1. —Добавяне

4.

Според криминологията, за да бъде разкрито дадено убийство, трябва да се знаят отговорите на осем въпроса. Засега ние знаехме пълния отговор само на първия — мястото и времето на настъпването на смъртта: Москва, Соколники, 17 ноември, 13 часа и 30 минути.

Свечеряваше се. Неочаквано задуха остър студен вятър. Времето се променяше рязко като мутиращия глас на пубер. Вече здравата започвах да мръзна в найлоновото си яке. Меркулов се беше навлякъл със зимни дрехи като някой стар дядка: тъмносин прокурорски шинел с ватена подплата, астраганена ушанка с кокарда, дебели боти.

Преценявайки ситуацията, той тихо каза:

— Ето какво ще направим, братлета. Вие отивате сега в тая „Прага“. Другарят Братишка ще ви придружи. Ще съчетаете, тъй да се каже, полезното с приятното. Хем ще разпитате пияния, по който е лаяло кучето, хем ще се подкрепите с нещичко. Дали ще имаме друга възможност за обяд, дори и Рекс не знае. Прав ли съм, гражданино Рекс? — и почеса кучето зад ушите.

— А вие няма ли да дойдете с нас? — попита Рита.

Закашлях се. Стори ми се, че се обръща към Меркулов доста кокетно.

— Не, аз оставам, поемните лица също.

Ние тръгнахме към „Прага“, а Меркулов бавно закрачи по поляната, и то така, че отстрани човек можеше да го помисли за пенсиониран офицер, дошъл да събира късни гъби в парка на Соколники. Например пачи крак.

„Разбира се — мислех си, вървейки с групата, — Меркулов е опитен следовател. Най-добре от всички ни знае, че първият оглед е крайъгълният камък за всички по-нататъшни следствени действия. Изтървеш ли в началото някоя дори съвсем дребна подробност, по-късно нищо не можеш да коригираш, ако ще да си и прословутият комисар Мегре или Еркюл Поаро.“

Обядът, сервиран за нас в кабинета на управителя, мина в топла, приятелска атмосфера. Трябва да призная, че отдавна не бях „гулял“ така: вкусна рибена чорба, цвъркащи пръжки със задушено зеле, прясна кехлибареножълта бира „Праздрой“. Между супата и второто двамата с Грязнов разпитахме въпросния пиян мъж, който се казваше Кондратенко и беше типичен скитник и отрепка, обикалящ по разните заведения. Той обаче нищичко не си спомнял за някакъв си гражданин с чанта. Сигурен е само, че отдавна си седи тук, яде и пие, с други думи, дояжда остатъците от чиниите и допива бирата от чашите. А кой друг е седял с него на масата, да пукне, ако помни!

След половин час се върнахме. Меркулов все още „събираше гъби“ — обикаляше из поляната, гледайки съсредоточено в краката си. Поемните лица — двама служители от дирекцията на парка — стояха на пътеката и пушеха. Накрая Меркулов прекрати обиколките си. Взе пакета с храна от ръцете на Рита, седна на един пън и започна лакомо да яде. Застанал до него, аз държах парещата ръката ми картонена чашка с кафето му. Когато приключи и с кафето, той ме помоли да изтичам до бара и да хвърля там боклука в кошчето. „Въшлив аристократ! — помислих си ядно. — Не можа да запрати тия хартии в храстите!“

Когато се върнах, той вече димеше с една от своите „Димок“. За да си отмъстя за излишното разкарване (а може би все пак от ревност), попитах ехидно:

— Е, намерихте ли ядлива гъба, Константин Дмитрич, или попадахте все на отровни?

Меркулов изненадано впери в мен сиво-сините си очи и гледайки ме, без да мигне, извади от джоба на шинела си лъскаво сребристо квадратче, на което с малиновочервени букви бе изписано: „Майстор на спорта на СССР“. Той обърна значката откъм обратната страна — игличката на закопчалката беше счупена — и с абсолютно равнодушие попита:

— А вие как мислите, следовател Туредки, това отровна или ядлива гъба е?

От инат не отговорих, макар че, разбира се, тази находка беше най-малкото интересна. И кой знае, може би именно тя щеше да доведе следствието до полезни разкрития.

 

 

— Казвате цианоза! Освен цианозата още две обстоятелства свидетелстват за насилствена смърт.

— И кои по-точно?

— На врата му има не една, а две бразди.

Нашият мерцедес се носеше по площад „Комсомолски“ покрай прочутите три московски гари. Ето, отминахме Ярославската, която много прилича на болярски трем. През дрямката трудно долавях смисъла на онова, което бе казано.

