Фридрих Незнански
Черният квадрат (16)

10.

След като изчакахме половин час на опашката за водка, ние се понесохме по „Люсиновска“ в посока към Даниловския пазар. Прехвърчаха снежинки и Рита пусна чистачките.

— А по какъв повод е купонът?

— По никакъв. Просто така. Впрочем днес е Денят на артилериста. В известен смисъл и аз съм артилеристка. — „Е, не е кой знае каква връзката“, помислих си, тъй като знаех, че мъжът й командва артилерийска дивизия в Афганистан.

Сякаш отгатнала мислите ми, Рита допълни:

— Нали цяла година работих в Афганистан, та сега „Склифософски“ ми изглежда курорт в сравнение с оня кошмар. Всеки ден по десетки убити и ранени. И наши, и чужди…

И таз добра! На ти сега холивудска звезда! Неволно погледнах елегантните ръкавици на волана.

— Наистина за тоя кошмар плащат с валута. Така успях да си купя колата. Но всичко това остана в миналото…

„Нямам нищо против и мъжът ти да е останал в миналото!“ — мина ми през ум.

Сякаш пак отгатнала мислите ми, Рита подхвърли тихо, почти нечуто:

— С ролята на генералша също не можах да се справя — и рязко натисна газта.

На един остър завой колата поднесе и ние излязохме на огромна заснежена пустош, сред която се виждаше ниска, сякаш враснала в земята къщурка. Рита изключи двигателя. Несръчно се измъкнах през вратата с двете бутилки в ръце. Подхлъзвайки се с ботушките по мокрия сняг, Рита изтича до малкото прозорче и почука, сякаш даваше морзов сигнал — раз-два, раз-два-три. После ме хвана с двете ръце под ръка, заобиколихме къщурката и стигнахме пред вратата. Недалече от нея съгледах… огромен син форд, който дотолкова не се връзваше с тая пустош и прихлупената къщурка, че за мен животът започна да губи своята реалност.

Вратата, се отвори и сякаш изпод земята изникна дребничък мъж с брада и светли очи:

— Ритунчик, съкровище, сто години не съм те виждал! Заповядайте, Саша. Аз съм Георгий, владетелят на тоя дворец.

„Че кога е успяла Рита да му каже за мен?!“ — помислих си и сърцето ми трепна от някакво радостно предчувствие.

Междувременно домакинът внимателно взе от ръцете ми двете бутилки и като ги огледа с влюбен поглед, нежно целуна едната, после другата.

Когато влязохме в стаята, се чуха ликуващи викове по повод пристигането на нови запаси от алкохол, някой изпълни на пиано тържествен туш: „Свирете, фанфари, в чест на победата!“ Отначало не можех да различа нищо в гъстия тютюнев дим и полумрака. Георгий, или просто Жора, се опитваше да ми представи участниците в купона. Върху перваза на прозореца седеше красива дебелана с тъжно лице.

— Казвам се Альона — подхвърли тя с някакво отчаяние в гласа.

— Тя донесе пачата — издекламира някой с театрален баритон.

И тогава видях, че пред пианото седи не друг, а прочутият актьор от театър „Съвременник“ Валентин Никулин.

— Е, Валка го познаваш, разбира се — махна към него Жора. — А това е Сеня.

Пълният мъж с кръгли очила скочи от мястото си и изкозирува:

— Семьон Щейнбок, химик-разузнавач!

Всички много се изненадаха, сякаш за пръв път чуваха това.

— Ще поясня — продължи в същия дух Сеня. — Със специално правителствено разпореждане аз съм зачислен в групата на ПВО по откриване на бактериологично заразени места. В случай на бактериологично нападение от въздуха ме обличат в специална престилка и ме пращат напред. Аз пълзя и ако се върна жив — военните части може да тръгват. Ако не се върна, значи територията е заразена.

Всички избухнаха в смях. Дори Альона. От другия край на стаята се провикнаха в един глас двама брадати младежи:

— А ние сме от ФБР! — и продължиха разгорещено да обсъждат нещо.

