Фридрих Незнански
Черният квадрат (32)

1.

22 ноември 1982 година

Началникът на следствената служба при градската прокуратура Леонид Василиевич Пархоменко има интелигентно продълговато лице, проницателни кафяви очи зад големите стъкла на очилата със златни рамки и гъста кестенява коса, прошарена на слепоочията. И въпреки това страшно прилича на катър.

С широк жест Пархоменко ме кани да седна и аз се пльосвам в мекото кресло пред бюрото му. Преди минути се засякохме в преддверието на прокуратурата и той, сякаш сетил се за нещо, дружелюбно възкликна: „А-а, Турецки! Тъкмо за тебе си мислех, трябва да поговорим.“ И ето сега аз чакам какво ще ми каже.

Но Леонид Василиевич погледна часовника си — работното време не бе настъпило още, започвахме в десет, запали с кибрит една от своите „Беломор“ и като се разположи в началническото кресло, продължи да мълчи.

— Саша! — неочаквано ме нарече на малко име и това прозвуча почти задушевно, приятелски, сякаш започваше разговор не на началник с подчинен, а между двама близки колеги по трудната следствена работа… — Саша! — дръпвайки дълбоко от цигарата, повтори той и взе една сива папка, надписана с черен маркер: „А. Б. Турецки“. — Скоро приключва твоят стаж и ми се ще преди колегията на прокуратурата, преди атестацията… с една дума, да уточним някои детайли на работата ти при нас…

Пархоменко сведе глава и зачете досието ми. Бях чувал какво ли не за прословутата му картотека. Години наред той се занимава с невъобразима идиотщина, води досие на всеки един от своите служители — от секретаря до старши следователя — по особено важни дела. И човек би го разбрал, ако например отбелязваше в досието какви постижения има един или друг член от колектива, какви грешки е допуснал или поне как е реагирал след забележките на началството. Но работата е там, че с четливия си почерк Пархоменко всеки ден записва на акуратно разчертаните листа всичко, което са му докладвали доносниците — колко грама водка е изпил еди–кой си на банкета по случай 7 ноември, кой с коя е преспал след банкета и така нататък. Неочаквано ми се сви сърцето — ами ако са му казали за… Рита? Но Пархоменко продължи със същия задушевен тон:

— Е, как върви работата? Меркулов кара ли ти се? — Изпитателно се вторачи в мен, като че искаше да надникне в душата ми. Дори се понадигна от креслото.

— Че кой началник не се кара… — подхванах с престорена шеговитост.

Пархоменко ме прекъсна, не възнамеряваше да се отклонява от сериозната тема:

— Ние смятаме Константин Дмитриевич за опитен работник… Обаче той си има… как да го нарека… някои приумици… — и Пархоменко завъртя пръст до слепоочието си. — Самостоятелността на следователя по делото, намиращо се в негово производство, искам да кажа процесуалната самостоятелност, предвидена от сто двайсет и седми член от процесуалния кодекс, е нещо полезно… но до определена граница. Докато не влезе, така да се каже, в противоречие с член сто двайсет и седем прим… Това са пълномощията на началника на следствената служба. А какво осъществява той? Осъществява контрол! Контрол за дейността на следователя! Но как да следиш работата на такъв като Меркулов, пита се в задачата. Щом като той се изплъзва като змиорка от контрола, значи аз трябва да му търся колая! С други думи, принуден съм, Саша, да намеря начин да го контролирам. Впрочем това е в негов интерес! Отбележи! В противен случай може да направи такива бели, че партията няма да потупа по рамото нито мен, нито него! А ти си в неговата бригада! Така че може и да не стигнеш до атестация!

Пархоменко ломотеше очевидни глупости. Моята атестация изобщо не зависеше от действията на Меркулов. Просто бе решил да ме вербува за доносник и да му докладвам за всяка стъпка на неконтролируемия ми шеф. И трябваше да призная, че има кучешки нюх. Ако не беше вчерашното ни пътуване до Болшево, явно без знание на началството, все още бих имал някакви съмнения. Ами ако са ни проследили и сега директно ме попита за това? Той се впусна в пространни обяснения, а аз си мислех какво да правя.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — възкликна по някое време.

— Не съвсем. Извинете, Леонид Василиевич.

