Фридрих Незнански
Черният квадрат (3)

2.

В единайсет и четиридесет и пет напуснахме Червения площад, но пътувахме не към „Петровка“ 38, а по улица „Горки“ към „Ленинградски проспект“. Воят на сирената изтласкваше вдясно транспортния поток от пътя на нашия мерцедес. Меркулов разговаряше по радиотелефона с полковник Поташев. Цялата ни оперативна бригада се вслушваше в разговора, включително и любопитният Рекс, нервно въртящ уши. За всички бе не безинтересно къде ли ще ни запрати негово величество следственият случай. От микрофона се чу познатият смях:

— Е какво, момчета? Май здравата ви стреснах, а? Честна пионерска, и аз самият не знаех. Но нищо, тия кремълски хитреци ще си изпатят за изкривената информация. Вече доложих на генерала, той добре ще им прочисти ушите! В момента Трушин говори със зам.-министъра Заботин, той…

— Да забравим — прекъсна го Меркулов, — казвам, да забравим тоя цирк, полковник! Какво още се е случило в белокаменната Москва? Къде отиваме?

— Записвай — гласът на дежурния стана сериозен, — „Ленинградски проспект“ 145, блок 5, апартамент 93. Според съобщението на 129-о отделение преди половин час там е станал семеен скандал. Мокридин, шофьор на камион, пред очите на петгодишната си дъщеря е… намушкал жена си в корема с… онова, как се казваше… войнишки щик. Защото не му дала пари за пиене…

— Жената жива ли е? — отново го прекъсна Меркулов.

— Къде ти…

— Ясно. А какво е положението с тоя Мокрицин?

— Мокридин — поправи го дежурният. — И той е мъртъв. Когато патрулните започнали да разбиват вратата на апартамента, той се намушкал с щика в сърцето. И край!

— Ами детето?

— Момиченцето вече е откарано в детската приемна на „Даниловска“. С тия въпроси се занимава РОНО^[1], не са наша грижа.

После Поташев и Меркулов замълчаха, сякаш по стар руски обичай да почетат паметта на покойните. Пръв наруши мълчанието Меркулов:

— Значи не се налага да бързаме, Николай Викторович?

— Не се налага, Константин Дмитриевич.

Старшината на волана бегло погледна към радиотелефона. Разбрал по свой начин отговора на началството, той изключи сирената и се престрои в автомобилния поток зад някаква зелена жигула. И така, без много шум и пара, ние продължихме по широкия „Ленинградски проспект“. Вече нямаше за къде да бързаме.

 

3.

Явно кремълският часовник бе ударил дванайсет часа, когато той излезе от метрото и тръгна по широката алея към парка. Спря се до павилиона за цигари, купи „Прима“, разпечата пакетчето и извади една. Скъса я на две. Едната половинка върна в пакетчето, а другата пъхна в кафяво дървено цигаре. Запали с вносна газова запалка. Докато бе зает с тази привична процедура, новата му яркожълта чанта стоеше на близката пейка, осеяна с рекламни листовки, вестници и празни бутилки. Той дръпна два-три пъти от цигарата, взе чантата и закрачи по алеята към централния вход на парк Соколники.

Днес времето все още беше хубаво, но според прогнозата от утре щеше да се развали, започваше зимата.

При първата контрола той показа пропуска си за изложението и позабави крачка, за да спре сърцебиенето си и да нормализира затрудненото си дишане. Вълнуваше се и съжаляваше, че не бе взел със себе си валидол.

Когато наближи пилоните със знамената в центъра на площада, водещ към централния павилион на откриващия се днес панаир, той не отиде при втората контрола, а приседна на една пейка встрани под голите вече, безлистни дървета. Тресеше го, но не от болестта, а от страх. Измъкна от джоба си черен калъф с очила, извади ги и забърса стъклата с малкото парченце кадифе. Слагаше очила само за работа, иначе беше далекоглед. Сега обаче му се искаше някак да поприкрие горната част на лицето си. Свали сивата шапка, попи с носна кърпа потта от челото си, след което нахлупи шапката по-ниско над очите и започна да бърше с кърпата овлажнените си длани. Погледна „Сейкото“ си — беше дванайсет и двайсет — и реши да поседи още малко, за да се съвземе окончателно.

