Мирча Елиаде
Образи и символи (6) (Размисли върху магическо-религиозната символика)

История и архетипове

Но да оставим настрана евентуалните възражения на историцизма и на историцисткия екзистенциализъм и да се върнем към нашия проблем, тоест към дилемите, стоящи пред историка на религиите. Както вече казахме, той прекалено често забравя, че си има работа с архаично и цялостно човешко поведение и че следователно ролята му не би трябвало да се ограничава до простото отбелязване на историческите прояви на това поведение; наложително е също той да навлезе по-дълбоко в неговите значения и разчленения. Да вземем само един пример: вече се знае, че има митове и символи, които са обиколили света, разпространени от някои видове култура, тоест, че тези митове и символи не са непринудени открития на човека от древността, а творения на съвсем определен културен комплекс, създаден и пренасян от различни човешки общества; тези творения са били разнесени много далеч от мястото на първоначалното им възникване и са били усвоени от народи и общества, които иначе не биха знаели нищо за тях.

Смятам, че като изучи колкото е възможно по-задълбочено отношенията между някои религиозни комплекси и форми на култура и като уточни етапите на разпространение на тези комплекси, етнологът има правото да бъде доволен от резултатите на проучванията си. Но нещата стоят съвсем иначе, когато става дума за историка на религиите: щом веднъж приеме и включи в работата си резултатите от проучванията на етнолозите, той трябва да си постави и други въпроси: защо и как този мит или онзи символ са били разпространени? Какво разкриват те? Защо някои детайли — дори и много важни — се губят при това разпространение, докато други винаги оцеляват? И накрая, какви потребности задоволяват въпросните митове и символи, за да получат подобно разпространение? Такива въпроси не бива да бъдат оставяни на грижите на психолозите, социолозите и философите, тъй като никой не е по-добре подготвен от историка на религиите, за да им даде подобаващия отговор.

Достатъчно е да си дадем труда да изучим основно проблема, за да установим, че разпространени или спонтанно открити, символите, митовете и ритуалите разкриват винаги едно положение-предел на човека, а не само една историческа ситуация; положение-предел означава онова състояние, което човекът открива, когато осъзнае мястото си във Вселената. С изясняването най-вече на тези положения-граници историкът на религиите изпълнява задачата си и се включва в проучванията на психологията на човешките дълбини и даже на философията. Подобно изучаване не само че е възможно, но дори вече е започнало. Като привлече вниманието върху оцеляването на символите и митичните теми в психиката на съвременния човек, като показа, че стихийното преоткриване на архетиповете на архаичната символика е обикновено явление при всички хора, без разлика на расовата им принадлежност и на историческата среда, психологията на човешките дълбини освободи историка на религиите и от последните му съмнения и колебания. Малко по-нататък ще дадем няколко примера за стихийно преоткриване на архаична символика и ще видим с какво могат да бъдат полезни те на един историк на религиите.

Но даже и без тях вече ясно се очертават перспективите, които биха се разкрили пред историята на религиите, ако тя знаеше как да се възползва от собствените си разкрития и от тези на етнологията, на социологията и на психологията на човешките дълбини. Ако разглежда изучаването на човека не само като историческо същество, но и като жив символ, историята на религиите би могла да стане, ще ни извините за израза, една метапсихоанализа. Защото би довела до пробуждане и преосъзнаване на символите и на архаичните първообрази, били те живи или превърнали се във вкаменелости, в религиозните традиции на цялото човечество. Осмелихме се да използваме термина „метапсихоанализа“, защото става дума за по-духовна техника, подходяща по-скоро за теоретично изясняване на символите и архетиповете и позволяваща да се превърне в прозрачно и свързано това, което е „загатващо“, зашифровано или фрагментарно. Би могло да се говори също за ново „раждане на духа“; както Сократ според Théétète^[1] (149 а и по-нататък, 161) е акуширал духа на мислите, без дори да подозира, че го прави, така и историята на религиите би могла да помогне за раждането на нов, по-истински и по-цялостен човек; защото чрез изучаването на религиозните традиции, съвременният човек не само би преоткрил едно свое архаично поведение, но би осъзнал и цялото духовно богатство, съдържащо се в подобно поведение.