— Лъжат! Те са ми колеги по халтура — каза Жора.

Поогледах се и едва сега разбрах, че всъщност това огромно помещение е художническо ателие. Покрай стените стояха завършени и недовършени платна в тъмнокафеникави тонове, сред тях имаше много портрети на Альона — с и без дрехи. Всички платна много ми харесаха въпреки мрачните си тонове.

Химикът разузнавач започна да налива водка в дебелите многостенни водни чаши, всички насядаха около продълговатата холна маса, върху която имаше огромна дървена купа с остатъци от пача и някаква салата.

— А следователите как пият — с водни или малки чаши? — попита ехидно Сеня.

Такаа! Значи и за следователите им е известно. Погледнах крадешком Рита, но тя усети погледа ми и си придаде най-невинен вид.

— С половин водни — отговорих.

Кой знае защо всички ми изръкопляскаха, включително и разузнавачът.

Рита тихичко ми каза на ухото — „За нас!“. Имах чувството, че всичко това е сън.

Никулин налапа огромно парче от пачата и отново седна на въртящата се табуретка пред пианото.

— А сега, народе, ще ви изпълня едно нещо — същинско бижу! — каза с пълна уста и като преглътна, запя:

„Ох, нещо на корема ми е кофти,

сигур някой бил ми е на гости.

Фустана си не нося със мерак,

в ръката си държа петак.“

Най-доволен от изпълнението си беше самият Никулин. Дълго се киска, оголил пожълтелите си от тютюна конски зъби, и без всякакъв преход засвири нещо необикновено сантиментално и тъжно, при което заприлича на болен стар клоун. Започнахме да танцуваме — аз с Рита, Жора с Альона. Земята се люлееше под краката ми. Стисках Рита в прегръдките си, тя докосваше с устни бузата ми, виждах смущение в сивите й очи. Нереалността на ситуацията приемаше катастрофални размери…

Неочаквано Валентин рязко спря да свири и се провикна:

— Защо дамите ни са толкова малко бе, момчета?!

В същия миг се почука бързо и енергично по стъклото на прозореца.

Валентин скочи като ужилен от табуретката и с вопъл „Инка!“ се втурна не към вратата, а към масата.

— Жора, задръж я! — с изненадващ дискант писна той след Жора, който бе тръгнал да отвори на новодошлата Инка. После си наля пълна чаша водка, изпи я на един дъх и се замята около масата да търси мезе. Ние се превивахме от смях. Очевидно Никулин не бе имал предвид съпругата си, когато каза, че дамите ни са малко.

Накрая Жора се престори, че е успял да отключи, и в стаята влетя въпросната Инка. Никулин вече седеше пред пианото и блажено пееше нещо на Булат Окуджава. Съпругата го изгледа с подозрение, но явно в момента я интересуваше нещо друго. Без никакво „здрасти“ и с ръце на кръста тя попита строго:

— Кой от вас е с форда?

Всички мълчаха. Изведнъж Альона се обади с тъничък гласец:

— Да предположим, аз.

— Откъде си го взела? — продължи настървено да разпитва Инка.

— Да предположим, от един американец — отговори Альона и кой знае защо горчиво се разплака.

Жора показа юмрук на Инка и отиде да утешава безутешната Альона, като я галеше по коленете и размазваше сълзите по бузите й.

Ох, боже! Давех се от смях, представяйки си как тъжната дебелана кара пачата с форда.

А Инка седна до съпруга си и впери в него прекрасните си сини очи, но не в израз на любов, а стараейки се да прецени до каква степен се е натряскал. Тази жена определено не ми импонираше въпреки красивите си очи. Тя ме връщаше от небето на земята. Но аз не исках да ме връщат от рая и затова решително отидох при Рита и като я прегърнах през рамо, казах тихо:

— Да идем у нас.

Рита поклати глава и спокойно отговори:

— Не, ще идем у дома.