Фридрих Незнански
Черният квадрат (35)

4.

На „Петровка“ 38 в кабинета на Шура и седнал зад бюрото й, Меркулов разпитваше Волин.

Отначало съгласно процесуалния закон — чл. 123 — той предложи на заподозрения да разкаже всичко, което знае за престъпленията и за обстоятелствата по делото, като изслуша одисеята му мълчаливо, без да го прекъсва и да коментира показанията му, и чак след това започна да му задава уточняващи въпроси. В протокола записваше само съществените подробности, преструвайки се, че не му правят впечатление вайканията на Волин. Този метод бе изпробван стотици пъти с „подопитните зайци“ и всеки път действаше отрезвяващо — като кофа студена вода.

Накрая Волин се успокои и продължи с тих глас да отговаря на въпросите.

Стъпка по стъпка, събитие след събитие… Следователят се спираше, за да вникне, да обмисли казаното, да не отмине нещо важно. Добре познаваше научния термин „бавно четене“. При четенето на текста човек вниква в съдържанието на всяка мисъл, в значението на всяко обстоятелство, всяка подробност… Меркулов бе приспособил „бавното четене“ за нуждите на криминалистиката… И сега почти два часа се занимаваше с „бавното четене“ на бурния живот на Волин…

Желанието да живее охолно и безгрижно бе отвело Волин в лагера на мафията. Меркулов разбираше психологията на спортистите и знаеше, че „звездната болест“ е съсипала мнозина: след славата и постоянните пътувания в чужбина — жалко вегетиране на треньорската голгота в някое средно училище или в най-добрия случай в някое мижаво спортно дружество или институт.

Такъв стрес настъпи и при самбиста Волин, който не можеше да си намери място в живота, след като напусна активния спорт. Успехът го споходи неочаквано. При честите посещения в Комитета по физкултура и спорт той стигна до заключението, че почти всички висши чиновници от спорта са замесени в някакви сделки и машинации, а руменобузият спортно-комсомолски вожд Серьожа Павлов фактически е „дал на откуп“ съветския спорт на всякакви мошеници, наши и задгранични. Формулата е проста: по най-различни начини те източват от държавната хазна народните пари, вземат за себе си седемдесет процента, а трийсет дават на министъра на спорта другаря Павлов. Волин опита да се напъха в този доходен бизнес, но тутакси го изритаха — трябвало е да се роди по-рано. Почти изпадна в отчаяние, но скоро се съживи, защото именно по това време и точно на улица „Скатертна“ се запозна със своите благодетели — Володя Казаков и Юра Леонович. По негови наблюдения тези баровци не влизаха организационно в мафията на Павлов — бяха само в пряк контакт с нея. От пръв поглед му светна, че Володя Казаков, елегантният брадат мъж с диамантена гривна на дясната ръка, има чудесен бизнес: заедно с другите три клана командва положението на московския хиподрум. А за да не възникват у почтената публика — ОБРСС и Народен контрол — глупави въпроси за неговото безделничество, колата, вилата, двата съединени апартамента или гривната с диаманти, Казаков си беше купил за „прах в очите“ едно топло местенце: водеше се на работа като заместник-директор в прочутия Елисеевски гастроном. Два пъти в месеца се появяваше в директорския кабинет при своя стар приятел Юра Соколов, небрежно се подписваше на ведомостта, но не вземаше заплата, а, напротив, всеки път връчваше на Юра плик с малко дребни пари — по една хилядарка в американски долари, защото той имаше страхотна нужда от конвертируема валута, за да изучи талантливото си момче в Кеймбридж…

