Фридрих Незнански
Черният квадрат (19)

13.

Недалеч от тролейбусната спирка, на ъгъла на проспект „Калинин“ и булевард „Суворов“, спокойно стояха двама мъже. Те стояха там още от дванайсет часа, за да наблюдават влизащите в Дома на журналиста хора.

— Ето го твоя Грязнов — каза единият, когато от подлеза се показа висока фигура с палто от черна кожа и също такова каскетче.

— Е, всичко е хубаво, когато завършва хубаво — отбеляза вторият, — в бара може да обърна чашка-две за загрявка.

Той нахлупи меката си шапка и влезе след Грязнов във фоайето на Дома на журналиста.

Погълнат от мисли, опитният оперативник Грязнов не забеляза, че му се е лепнала „опашка“.

Въпреки ранния час прочутото бирхале на не по-малко прочутия Дом на журналиста бе пълно с хора — всички пейки до дългите маси бяха заети. Грязнов се нареди на опашката за бира и търпеливо изчака реда си. След десетина минути се озова на бара, зад който стоеше красива барманка с колосана бяла шапчица, кацнала на безупречната й фризура.

— Виж ти, Славик! — зарадва се тя и вторачи в него котешките си очи. — На какво сме днес — водка или коняк?

— Здравей, Тоня! — сведе се над бара Грязнов. — Няма да пия, дошъл съм по работа.

Оголила в усмивка златото в устата си, Тоня продължаваше да налива пенещата се бира в тумбестите халби.

— Кой ти трябва? — заговорнически му намигна зеленооката Тоня, която от десет години беше агент на милицията.

— Брадат мъж с диамантена гривна… Често си сменя колите, имал е лада, после „Волга-24“, сега кара фолксваген… Знаеш ли го?

— Иди при Владимиров, нашия управител. Кажи му, че аз те пращам. Ще ти помогне… Следващият! — подвикна Тоня.

Грязнов се качи на първия етаж, седна на бара, запали последната си цигара, смачка пакетчето и го остави в пепелника.

— Какво да бъде? — дойде барманът, двайсетинагодишен младеж.

— Извикайте Владимиров. Кажете, че ме праща Тоня… — каза Грязнов и като видя, че мъжът на съседното столче пие коняк, добави: — Дайте ми и коняк, сто грама… не, сто и петдесет!

След няколко минути се появи Владимиров, придружен от младия барман. Късогледо впери очи в Грязнов, свали очилата и започна да ги бърше.

— Аз съм от МУР… — реши да се представи Грязнов.

Но Владимиров го прекъсна:

— Знам. Току-що говорих с Тоня. Търсите Володя Казаков. Ще дойде, но по-късно… Обикновено идва към единайсет с разни авантаджии от рода на… Ерик Липа, сценариста от Мос-филм. Познавате ли го?

Грязнов поклати глава.

— И слава богу — неизвестно защо се зарадва Владимиров, — най-добре е човек да избягва подобни шмекери! Заглавикат те и ти изпразват кесията!

— Кой това? Казаков ли? — опита се да уточни Грязнов.

— Не бе, Ерик… Липа — отговори управителят. Явно до гуша му бе дошло от сценариста.

— За Липа ще приказваме после! — бързо каза Грязнов.

— Сега ме интересува само Казаков. Само той! Къде мога да го намеря?

Управителят се изненада:

— Как къде?! Ми както винаги — при кончетата!

Грязнов дълбоко въздъхна и хвърли едно око към мъжа на съседното столче. Той бе изпил коняка си и се бе зачел в „Съветски спорт“ — очевидно разговорът им не го интересуваше. Грязнов извади от джоба си бележник и химикалка и готов да запише адреса, повтори въпроса в нов вариант:

— Другарю Владимиров, на чист руски език ви питам, къде мога да намеря сега Казаков?

Владимиров вдигна ръце и възкликна:

— Господи! Ама това милиционерите вярно сте били тъпанари! Цяла Москва знае, че в неделя Володя Казаков е на хиподрума…