Когато часовникът му вече показваше един без двайсет, той отвори чантата, щраквайки металните заключалки, извади отвътре зеленикава пачка, подобна на колода карти, пъхна я под пардесюто във вътрешния джоб на сакото, стана и с чантата в ръка се насочи към централния павилион на откриващия се международен панаир за електронни уреди. Движенията му бяха уверени, явно най-после бе успял да овладее нервите си.

Международният панаир за електронни уреди, в който участваха фирми от трийсет и три държави, трябваше да бъде открит още миналия петък, но смъртта на вожда обърка плановете на организаторите и те, след като съгласуваха и уредиха всички въпроси в ЦК, смело решиха да отворят павилионите веднага след погребението на Брежнев. Билетите и пропуските с печат „12 ноември“ бяха валидни и за днес, сряда, 17 ноември 1982 година.

Пред централния павилион цареше оживление. Една след друга пристигаха коли с посланици и чуждестранни кореспонденти. Очакваше се и извънпланово посещение на новия генерален секретар Юрий Андропов, който щеше да бъде придружен от председателя на Министерския съвет Николай Тихонов.

През това време мъжът се разхождаше покрай пилоните със знамената на страните, участнички в панаира, като се преструваше, че ги разглежда с интерес, докато всъщност внимателно наблюдаваше идването на чуждестранните гости. Ето защо не забеляза, че и той самият е станал „обект на наблюдение“. Ловко прикривайки се сред многолюдната тълпа, всяко негово движение следяха двама мъже: снажен блондин с атлетично телосложение, облечен в спортно яке с качулка, и тъмнокос мъж със среден ръст в късо карирано палто.

В един часа пред централния павилион спря дългата лимузина на американския посланик, а след нея и няколко нови луксозни коли с американски кореспонденти.

Мъжът трепна и с бързи стъпки се запъти към втората контрола. Изведнъж някой рязко го хвана за рамото. Обърна се. Това беше мургав млад мъж, лейтенант от дивизията „Дзержински“. Тази войскова част на МВР винаги действаше като охрана по време на панаирите и изложбите в Соколники.

— Върнете се, млади човече! — безцеремонно каза лейтенантът, който можеше да му бъде син.

— Ама как така — нервно възрази той, — аз имам пропуск!

— Аз пък имам инструкции — придържаше го лейтенантът за ръкава. — Заповедта на началството е да не пускаме засега никого — нито с билети, нито с пропуски. Виждате, че не само вас, никого не пускам. — Той махна с ръка към множеството хора, струпали се пред входните контроли. — Хайде, гражданино, идете да се поразходите. Пийнете една биричка в „Прага“. Елате след половин час, щом правителствените лица си заминат, всички ви ще пусна да влезете.

И младият лейтенант присви в усмивка и бездруго тесните си азиатски очи.

Познавайки добре съществуващите порядки, той бързо се предаде. Без да спори и да се възмущава, щракна отегчено с пръсти и закрачи по алеята към барчето, което му бе препоръчал дзержинецът. Вървеше и си мислеше, че все пак нищо ужасно не се е случило. Онзи, с когото си беше определил среща на панаира, ще го изчака, няма къде да ходи. Ако не веднага, след половин час ще му предаде новата жълта чанта, все още лъхаща на кожа…

Снажният рус мъж в якето с качулка, сега вече вдигната на главата, и тъмнокосият в късото карирано палто неотстъпно вървяха след него…

 

 

„Секретно

До отговорния дежурен

по ГУВР — Москва, полковник Н. В. Поташев

СЛУЖЕБНА ТЕЛЕФОНОГРАМА

Днес, 17 ноември 1982 г., в 14 часа и десет минути милиционерският моторизиран патрул, дежурещ в парка Соколники, в състав: старшините Глазков и Чередниченко, откри в горичката между централния павилион на новооткрития международен панаир и бар «Прага» трупа на неизвестен мъж на възраст между 40–50 години, обесен на една трепетлика в примка от жица.

Мястото на произшествието бе блокирано от милиционерски наряд и взвод от дивизия «Дзержински».

Тъй като трупът е открит в момент, когато панаирът бе посетен от другаря Андропов и лица от дипломатическия корпус, акредитирани в Москва, а и случаят е с неизяснен характер, настоятелно моля да изпратите на местопроизшествието оперативно-следствена бригада от МУР за разследване на този инцидент.

