Фридрих Незнански
Черният квадрат (10)

4.

В сгъстяващия се мрак ръмеше противен дъжд. Излязохме от небостъргача и заобиколихме витрината на гастронома, за да слезем на улицата. Зад дебелите стъкла лъщяха с глазурата си бутафорни свински бутове, глухари пулеха очички, гигантска есетра величествено почиваше в огромно блюдо. Особено неприятно беше да се гледат тези изкуствени вкуснотии, когато по магазините не можеш да намериш дори опашка от риба.

Слязохме по стъпалата на тротоара и се отправихме към тролейбусната спирка на „Садовое колцо“.

Внезапно Меркулов се спря и извади от джоба си някаква смачкана хартийка, оглади я и отиде под уличната лампа. Това беше лист от ученическа тетрадка, на който с едър детски почерк бе написано: „Тя се казва Валерия Куприянова.“ Меркулов стъписано ме погледна. Аз поясних:

— Льоша.

Той потърси с очи телефон и като съгледа автомата на близкия ъгъл, до павилиончето за почистване на обувки, бързо закрачи натам.

— Свържете ме с Романова… Шура? Здравей, пак ти се обажда Меркулов. Изчакай ме, идвам със стажанта. Гледай междувременно да изясниш всичко за Валерия Куприянова… Балерина… Щом я открият, нека я доведат при тебе на „Петровка“.

 

 

Началникът на втори отдел при МУР Шура Романова ни посрещна като скъпи гости. Кажи-речи, още от вратата ни накара да се почерпим „по една капка“ — двеста и петдесетграмова чаша водка, а за мезе ни предложи дъвчащи бонбони „Ирис“. Меркулов изгълта чашата с лекота, виждаше се само как адамовата му ябълка подскача под брадичката. Аз изпих моята „капка“ на три пъти, с пъшкане и позиви да повърна, с което изплаших Шура до смърт. Тя се втурна към сейфа за НЗ — неприкосновените запаси, и извади оттам неотворен буркан с мариновани краставички, предназначени за мезе само на началника на МУР.

Подполковник Александра Ивановна Романова е абсолютно копие на руската императрица Екатерина Втора, само че в офицерска униформа: възниска, с едър кокал, волева брадичка и удивително младежки очи, сини като метличина. Тя е единствената жена в Москва началник на следствен отдел. Именно на нея е възложено да се издирят убийците по нашето дело…

— Не мога да го разбера тоя Ракитин… Защо му е притрябвало… да се среща с американец… на такова оживено място, че да бие на очи — подхвана Шура напевно, със силно изразен южняшки говор, изпъстряйки речта си по повод и без повод с беззлобни псувни. — Преди всичко той като служител в Министерството на външната търговия, е имал достъп до разните им там приеми и коктейли. Или пък просто е можел да се срещне с Подгурски в някой тих ресторант, барче и къде ли не още… Защо е предпочел панаира?

— Ами много ясно, Шура — сви рамене Меркулов, — той не по-зле от тебе и мен знае, че всички тези закътани места се наблюдават и подслушват. Аз ли да ти казвам, че из цяла Москва са монтирани към сто хиляди подслушвателни устройства — в хотели, ресторанти, всякакви обществени заведения, дори в обществените клозети. А там, в Соколники, сред природата, не можеш да проследиш толкова народ — не стигат крака и уши за всички тия хора. Тълпата е най-удобното място за един шпионин. Но въпросът е дали Ракитин е бил шпионин. В КГБ ми казаха, че нямат такива сведения за него.

— Чуй, Костя! Ти можа ли да ги „изповядаш“ чекистите какво точно им е казала курвата? Оная, дето са я пробутали на американеца…

Бива си я Шура! Без да й мигне окото, си ги праска, както й дойде!

Меркулов усмихнато я погледна:

— „Изповядах“ ги, другарю подполковник! „Курвата“ е казала на „господаря си“, че не знае нищо конкретно, знае само, че ще има среща. Ама не могла „да изработи“ „клиента“ да й каже с кого точно. Това ми отговориха…

— „Отговориха“ — имитира го Шура, — а ти какъв си? Следовател или… Не можа ли сам да я разпиташ?

Меркулов се засмя:

— Нима ти самата би разсекретила някой от своите агенти?… Ето на, видя ли… Затова ми отказаха да я разпитам.

— „Отказаха“! На мен друг път ще откажат! Ще я спипам аз тая уруспия и като я измъкна изпод някой черен задник, ще си каже и майчиното мляко! — Усещаше се, че Шура здравата се е наквасила.

Времето течеше. Направо заспивах от изпития алкохол. Никакви сведения не идваха за балерината Валерия Куприянова. А Меркулов и Романова продължаваха да си говорят в същия дух, обсъждаха първите стъпки от разследването, псуваха КГБ.

— Еех, сега нямаше да висим тук до среднощ, ако тия деца и внуци на Дзержински не бяха такива лайнари — резюмира Шура по някое време. — Ама така си е, Костя — тя лапна един бонбон, — моите момчета изпълняват подобни нареждания далеч по-професионално от прехвалените чекисти! И то за половината от техните заплати! — И без пауза добави: — Защо стоиш там, Артур, влизай!

Обърнах глава — на вратата стоеше висок и широкоплещест черноок хубавец, около трийсет и две годишен, облечен в изключително елегантен костюм.

— Моят заместник — Артур Андреевич Красниковски — представи ни го Романова. — А къде ти е балерината?

— Изчезнала е — започна Красниковски, — тая сутрин не се явила на репетицията на „Златният век“. Не отишла и за вечерното представление на „Доктор Охболи“, наложило се спешно да й потърсят заместничка, тъй като ролята на Варвара е особено трудна и Куприянова няма дубльорка — извикали едно момиче от балетната школа на Болшой театър… — Той извади от вътрешния джоб на сакото лъскава театрална програма.

Скочих от стола. Тутакси изтрезнях, когато видях на корицата нашата „спортистка“, убита миналата нощ в хотел „Централен“. На снимката на известния театрален фотограф Шапиро Куприянова беше жизнерадостно момиче със смешни букли, в пъстра готварска престилка и с дълга метла в ръцете…

— Именно това ни трябваше да узнаем — уморено отбеляза Меркулов. — Утре ще проведеш идентификацията — обърна се към мен — и ще смятаме, че това ще е вторият ден, за който ще получиш компенсация.