Мирча Елиаде
Образи и символи (7) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Образът на света

Архаичните и традиционни общества схващат окръжаващия ги свят като микрокосмос. Отвъд границите на този затворен свят започва областта на непознатото, на неоформеното. От една страна съществува космосизираното пространство, което е обитавано и организирано, а от друга страна, извън това познато пространство, се простира неизвестната и страшна зона на демоните, ларвите, мъртвите, чужденците; накратко — хаосът, смъртта, нощта. Този образ на микрокосмоса-обитавания свят, обкръжен от пустинни райони, уподобявани на хаоса или на царството на мъртвите, е оцелял даже при такива силно развити цивилизации, като тези на Китай, Месопотамия или на Египет. Действително, в много текстове атакуващите националната територия неприятели са сравнени с ларви, демони или със силите на хаоса. Така например, неприятелите на Фараона са били смятани за „синове на разрухата, вълци, псета“ и т.н. Фараонът бил сравняван с бога Ре, който е победил дракона Апофис, докато неприятелите му са били отъждествявани с този митически дракон.^[1] Поради факта, че нападат и така излагат на опасност равновесието и самия живот на града (или на коя да е друга обитавана и устроена територия), неприятелите са уподобявани на демоничните сили, понеже също като тях се мъчат да върнат този микрокосмос към хаотичното му състояние, тоест да го унищожат. Разрушаването на вече установен ред, заличаването на архаичен първообраз е било равнозначно на връщане към хаоса, към неясното, към неопределеното състояние, предшестващо космогонията. За отбелязване е, че същите образи се използват и в наши дни, когато трябва да се формулират опасностите, застрашаващи някой вид цивилизация: говори се именно за „хаоса“, за „безредието“, за „мрака“, в които ще потъне „нашият свят“. Очевидно, всички тези изрази означават рухването на установен ред, на един Космос, на една структура и повторно потапяне във флуидното, аморфно и, в крайна сметка, хаотично състояние.

Възприемането на неприятеля като демонично същество-същинско въплъщение на силите на злото, също е оцеляло до наши дни. Психоанализата на тези митични образи, които още населяват и вълнуват съвременния свят, ще ни покаже може би в каква степен прехвърляме върху „неприятелите“ собствените си разрушителни желания. Но този проблем е извън нашата компетентност. Ние се стремим само да изясним обстоятелството, че за целокупния древен свят неприятелите, които заплашвали микрокосмоса, са били опасни не в качеството си на човешки същества (като такива), а защото въплъщавали враждебните и разрушителни сили. Напълно е възможно отбраната на населените места и на градовете да е започнала с магически средства, понеже отбранителните съоръжения — ровове, лабиринти, укрепления и т.н. — са били разположени така, че по-скоро да спрат нашествието на злите духове, отколкото атаката на човеците.^[2] Даже в доста по-късната история, например през Средновековието, стените на градовете са били ритуално освещавани, за да служат като защита от Дявола, болестта и смъртта. Впрочем, архаичната символика изобщо не се затруднява да оприличи човешкия неприятел на Сатаната или Смъртта. В крайна сметка, резултатът от техните набези е все същия: разруха, разпадане на обществото, смърт.

Всеки микрокосмос, всяка населена област има това, което би могло да се нарече „Център“, тоест едно идеално свещено място. Точно там, в този Център се проявява изцяло свещеното, било като елементарни йерофании — както при „първобитните хора“ (например тотемните центрове, пещерите, където са погребвани чуринга и т.н.) — било под по-развитата форма на преките появления на божествата, какъвто е случаят при традиционните цивилизации. Но тази символика на Центъра не бива да се разглежда в нейните геометрически изяви, достъпни за западния научен разум. За всеки от тези микрокосмоси могат да съществуват няколко „центрове“. Малко по-нататък ще видим, че всички източни цивилизации — Месопотамия, Индия, Китай и т.н. — познават неограничен брой „Центрове“. Нещо повече, всеки от тези „Центрове“ е смятан и даже наричан буквално „Център на Света“. Тъй като става дума за свещено пространство, отредено с йерофания или ритуално изградено, а не за светско, хомогенно, геометрическо пространство, множествеността на „Центровете на Земята“ в рамките на един-единствен населен район, изобщо не затруднява вярващите.^[3] Пред нас се разкрива свещена и митическа география, единствената, която е действително реална, а не някаква си светска, „обективна“ география, тъй да се каже абстрактна и несъществена, теоретична постройка на пространство и свят, където никой не живее и следователно е съвършено непозната.

В митичната география, свещеното пространство е идеалното реално пространство, понеже, както бе доказано наскоро^[4], за древния свят митът е действителен, защото разказва за проявите на истинската реалност: свещеното. Точно в такова пространство човекът докосва пряко свещеното — било то материализирано чрез някои предмети (чуринга, изображения на божеството и т.н.) или проявено в йерархокосмическите символи (Стълб на Света, Космическо Дърво и пр.). При културите, познаващи понятието за трите космически области — Небе, Земя, Ад — „центърът“ представлява точката на пресичането им. Точно тук е възможно да се получи прекъсване, смяна на нивото и същевременно — връзка между тези три области. Имаме основания да смятаме, че образът на трите космически нива е доста древен; той се среща, например, при пигмеите семанг на полуостров Малака. В центъра на света се издига огромна скала — Бату-Рибн, а под нея се намира Адът. Някога от Бату-Рибн извисявал снага към небето стволът на едно дърво.^[5] Значи адът, центърът на земята и „вратата“ към небето се намирали на същата ос и точно чрез нея се осъществявал преходът от една космическа област в друга. Бихме се поколебали да повярваме в достоверността на тази космологическа теория, разпространена сред пигмеите семанг, ако нямахме основания да признаем, че наченките на въпросната теория датират още от предисторическата епоха.^[6] Семангите казват, че някога стъблото на едно дърво свързвало върха на Космическата Планина — Центъра на Света — с Небето. В това твърдение е загатната една извънредно разпространена митическа тема: много отдавна връзките с Небето и отношенията с божеството били лесни и „естествени“; вследствие на допусната грешка в ритуала, тези връзки били прекъснати и боговете се оттеглили още по-високо в небесата. Затова сега единствено хората-лечители, шаманите, жреците и героите или господарите успяват да възстановят временно и само за собствено ползване връзките с Небето^[7]. Митът за първоначалния рай, изгубен заради някаква грешка е извънредно важен, но въпреки че има известна връзка с нашия сюжет, не можем да си позволим да го разглеждаме сега.