— Първата е хоризонтална, от затягането на примката — пояснява женският глас, — а втората върви нагоре. Тя се е появила по-късно. При обесването.

— Да предположим — чува се баритонът на Меркулов. — А второто обстоятелство? Какво имате предвид?

— Самата примка — отговаря Рита.

Тя и Меркулов седят отпред, до шофьора. А аз на задната седалка заедно с Козлов, Панюшкин и Рекс.

— Примката е твърде къса, за да успее нормален човек да провре сам главата си в нея.

— Мда, така е. Късата примка прави съвсем нереална версията за самоубийство.

— Как мислите, Константин Дмитрич — пита Рита, — що за човек може да е убитият?

След кратка пауза Меркулов отговаря замислено:

— Знаете ли, по външност той изглежда типичен руснак. Но, виж, дрехите му някак не пасват. Разбирате ли какво искам да кажа? Облеклото и преди всичко бельото — извинете за подробностите, — гащите и потникът са показател за жизненото равнище на даден човек и принадлежността му към определена класа. Та слиповете и потникът на този мъж са чуждестранно производство. А нашите мъже, обикновените съветски хора, какво носят? Конфекция. Тоест черни сатенени гащета до коленете или наполеонки до петите. А тоя е пазарувал в чужбина. Доколкото разбирам от долно бельо, такива слипове и потници няма дори в „Берьозка“. А валутата откъде е? Няма вид на чейнджаджия, изглежда солиден. Остава едно — да е номенклатурен работник. Отговорен служител от Министерството на външните работи или външната търговия. Ще видите, че след час-два ще научим за изчезването на някой „баровец“. Заръчах на Братишка да „провери“ кадрите по крупните ведомства…

„За какъв дявол му е притрябвало това дело — мисля си. — И бездруго няма да го поемем ние. В момента нашата работа е да се разотидем по домовете си.“

Всеки московски следовател (от опитните) е длъжен да дава по едно денонощно дежурство по град веднъж на два-три месеца. А с разследването на убийствата се занимават обикновено следователите от районните прокуратури, на чиято територия е извършено конкретното престъпление.

Чувам как Меркулов боботи на Рита, че случаят все пак е неясен, защото макар и да е убийство с цел грабеж — парите и чантата са откраднати, — то професионални бандити не биха разнасяли трупа насам-натам, пък и на всичкото отгоре да го окачват на дърво. За какво им е тая театрална постановка? Чувам още, че Рита го пита защо потърпевшият не е бил пуснат да влезе на панаира, но отговора не чувам, защото изведнъж се озовавам на танцовата площадка в огряната от слънцето дискотека в Соколники. Аз съм по гащета и потник, под мишница стискам старата си ученическа чанта, а танцуващите около мен се стараят да ми я вземат. Подухва топъл вятър и разрошва леката ми, чисто измита коса. Изведнъж усещам остра режеща болка във врата — обръщам се и виждам подполковник Братишка с качулка на главата, който се опитва да ме удуши с гимнастически пружини. Проехтява автоматен откос. Танцуващите падат един след друг на дъсчения под. Отпред се мярка неясен силует на жена. Тя идва все по-близо и по-близо. В ръцете си държи „Калашников“. Усмихва се като Джокондата и натиска спусъка. С ужас различавам, че това е Рита, и падам прострелян… Умирайки, чувам нечий див смях.

Отворих очи. Рекс оглушително лаеше до ухото ми от радост, че се връща на познатите места: нашият кабриолет влизаше в двора на „Петровка“ 38. Как можа да ми се присъни подобен кошмар!…

 

 

Стаята с табелка „Следовател“ на вратата е старателно подредена. Гарафата на бюрото е пълна с прясна вода, до огледалото над мивката виси чиста памучна кърпа за ръце. До кръглата маса, застлана със зелена плюшена покривка, има две кушетки под ъгъл и две кресла. Вратата към съседната стая, резиденцията на съдебномедицинския експерт, е широко отворена. Там Рита разговаря с някого по телефона.

— Бях заета, Сергей. Пък и връзката с Кабул е много лоша.