Зам.-началник на Соколническото РУВР подполковник Г. Братишка“

 

Из гората в парка Соколники сновяха оперативници от районната криминална милиция под личното ръководство на началника си — дребен мъж със смешното фамилно име Братишка. Но най-много се суетяха нашият умен Рекс и възтромавият му придружител лейтенант Панюшкин. След като подуши отвсякъде грайферните подметки на червеникавокафявите обувки, с които бе обут потърпевшият, Рекс повлече придружителя си към бара, минути по-късно го доведе обратно на поляната и пак хукна, този път към панаирните павилиони.

След петнайсетина минути кучето и човекът се върнаха тежко запъхтени. Кучето скимтеше, човекът псуваше. След още четвърт час Панюшкин връчи на Меркулов „Акт за използването на служебно-следственото куче“, написан с химически молив върху кариран лист. Той докладваше, че Рекс е хванал следата и го е повел през поляната към бар „Прага“, където е излаял срещу някакъв пиян мъж, седящ на маса до вратата. После изскочил от бара и се върнал при трупа, а оттам се затичал по следите към централния панаирен павилион, където ги загубил поради голямото струпване на хора.

През това време Меркулов, експертите Счастлива и Козлов, както, разбира се, и аз оглеждахме мястото на произшествието.

Казано на медицински и юридически език, виждахме типичен случай на обесване, което се определя като смърт от задушаване при затягането на примката около врата от тежестта на тялото. На пръв поглед имахме налице всички признаци на самообесване: странгулационна бразда, възелът на примката е по средата на тила, главата е неестествено извърната на една страна, езикът е изскочил от устата, син и надебелял, очите са изцъклени. Една върху друга на земята бяха наредени четири тухли, до тях се търкаляше сива шапка.

Както си е обичайно при подобни случаи, недалече от поляната се тълпяха любопитни. Единият от старшините, които бяха открили трупа и се мъчеха малко грубо да разпръснат тълпата, дойде при Меркулов и каза:

— Имам нещо за вас, другарю следовател. Записах имената на двама души: младеж и девойка. Казват, че били видели едно — друго, и аз не ги пускам да си ходят. Държа ги под наблюдение. Какво да правим с тях?

— Предайте ги на капитана — кротко, почти нежно отговори Меркулов и кимна към Грязнов, — а останалите нека се разотидат. Помолете ги, и то съвсем любезно, ако обичате. Нали виждате какви хора са дошли днес на панаира?

Старшината изкозирува и си отиде. След няколко минути Грязнов, седнал на един пън, започна да записва обясненията на очевидците — младежът уплашено мънкаше нещо, а девойката хихикаше нервно.

Аз, кой знае защо, веднага бях решил, че висящият на дървото мъж е бил убит. Но моята увереност се крепеше на интуицията, която всъщност е нищо без конкретна информация.

— Константин Дмитрич — тихо се обади Рита, — това много ми прилича на убийство.

— Ще видим, ще видим. Да не бързаме с изводите, Рита!

Започна обичайната процедура за оглед на местопроизшествието.

Меркулов най-обстойно разглежда дънера на дървото и клона с примката, кляка и се взира в почвата под обесения. Става и се отдалечава от трупа, разширявайки радиуса на огледа. После извиква при себе си криминалиста Козлов. Двамата разглеждат откритите от Меркулов следи от стъпки, а след секунди Козлов ги фотографира в мащабна снимка. После двамата клякат и отстраняват внимателно от следите всички клечици, тревички и листа. Заздравяват грунта, с други думи, напръскват стъпките със специална смес — ацетонов разтвор на целулоид. Когато тези приготовления завършват, Козлов ги залива с гипсова каша. След двайсетина минути гипсовите отпечатъци са готови и увити в целофан, биват прибрани в кутия с опаковъчни стърготини. Меркулов и Козлов минават към друга верига от стъпки, които особено отчетливо се виждат в гъстата лепкава кал. Според трасологията по линията на следите може да се съди не само за походката на даден човек, но и за неговия ръст, пол, възраст и физическо състояние…

Приключил работата със следите, Козлов започва да действа като истински кинооператор: ту прикляква на земята, ту става, ту се вдига на пръсти — фотографира обесения във всички ракурси със своя „Зенит“. Едва след това Меркулов нарежда да свалим трупа от дървото, старателно опакова жицата и я прибира в кутия, а Рита пристъпва към външния оглед на трупа.

— Кой ще се заеме с оперативната работа по този случай? МУР или районната криминална служба?

Дългият показалец на Меркулов е опрян в кафявата папка с документацията за неотложни следствени действия.