— Така… Така… С една дума… — Пархоменко отмести настрани пепелника с угасения фас. — Саша, току-що говорих с градския прокурор, другаря Малков… И взехме решение. Но бих искал ти като комсомолец да ни разбереш правилно… А не превратно…

Абе ти и твоят Малков — искаше ми се да му кажа — не можете да се качите на малкия пръст на Меркулов. Аз извадих страхотен късмет, че попаднах при него на стаж. За тези пет месеца разбрах, че Меркулов си остава човек при всякакви обстоятелства. А това никак не е лесно, особено в нашата работа, от която зависи съдбата на много хора. И този път, макар и да не знаех още защо, Меркулов виждаше друга страна в делото на Ракитин. И затова се решаваше на явни нарушения на закона, но аз бях стопроцентово сигурен, че е прав, макар и да не намирах обяснения на това. Засега…

— … Та решихме да те помолим — продължи досадно да увърта Пархоменко — като по-старши другари — по-младшия… Като комунисти… В интерес на работата, разбира се… Само в интерес на общата ни работа, на която сме се посветили!… Всеки ден да ми докладваш какво е свършила за деня вашата бригада по това дело… Ще рече, делото на Ракитин… Това е особено важно… От това зависи и твоето бъдеще — ще успеем ли да се сработим с теб или не… Но всичко си остава между нас, ясно?

Най-после Пархоменко изплю камъчето! Искаше ми се да кажа на тоя катър всичко, което мисля за него. Че той самият е пияница и блюдолизец, че не знае с какви хора работи и че изобщо не е дорасъл за длъжността, която заема. Но вместо това кимнах, сиреч ясно, другарю Пархоменко, ще изпълня онова, което искате… Павлик Морозов е на вашите услуги! Готов е да пише доноси за родния си баща — другаря Меркулов, ако ще по двайсет и четири часа на денонощието! Не току-така казва народът, че чуждата душа е тъмница. Моята не прави изключение…

— Чувствам, че ще се сработим, Саша, ти си умно момче! — без да скрива задоволството си от моето кимване, каза Пархоменко.

И аз отново кимнах — съгласен съм, естествено: което си е вярно, е вярно, аз съм си умно момче.

Пархоменко се намести по-удобно в креслото. Извади от нишата на бюрото още една папка — доста набъбнала, не като моето тъничко досие. Отгоре пишеше „К. Д. Меркулов“. После плъзна към мен голям бял лист и с усмивка, нелишена от катърски чар, каза:

— Тогава да започнем… от вчерашния ден…

Дявол да го вземе, чертата, отделяща лъжата от истината, е тъничка като паяжината на паяк… И аз написах:

„До

началника на следствената служба

при Московската градска прокуратура

старши съветник от правосъдието др. Л. В. Пархоменко

РАПОРТ

Във връзка с Вашето искане незабавно и лично да бъдете уведомяван за всички действия на нашата бригада по разследване убийствата на Ракитин и Куприянова Ви съобщавам следното:

Вчера, т.е. на 21 ноември т.г., оперативната група на МУР, прикрепена към нашата бригада, арестува трима особено опасни престъпници, а именно: Лукашевич, Фролов и Казаков. Последният е тежко ранен в главата. Освен това в изолатора на ГУВР се намира задържаният под стража Волин, заподозрян в убийствата. Неговата значка «Майстор на спорта» бе намерена в Соколники на мястото, където е убит Ракитин.

Вчера бях в почивка и имах лични ангажименти, така че не съм влизал в контакт с др. Меркулов.

Стажант: А. Б. Турецки“

После, обръщайки го с текста напред, подадох листа на Пархоменко. И двамата мълчахме. Той четеше рапорта ми, а аз вперих очи през прозореца и с олекнало сърце — напрежението ме бе напуснало изцяло — гледах строителните изкопи навън. Напролет там трябваше да се издигне още един блок на Московската градска прокуратура.

— Отлично! — каза Пархоменко и се замисли. Вероятно преценяваше колко истина и колко лъжа има в моя донос. — Някакви въпроси към мен?

— Всичко е ясно, Леонид Василиевич! — отговорих безгрижно. — А вие към мен?

— Засега нямам — усмихна се иронично, оголвайки пожълтели от тютюна зъби, редувани тук-там от златни коронки.

— Отлично! — казах на свой ред.

Пархоменко се намръщи, доби обичайния си чиновнически сериозен вид.

— В такъв случай сте свободен, другарю Турецки! — и погледна часовника си. — Вече е десет, вървете да работите!… А, да! Пратих ви там с Меркулов няколко дела, така че можете да вземете някое по избор, например за кражбата на антики, то не е сложно. Постарайте се да го приключите самостоятелно. При атестацията това ще бъде взето под внимание!

Качвайки се към третия етаж, се питах дали Меркулов вече е дошъл на работа — нямах търпение да му разкажа как ме беше „завербувал“ Пархоменко.