Фридрих Незнански
Черният квадрат (20)

14.

Старият маестро Люциан Германович Ромадин ридаеше с глас. В гърлото му нещо така клокочеше, че аз се уплаших да не умре. Рита се опитваше да пъхне в устата му лъжица с някакви капки. Меркулов мрачно гледаше в пода.

— Извинете ме, за бога — най-после проговори старецът, — нали знам Валечка от шестгодишна, беше ми като внучка. Цялото ми семейство загина при Ленинградската блокада, много си я обичах. — Стана от пейката и добави: — Разбирам, че сте ме потърсили не само да… Ей сега се връщам…

Той облече ватенката и излезе. Двамата с Меркулов отидохме до прозореца. Ромадин влезе в бараката отсреща. След петнайсетина минути се върна с пълен бакър картофи, буркан кисели краставички и шише с някаква мътна течност. Втурнахме се с Рита да му помагаме. Аз донесох една кофа с въглища и ги изсипах в печката. Рита белеше картофите. Меркулов и Люциан Германович седяха до масата и тихо си приказваха.

— Последния път Валечка дойде да ме навести миналата неделя… Не, не беше сама. С нея беше и нейният обожател. Тя винаги е имала много обожатели… Не-не, с Николай Петрович се разведе, защото той много пиеше, макар и да е полковник… Пък и защо да крия това, нея вече я няма. Забравих му фамилното име, наричахме го Виктор Николаевич… Да, понякога вземаше от мен пари на заем, нали имам доходна работа — след като се пенсионирах, започнах да отглеждам цветя…

Заслушвах се с интерес.

— Не, Константин Дмитриевич, последния път дойде просто така. Пристигнаха с черната волга, поседяха час-два и си заминаха… А-а да, забравих да кажа, че доста време разглеждаха оранжерията ми…

— Имате оранжерия? — трепна Меркулов.

— Че как иначе! Всичкото ми богатство е в тая оранжерия! И зиме, и лете такива чудеса стават там! Ако ви интересува…

— Да, много ме интересува. Александър Борисович, Рита!

Отворих уста да го подсетя за поемни лица, но Меркулов вече бе излязъл и почти тичаше, изпреварвайки нашия домакин, до когото крачеше Мистър с тихо ръмжене.

Оранжерията изобщо не се виждаше от кичестите ели. Ромадин отвори вратата и ние влязохме в душна и стара постройка, покрита с полиетилен. Рита плесна с ръце от възхищение, пък и гледката бе наистина възхитителна. При бледата светлина на гаснещия ноемврийски ден оранжерията напомняше подземна пещера. По изкуствени хълмчета струяха ручеи, над тях пърхаха пеперуди — точно както през лятото.

— Каква красота! — възторжено се обърнах към Меркулов, но лицето на моя началник беше безизразно. Той взе от Ромадин фенерчето и започна да оглежда пода. В един ъгъл имаше нисък стелаж с някакви сандъчета. С двуметров скок Меркулов отиде там и рязко попита:

— Какво има тук?

— О, това е най-голямото ми богатство — почти уплашено заговори старецът, — различни видове рози, например „Калифорния“, „Японка“… Разбира се, това още не са цветя, а разсад…

Но всичко вече беше ясно. Светлинното зайче затича по сандъчетата — на ъглите им имаше маркировъчни знаци: „1 р.“, „2 р.“… Двамата с Костя извадихме сандъчето, отбелязано с „15 р.“.

— Извинете, Люциан Германович, ще се наложи да ви съсипя тоя разсад.

Кой знае защо старецът безпомощно погледна Рита, сякаш търсеше закрила. Но Меркулов вече изскубваше от рохкавата пръст крехките стъбълца на бъдещото чудо на природата и измъкна нещо продълговато, увито с обикновена мушама.

Пак се опитах да напомня за поемни лица, но Меркулов яростно възкликна:

— Майната му, да вървят по дяволите…

Люциан Германович се прекръсти…