Фридрих Незнански
Черният квадрат (34)

3.

Първото място, където ме изпрати Меркулов още сутринта, беше новият оказионен магазин в една огромна зала в Измайлово. Помолих шофьора да паркира някак волгата до служебния вход, след което отидох при директора, представих му се, показах служебната си карта и изложих молбата си. Директорът, бивш офицер в полковническа униформа, почука с пръст микрофона на радиоуредбата и с тих глас направи някакво съобщение. След две-три минути в кабинета влязоха стоковедите и някои от продавачите.

— Другари — казах, кой знае защо изчервявайки се, — ако обичате, погледнете тези снимки и се помъчете да си спомните дали някога са минавали през ръцете ви тези вещи…

— Не, не сме имали такива — каза единият стоковед на другия. — Виж, подобна статуетка се мярна преди две-три седмици… но не, не е същата. Оная веднага щях да я позная, със сигурност. И тя беше от злато…

— Чакай — чакай! Бронзов съд във вид на орел… — сепна се някой от продавачите. — Не, явно не е той. А свещници сме имали много пъти. Знаете ли, ония, дето отиват в Израел, просто ги разграбват като топъл хляб! Извинете, май никоя от тия вещи не е минавала през нас. А такава табакера не съм виждал през живота си.

— Аз също — каза директорът, без някой да го е питал.

На камък ударих и в следващия оказион, на „Пресня“. Нито една от „моите“ вещи не се бе появявала в този магазин през последните няколко месеца.

Но в третия — на „Садовое колцо“, картината внезапно се промени. Стоковедите веднага познаха две неща — костенурковия гребен с диаманти и комплект резбовани изделия от кост.

— Разберете — каза ми стоковедката, застаряваща чернокоса жена, — та това са музейни експонати! И гребенът, и комплектът. Фактически тези вещи не би следвало да се оставят в частни ръце. — Брюнетката замига с изкуствените си ресници и плесна ръце.

— Отдавна ли беше това? — попитах с прегракнал глас.

— Преди около месец. Може би и по-малко от месец.

— Защо да гадаем, Емилия Гавриловна? — намеси се директорът, красив млад мъж с велурено сако. — Можем да го установим с точност. Знаете, че счетоводството ни е в пълен ред. Само че бих искал да уточня една дребна подробност. Музейни вещи ние не пускаме за продажба. Нашата Емилия Гавриловна се поизсили… моля за извинение… в изблик на емоции представи нещата в лоша светлина. Другарят от прокуратурата може да си помисли, че у нас се прави дявол знае какво…

— Иван Иванич — сви устни Емилия Гавриловна, — прекрасно знаете, че за хора мога да се излъжа! Но за вещи — никога! Дори нещо повече, мога да кажа, че…

— Неправилно ме разбрахте — изведнъж пребледня красавецът и сините му очи под гъсти сключени вежди забягаха, сякаш че бе заловен в нещо неприлично. — Исках само да кажа… Ако желаете — обърна се към мен, — още сега можем да уточним кога тези стоки са постъпили при нас и кога са били продадени.

— Да, имайте добрината, моля ви — казах с малко басов глас също като Меркулов.

Този млад хубавец с велурено сако определено не ми харесваше.

Костенурковият гребен с диаманти и комплектът от кокалени изделия бяха донесени в магазина и продадени в един и същи ден — на 23 октомври тази година. От разказа на стоковедката Сорокина, която разпитах в стаята на местната профорганизация, се обрисуваше доста странна картина. На 23 октомври в директорския кабинет е била осъществена следната сделка: Същата сутрин, около 11 часа, при директора дошли заедно предлагащият за продан тези вещи и купувачът. Продавачът бил някой си Юрий Юриевич Леонович по паспорт, слаб мъж на средна възраст с червеникава коса, а купувачът — пълен и висок русокос мъж, говорещ руски с прибалтийски акцент. За името не го попитали, тъй като това не се предвижда от наредбата за търговия чрез оказионните магазини. Така че прибалтиецът купил от ръка гребена и комплекта. Директорът написал още в кабинета квитанцията за тази покупко-продажба. Сорокина твърдеше, че добре помни вещите, тъй като лично им е правила експертиза — това са антики, които струват луди пари!

И още едно откритие направих в магазина на „Садовое колцо“. Оказа се, че там често е била виждана потърпевшата Соя-Серко. Продавачът Попков веднага позна Алла Александровна на снимката, която му показах, и възторжено започна да описва външността й, прехласвайки се от „кестенявите премрежени очи, бенката на брадичката“ и най-вече от „стройните крака с дълги бедра“. През последните две години, тоест вече след смъртта на мъжа си, тя често идвала тук — ту да продаде нещо, ту да купи някоя особено ценна вещ. С една дума, активно е продължавала да обновява наследената от съпруга колекция. Обаче кой знае защо ние не открихме името й на нито една от няколкото хиляди квитанции за последните две години.

След като записах набързо показанията на свидетелите и иззех от счетоводството оригиналната квитанция на името на Леонович, аз се качих на волгата и заповядах на шофьора да ме откара на „Новокузнецка“, където към четири часа бе извикана на разпит Соя-Серко.

И така, младата вдовица беше свързана не само с музейни работници, любители на старинни вещи и познавачи колекционери, но и по всяка вероятност с лица от света на тъмния бизнес. Обаче в показанията си тя не спомена нито дума за тези връзки. Един истински ценител на красотата е готов света да обърне, за да помогне на следствието. Ами ако Соя-Серко изобщо не е колекционерка? Не е ценителка на красотата, а алчна използвачка? Това предполага други качества, друго поведение. Вече бях почти сигурен в това. Следователно няма да обърне света, и пръста си няма да помръдне, за да помогне на следствието. Дори може би тая хитра лисица го насочва по лъжлива следа.