Значи, мъжът й. При тая мисъл ми се сви сърцето. Рита никога не говореше за съпруга си, сякаш той не съществува. Но, разбира се, всички знаеха, че Сергей Иванович Счастливи, генерал-майор от Съветската армия, в момента служи в Афганистан. Това обаче изобщо не влияе на отношенията ми с нея. Понякога имам чувството, че ми хвърля странни погледи — може би въпросителни или насмешливи. И непрекъснато се питам, какво още чакам, че не направя най-после първата крачка? Ето и сега това обаждане от Кабул ме кара да се преструвам, че всичко е нормално, че ние просто сме колеги и че нищо лично няма и не може да има помежду ни…

Меркулов седеше до кръглата маса с размерите на кухненска и с дребния си равен почерк запълваше страницата на дебела тетрадка голям формат с подвързия от изкуствена кожа — дневника на дежурния следовател. На бюрото имаше цяла купчина такива кафяви тетрадки, дванайсет на брой, колкото са месеците на годината. Ех, каква великолепна криминална поредица би излязла, ако нашите майстори на криминалния жанр от класата на Семьонов или Адамов обработваха цялата тази сюжетна суровина. Дори съм измислил названието на един подобен цикъл: „Дежурният следовател, на произшествие!“. Но, разбира се, тази идея е порочна още в зародиша си — кой ще позволи да се разголват язвите на нашето социалистическо общество? Язви няма и не може да има.

Чувствайки се излишен в този „театър на драмата и комедията“, излязох в коридора и се отправих към пушалнята. Там винаги е интересно. Милиционерският демос — шофьори, техници, придружители на служебни кучета — е в течение на всички събития. В пушалнята за минути узнаваш повече новини, отколкото за цял месец от радиото или телевизията. Почукват плочки на домино, чуват се яки псувни. Някой с дрезгав глас разказваше:

— Слизаме, значи, в мазето в дома на Берия, а там пълно със скелети — купища! Трябва да бяха най-малко сто, ей на — честен кръст, честна партийна! Експертът Живодьоров вика: „По всички белези това са жени.“ Сигур, след като Берия използва някое девойче, охраната веднага го откарва в мазето и там — край…

Някой потвърди:

— Вярно е. Завчера ходихме със свата в Сандуновските бани и той ми разказа, че по време на своето царуване Берия е затрил към петстотин момичета. А сватът знае със сигурност, през 53-а е работил като огняр в Министерството на държавната сигурност на „Фуркасовска“…

Щом ме съгледа, нашият шофьор на мерцедеса, нисък и набит русоляв старшина, каза:

— Сядай, другарю следовател, да изиграеш едно домино вместо мен, че аз да ида да дремна половин — един час, щото тая нощ може и да не ми се отвори такава възможност.

Отказах на това толкова примамливо предложение и излязох от пушалнята. Дрезгавият глас довършваше разказа за убийствата в „замъка“ на Берия:

— Като надойдоха едни ми ти началства от МВР, КГБ, ЦК на КПСС. Постояха, помълчаха и сетне наредиха всички кости да се закопаят добре. Така че никой никога вече да не ги откопае…

Меркулов все така седеше до масата и замислено екипираше в дневника на следователя женски профил с къдрици. Май не ме забеляза и аз се колебаех дали има смисъл да нарушавам уединението му. Неочаквано от говорителя над вратата се чу гласът на помощник-дежурния:

— Другарю Меркулов, вдигнете слушалката, търси ви началството от градската прокуратура.

Меркулов вдигна. Обаждаше се прекият ни шеф, началникът на следствената служба Пархоменко. Разговаряйки, Меркулов седеше полуизвърнат към мен и аз обърнах внимание на ситните бръчици покрай очите му и преждевременно прошарената коса на слепоочията.

— Безусловно… Уведомих и КГБ, и МУР, и УБРСС… Сигурен съм, че след час ще знаем всичко за него… На първо място… Прав сте — чрез валутните отдели на КГБ и УБРСС можем да стигнем до доларите. Но основната загадка е чантата! Не изключвам връзка с чужденци, това е много вероятно… Оо, вече под контрол и в ЦК, и в градския комитет. Доста бързо, това ще ви кажа, Леонид Василиевич… Да, много ми помага. — Меркулов неочаквано ми намигна. — Много способен момък и както се казва, многообещаващ кадър… — Явно това се отнасяше за мен. Макар че „многообещаващ“ е донякъде съмнителен комплимент, аз все пак се изненадах, защото имах чувството, че Меркулов се ужасява от моите следствени дарби. В кабинета влезе Грязнов и подвикна с татарски акцент, явно имитирайки майор Сабиров:

— Дижюрни слидуватил, на произшествие!

— Грязнов, сериозно или се шегуваш?

Оказа се дори съвсем сериозно. Точно в полунощ под звуците на химна на Съветския съюз нашата бригада в пълен състав потегли към хотел „Централен“.