— Май ние — въздъхна Братишка, — след като е на наша територия, значи ние трябва да се заемем. Дори ако по-късно се включи МУР. Според вас, другарю Меркулов, какво е това — убийство или самоубийство?

— Изглежда, е убийство. Той има добре развита цианоза на лицето. Знаете какво имам предвид, нали?

Двамата с Братишка недвусмислено мълчим. Наистина аз бях чувал тази дума на лекциите по съдебна медицина и знам, че означава посиняване. Но само толкоз.

— Цианозата — започна да обяснява Меркулов, — тоест виолетовото оцветяване на кожата, е посмъртно изменение, възникващо при постепенното затваряне на кръвоносните съдове.

— Е, и? — не разбра Братишка. — Нима в нашия случай не е така?

— Ако предположим, че той се е обесил сам — намеси се Рита, — при такова класическо положение на тялото, когато краката не докосват земята, е трябвало да стане внезапно, разбирате ли, внезапно затваряне на шийните кръвоносни съдове. А нашият клиент има отлично изразена цианоза, с обширни точкови кръвоизливи в кожата на лицето и конюнктивата на очите.

Рита продължи да обяснява още нещо за цианозата, но аз вече не я слушах, само я гледах. Всичко ми харесва в тази удивително красива жена. И сериозните сиви очи, и високото чело, и светлорусата коса. Дори плътния, малко дрезгав глас, начина й да пуши и да се облича и изключително стройната й аристократична фигура. Усетих, че се любувам на тази хубавица в неподходящо време и на неподходящо място. Стояхме в кръг около мъртвеца, положен по гръб на земята, ръцете му със свити юмруци бяха отметнати настрани, десният крак бе подгънат в коляното.

По молба на Меркулов огледах съдържанието на джобовете. Нищо интересно: гребенче, ключове, няколко билета за градския транспорт, седемдесет копейки на дребно. Нямаше дори бележниче, да не говорим за пари или документи.

Оставаше да се извърши една последна и недотам сложна операция при огледа и той приключваше. С помощта на Рита Козлов започна да снема пръстовите отпечатъци на потърпевшия. По едно време вдигна широката си длан. Двамата с Меркулов също се наведохме над трупа. От разтворения юмрук на дясната ръка криминалистът извади парченце хартия. При бледата светлина на отиващия си ноемврийски ден видях, че това е късче от американска стодоларова банкнота. Меркулов шумно пое въздух през носа, стори ми се, че ушите му помръднаха.

Дори и за мен беше ясно, че случаят приемаше коренен обрат.

Рутинната работа продължи. Накрая Меркулов нареди трупът да бъде откаран в моргата. Двамата червендалести санитари в мръсносиви престилки с привично движение метнаха нещастника върху носилката, а самата носилка хвърлиха като перце в труповозката — микробус с червен кръст. Труповозката, изпратена преди час от експедитивния Поташев, бе стояла през цялото това време с отворена врата, а нетърпеливите санитари, тези превозвачи на човешки души, току врънкаха Меркулов по-скоро да ги пусне да си вървят „у дома“, родната морга, защото от заранта „нищо не са слагали в уста“ — ни са пили, ни са яли. На първото твърдение бе трудно да се повярва.

Дойде Грязнов и доложи на Меркулов:

— Свидетели твърдят, че са видели с потърпевшия двама души: висок, атлетично сложен блондин, и среден на ръст брюнет. Първият е бил облечен в яке с качулка, вторият — в късо карирано палто. Изглеждали доста яки мъжаги! Никой не знае за тях нищо повече.

Оказа се, че освен младежа и девойката Грязнов е успял с помощта на оперативниците от районната криминална служба да разпита, кажи-речи, всичко живо околовръст. Резултатът обаче е нулев. Разбира се, взел е показания от стареца на билетната контрола, от лейтенанта и от един хлапак от неговия взвод. Но всичко това се отнася по-скоро за потърпевшия.

— Очевидци разправят — продължи да докладва Грязнов, — че този мъж много искал да влезе на панаира. Бил нервен и постоянно прехвърлял чантата си от едната ръка в другата…

— Чантата си?! — възкликна Меркулов. — Каква чанта?

— Дебела. Със заключалки. Жълта. Вносна. Най-вероятно унгарско производство. Съвсем нова…

Меркулов застина като гонче преди скок. Очертаваше се мотив за убийството — явно в чантата е имало нещо много важно, заради което престъпниците са удушили жертвата си.