Това ново „раждане на духа“, осъществено с помощта на религиозната символика би допринесло и за освобождаването на модерния човек от културния му провинциализъм и най-вече от историцисткия и екзистенциалистки релативизъм. Понеже, както ще видим по-нататък, човекът се противопоставя на историята даже тогава, когато се старае да я твори, даже когато твърди, че не е нищо друго, освен „история“. И доколкото човекът изпреварва своя исторически момент и дава воля на желанието си да изживее отново архетиповете, той се проявява като цялостно, универсално същество. А доколкото се противопоставя на историята, съвременният човек преоткрива архетипните си виждания. Дори сънищата му, дори влеченията му към безгрижни веселия и оргии са заредени с духовно значение. Чрез простия факт, че открива в дълбините на съществото си космическите ритми — например, смяната на деня с нощта или на зимата с пролетта и лятото — той достига до по-пълно познание на своята съдба и на значението й.

Все с помощта на историята на религиите съвременният човек би могъл да преоткрие символиката на тялото си, което е един антропокосмос. Достиженията в тази насока, благодарение на различните техники на въображението и по-специално на поетическите техники, са незначителни в сравнение с възможностите, които предлага историята на религиите. Всички тези данни са все още съхранени дори в съвременния човек; те трябва само да бъдат съживени и доведени до прага на съзнанието. Като преосъзнае собствената си антропокосмическа символика — която е само вариант на архаичната символика — нашият съвременник ще достигне до нова екзистенциална оценка за себе си, напълно непозната на екзистенциализма и на днешния историцизъм: това е неподправен и много важен начин на съществуване, който го брани от нихилизма и от историцисткия релативизъм, без обаче да го изважда от историята. Тъй като самата история би могла да открие някой ден истинския си смисъл: появата на славно и абсолютно човешко положение. Стига ни да си припомним преоценката на историческото съществуване, направена от юдео-християнството, за да си дадем сметка как и в каква посока историята може да стане „славна“ и даже „абсолютна“.

Не би трябвало очевидно да се твърди, че разумното изучаване на историята на религиите трябва или може да замени самия религиозен опит, а още по-малко опита на вярата. Но дори за едно християнско съзнание, раждането на умовете чрез архаичната символика ще бъде резултатно. Християнството е наследило много древна и сложна религиозна традиция, чиито структури са оцелели в лоното на Църквата, въпреки че духовните ценности и теологическата ориентация са вече променени. Във всеки случай, нищо от това, което се проявява чрез Космоса — за да говорим с християнски термини — не може да остави безразличен един вярващ.

Накрая, добре обмисленото и потвърдено с факти изучаване на религиите ще хвърли нова светлина върху един почти недооценен досега факт, а именно, че съществува логика на символа, че поне някои групи символи са логично свързани помежду си;^[2] накратко, че те могат да бъдат систематично формулирани и предадени с разумни термини. Тази вътрешна логика на символите поставя обаче на дневен ред проблем от голямо значение и с много сериозни последици: дали някои зони на несъзнателното, било то индивидуално или колективно, също са подвластни на logos-а или в случая става дума за прояви на транссъзнателното в човека? Този проблем не би могъл да бъде решен само чрез психологията на човешките дълбини, защото символиките, които я разгадават в преобладаващата си част, са съставени от разпилени фрагменти и от прояви на изпаднала в криза, ако не и в патологична регресия психика. За да се схванат истинските структури и функции на символите, трябва да се черпи от неизчерпаемия извор на историята на религиите. Но дори и при нея пак ни се налага да знаем какво и как да подбираме, защото документите, с които разполагаме, в много случаи носят следи на явен упадък, те са заблуждаващи или откровено посредствени. Ако желаем да постигнем адекватно разбиране на архаичната религиозна символика, трябва непременно да направим внимателен подбор, както постъпваме когато искаме да си съставим мнение за някоя чуждестранна литература: не вземаме наслуки първите десет или сто книги, които сме открили в най-близката обществена библиотека. Да се надяваме, че подобно на своите колеги, историците на литературите, и историците на религиите ще пристъпят някой ден към подреждане в йерархичен ред на документите си, като се съобразяват със стойността и състоянието им. Но и в тази област работите все още се намират в своя начален период.