Фридрих Незнански
Черният квадрат (38)

7.

Списъкът с неотложни оперативни и следствени мероприятия, който Меркулов изготви по резултатите от нощните приключения на Шура Романова и нейната бригада, бе даден за работа на Вячеслав Грязнов. Той поспа един–два часа след напрегнатата безсънна нощ и се понесе из града — уреди извънредни експертизи и изследвания, вдигна на крак Централното адресно бюро, прерови картотеката на Първи спецотдел на МВР. Плюс всичко това успя да напише смислен рапорт и сега седеше в кабинета на Шура, тъпо загледан в тавана. При поздрава на Меркулов безучастно отговори:

— Привет.

Меркулов се почувства виновен пред Слава, защото още лъхаше на апетитна унгарска кухня и токайско вино.

— Слушай, приятел, пий поне един чай, да кажа да ти донесат?

— Н-не — равнодушно махна с ръка Грязнов. Единственото, което ужасно му се искаше в момента, бе да събуе прогизналите си от вода обувки.

— Александра Ивановна — обърна се Меркулов към Романова, — хайде да освободим капитана да се прибере вкъщи, а?

Романова тутакси скочи от бюрото си:

— Ти кво ми висиш тук като сопол бе, Вячеслав? Я да се пръждосваш на секундата!

— Е, ще си вървя тогава — постресна се Грязнов от грубата й нежност. Стана и без да каже „довиждане“, закрачи към вратата, отчаяно жвакайки в обувките си.

— Защо е такъв, като праснат с мокър парцал? — прошепна Шура, когато той затвори вратата след себе си.

Меркулов сви рамене, но си каза наум: „Наистина като праснат с мокър парцал.“ Пресегна се и взе материалите, оставени от Грязнов — „Сума ти работа е свършил Слава!“ — и започна да чете рапорта. „Такаа, с Лукашевич и Фролов всичко е ясно, лесничеят и автомеханиците са прибрани от милицията за разработка. Ъхъ, Казаков. Точно това ми трябва.“

— Браво! Я виж, Александра Ивановна, какво кълбо е размотал нашият капитан!

„Размотките“ на Грязнов действително напомняха необикновените приключения на отец Браун. Всичко започна от неизпратеното писмо, което бе открито при проверката на джобовете на Казаков. Само по себе си то беше безинтересно — обикновена жалба за лошото обслужване в московския автомобилен център. То привлече вниманието на Грязнов преди всичко с чудовищната си неграмотност. Отначало той си помисли, че този зам.–директор нарочно го е писал с такива умопомрачителни грешки, за да подиграе началниците на центъра. Но по-късно му се стори, че вече е срещал подобен „правопис“: „задръшка“, „некой-си“, „фотуграфиръли“. Особено тези „задръшки“ не му даваха мира. След няколко минути вече можеше да се закълне, че някога е познавал тоя Казаков, но виж, такова име — „Казаков“ — не беше имал в случаите си. Майко мила! Как е забравил! Нали преди десет години арестува тоя рецидивист по делото за убийството на директора на работническия клуб в Пенза! Тогава започваше кариерата си на оперативник в Пензенската криминална милиция. По-късно тоя Казаков, или дявол знае как му е името, избяга един ден преди процеса, убивайки пазача със саморъчно направен нож. А същия ден привечер на товарна гара Пенза беше открит трупът на завеждащия аптечния павилион. Павилионът беше ограбен, аптекарят съблечен. Край трупа се търкаляха затворническите дрехи на тоя бандит (как му беше името?!) и жицата, с която беше удушил аптекаря — дребничък евреин. Стоп! Май че „Казаков“ имаше някакво еврейско фамилно име! Започваше с „р“. Точно така. Рохман? Не… Рошман? Не… Беше някак по-засукано.

Реши да направи справка и отиде в спецкартотеката за рецидивисти при Главното управление за криминално дирене в МВР. Ето го! Той е! Рейшел Владимир Йосифович! „От невино усъдиния Рейшел В. И. Молиа да спрети задръшката на ранъта. И оште дунсете ми йод.“ Спомни си какъв смях падна с тая „рана“. Оказа се, че Рейшел иска йод и храна. Но това какво е?! „1970 година, 12 септември — осъден на една година поправителен труд по чл. 154 от НК на РСФСР за дребно мошеничество. 1972 година, 15 август — осъден по чл. 154 от НК на РСФСР на пет години лишаване от свобода за мошеничество в крупни размери. Присъдата е отработена докрай. В момента пребивава в гр. Керч на адрес…“

Най-трудното се оказа да разговаря с Пенза. Загуби цял час, докато се свърже. Най-после в слушалката се чу глас, лишен от полови признаци:

— 22–12 слуша.

Всичко останало вървеше бързо. Архивите на Пензенското управление на вътрешните работи бяха в пълен ред. Свързаха го с шефа на криминалната милиция полковник Торбаев, който добре помнеше не само способния лейтенант Грязнов, но въобще всичко на света. След бягството от затвора „Рейшел“ бил обявен за всесъюзно издирване. Отговор се получил доста по-късно (междувременно Грязнов се ожени за московчанка и се прехвърли на работа в столицата), от който се разбирало, че от месец август 1972 година Владимир Йосифович Рейшел е задържан под стража, съден и изпратен в трудов лагер, така че не е могъл да извърши престъплението през октомври същата година. Разпитан след допълнителното питане по повод документите, Рейшел пояснил, че преди пет години са му откраднали на пазара портфейла с парите, паспорта и шофьорската книжка. Значително по-късно Рейшел неочаквано си „спомнил“, че портфейлът му изобщо не е бил откраднат на пазара, а при доста по-сериозни обстоятелства, и дал нови показания. През 1967 година, точно на майските празници, в град Керч е било извършено убийство. Известният на целия керченски подземен свят крадец и хулиган Володечка Крамаренко убил при сбиване своя братовчед Михайло. И естествено избягал от града. След десетина дни една нощ в дома на семейство Рейшел се почукало тихо на вратата. Жената на Рейшел — Мира, отворила и в къщата нахълтал непознат брадат мъж с нож в ръка.

— Давай бързо кльопачка, пари и дрехи — казал той и съпрузите с ужас разбрали, че това е Крамаренко.

— Ох, Володечка, не можах да те позная с тая брада — казала Мира, извадила отнякъде стара раница и започнала да готви Крамаренко за път. После свалила от закачалката новото сако на мъжа си и наметнала с него Володечка.

На тръгване той им казал:

— И да си траете, другари евреи, че иначе…

Едва на следващия ден съпрузите разбрали, че са дали сакото заедно с всички документи.

И така Владимир Йосифович Рейшел изпращал закъснялото си признание с надеждата да трогне правоохранителните органи и те да скъсят срока на присъдата. Обаче вместо благодарност искали наново да го съдят за укриване на сведения за особено опасен престъпник, но после го съжалили и не възбудили дело, а просто го оставили в лагера да изкара докрай определения му срок…

Меркулов вече обличаше палтото си, когато Шура Романова неочаквано каза:

— Друг път няма да се оплакваш!

— Кой? На кого? — не разбра той.

— Кой, кой… Научил се жалби да пише тоя Казаков, тоест Крамаренко. И те му изядоха главата…