От букмейкърските операции Казаков бе натрупал не една торба с пари. Нуждата да превърне осемкилограмовите торби с банкноти (точно толкова тежи един милион в сторублеви банкноти) в нещо действително ценно: злато, диаманти, старинни предмети — заведе Казаков при Леонович. Този червенокос господин заемаше отговорна длъжност в Министерството на външните работи — работеше в Управлението по обслужване на дипломатическия корпус и разполагаше с фантастични възможности. На първо време успя да го снабди на евтина цена с вносна кола, оставена в базата от някакъв дипломат, напуснал Москва. Обаче основният източник на неговите доходи съвсем не беше спекулацията с чуждестранни коли. Рижият Леонович въртеше големи далавери и имаше сериозни бизнес връзки с чужденци. Главно фирмаджии. И бизнесът му беше от ясен по-ясен. Фирмаджиите докарват в Москва разни лъскави боклуци и парцалки, а отнасят в своя Париж и Лондон руски антики…

Според показанията на Волин гешефтите с вносни дефицитни стоки, както и контрабандата със старинни вещи бяха на такава широка основа и парите, натрупани от тях, в такива големи размери, че би следвало, помисли си Меркулов, да бъдат уведомени братските органи — КГБ и Министерството на вътрешните работи. Лесна работа — обажда се по телефона, после заповядва на секретаря да ксерокопира за чекистите показанията на Волин. Но ако сега открие следствие и издаде заповед за арестуването на Соколов и сие, натрупали милиони от дефицита, пласирайки през задния вход „незаконна“ стока — тонове черен и червен хайвер, цигари, пилета и говежди изрезки, стотици кашони с марков коняк и водка за износ, — тутакси ще се намесят всички тези отговорни длъжностни лица и доброжелателите като Шчолоков, Чурбанов, Циньов, които са си вземали полагаемия се процент от печалбите на Соколов. Стига да получат тая възможност, те на секундата ще преквалифицират многомилионните разхищения в неумишлена небрежност и, току-виж, цялата глутница се отърве с лека уплаха. Не, не бива да предава това дело в МВР, нито пък в подведомствената на армейския генерал Циньов институция — КГБ, още повече че все още бяха съвсем пресни впечатленията му от тази организация след прочита на записките на Ракитин в уютния дом на стария учител по музика Люциан Ромадин…

Меркулов приключи разпита и предаде Волин на възрастния старшина. На сбогуване Волин го погледна с такава тъга, че той ободряващо му кимна: потърпи още малко, ще оправим нещата! На излизане от кабинета подследственият и конвоят му, кажи-речи, се сблъскаха с Шура Романова, която влетя като стрела. Тя едва сдържаше вълнението си и още щом се затвори вратата, с усилие каза на Меркулов:

— На, чети! Току-що взех показанията… успях да го пречупя… тоя Гелий… Лукашевич… — и му подаде изписаната бланка на протокола.

— „Всички куфари и кашони с пари, кюлчета злато и диаманти Казаков откара с моя помощ и на Генката Фролов в бялата триетажна къща край Луховиц, в която живее Михаил Порфириевич Георгадзе, секретарят на Президиума на Върховния съвет на СССР…“ — прочете на глас Меркулов.

После остави протокола на бюрото и с едва доловима ирония попита:

— Май сте нещо развълнувана, Александра Ивановна, или така ми се е сторило?

— Не те разбирам, Константин, какво толкова те развеселява, та се фукаш? Знаеш, че народът казва — на гол тумбак чифте пищови!

Меркулов отново се подсмихна, но когато видя, че подполковник Романова, страшилището за московските бандити и хулигани, е пребледняла и трепери като студентка преди изпит, каза сериозно:

— Спокойно, Шура, не се тревожи!

Той закри лицето си с ръце и седя така почти цяла минута, след което изведнъж разтърка бузи, сякаш бяха премръзнали, вдигна слушалката на външния телефон и набра някакъв номер:

— Сергей Андреевич?… Здравей, обажда се Меркулов… Слушай, Серьожа, обядвал ли си?… Не? Тогава те каня на обяд. Искаш ли да се срещнем след половин час в „Будапеща“?… Не се безпокой, старче, ще имаме маса, и то в отделен салон.

Меркулов затвори и се обърна към Шура:

— Дори да се наложи да пребъркаш целия отдел, но след пет минути искам да ми донесеш една стотачка… Или по-добре стотачка и половина…